Лойд Дъглас
Оспорваният път (5)

Глава пета

Джек Бивън не бе проявил личен интерес към децата от доста дълго време. Дванадесет години бяха изминали от деня, в който напусна дома си, за да постъпи в колежа. Изгледите да бъде в близост с някое дете ставаха все по-редки през това време.

Като болничен лекар той влизаше понякога в съприкосновение с деца. Хирургията се прилагаше, обаче, по-често върху възрастни и понеже Тъбби Форестър насочваше все повече вниманието на ученика си към нервната хирургия, случаите да влезе в допир с деца ставаха все по-редки. Изключение беше някое от тях да се появи в това болнично отделение.

Ако бе хранил надеждата, че и той един ден ще има дом и семейство, щеше може би да направи по-голямо усилие за да опознае душевното състояние на малките. Той знаеше за поведението на седем годишното дете толкова, колкото за навиците на някой пингвин.

Това се отнасяше естествено само до душата на детето, защото, от анатомическа гледна точка, седем годишното момченце представляваше мъж в умален вид. Не беше необходимо да търси брахиалната артерия, за да я намери. Духът на детето, обаче, не представляваше духа на мъжа в умален вид. Той беше съвършено различен.

На другата сутрин след операцията, Джек отиде рано да види как се чувствува пациента му. Той имаше доверие в успеха на хирургическата си намеса. Най-трудната част: освобождаването на нерва, отделянето на артерията, към която се беше прилепил и свързването отново на двата края на нерва, след изрязването на една част — беше изпълнена само от него. Тъбби беше приготвил полето за работа, а Джек беше извършил останалото. Работата му беше добра. Доктор Кънингам не бе се явил и Джек остана малко разочарован, тъй като Кънингам дразнеше любопитството му.

Той бе видял бегло момченцето, когато то пристигна след обяд. Болният, комуто бяха дали успокоително средство, поради нервна възбуда и умора от пътуването, дремеше в летаргично състояние. Тъбби бе счел, че е достатъчно уведомен за случая и беше оставил детето да си почине. Джек не бе видял мисис Кинг. Убедена, че синът й се намира в сигурни ръце, тя бе отведена в хотела лично от Тъбби, който иначе не си правеше труда да се занимава с роднините на болните. Когато сестрата му разправи това, Джек я изслуша тайно развеселен и си помисли, че трябва да има нещо правдиво в забележката на д-р Кънингам по отношение прелестите на тази жена.

Той не бе видял мисис Кинг и по време на операцията. Тя бе последвала безсъмнено детето при завеждането му в операционната, но вероятно я бяха отстранили на сигурно място преди да направят упойката. След операцията, Тъбби бе отишъл направо в стаята, но Джек не го беше последвал. Този болен беше, въпреки всичко, пациент на Тъбби. Към седем часа Джек бе погледнал през полуоткрехнатата врата, но болногледачката му беше предала, че момчето спи и че всичко е наред. Тя бе добавила, че мисис Кинг била посъветвана да се върне в хотела, защото нямаше да бъде полезна и че професор Форестър бил тръгнал да я вземе.

В шест часа сутринта асистентът по неврология се приближи до стаята на Кинг и открехна леко вратата. Момченцето беше будно: изглеждаше много малко. Кичур меки черни къдри падаха върху бялото му челце и му придаваха вид на бебе. Очите, които имаха необикновено дълги мигли, бяха доста отдалечени едно от друго в малкото обло личице. На брадичката имаше трапчинка. Младият доктор Бивън се приближи до леглото, погледна тъмните въпросителни очи и каза:

— Как сте, господин Кинг?

Детето се усмихна едва забележимо и отговори вежливо:

— Добър ден, господине.

Младата госпожица Уерн, която дежуреше от единадесет часа през нощта, избухна в смях сред прозявката си. Тя се оттегли бързо към прозореца и се загледа внимателно в тополите.

— Боли ли ви китката?

— Не, цялата ръка.

— Много добре, — каза д-р Бивън, — аз говоря сега за китката, цялата ръка не ме интересува.

— А-а, — каза детето с широко отворени очи и кимна с глава.

— Спахте ли добре тази нощ? — запита лекарят и взе китката на детето.

— Да, много добре, а вие, господине?

— Не много добре, — отговори лекарят сериозно. Той извади часовника си и се загледа в него.

— Защо, да не би да сте пили кафе? Мама казва…

— Шт, — промълви мис Уерн и повдигна пръст, усмихвайки се.

Д-р Бивън постави часовника обратно в джеба си и се обърна към детето, като към мъж:

— Не, господине, причината не е в кафето. Аз съм лекар, господин Кинг. Лекарите не спят почти никога цялата нощ. Миналата нощ например бях принуден да стана няколко пъти заради болните. Ние сме тук в болница. — Той отметна внимателно покривката. — Бих желал да прислушам сърцето ви, моля.

— Голям шум ли ще чуете?

— Надявам се, че няма да е много голям.

— Ще ми позволите ли да прислушам и аз вашето, когато свършите да прислушвате моето?

— Днес не, сестрата иска да мирувате.

— А вие не искате ли?

Д-р Бивън, който беше поставил вече краищата на прислушвателния уред в ушите си, ги извади отново и попита:

— Казахте ли нещо?

На което пациентът възрази живо:

— Вие също ли искате да стоя мирен?

— Естествено всички искат. Мис Уерн, д-р Форестър и аз…

— И мама също, — добави момченцето.

— Без съмнение. А сега бъдете тъй любезни да не говорите известно време… — Той постави слушалката върху сърцето на детето.

— Бие ли още? — попита момченцето нетърпеливо, след като лекарят прибра уреда си.

— Слабо. Мисля, че ще бие по-силно, ако полежите един-два часа без да приказвате.

— Не ви видях вчера.

— Не, но аз ви видях, вие спехте.

— Д-р Бивън е лекарят, който ви оперира, — намеси се мис Уерн. — Но ние трябва да мълчим сега.

— И вие ли?

Мис Уерн не можа да намери бърз отговор и се задоволи да допре пръст до стиснатите си устни, с широко разтворени очи.

— Виждали ли сте мама? — попита детенцето, като се обърна пак към доктора. Той поклати глава.

— „Не“ ли означава това или „мълчете“?

— И двете, — каза д-р Бивън спокойно.

Последва мълчание. Момченцето въздъхна:

— Моята, майка казва, че не е учтиво да се казва „мълчете“.

— Това е вярно, господин Кинг, но за лекарите не е необходимо да бъдат учтиви. Все пак мога ли да поискам извинение от вас?

Детето възприе това с радост. Д-р Бивън се опъти към вратата.

— Ще дойда да ви видя скоро пак, — каза той.

— Но нали казахте, че ще ми поискате извинение?

— Не го ли направих?

— Не. Вие ме попитахте само дали можете да го направите.

— Е, добре! Може да се каже, че не пускате топката из очи.

Детето се оживи.

— Обичате ли да играете на топка? Обзалагам се, че играете на футбол.

— Ще ви го кажа утре при условие, че ще бъдете съвсем мирен през целия ден.

— Какво направихте на ръката ми, че не ме боли повече?

— И това ще ви кажа утре, ако бъдете послушен.

Детето поклати упорито глава.

— Не ми причинява болка да лежа и ви слушам като приказвате.

— Утре — каза д-р Бивън решително.

По лицето на Теди се изписа разочарование. Виждаше се, че бе свикнал да му се изпълняват прищевките.

От вратата лекарят се обърна и каза със знаменателно изражение:

— Всички болни на този етаж са само мъже. Вие сте един измежду тях, господин Кинг. — Той отправи един отсечен войнишки поздрав към малкото момче. Връщайки поздрава, Теди се усмихна неохотно. Мис Уерн наблюдаваше тази пантомима с интерес.

— Харесва ли ви д-р Бивън? — попита тя детето, след като вратата се затвори.

Теди повдигна главичката си с достойнство:

— Не ми задавайте въпроси — отвърна то строго. — Аз не трябва да говоря.

* * *

Същия ден, късно след пладне, професор Форестър даде на Джек да подразбере при късия им разговор в лабораторията, че не ще бъде нужно да посвещава времето си на младия Кинг през следващите три дни.

— Трябва да замина в събота, Бивън, след това вие ще се заемете със случая, докато положението на детето позволи да го приберат в къщи.

Това съвсем не приличаше на Тъбби. Когато някоя интересна операция се извършваше от него и успехът биваше обезпечен, Тъбби не се грижеше повече. Той се опита да обясни на Джек необичайния си интерес с приятелството, което го свързваше с Кънингам. Пациентът на колегата му трябвало да получи по-особени грижи.

Нямаше нищо в случая с детето, което да налага бдителност от страна на Тъбби. Извън естествения ход на оздравяването, времето и природата щяха да се погрижат за останалото.

— Добре, господине, — отговори Джек.

— Майката на детето възнамерява да си замине в събота, — продължи Тъбби. — Работата й налага това. Лелята на детето ще дойде на нейно място и ще остане докато настъпи време да си заминат заедно. Значи, вероятно още една седмица. На вас се пада да решите това.

Чувство на неудобство обхвана Джек, задето изпитваше такова любопитство по отношение на една жена. Той трябваше обезателно да види тази мисис Клавдия Кинг, която разклащаше равновесието на Тъбби. Той искрено желаеше, бележитият му учител да не стане за присмех. Джек знаеше, че навикът и дисциплината у него ще вземат връх. Тъбби бе много разсеян в момента, но щеше бързо да се съвземе. Щом мисис Кинг се завърне в къщи, Тъбби отново щеше да се върне към всекидневния си живот. От Тъбби не можеше да излезе някой Ромео.

Докато чудноватият невролог се наслаждаваше на късия си сантиментален сезон, научните задължения падаха върху плещите на предания му сътрудник. Джек се надяваше, че тази мисъл не ще го направи горделив. Той винаги бе осъждал в юношеството си гордостта на фанатизираните духовници, сред които бе живял.

Когато седна в лабораторията след заминаването на Тъбби, той забеляза внезапно, че не е на поста си. Съществуваше опасността да изпита същата наслада от собствената си морална величина, в служба на науката, която изпитва онзи, който изплаща гордо на Йехова или на някое друго въображаемо божество своя данък на себеотрицание.

Тази мисъл го измъчи. На едната страна беше по-голямата част от хората, които преминават живота си без всякакъв идеал. На тях и на ум не им минаваше за дълг към някакъв бог. На другата страна, напротив, стояха малцината, които посвещават живота си в строга служба на някой идеал и като награда за тази си жертва, откриват един ден, че тяхната самоотвержена смелост се е превърнала в тумор на превзето самодоволство. Посветиш се на изкуството и изведнаж откриваш гордо, че си придобил естетичен усет, който те поставя настрана от другите хора. Посветиш се изцяло на вярата и скоро започваш да изкачваш стъпалата на храма, шепнейки:

„Благодаря ти Господи, че не съм като другите“.

Той бе мислил винаги, че науката е господар, комуто можеш да служиш без да станеш жертва на такава тъпа психоза.

А ето, че днес Бивън се смути от възможността да стане също така дребнаво доволен от себе си, поради себеотрицанието, което му налагаше науката. Изпита презрение към себе си, като откри своята низост. Не бе ли казал преди малко: „Много добре. Нека Тъбби Форестър се забавлява. Аз се нагърбвам с всичко“.

Той се върна в болницата, за да продължи обиколката си. През целия ден повтаряше на себе си: Най-сетне не съм нищо повече, от един добър химик и добър дърводелец. Познавам всички части и зная как да ги сглобя — също тъй, както легналият под машината си механик. Аз работя в болницата, а той в гаража. Прекалено сериозно съм погледнал на занаята си. Нуждая се от по-голям простор и повече слънце. А също и от развлечение.

Той, обаче, не направи никакъв опит да задоволи любопитството си по отношение на мисис Кинг, не отиде да види и детето преди събота вечерта, когато знаеше вече със сигурност, че Тъбби и майката на момчето са напуснали града.

* * *

Джек бе поласкан от искрения прием на детето.

— Теди пита за вас, д-р, Бивън, — каза мис Мак Фей. — Безпокоеше се, че сте го забравили.

— Знаех, че професор Форестър се грижи за вас. — Д-р Бивън взе малката ръка. — Тази болница е много голяма и в нея има много болни. Предполагам, че сте почти здрав сега?

— Мама се върна у дома, — каза Теди натъжено. — Видяхте ли я?

— Не, не успях да се запозная с нея — съжалявам.

— Разправих й за вас.

— А-а!

— Да… тя се посмя.

— На мен? — Докторът вдигна вежди въпросително.

— Защото ме наричате „господин Кинг“. Леля ще дойде утре. Тя не би намерила това за смешно. Леля Одри е много вежлива. Ще ми направи някои рисунки. Знаете ли да рисувате?

За своя собствена изненада Джек кимна с глава, извади молив и лист за рецепти и нахвърли набързо очертанията на една ръка.

— Така. Ето мястото, където се бяхте ударили. Този е нервът, който беше засегнат и беше закачен за една артерия. Разбирате ли ме? Вие чувствувахте болки в китката, защото същият нерв движи и двата пръста. Ние оправихме нерва и сега китката не ви измъчва вече, нали?

Теди направи утвърдителен знак с глава.

— Други неща, освен ръце, можете ли да рисувате?

— Искате да кажете — хора, крави, коне и други най-разнообразни неща, нали?

— Хм… пагоди, рикши, сеячи на ориз.

— Не. Защо, нима приличам на китаец? Леля ви може ли да рисува хора, които сеят ориз?

— Да. Много хубави. Леля Одри е китайка.

Теди разшири очи и поклати глава, запитвайки:

— Казах ли ви?

— Не, — каза д-р Бивън спокойно. — До сега не сте го казвали. Сигурен ли сте в това? Вие не сте китаец, майка ви също не е, нали?

— Не, само леля Одри, — каза Теди убедително, — ще видите, — добави той, когато забеляза недоверчивия и развеселен израз на лекаря.

— Не разбирам защо казва това, — намеси се мис Мак Фей.

— Сигурно леля ви е пътувала много из Китай, — предположи д-р Бивън — и за това обича толкова тази страна. А сега, покажете ми ръката си. Та тя е в чудесно състояние!

— Не, не е така, — заяви Теди, без да се интересува за ръката си. — Моята леля Одри наистина е китайка. — Той кимна дълбоко с глава. — Можете да я попитате!

— Вярвам ви, — съгласи се лекарят. — Вие трябва да го знаете по-добре.

— Тя може да яде с пръчици, както вие можете с вилица.

— Чудесно, Теди. Съгласен съм. Ето защо тя обича да рисува китайски неща.

— Тя рисува и лица.

— А-а! Така ли?

— Може би ще нарисува и вашето. Все пак, не зная, тя е много вежлива.

Д-р Бивън се засмя и малкото момченце остана в недоумение.

— Предполагам, че искате да кажете, че леля ви е много въздържана. Знаете ли какво означава това?

Теди поклати глава.

— Свенлива, — поясни мис Мак Фей.

— Хм-м-м, — обади се Теди неуверено. — Тя не е като вас, нито като мама, нито като който и да е друг. Нейното истинско име е Лан Ийнг. Аз я наричам, обаче, така само когато играем заедно. Мама никак не обича да я наричам Лан Ийнг.

Д-р Бивън стана. Той счете, че бе проникнал достатъчно в интимността на семейството.

— Утре ще ви видя пак, Теди. Бъдете разумен!

Той затвори вратата след себе си и се опъти към асансьора, когато си даде сметка, че току-що отправеният поздрав към д-р Шейн бе тъй сух, че можеше да бъде изтълкуван като обида.

— Лан Ийнг, наистина! Лан Ийнг. Все трябваше да има зрънце истина в това!

* * *

Неделята беше ден на голямо оживление. Джек изпълняваше извън своите задължения и тези на Тъбби, а освен това бе обременен и с допълнителна работа, поради отсъствието на някои лекари, които участвуваха в Лекарския съюз.

С толкова грижи в главата, часовете му минаваха без да мисли много за Теди Кинг или за загадъчната му леля, която знаеше да рисува пагоди и можеше да яде с пръчици. Представата, която получи за тази дама, беше много ясна. Някоя чудата стара мома, увлечена по ориенталския бит. В писмото на Кънингам се съобщаваше, че баща й правел редовно пътешествие от Америка до Китай; трябва да е минало много време от тогава. Той я е взел, може би, през време на някое от пътешествията си или пък й е разказвал интересни неща за тази страна. По-късно, след смъртта на стария, тази Одри Хилтон, като не е знаела как да използува големите си доходи, защото е била равнодушна към брака и нямала семейни задължения, се е обърнала в яростна пътешественица. Лесно можеше да си я представи човек. Беше вероятно около четиридесет годишна; висока, слаба, веща фотографка и сигурно се считаше за авторитет по китайското изкуство. Може би умееше да различи някоя ваза на Юан от ваза на Минг на разстояние от петдесет метра и да ви проглуши ушите с разказите си за загадъчната прелест на дебелите, коремести статуи на Буда.

На Джек щеше рано или късно да се наложи едно запознанство с Одри Хилтон — тази Лан Ийнг — и той щеше да се преструва на заинтересован от това, което щеше да му разправи тя, само от уважение към момченцето и към д-р Кънингам.

Посещенията в болницата бяха винаги многобройни в неделя след обяд. Беше към средата на юни и колкото по-хубаво ставаше времето, толкова повече хора идваха. Роднините и приятелите се тълпеха в асансьорите и се пръсваха из коридорите, за да поднесат на болните с лакомствата и домашните си грижи. Болногледачките и лекарите бяха принудени в такива случаи да си служат със стълбището, за да могат свободно да се движат от един етаж на друг. Посетителите предпочитаха също понякога стълбището, за да избегнат задушаващата навалица в асансьорите.

Джек Бивън рядко се вглеждаше в лицата на множеството през неделните следобеди. Тълпата представляваше някаква маса. Той се запитваше понякога на какво се дължеше, че хора, които бяха обикновено умни и с красива външност, приемаха едновременно със стъпването си в болницата неминуемо еднообразно и глупаво изражение на лицата. Атмосферата на това място го налагаше може би!

Денят отминаваше бавно. Беше вече четири часа и движението на посетителите намаляваше. Джек се качи на четвъртия етаж, за да се увери в доброто състояние на пациентката, която бе оперирал от апендисит миналата нощ. Случаят беше спешен. Болната бе пристигнала във вечерна рокля, придружена от съпруга си и цяла дузина приятели, всички във вечерни облекла. Джек не им бе казал след операцията за опасността, която я дебнеше. Тъбби повтаряше винаги на учениците си: „Не е нужно да уведомявате пациента и роднините му след операцията, че един смъртен случай е бил избегнат в семейството, благодарение на забележителната ви ловкост. Предоставете тези съобщения на онези, които имат нужда да се похвалят, за да бъдат забелязани заслугите им“.

Джек хвърли поглед на листа за температурата, кимна с глава в знак на задоволство и го върна на милосърдната сестра. После се увери, че болната спи нормално и се приготви да слезе на третия етаж, където го чакаше дренаж на бъбреците. Той току-що бе блъснал тежката самозатваряща се врата, която водеше към стълбището и прекрачваше прага, когато тракането на токчета по настлания с плочки коридор го предупреди, че някой върви след него. Токчетата показваха, че притежателката им не беше болнична сестра, а някоя посетителка. Той се спря за миг, за да задържи вратата и й попречи да се затръшне точно пред носа на непознатата. Вратата, обаче, му се изплъзна из пръстите.

За да не излезе неучтив, Джек отвори наново непокорната врата и почака с видимо безразличие токчетата да минат. Посетителката се поколеба пред вратата, усмихна му се, за да поблагодари, след което се вгледа слисана в него, защото го бе познала. След това наново му се усмихна, вероятно поразвеселена от изненадания му поглед. Когато Джек си припомни след миг подробностите на тази среща, схвана, че бе втренчил погледа си в нея, забравяйки да отвърне на усмивката й. Споменът, който бе запазил за нея, беше съвсем точен. Нищо не бе се променило в нея. Синкаво черните коси бяха привчесани по същия начин. Един кичур скриваше горната част на удивително бялото чело. Той бе мислил понякога, че споменът му за тъмните й очи е лъжлив, но те бяха точно такива. Тя беше облечена по същия начин, както онази вечер, когато я бе разглеждал до самозабрава. Блузата от лъскава коприна беше закопчана чак до врата, където малка подходяща якичка я завършваше. Плисирана пола от бяла коприна допълваше костюма, който обгръщаше гъвкавото й тяло.

Той реши незабавно да не прави никакъв намек за предишната им среща. Това би означавало да възбуди спомен, който би издал живата му заинтересованост, която той не искаше да признае дори пред самия себе си. Ако тя пожелаеше да заговори за това, положението би било друго. В такъв случай той би си припомнил.

Тя направи крачка напред и прекоси прага с любопитен малък поклон.

— Съжалявам, — каза Джек. — Тези врати се блъскат тъй силно.

— Може би искат да ни попречат да напуснем болницата. — Звукът на гласа й беше нежен контраалт, а думите се редяха бавно и точно, непозволявайки да се открие някакво чуждо ударение. Те изглеждаха, обаче, грижливо обмислени, както при онези хора, които са свикнали да размишляват на друг език. Нейното „може би“ притежаваше странно ударение на втората сричка. „Мо-же-е би“.

Джек не намери отговор. Той забеляза по-скоро сухо, че стълбите се употребяваха главно от служебните лица.

— А-а? — Тя вдигна вежди и отметна глава с малко забавно детинско движение. — Минаването оттука е може би забравено? Аз не знаех. Извинете.

Те бяха достигнали вратата, която водеше към площадката на стълбата на третия етаж. Джек я бутна и се отдръпна, за да може младото момиче да мине пред него.

— Благодаря, — каза тя с нов малък поклон, — за останалата част ще си послужа с асансьора.

— Но вие предпочитате може би да слезете пеша. Елате, ще ви придружа. Ако сте оставили колата си в парка, бих могъл да ви посоча най-късия път до нея.

— Не ви ли смущавам? — Тя поклати отново глава с движение, което придружаваше навярно всички нейни въпроси, на които очакваше отрицателен отговор.

— А таксита намират ли се там?

— Не. Ще трябва да се повикат. Аз ще се погрижа за това. — Те стигнаха до приземието. Джек й показа пътя.

— Не трябва да ви губя времето, господине, — възпротиви се тя. Той не й отговори. Обичайният отговор в такива случаи, естествено, беше, че е много щастлив да й услужи, но той нямаше навик да прави забележки от този род. Те се опътиха към стаята за справки.

— Повикайте, моля, едно такси за тази дама, — каза Джек сухо.

— Добре, д-р Бивън, — отвърна служащият.

Младото момиче повдигна живо глава и погледна Джек право в очите. Устните й се полуотвориха в усмивка, която откри правилно наредените й бели зъби. Той я гледаше строго.

— Таксито ще пристигне веднага, тук пред главния вход, — каза той.

— Вие бяхте много любезен, — тя се поклони пак.

Джек изпита за миг изкушението да я изпрати до колата, но навикът му да се занимава изключително с личните си работи му попречи. Той не желаеше, от друга страна, да забавлява бъбривите служащи, като последва тази млада жена пред прозорците на стаята за справки.

Очите му я проследиха за миг, после той се върна отново към стълбата, за да се качи на третия етаж. Това малко приключение беше пълно с привлекателност. Той съжаляваше, че не можа да намери начин да узнае името й. Джек поразмисли и се опита да си спомни списъка на болните от четвъртия етаж.

Той забави стъпките си, окопити се и се упрекна в лекомислие. В пълен разрез с принципите му беше да се разсейва от хубавичките момински личица. Бе му се удало вече веднаж да я прогони от мисълта си. Сега щеше да постъпи по същия начин. Не, тя решително не означаваше нищо за него. Чуждестранният й чар безспорно го заслепяваше. Каква привлекателна и съвършено различна девойка от тези, които бе срещнал до сега. Коя ли беше? Не беше оттук във всеки случай. Европейка? Надали, произношението й не беше французко, нито италианско, нито испанско. В нея нямаше нищо латинско. Беше много спокойна, за да е такава. Рускиня, не! Този малък учтив поклон, откъде можеше да бъде той?

Той се спря пред вратата, пред която я бе срещнал, бутна я, мина и я отпусна съвсем леко, после се спря замислен пред прозореца. В ума му настъпи изведнаж просветление, с него дойде и една бавна усмивка.

— Дявол да ме вземе — промърмори той.