Лойд Дъглас
Оспорваният път (15)

Глава петнадесета

Кънингам държеше първата лекция от извънредния си курс. Тъбби се намираше в претъпканата аудитория, след като бе търсил напразно някакво извинение, за да не присъствува. Бивън обаче не беше там.

Джек бе напълно забравил тази сказка. Към три часа той се бе качил в частната лаборатория и току-що бе направил сензационно откритие.

Без сако, по риза, с бяла хирургическа шапчица върху русите коси, Джек бе седнал върху висок кръгъл стол и наблюдаваше съсредоточено Анастас — маймуната от лабораторията. Последната очевидно предчувствуваше някаква опасност и се пазеше да не я докоснат; при най-малкото движение на Джек тя, зъбейки се, се отдръпваше.

Един вътрешен глас казваше на Бивън: „Е, добре, какво продължаваш да седиш като статуя? Не виждаш ли какво означава това? Не съзнаваш ли колко е важно? Какво ще правиш сега?“

Ако това му се бе случило, две седмици по-рано, щеше да изтича при Тъбби. Но сега не можеше да постъпи така. Тъбби щеше да заяви, че опитите на доктор Бивън не го интересуват.

Откритието изглеждаше невероятно, но беше сигурно. То не беше просто съвпадение. През последните осем дни Джек всеки път потръпваше когато си представяше презрението, което началникът му би показал, ако научи, че животът на една маймуна е поставен в опасност заради един глупав опит.

— Който и да е хлапак измежду студентите — би се присмял Тъбби — ще ви каже, че щом направите пункция в кръста на Джени Колинс — малкото момиче от квартала около резервоара и инжектирате тази течност в костния мозък на страхливата малка бразилска маймуна, Анастас, то с вероятност десет към едно животното ще премине през обичайните фази на полиомелита. През последната фаза навярно ще се образува локализация на стрепа. (Тъбби не казваше стреп, а стрептокок, защото мразеше съкращенията). В същото време ще настъпи повреда, която ще засегне вероятно някой от крайниците.

„Но каква нелепост“ би изкряскал Тъбби, „да пожертвуваш една напълно здрава маймуна, за да провериш, дали повредата, ще се яви около десния лакът, само защото и при малката Колинс парализата се е ограничила на това място“.

Интересно би било обаче да се види какво би казал Тъбби сега?

Цели пет дена след присаждането маймуната имаше силна треска, което можеше да се предвиди. През тази първа фаза тя бе ту буйна, ту сънлива, раздразнителна и сърдита, като отказваше да яде. После внезапно температурата бе спаднала до нормална, настроението станало по-уравновесено и охотата към ядене по-голяма.

Дотук всичко вървеше добре. Случаят се развиваше нормално, според предвижданията на Джек и без особен интерес за него. Той не се интересуваше за тази първа фаза на болестта. Сега, когато бяха навлезли вече в осмия ден, той не се стърпяваше от любопитство да види какво ще излезе. Нова фаза предстоеше. Вероятно щеше да настъпи парализата, все пак не беше сигурно. В положителен случай тя щеше да се локализира някъде.

Тази сутрин Абот бе освободен от останалите си задължения, за да наблюдава Анастас. За пръв път възлагаха на Абот да държи бележки върху патологичен опит, чиято цел не му е позната. Джек не желаеше Абот да се повлияе в заключенията си от мисълта, че се очаква да настъпи някакво определено явление.

Абот бе останал от десет до три часа, след което трябваше да продължи обиколката си из болницата. Протоколът му беше на масата до кафеза на Анастас.

Очите на Джек се разширяваха все повече, когато четеше наблюденията:

„10 ч. Маймуната си лиже дясната предна лапа, без да я хапе. Като че ли не за да улови бълха, а защото изпитва там болка.

11 ч. Тя се занимава много с предната си дясна лапа, не дава да я прегледам и е много раздразнителна.

12 ч. Опитва се безуспешно да премести тежестта си на предната дясна лапа. Сега се безпокои.

1 ч. Изглежда, че се образува огнище на зараза в предната дясна лапа. Тя засяга вероятно и мускулите, които се движат от кубиталния нерв.

2 ч. Не е настъпила особена промяна. Същите прояви, както по-горе.

3 ч. Заразата изглежда окончателно ограничена в квадратния пронаторен мускул.

П. П. А сега си отивам.“

Отбелязаните от час на час наблюдения бяха знаменателни. Но едва след като Джек прочете последната забележка на Абот, той съзна голямата стойност на обективните наблюдения на Абот. Малката Джени Колинс вероятно не би си възвърнала никога употребата на пронаторния си квадратен мускул. А що се отнасяше до малката Бъкли, нейният кръгъл пронатор беше окончателно извън употребление.

Явно бе, че в този миг мъчно можеше да се предвиди практичното значение на това странно откритие. Едно обаче беше ясно: стрепът в градския резервоар бе от особено естество. Занапред не би могло вече да се споменава за полиомелитен стрептокок, защото не съществуваше само един вид от него.

Синът на Мийд, както и малките Бъкли и Колинс, а сега и Анастас бяха нападнати от стреп, който имаше много ясна характеристика. Що се отнася до въпроса дали сведението би могло да бъде от незабавна полза, то на този въпрос би могло да се отговори само чрез опит. За изучаването обаче на един толкова забъркан проблем, като парализата, всеки нов факт би могъл да бъде много ценен.

* * *

Към пет и половина часа Джек счете деня за изминал. Той се освободи от дългата си престилка и отиде към порцелановия умивалник в ъгъла на стаята. Там се залови със задачата да си умие основно ръцете. С тази болест нямаше шега.

Телефонът иззвъня и той се обади.

— Бивън? Тук е Кънингам.

— Чудесно, — каза Джек, — къде сте?

— В болницата, имам едно съобщение за вас.

— Благодаря, идвам веднага.

Гласът на Кънингам се понижи малко.

— Ако ви е все едно, бих предпочел да се кача при вас. Отнася се за едно поверително съобщение.

Малко по-късно внушителната снага на Бил изпълни рамката на вратата.

— Липсвахте ми, — каза той с шеговит упрек. — Много трудна работа ли ви бе възложил Тъбби, за да може чистата наука да напредва, докато чувствителността вилнее?

— Да си призная, — отговори Джек смутено, — съвсем не помислих за това. Ако узнаете защо съм забравил, ще ми простите положително.

Бил го прекъсна.

— Дойдох да ви кажа, Джек, че Одри Хилтон е дошла с нас. Помислих, че ще ви направи удоволствие да го научите.

Лицето на Джек просия.

— О, колко мило е това! Благодаря.

— Искате ли да се присъедините за вечеря към нас в „Ливингстон“?

— Иска ли питане, — Джек сияеше.

— Тогава ще се видим в седем часа значи.

Бил се спря и се загледа в клетката на Анастас.

— Какво има тук, освен болната маймуна?

— Парализа, позволете ми да ви доверя нещо. Случи се нещо странно. Доведоха ни три случая на детска парализа. Произхождаха от един и същи квартал. При всичките се яви парализа на дясната ръка. Предполагам, че причината се дължи на заразена вода. Направих пункция в кръста на един от болните и впръсках от нея в тази маймуна. Погледнете я!

Анастас галеше лакътя си и стенеше. Бил започна да го разглежда в продължение на цяла минута. Той устреми поглед върху Джек и каза на един дъх:

— Дявол да го вземе, Джек, няма да ми повярвате, не мога да се държа на краката си.

— Най-зашеметяващото от всичко това, Бил, — заяви Джек без да забележи, че бе нарекъл за пръв път Кънингам „Бил“, — е, че доказателството е на лице! Ето изложението на случаите.

Десет минути изминаха, после петнадесет, после двадесет. Бил все още препрочиташе.

— Какво мисли Форестър? — попита той най-сетне.

— Не съм му казал нищо, — призна Джек.

— Не си му казал! — провикна се Бил.

Джек поклати глава.

— Тъбби не иска да се занимава с мене. Той ме презира напълно. Той търси някой добър случай, за да ме уволни.

— Хайде де, какво приказваш?

— Тъбби измъчваше паленцето, докато то го ухапа.

— Но не може да оставите Тъбби настрана от това — възрази Бил. — Трябва да го поставите в течение! Сърцето му ще се пръсне от мъка!

— Сърцето му ли? — повтори Джек с горчивина.

— Но разбира се и Тъбби има сърце. То е, което го измъчва постоянно. Той се бори със себе си от години насам. Още от времето, когато загуби девойката, която обичаше. Възмутителен случай на професионална небрежност на един лекар, който разбираше от всичко друго, но не и от медицина и хирургия. Тъбби не остана вече същият. Той побесня срещу невежеството в тази професия и си постави за цел да подготви младите, за да станат хора на науката. На това се дължи обстоятелството, че е такъв тиранин. В същност Тъбби има нежно сърце за тези, които го познават добре.

— Та колко време е необходимо да го опознаеш. Ето вече девет години откак не го губя из очи! Не, господине, не бих желал да си навличам нови нагрубявания от страна на Тъбби Форестър. Той ми заяви, че не се интересува повече от мене и от труда ми. Е добре! Нека да е така! Ако се научи за този опит върху полиото от някой медицински вестник, ще може да се сърди само на себе си.

Бил постави ръка върху рамото на Джек.

— Ако бях на ваше място, не бих постъпил така към Тъбби. Той живее само за професионалната си гордост. Това би го погубило.

— Пада му се!

— Вашата злопаметност е добре вкоренена, моето момче, — каза Бил, мъмрейки го. — Ще направите по-добре да се освободите от нея преди да стане злокачествена.

— Какво разбирате под злокачествена?

— Враждебността е като тумора, Джек. Първата й фаза обикновено е безопасна. Операцията е проста, но ако й оставите време да се вкорени дълбоко, намесата ще бъде вече безполезна.

— Това е по-скоро фантастична метафора.

— Не е метафора! Това е научно доказана действителност! Неизлечима и пагубна болест! Като неизлечим рак!

— Ще вървим ли? — каза Джек внезапно.

— Да, но нека ви кажа още една дума по този въпрос, след което не ще ви спомена повече за това. Вие знаете дори по-добре от мене каква роля играят ендокринните жлези за душевните ни състояния, и последствията от тях. Внезапният страх от опасност отлъчва в кръвта ни секреция, която служи като възбудител и затегател. Това е полезно в случай на борба или на бягство. Но ако това чувство на страх продължи, непрекъснатата секреция на жлезите видоизменя малко по-малко нрава на човека и го прави плах и саможив. И вие сте със същото убеждение, нали?

— Да, господине, — съгласи се Джек. — А после?

— Признато е също, както и вие знаете, че всяко силно възмущение отделя в кръвта на човека секреции с подобен състав. Те се различават само по това, че последните съдържат по-малко количество възбудител, отколкото затегател. Те обтягат нервите на човека, за да защити правата си. Ако възмущението се превърне в непрекъснат яд, то за резултат получаваме горе-долу същото явление, както при продължителния страх.

— Надявам се, че това не е личен намек? — каза Джек.

— Не, още не, — каза Бил сериозно. — Исках да ви припомня обаче, че това е нещо действително. Не се сърдете. Интересувам се за вас, а то е само за ваше добро. Вярвате ли ми?

— Да, Бил, — каза той поривисто. — Зная, благодаря ти за съвета. Съжалявам, че тъй бавно го схванах. А сега, да вървим.

Двете дами чакаха в предверието. Джек се засуети около Одри.

— Щастлив съм, че дойдохте, мила, — каза той.

— Те настояха да дойда, — поясни тя. — Надявам се, че не ви смущавам. Зная, че сте тъй зает, Джек.

Едит и Кънингам ги настигнаха.

Старият прислужник се приближи към дамите и посочи местата им. Едит пренебрегна посоченото й място и отиде на другия край на масата.

— Не искам масата да е между Бил и мене, — поясни тя. — От толкоз време не съм го виждала — може да ни се прииска да си държим ръцете под масата.

Тя отправи дяволит поглед към Джек.

Понеже Одри не искаше да я закачат, тя постави малката си ръка с обърната нагоре длан до ръката на Джек. Той схвана веднага желанието й и обхвана малката й ръчица с дългите си пръсти. Погледите им се усмихнаха един на друг.

— Отлично, — каза Бил, — сега е наш ред.

— О, — намеси се Едит, — губи си от сладостта когато си държите ръцете над масата!

Явно бе, че нямаше да се оставят да бъдат смутени от такава дребулия. „Браво“, — каза Едит, когато Джек издърпа ръката на Одри далеч от погледите им. Един миг по-късно нейната усмивка се скова от изненада, защото бе забелязала настъпилата промяна върху лицето на Одри. Одри не се шегуваше вече. Подвижните й устни се заоблиха в едно „о-о“, което не бе произнесено. Тя обърна поглед към Джек и го погледна нежно. Погледът му беше умоляващ. Те изглежда не си даваха сметка, че са наблюдавани.

— Да? — прошепна Джек.

— Но разбира се! — промълви Одри.

От Джек се изтръгна една дълга, щастлива въздишка.

— Хм! Е добре, няма ли да ни кажете какво става? — запита невъздържано Бил Кънингам.

Одри притисна със сияещо лице пръстите на лявата си ръка до устните си и ги протегна после, за да видят всички пръстена й.

— Погледни, Бил, та те са сгодени, — каза Едит затрогната. — И нищо да не ни кажат!

— Колко време има вече от това събитие? — попита Бил.

Одри и Джек избухнаха в смях.

— Точно един миг, — каза Джек гордо.

— Джек има странни хрумвания, — добави Одри.

— Действително, — каза Едит.

Бил устреми показалеца си през масата.

— Да не би да искате да ме накарате да повярвам, че сте притежавали самоувереността да купите годежен пръстен и да го поставите на пръста на младо момиче пред обществото, без да знаете дали тя ще го приеме?

— Не е толкова страшно, — промълви Одри.

— Бог да ви благослови, мила, — каза Джек.

Бил промърмори, че би предпочел да бъде прокълнат.

— И аз също, — потвърди Едит. — Ние и двамата ще бъдем прокълнати, но понеже трябва да ядем докато чакаме този катаклизъм, ще си поръчам супа от гъби. — Тя се обърна към Джек. — За вас не е от значение какво ще си изберете, момчето ми. Всичко ще ви се струва като амброзия.

* * *

На следния ден по времето на клиническия курс на Кънингам, Джек се мъчеше да вразуми родителите Мийд. Той ги уверяваше, че ако му позволят да положи нужните грижи, които състоянието на сина им Доналд изискваше, не би било необходимо да се уведомява здравната служба.

Двамата Мийд обаче бяха непреклонни. Те принадлежаха към една малка религиозна секта, която се противопоставяше на лекарската намеса. Под непрекъснатия натиск на съседите им те бяха се съгласили, макар и мимо волята си, Доналд да бъде лекуван в болницата. Сега обаче те поддържаха, че парализираната ръка на момченцето е божие наказание за временното им безверие.

Всичко, което ги бе сполетяло, уверяваше фанатичната мисис Мийд, беше божия воля, детският паралич включително, „ако се касае наистина за нещо подобно“. Доналд бил болен, понеже те били оскърбили Бога по един или друг начин. Случаят на Доналд не влизал в работата на Бивън. Той би направил по-добре да се върне към светотатствените си деяния и да остави истинските верующи на мира.

Джек стана да си върви, като забеляза:

— Вашето държание не ми дава друга възможност, освен да предупредя градската здравна служба в лицето на доктор Ярнел.

Младият Ярнел не загуби много време при изпълнението на дълга си. Той изпрати Доналд в болницата, разпита съседите, върна се в града и се срещна с няколко репортера. Новината се разнесе много късно, за да може да излезе във вечерните вестници. Но тя бе предадена по радиото към осем часа.

Няколко случаи на детска парализа се били разразили в един от бедните квартали на града около резервоара; причината била неизвестна.

Здравният отдел щял да пристъпи към подробни издирвания, за да определи причината на епидемията.

Джек не бе чул нищо за това. След доклада, който бе направил на Ярнел, той счете, че дългът му за момента е изпълнен. Но в действителност той бе отложил само временно тази история. Тази вечер даваше прием в жилището си на Лан Ийнг и двамата Кънингам. Гостите дойдоха в седем часа и бяха въведени в спалнята, за да свалят палтата си. Джек и Бил отидоха в работната стая, където Едит ги настигна почти незабавно.

— Одри се мъчи да си свали гумените ботуши. Няма ли някой желаещ да й помогне?

— Но с удоволствие, — каза Джек. — Отивам на помощ.

Когато изчезна, Бил щипна Едит по брадичката и я погледна в очите с престорена строгост.

— Ти си една малка лъжла, — й каза той. — Одри не носи ботуши.

— Но би трябвало да носи, аз я бях посъветвала.

— А какво измисли, за да я накараш да чака?

— Това не е ваша работа, господин докторе, — отвърна тя. — Казах й, че Джек иска да я види за малко насаме.

След известно време Бил погледна часовника си и попита:

— Мислиш ли, че ще се върнат, или да наредя да поднесат вечерята?

В този миг Одри и Джек се втурнаха в стаята, като говореха едновременно и безгрижно.

— Седнете, моля, — каза Джек с пресилена сърдечност. — Току-що казах на Одри да се чувствува като у дома си.

Едит издърпа с майчинска грижливост кърпата от джоба на сакото на Джек и издуха петното бяла пудра върху ревера му, като шепнеше сладко:

— Точно така!

— Едит, ти си нетърпима, — обади се Бил строго.

Известиха, че вечерята е готова и те се отправиха към столовата. Одри забеляза пред определеното за нея място едно малко стъклено звънче. Кънингамови го забелязаха също и се усмихнаха.

— Щом съм домакинята, Джек, бих ли могла да помоля д-р Кънингам да каже молитвата.

— Моля ви, — каза Джек, като обърна глава към Бил. — С готовност бих чул отново благодарствената молитва на Бил.

Бил помисли и каза съсредоточено:

— Бог да благослови този нов дом. Амин.

За кратко време никой не проговори. После Едит забеляза сериозно:

— Скоро ще настъпи денят, в който ще получите венчално свидетелство и ще отпразнувате сватбата по реда си, но мене ми се стори, че Бил току-що ви венча.

— И двамата сте много добри към нас, — прошепна Одри.

Към девет часа четиримата се намираха в работния кабинет. Телефонът иззвъня. До Джек достигна ужасеният глас на Тома Бъкли:

— Свърши се — изкрещя Тома.

— Какво? — попита Джек.

— Този хитрец Ярнел изтръгна всичко от Колинсови. После застави и стария Боуерс да проговори. Никой от тях не знаеше обаче, че тръбата е била открадната. Това поне не бе доложено. Той запита и жена ми какво знае по въпроса и тя каза, че съм помагал при запояването. Тя намекна и за Байлоу. Току-що бе предадено по радиото. Байлоу ще побърза да уфейка. Но той е злобен и може да си отмъсти преди това на издайника. Какво да правя?

— Нищо за сега, — посъветва го Джек. — Най-вече не бягайте, това би означавало, че признавате вината си. Положението ви е вече достатъчно компрометирано, без да сте показали още, че ви е страх от разпит. Утре ще отидем с вас при доктор Ярнел. Ще му кажа, че вие сам ми признахте цялата работа.

— Няма ли това да изложи вас, докторе? — запита Тома с боязлив глас.

— Малко трудно ще бъде, но не искам да допусна да хлътнете. Елате утре рано в лабораторията, ще приказваме.

Джек се върна, седна до Одри на канапето и поясни накъсо случката.

— Бъкли е обзет от ужасен страх, че този нехранимайко Байлоу, който живее в Детройт, ще дойде да ги пообиколи.

— Надявам се, че ще успеете да останете настрана от тази неприятна история, Джек, — каза Едит с безпокойство.

— Но той трябва да защити този нещастник Бъкли, — каза Бил. — Бъкли е човекът, който даде възможност на Джек да направи опита си за полиомиелита.

— И аз съм на това, мнение, — добави Одри тихо.

Джек потърси ръката на Одри. Тя обичаше спокойствието, но не беше подла. Обичта му към нея се задълбочи. Жена от този род може да способствува да се разгърнат всичките сили на мъжа.

* * *

Тома не се яви на другата сутрин. Тъй като нищо не бе последвало, Джек реши да отиде към четири часа на самото място с колата си и да види какво беше положението.

Мисис Бъкли беше сама и се безпокоеше за Тома. Той се прибрал към десет часа миналата нощ, след като тя си била легнала. Тя смътно си спомни, че той бе останал дълго да чете вестник. Към два часа тя се събудила и като не видяла Тома, потърсила го в столовата. Тома не бил там.

— Ще направя може би по-добре да предупредя полицията, — прибави тя, като доказа с това, че не знае нищо за виновността на Тома.

— На ваше място бих почакал още, — посъветва я той. — Възможно е Тома да се прибере всеки момент. Ако се върне, съобщете ми незабавно, моля ви. Предполагам, че сте го потърсили у съседите.

— Да! съобразих, че всички, с изключение на Колинсови, са легнали рано. Но и те не са чули нещо необичайно. На мисис Колинс не й беше добре снощи.

Джек реши да намине и у тях. Колинс хвърли подозрителен поглед през полуотворената врата. Когато позна лекаря на Джени, той я отвори широко. Поканиха доктора да влезе и види какво липсва на мисис Колинс. Джек се приближи до леглото и се загледа няколко минути в общия вид на бедната жена. Без да пристъпи към обичайното преглеждане, той бе сигурен за какво се касаеше. В нея имаше нещо характерно. То беше мъчно за описване, както, например — изпарението, или някой цвят, но сигурният в диагнозата си лекар можеше веднага да разпознае остър случай на полиомиелит. Личеше главно по очите. Всяка друга треска придаваше порцеланов блясък на бялото на очите. При полиомиелита подпухваха клепачите, а очите хвърляха искри на уплаха и предчувствие.

— Какво предполагате, че е, докторе, — попита Колинс боязливо.

Джек го изведе от стаята.

— Детска парализа, — каза той. — Мога ли да изпратя болничната кола?

* * *

Въпреки състраданието, което изпитваше към клетата мисис Колинс, Джек беше много възбуден при мисълта, че му се удава да направи един опит. Вероятността беше едно към сто, че серумът ще може да даде имунитет срещу същата ограничена парализа, ако се инжектира незабавно в областта, където се предполага появяването на заразата. Но заслужаваше да се опита. Анастас щеше да достави вируса за приготовлението на серума и той щеше да го впръска в ръката на мисис Колинс докато инфекцията е още в състояние на зараждане.

В Листер Хол той са сблъска с Кънингам.

— Не ще мога да вечерям с вас тази вечер, — каза Джек. — Предстои ми работа. — Той обясни накъсо опита, който имаше намерение да направи.

— Много бих желал да ми позволите да присъствувам, — каза Бил. — Ще телефонираме на Едит, че няма да отидем и те биха могли сами да вечерят.

— Радвам се, че ще останете, — каза Джек.

Те влязоха в лабораторията. Кънингам се спря пред клетката на Анастас и погледна в нея.

— Джек, — провиква се той, — елате тук! Тази проклета маймуна е мъртва!

Това беше истина. Проклетата маймуна беше умряла в часа, в който можеше да изиграе ролята на благодетел на човечеството.

Джек не намери други думи да изкаже разочарованието си, освен безнадеждното възклицание: „Ех, жалко“.

Трябваше да отидат да вечерят. Той вече обличаше палтото си, но се спря внезапно с единия ръкав във въздуха.

— Защо пък! Ще взема кръв от малката Колинс и от нея ще приготвя серум за майка й.

— Поздравлявам те, — одобри Бил. — Това е още по-добре.

— Елате, — каза Джек. — Ще се заловим веднага.

Няколко минути по-късно те бяха пред стаята на Джени. Болногледачката излезе на коридора.

— Слеттери, да ви представя доктор Кънингам.

Отговорът на младата Слеттери, че й е приятно да се запознае, не беше само обикновен израз на учтивост.

В цялата болница се носеха странни слухове за клиническия курс на Кънингам. Между другите удивителни работи, говореше се също, че този човек притежава магическа власт да се справя с най-мъчните болни.

— Джени Колинс ли искате да прегледате? — попита тя като се обърна към Джек.

— Да, бих искал да й взема малко кръв за една култура. Ще ни трябва за майката на момиченцето.

По лицето на Слеттери се изписа безпокойство.

— Ще получи криза, — заяви тя. — Това дете не е привикнало към никаква дисциплина. Вярно е, че е доста измъчвано откато е тук… Изследване на кръвта, пункция в кръста и тъй нататък… Няма да ви се удаде лесно, доктор Бивън.

Джек се обърна към Бил с многозначително изражение.

— Мисля, че ми казахте, че желаете да ми помагате в опита. Приемате ли да ме снабдите с мостра от кръвта на мис Колинс? Вашата задача ще се състои в това.

— Ако трябва да извърша тази работа, бих желал да узная нещо повече по отношение на болната. Ръката на това дете е парализирана. Вие имате и друг случай, или дори два, нападнати от същото зло. Зная вече, че всички са съседи. Още едно малко момиче има в това число, нали?

Слеттери спомена името на Марта Бъкли.

— Много добре. Стерилизирайте спринцовката, увийте я в бяла кърпа и я поставете на масата до леглото. Ще дойда веднага.

— От мене нямате нужда, — каза Джек. — Отивам да видя мисис Колинс.

— На минаване, благоволете да кажете на болногледачката да ми донесе чиста възглавница, — каза Кънингам. — Слеттери е заета.

— Възглавница ли?

— Да, ще вляза с нея. Те никога не се плашат, когато влизам с възглавница под мишница или с червена ябълка в ръка. Това дава също и повод за разговор. Не сте ли забелязали това, Джек? Необходимо е нещо да ги обезоръжи, особено когато си непознат. Често успявам да разсея пациента си като си давам вид на улисан повече в личните ми работи, отколкото в неговите.

— Как например?

— Е добре! Спирам се едва що влязъл. Разбера ли, че болният ме е забелязал, изваждам шепа дребни пари и започвам да ги броя с безпокойство, като пристъпвам същевременно към леглото. Привидно в този миг пациентът ми не ме занимава никак. Той обикновено се чувствува тъй облекчен от това, че се опитва да се пошегува с мене. Някое петаче ли съм загубил? Шотландец ли е баща ми? Бих ли приел да ми заеме няколко стотинки?

— Но не можете да го повтаряте няколко пъти пред един и същ болен, — каза Джек.

— Това обикновено съвсем не е необходимо.

Джек се засмя.

Кънингам влезе в стаята с възглавница под ръка.

— Имате ли достатъчно възглавници, Джени? Намират ми се няколко в повече.

— Какво искате да правя с тях? — изропта Джени.

— О! добре. Ще я дам на майка ви в такъв случай.

— На нея не й са потребни възглавници.

— Да, ако беше у дома си, — каза лекарят.

— Мама не е ли у дома?

— Не, тук е. Болна е.

— Много ли е болна? — Джени захленчи.

— Да, доста. Но ще бъде по-добре, ако успеем да й доставим лекарството, което й е нужно. Искате ли да й дадете малко?

Джени се усмихна през сълзи.

— Може да й пратите цялата бутилка.

— Не, — каза лекарят, — трябва да ни помогнете да приготвим един по-особен лек — от кръв.

Лицето на Джени се помрачи при думата „кръв“.

— Само двама души в цялата болница притежават кръвта, която ни е необходима.

— Кои са те? — попита Джени.

— Марта Бъкли и ти.

Джени заплака. Тя зарови личицето си във възглавницата и изхълца през сълзи:

— Ще ме боли… много ще ме боли! Постоянно ме мъчат с дълги игли и какво ли не още. — Гласът й стана писклив. — Не, няма да ви позволя! Не искам! Не искам!

— Добре, — каза лекарят, като я галеше по ръката. — Не плачи. Помислих, че би го сторила за майка си, за да й дадеш възможност да оздравее. Но щом това ти досажда, ще взема от Марта. Мисля, че тя ще бъде много доволна да може да даде една супена лъжица кръв, за да оздравее майката на малката й приятелка.

Джени се поуспокои, но погледът й бе изпълнен с ужас. Тя се провикна внезапно с креслив глас:

— Аз ще го направя! Аз ще го направя! Но моля, недейте ми причинява болка! Не мога повече! Но ще го направя!

Кънингам каза нежно:

— Ти си едно добро малко момиченце, Джени. Гордея се с тебе. А когато кажат на майка ти какво си направила за нея…

Той протегна ръка към спринцовката. Слеттери нави ръкава и изтри мършавата ръчичка с антисептично средство. Моментът беше критичен. Кънингам каза:

— Слеттери, вижте това бебе колко обича майка си. Много съм доволен, че се запознах с него.

Настъпи мълчание. Чуваше се само тежкото дишане на Джени, която се изопваше срещу страданието.

— Готово, — каза лекарят.

Слеттери разтри мястото и смъкна ръкава. Джени направи опит да се усмихне. Джек се беше промъкнал преди малко в стаята и наблюдаваше от вратата.

— Казахте, че съм бебе, — устицата на Джени тръпнеха.

— Е добре! Излъгал съм се. Не си бебе. Ти си момиче. Но все пак не си още толкова голяма, та да нямаш кукла, с която да си играеш. Утре ще ти донесат една. Тя ще ти бъде подарък от доктор Бивън. Той сам ще ти я донесе.

— Ще може ли да си отваря и затваря, очите? — попита тя.

— Да, госпожице, — обеща Джек тържествено — тя ще прави всичко, което е в състояние да прави една кукла. Утре след обяд ще я имате.