Лойд Дъглас
Оспорваният път (17)

Глава седемнадесета

Едрите снежни парцали се разбиваха в стъклото и затрудняваха управлението на автомобила.

— Не мога да си представя, — каза Тъбби, — за какъв дявол Бивън е бил замесен в една битка между апаши. — Одри не отговори и той изръмжа: — Предполагам, че не знаете нищо по това, нали?

— О! Да, зная, — призна тя. — Джек беше открил, че много случаи на детски паралич са били предизвикани от заразена вода, чието течение е било тайно отклонено от няколко души към домовете им. Те бяха поставили сами водопроводните тръби и откраднали материала. Заплашваха го, че ще му изиграят лоша игра, ако проговори за това.

— А защо, по дяволите, Бивън се е намесил в тази работа? Чудно… нищо не ми е казал.

Понеже, не бе разположен да разисква върху тази страна на въпроса, Одри не отговори. Тя изпитваше съжаление към Форестър, но вината беше само негова, че Джек не му се доверяваше вече.

Следвайки упътванията буквално, те намериха в чантата на стълбите на средното училище, в замяна на исканите пари, маршрута, който трябваше да следват, за да открият Бивън.

Указанията не обръщаха вниманието на Тъбби върху обстоятелството, че пътят беше практически непроходим с автомобил. Като избираше пътя си с осторожност, той видя най-сетне неясна светлина да се излъчва от един прозорец.

Одри не го почака. Когато колата се спря, тя изскочи от нея и се затича към къщата, отвори вратата, която водеше към един тъмен коридор, и се отправи към ивицата светлина, която се показваше под една врата. Там я завари Тъбби малко по-късно. Тя беше коленичила и разглеждаше изпитателно бялото лице на Джек. Той й подаде електрическия фенер и коленичи до нея. Разкопча жилетката на Джек, за да опита сърцето му.

Като вдигна бавно клепачи, Тъбби промълви:

— Приближете светлината. — После, като подпираше с една ръка тила на Джек, той повдигна леко главата и прегледа раната, от която още струеше кръв.

— Имате ли нужда от гореща вода? — попита. Одри. — Има още огън в печката.

Тъбби ровеше в лекарската си чанта.

— Не, ще направя само проста превръзка. Раната е сериозна.

Одри се опита да прочете в очите на Тъбби.

— Дали… Дали ще умре?

Тъбби не отговори. Той извади прислушвателния си уред и се вслуша.

После въздъхна дълбоко.

— Може ли да го отведем с нас? — попита Одри.

— Ще повикам болнична кола, — каза Тъбби. — Не се ли страхувате да ме чакате тук?

— Не, не, — заяви тя.

Тъбби се изправи.

— Ще се върна веднага, след като открия някой телефонен пост. Главно не го докосвайте!

Погледът на Одри проследи Тъбби до вратата.

— Ако дойде на себе си, мога ли да направя нещо за него?

— Той не ще се събуди, — каза Тъбби.

— Никога ли? — Одри зададе въпроса по-скоро с устните, отколкото с гласа си.

— Не, преди да изчезне натиска.

— Но тогава ще се събуди, нали? — замоли го тя.

— Надявам се. — Гласът на Тъбби беше неуверен.

Тя беше отново наведена над Джек. Одри чу бръмченето на мотора, Тъбби беше тръгнал. Като зарови лице в ръцете си, тя захълца.

— О, Джек, не бих могла да понеса това. О! моя любов!

Пламъкът на лампата започна да трепти застрашително. Одри се изправи с мъка и намести фитиля. Тя постави лампата на масата, до прозореца. Това би помогнало на Тъбби да намери къщата. Погледът й се премести върху мръсните стъкла и тя се изненада, като видя чифт очи да се взират в нея. Тя остана дълго неподвижна и неспособна да се помръдне.

После бравата на входната врата изскърца и тежки стъпки отекнаха в коридора. Одри притисна устата си с ръка. Вратата се отвори и един мъж, залитайки, влезе в стаята и се отпусна върху един стол.

— Какво търсите тук? — попита Одри. — Ваша ли е къщата?

Той поклати глава, без да вдигне очи.

— Болен ли сте? — попита Одри.

— Изморен… Тичах.

Джек лежеше съвсем близо до него, но мъжът не прояви никаква изненада; може би той беше взел участие в борбата.

— Значи Байлоу наистина е телефонирал, — промърмори той. — Къде е доктор Форестър?

— Телефонира за болнична кола, — каза Одри. — Какво знаете от цялата тази история?

— Бях доведен тук от двама другари, които искаха да се отърват от мен, за да не мога да свидетелствувам против тях.

— Заради водопровода, предполагам. Вие сте господин Бъкли, нали?

Тома потръпна. След миг той кимна утвърдително и разказа историята.

— Вероятно ви бяха вързали, — разсъди Одри — иначе щяхте да дойдете на помощ на доктор Бивън, когато е бил нападнат.

Тома потрепера и побърза да обясни, колко светкавична е била борбата. Преди да разбере какво става, всичко беше вече свършено.

— Байлоу каза, че ще телефонира в града, за да повика лекар. Ръсти и аз трябваше да чакаме през това време. После открихме, че Байлоу беше откраднал чантата на лекаря. Предположихме, че той не е имал намерение да телефонира. Тогава излязохме. Ужасно беше за мене да го оставя така, но Ръсти си отиваше и аз не можех да остана тук съвсем сам. На пет километра оттук се спряхме, за да вземем бензин, и аз излязох от автомобила и започнах да тичам.

— За да дойдете тук да се предадете? — попита Одри. — Нещо трябва да се е случило, за да си промените така внезапно решението.

— Да, това е вярно. Избягах понеже Ръсти ми каза нещо преди да стигнем в Ангус. Ето какво се случи, госпожице. Едва що бяхме потеглили, когато започнах вече да съжалявам, че съм тръгнал и казах на Ръсти колко добър е бил докторът към мене. Той ме беше поканил да обядвам с него, когато умирах от глад. Разказах всичко това на Ръсти, защото то ме измъчваше, и той заяви, че се срамува да пътува в една кола с мене.

— И тогава, мисля, вие решихте да се върнете, — каза Одри.

— Помислих си, че трябва да съм паднал много низко, за да се срамува от мене един нехранимайко като Ръсти. Не можах да понеса това!

— Мисля, че сте постъпили добре, — каза Одри. — Страхувахте се да дойдете и все пак дойдохте. Много е доблестно от ваша страна.

Тома се усмихна плахо.

— Ще разпаля огъня, — каза той.

Струя светлина освети прозореца и те чуха да се приближава автомобил. Тъбби беше вече на вратата.

— Държите ли се? — попита той загрижено. — А Бивън?… Кой е този човек. Той сбърчи вежди като видя Тома.

— Мистър Бъкли е избягал от хората, които нападнаха Джек, — обясни Одри. — Вървял е цели пет километра, за да дойде и види, какво може да направи.

— Хм! — изръмжа Тъбби. — Болничната кола ще бъде тук всеки миг. — Той се наведе, за да прислуша сърцето на Джек. — Добре се държи!

— Имате малко по-голяма надежда, нали? — измоли Одри.

— Можем да се надяваме докато раненият е жив — отговори Тъбби.

Тя си възвърна малко смелостта. Джек се държеше. Странно чувство на умора я обзе. Тя се струполи леко.

Тъбби я повдигна. Той напои кърпата си с амоняк и я доближи до малкото бледо личице.

Одри се стресна и направи усилие да седне.

— Извинете, — прошепна тя. — Имахте право, аз съм само пречка.

— Пречка? — провикна се Тъбби. — Кой е казал, че сте пречка?

Те седяха известно време умълчани, докато чуха сирената. Болничната кола си пробиваше път.

Тъбби отвори вратата. Пръв влезе един млад мъж, вероятно шофьора, хванал носилка; на другия край на носилката пристъпяше Абот в бяла униформа; а след Абот — за голямо облекчение и радост на Одри — доктор Кънингам! Какво беше учудването на Бил, когато я намери тук!

Те поставиха носилката до Джек.

— Би ли могъл да издържи пътуването? — попита Кънингам.

— Той не се държи лошо, — каза Тъбби. — Трябва да се внимава много. Счупването е лошо.

— Виждам. Да вървим. — Кънингам изгледа присъствуващите лица. — Предполагам мис Хилтон и Абот да пътуват в болничната кола. А аз ще ги следвам в колата на професор Форестър, ако това му е удобно. А кой е този приятел? — попита той.

— Не се безпокойте за него, — каза Тъбби. — Тази личност е била задържана като пленник от негодниците, които са извършили това злодеяние.

— Ще го вземем с нас, — каза Кънингам. — Тома се беше облегнал на стената. — Как се казвате?

— Бъкли, господине.

— А! добре. Доктор Бивън ми е говорил за вас. Сигурно ще има място за трима ни в колата ви, доктор Форестър?

— А после ще ме предадете на полицията, — промърмори Бъкли.

— Не, освен ако сама не ви потърси, Тома, — каза Кънингам. — Ние сме ваши приятели.

Те положиха Джек на носилката и излязоха от стаята; Тъбби и Одри вървяха на чело.

— Предполагам, че сте много доволни, от идването на Кънингам, — каза Тъбби.

— О! да, — промълви Одри с признателност. — Тъй съм доволна! Той е чудесен! Толкова е добър!

Тъбби я прекъсна с ръка.

— Зная, че това не е ваша работа, мис Хилтон, и че ние ще решим този въпрос помежду нас; но любопитен съм да зная дали предпочитате доктор Кънингам да направи операцията, щом като го намирате толкова чудесен, толкова добър!

— О! не, — Одри повдигна пълни с уплаха очи към Тъбби. — Вие трябва да извършите операцията! Моля ви! Трябва да го спасите! Зная, че за Джек няма друг на света, който да го оперира по-добре от вас! Моля ви!

Тъбби сбърчи вежди и й направи знак да мине пред него.

Тя каза с най-голяма сериозност:

— Не се безпокойте, доктор Форестър. Убедена съм, че вашата сръчност ще го спаси. И тогава ще удържа обещанието си. Не трябва да се страхувате. Спасете го — и аз ще замина.

Княгиня да беше, поклонът на Тъбби не би бил по-почтителен. След това, с твърда стъпка, той закрачи след нея, осветявайки пътя към болничната кола.