Лойд Дъглас
Оспорваният път (7)

Глава седма

На другата сутрин, след заминаването на Одри Хилтон и Теди, Джек Бивън получи официално съобщение от управителния съвет на болницата, с което му предлагаха службата на професор-асистент по анатомия. Добрата новина дойде в един миг, в който удостоеният с тази почит се намираше в много потиснато настроение.

Тъбби бе се завърнал в града предната вечер, като бе пресметнал с упорито лукавство да отнеме на Джек грижата по заминаването на Теди и заедно с това повода да придружи мис Хилтон и племенника й до влака. След внезапното му повикване от хотела в болницата, Джек не беше имал случай да види отново Одри. Разчиташе, че ще може да поприказва с нея на път за гарата. Не се надяваше да научи края на китайската история, но добре би било да я види още веднаж. След това Джек щеше да се помъчи да я забрави.

Малко преди да напуснат болницата, Джек бе се качил в стаята на Теди, за да се сбогува. Намерил беше момченцето твърде възбудено. То беше мило към него, но едновременно беше разсеяно от приготовленията. Когато Одри му подаде за последен път ръка, погледът й за миг изразяваше притеснение, като че ли споделя разочарованието му, че отношенията им ще останат висящи, без изгледи да бъдат подновени някога.

Чувствувайки, че тук той е решително излишен, Джек напусна стаята и се залови обезсърчен за работата си. Едва сега съзна, колко Одри Хилтон нарушаваше спокойствието му. През целия следобед той непрекъснато си повтаряше, че, ако имаше възможност да размени насаме някоя дума с нея, той би се почувствувал удовлетворен и късото им познанство, би приключило. Поне да бе имал възможност да й благодари за това, че му бе доверила нещо от забавната си истории. Поне да би могъл да й каже колко много съжалява, че обстоятелствата прекъснаха увлекателния й разказ. Или да й изкаже надеждата, че един ден — кой знае — биха могли да се срещнат наново. Това поне би било едно по-малко разочароващо приключване на взаимното им привличане. Той спа много малко тази нощ и се пробуди на другата сутрин с чувство, че животът не си струваше труда да бъде живян.

При получаването на многозначещия документ Джек си каза изведнаж, че ако не можеше да се гледа винаги с радост на света, то той беше все пак търпим.

Производството му в университета не променяше нищо в задълженията на Джек, а подобряваше положението му. Той би имал възможност от сега нататък да блесне сам, вместо да отражава само сиянието на Тъбби Форестър. Сега биха могли да разпознаят заслугата му, но и доходите му щяха да бъдат значително увеличени. Увеличението не би го засягало никак, ако нямаше удовлетворението, че получава заплата съразмерна на услугите, които принася. Паричният въпрос не го безпокоеше. Скромната рента, която неговото наследство му осигуряваше, му бе дала възможност дори да образува вече един закръглен влог в банката. Че доходите му щели да бъдат увеличени от 75 на 200 долара месечно, означаваше за Джек само, че услугите, които правеше на факултета и болницата, бяха добили по-голяма стойност.

Джек беше искрено признателен, че наградата идваше точно в този час, когато той си задаваше въпроса, дали професията му заслужава наистина жертвите, които бе понесъл заради нея.

Сега той щеше да поеме нови отговорности с убеждението, че трудът му, макар и без други развлечения, се оправдаваше. Писмото беше дошло тъкмо на време. То ще му помогне да забрави Одри Хилтон.

Безсъмнено Тъбби беше човекът, който бе предложил производството. Управителният съвет никога не можеше да го посочи без пълното и окончателно одобрение на професора по анатомия. И най-обикновената учтивост изискваше да засвидетелствува благодарността си в най-скоро време; но при настоящите обстоятелства, това не беше толкова лесно.

Джек се представи този следобед в кабинета на Тъбби:

— Господин, професоре, — започна той, — получих производството си за професор асистент по анатомия. Аз… аз живо ценя…

— Ще направите тогава по-добре да пишете на управителния съвет, за да им го съобщите, — забеляза Тъбби насмешливо.

— Благодаря, — каза Джек неловко, защото не виждаше какво друго би могъл да прибави. Той се обърна с намерение да напусне стаята.

— Доктор Бивън, — изкрещя Тъбби, — не ме засяга къде живеете, но чувах, че пристройката е претъпкана. Сега сте член на факултета, предполагам, че ще се преместите. Вие имате вече средства за това.

Джек почувствува как кръвта нахлу в лицето му. Мисълта на Тъбби, че не би напуснал от скъперничество безплатното жилище на болничните лекари му беше непоносима. Той се почувствува изкушен да възнегодува, но се въздържа. Беше дошъл най-сетне, за да благодари на Тъбби, а не за да се кара с него.

— Да, господине, — каза той сухо и напусна стаята.

Въпреки голямото възмущение, което се надигаше у него, той не се бе сетил в действителност, че от сега нататък, е свободен да живее при по-големи удобства. Странно му се виждаше, че ще си нареди свой дом. На другия ден той взе два часа отпуск, с намерение да посети жилищата в околността, които се даваха под наем.

Той си представяше своя нов дом само като двустайно мебелирано жилище с баня, понеже беше живял години наред с най-необходимото. Когато му показаха, обаче едно по-приветливо жилище, с изглед към красив булевард, на един километър от Медицинския факултет, мина му внезапно през ума, че ако му се налага да живее сам до края на живота си, би следвало поне да се нареди с неща, които да са негова собственост. Жилището не беше мебелирано. През последните дни всеки свободен час бе използуван от него в покупки за новия му дом. Той се залови с нареждането и му посвети голямо внимание. Когато видя да пристига новата му собственост, учуди се, до сега у него не се бе явило желание да я притежава. Малката стаичка, на която управителят беше дал тържественото наименование библиотека, беше единствената без предназначение. Джек я заключи и реши да види за какво ще му потрябва по-късно.

Една от спалните, тази със северно изложение, щеше да му служи за лаборатория. Да се чувствува господар на къщата му се виждаше странно.

Той се погрижи да сложат в рамка най-новата снимка на Джоан и на двете й дечица и я окачи над новото си облечено в кожа писалище, със съжаление, че няма право да поиска и тази на Одри Хилтон. Той се запита, дали ако притежаваше една снимка от нея, това би го облекчило, или би го измъчило само. Той пропъди тази внезапна нелепа мисъл. Та нали едва я познаваше и вероятно не щеше и да я види повече.

Безспорно настанявайки се в своя дом, Джек се беше поразнежил. Той като че ли се опитомяваше. След десетдневно пребиваване в новото си жилище съзна, че има нещо смешно и патетично същевременно в гордостта му на собственик.

Понеже пътните съобщения му се виждаха много неудобни, Джек реши да си купи кола. Няколко дена по-късно един красив „Roadster“, последен модел, имаше запазено място в автомобилния парк, зад болницата. Новият надпис, който беше закачен на оградата пред болницата, гласеше: Доктор Бивън. Това беше истинско свидетелство, което го препоръчваше като признат член на факултета. Производството му внуши нова самоувереност. Уреждането на неговия дом му даде чувство на устойчивост. Името му, обаче, което бе напечатано със същите черни букви като съседните имена на Форестър, Шейн, Осгуд и дванадесетина други — все по-възрастни от него мъже — му правеше странно впечатление и затвърдяваше решението му да се отдаде с нова ревност на това занятие, което му бе дало тъй щедро възмездие. Притежанието на колата означаваше една задоволена прищявка; името върху оградата обаче — един насърчителен подтик.

* * *

Стълкновението, което щеше да издълбае още повече пропастта между Джек и Тъбби, настъпи през последната седмица на август. Ако някой друг, а не професор Форестър бе изненадан от Джек в смешно положение, той само би се смял, но гордостта на големия човек бе дълбоко наранена. Той бе заварен в положение на явно разнежване и то от Бивън! Най-виновното лице в тази нещастна случка беше бебето на Нанси Прентис.

Излекуването на Нанси Прентис бе едно от най-великите постижения в кариерата на Тъбби Форестър. Вратните наранявания дават винаги голям процент смъртност, а Нанси бе засегната така опасно, че в продължение на три дни всички бяха съгласни — включително и Тъбби, — че би било по-човечно да я оставят да умре спокойно, отколкото да я подложат на излишни мъчения.

Но когато развоят на болестта отказа да потвърди това единодушно предсказание, Тъбби, който всеки два часа я наглеждаше, започна да обмисля възможността за операция.

Най-старата болногледачка никога до сега не беше виждала Тъбби така нерешителен. Той заставаше до одъра на Нанси, почукваше зъбите си със златните си очила и примижваше с малките си сбърчени очи; после промърморваше нещо недоволен: „А! не никога! глупост би било!“ и напускаше стаята, за да се върне след малко и започне отново същата комедия.

В осем часа сутринта, на петия ден, Тъбби заповяда гръмогласно: „Пригответе я! Да я изкачат!“

Случаят предизвика голямо вълнение. Вестниците писаха за чудото. Стотици запитвания бяха отправени от родители на неизлечими болни, които вярваха, че университетската болница съперничеше с чудотворната икона в Лурд или Св. Анна де Бопре.

Но, колкото и преувеличени да бяха разказите, все пак истина беше, че Тъбби спаси живота на младата жена, когато положението й се считаше за напълно безнадеждно. Научните списания надълго описаха историята на случая, както и техниката, която бе приложена. Знаменити специалисти в тази област на хирургията дойдоха да видят болната. Цялата болница бе горда като Артабан^[1] и обичайната намусеност на Тъбби отстъпи място на временни пристъпи на добро настроение, нещо така рядко, както и самата операция, която бе извършена.

Още в началото, отношенията между Тъбби и Нанси Прентис бяха най-комични. Младата жена никога не е била подложена на някаква морална или духовна дисциплина и не можеше да си представим личност по-малко подготвена да понесе мъченията и отвратителната досада през дългото време на лекуването й. Никой, освен Тъбби, не знаеше как да постъпи с нея.

Нанси беше безсрамно и вироглаво дяволче, чийто речник с неприлични изрази би накарал да почервенее дори един моряк. Безсрамна и нахална, тя вероятно не бе никога срещнала равна на себе си до деня, когато влезе в съприкосновение с Тъбби Форестър. След сблъскването и смирената изповед, че тя никога не е познавала такъв грубиян и простак, Нанси стана преданна робиня на Тъбби и го следваше с очи, в които блестеше омаяният поглед на покорно куче.

Но, по силата на обстоятелствата, Тъбби също стана роб на Нанси. Всички в болницата забелязваха затрудненията на Тъбби и се радваха. През всяко време го търсеха, за да даде тон на отвратителното настроение на Нанси. При тези случаи, омерзанията, които си разменяха, бяха толкова явни, че болногледачките напускаха стаята.

Още в началото Тъбби даде на пациентката си да разбере, че би му било напълно безразлично, дали тя ще живее или умре, ако не беше желанието му да покаже успеха на приложената от него хирургическа техника. Никой до тогава не е бил така цинично искрен с Нанси. Един ден, когато, в миг на разнежване тя изповядваше част от краткото си, но бурно минало, Тъбби се съгласи с нея, че не би било голяма загуба за обществото, ако тя изчезне.

— И даже намирам, — добави той разсъдливо, — че е неморално от моя страна да продължа живота ви. Не струвате много нещо, Нанси, и няма извинение за този, който ви остави да живеете. Но чуйте ме добре: ако не одържите обещанието си и откажете да оздравеете, да знаете, че никога вече не ще ви проговоря!

И по този начин ужасната Нанси възстанови здравето си до такава степен, че можа да бъде пренесена в малката вила на майка й, в околностите на града, след два месеца мъчителна неподвижност, месеци, прекарани по корем в стегалка от възглавници, твърди като пясъчни торби.

Няколко пъти на ден през последните две седмици от затворничеството й в болницата Тъбби бе викан, за да й попречи да си нанесе някаква вреда. Накрая, Нанси, чиито сили се възвръщаха, стана толкова неспокойна и раздразнена от затворничеството си, че болногледачките не си правеха вече труд да обясняват защо телефонираха на Тъбби. Те изричаха само: „Нанси“, а Тъбби отговаряше: „Ида“.

Понякога той проклинаше ужасно, и когато това не даваше резултат, Тъбби успокояваше Нанси с дръзки обещания. Тя го изморяваше така, че той се задължаваше да й достави хиляди изгоди, когато я извадят от гипса. Често присъствуващите се питаха до каква степен Тъбби би могъл да одържи обещанията си.

Един следобед, през месец август, Тъбби не бе намерен за един бърз случай. След като го търсиха навсякъде, някой си спомни, че той беше отишъл да види Нанси Прентис, където не бе възможно да му телефонират.

Джек взе колата си и пристигна във вилата. Вратата беше отворена. Той се готвеше да почука, когато чу металическия глас на Нанси, идещ от стаята, съседна на малкия салон, пред който той беше застанал. Джек проникна в стаята и се приближи към прага на вратата. С жълти, навити коси, Нанси четеше гласно някакъв роман от Фейр Уест, като дъвчеше американска дъвка. Лежеше в леглото с подгънати колена, които поддържаха книгата, която четеше. Вдигна очи, ухили се, и каза:

— Е! Добър ден, момчето ми. Дошел си да търсиш татко си? — Нанси посочи с пръст един кът от стаята, незабелязан до сега от Джек. Той прекрачи прага и спря, без да може да повярва на очите си.

До прозореца, в старо люлеещо се кресло, Тъбби седнал държеше в прегръдките си бебето на Нанси, на което даваше биберон. Импровизираната дойка хвърли върху неканения пришелец мълниеносен, убийствен поглед. При тази гледка, учудването на Джек се превърна изведнаж в луд, неудържим смях.

— Е какво? — запита Нанси, като дъвчеше енергично своята американска дъвка. — Нима до сега не сте виждали да се кърми бебе с биберон?

Но това възклицание остана без никакво въздействие върху Джек. Невъзможно му беше да обуздае смеха си.

— Излезте — изрева Тъбби, кипящ от ярост.

Джек изведнаж се успокои. Тъбби като че ли щеше да получи сърдечен удар.

— Търсят ви в болницата, — каза той оттегляйки се.

— Вън! — изръмжа Тъбби.

И Джек си отиде. След тази случка, отношенията им, които никога не са били любезни, бяха толкова изопнати, че това не остана незабелязано в болницата. Малко е да се каже, че бяха като куче и котка.

* * *

Д-р Шейн изказа желание да види новия апартамент. Джек, твърде щастлив да покаже квартирата си на своя приятел, го заведе с колата след като обядваха в града.

— Бивън, ако бях на ваше място, — каза Шейн, като се настани удобно в едно от дълбоките кожени кресла и потърси тютюневата си кесия, — бих поискал петнадесетдневен отпуск, преди започването на новия семестър.

— А? Но аз нямам нужда от отпуск.

— При все това, съветвам ви да вземете отпуск, — каза Шейн, поклащайки многозначително глава. — Откато помня, вие не сте имали отпуск; във всеки случай, откакто работите с Форестър. Не ми казвайте, че е забавно човек да бъде постоянно с него. За никого не е тайна, че вие с Тъбби не можете да се търпите.

Джек бе разтърсен от кратък смях.

— Ние се разбираме, — каза той. — Професор Форестър повече лае, отколкото хапе.

— Възможно е, но предпочитам веднаж да ме захапят, отколкото вечно да ме лаят. Зная, че се възхищавате от сръчността на Тъбби, както и аз. Но е трудно да работиш с него. Ще те хванат нерви. Вие бихте имали нужда от редовен отпуск. За себе си, бих желал да бъда далече осем месеца в годината.

Джек защити почтено Тъбби, като мърмореше, че не е толкова лош, колкото разправят; а що се отнася до отпуск, не би знаял как да го използува.

— Не говорете глупости — каза Шейн. — Това ще ви подействува най-благотворно. Преди малко ви наблюдавах, вие си играехте с вилицата, и нищо не ядяхте. И сте тъжен от известно време. Нямате настроение. Зная, че това не ме засяга, но ще направите добре да бъдете във форма, преди да почнете курса си в университета. Това ви казвам за ваше добро; като че ли съм ви вуйчо.

Джек поклати глава и повтори разтегнато, че не знае къде да отиде, нито що да прави.

— Що за дявол — възкликна Шейн. — Избор не липсва. Направете една екскурзия с параход по големите езера. Натъпчете куфара си с полицейски романи и идете да се разходите по море за петнадесет дни. Върнете се почернял от слънцето, бодър и весел. Защо не отидете да ловите риба? Обичате ли риболова?

— Не зная. Нищо не разбирам от тоя спорт.

— Е добре, време е да го изучите. Това е най-доброто развлечение на света. Ако искате да не мислите вече за нищо, опитайте риболова. Намерете една ладия с плоско дъно с някой чичко, който не познава занаята ви и който не ще може да ви говори за него. Живейте на открито. Яжте каквото ви попадне и водете борба със стършелите. Прекарвайте вечерите в четене на авантюристични романи. Дайте на мозъка си пълна почивка. Добре ще бъде да размислите сериозно върху този въпрос.

Струваше си труда да бъдат взети под внимание препоръките на Шейн. След няколкочасово обмисляне на идеята, Джек поиска петнадесетдневен отпуск, който му бе даден без възражение.

— Разбира се, — каза д-р Осгуд. — Надявам се, че ще го прекарате в удоволствие. Оставете адреса си в бюрото, за да знаем где да ви намерим.

Джек се почувствува смутен и малко объркан. Не любезно би било от негова страна, да не каже на Осгуд где отива, но трудно беше да признае, че нямаше проекти.

— Иска ми се да риболовствувам, — каза той бързо.

— Отлично. Вероятно на север.

Джек поклати глава, като се питаше дали „север“ означава някаква река или някое познато на рибарите езеро, или пък се касаеше за полюса.

— Кънингам ми писа, че сега риболовът бил много добър в Спръч Лейк, на един час от него с автомобилна кола. Той много желаеше да отида, но не ми е възможно да отсъствувам сега. Трябва да отидете, сигурен съм, че той ще бъде очарован.

С извърнати очи Джек помисли преди да отговори.

— Страхувам се да не се покажа нескромен, — каза Джек против волята си. — Не познавам д-р Кънингам.

Осгуд пропъди възражението, като махна с ръка.

— Това няма никакво значение. Кънингам е чудесен. Ще му бъде приятно да ви види, а относно забележката ви, че не го познавате, трябва да ви кажа, че той остана много доволен от грижите, които положихте за малкия Кинг. Форестър му каза, че вие извършихте по-голямата част от операцията.

Джек решително поклати глава. Изкушението да види Одри Хилтон бе голямо. Но каква полза? Той водеше най-трудна борба, за да пропъди от ума си образа на това младо момиче. От друга страна, не би било много почтено да приеме гостоприемството и приятелството на Кънингам, като се има пред вид недостатъчната почит, която хранеше към него от професионално гледище.

— Благодаря, докторе, — отговори той с твърдост, — би било прекалено много да искаме това от Кънингам. Бих се чувствувал стеснен.

— Добре. — Осгуд се обърна, за да се осведоми, какво желаеше болногледачката, която чакаше, а Джек почна утринната си обиколка из болничните помещения. Току-що се беше отказал от един неочакван случай да направи това, което най-много желаеше, но той изпълни тази жертва без да му мигне окото. Той изопна рамене, горд беше със себе си.

На обяд, когато Джек се готвеше да излезе, Осгуд го повика в бюрото си. Лицето на Осгуд сияеше от загадъчна усмивка. Той подаде една телеграма на Джек, изпратена от Кънингам.

„Твърде щастлив да включа Бивън в числото поканените за риболова. Кажете му да ме предупреди за деня на пристигането си“.

Джек прочете два пъти съобщението, преди да вдигне очи. Лицето му беше развълнувано.

— Много е любезно от страна на двама ви, — съгласи се бавно той, — но не виждам как бих могъл да приема поканата.

Осгуд почна да се смее като дете.

— Не виждам как може да постъпите иначе, — каза той. — Всичко е уредено. Не можете при това положение да телеграфирате на Кънингам, че не желаете да отидете.

— Истина е, — каза Джек. Той си помисли малко. — Благодаря… Ще отида.

Сега, когато други бяха решили за него, съвестта му беше спокойна. Той се усмихна, като си спомняше историята на добрия католик, който, след като беше поръчал напразно един петък акула и кит, се бе задоволил с розбив. В най-добро настроение той побърза за лабораторията, за да прегледа културите си. Пак ще види Одри! И без да е направил нищо за това! Той се беше постарал да се избави от това изкушение. Небето му е свидетел, че беше „поискал риба“.

В един часа имаше операция. Той подсвирна някои мелодии от „Sweet Rosie O’Grady“ като миеше ръцете си с четка. Тъбби на съседния умивалник, го изгледа строго, а Джек му се усмихна любезно.

— Главата ли си губите, — попита Тъбби с безпокойство.

— Да, господине — похвали се Джек дръзко.

— От горещината е, — заяви Тъбби.

— От влагата е — поправи го Джек, като търкаше силно пръстите си. Добрата, стара влага която кара да расте тревата! Да, господине!

— Внимавайте, — измърмори малката Уерн, като му подаваше хирургическата престилка. — Човек ще си помисли, че сте пили. Пък и вероятно е! — Тя се приближи почти до носа му и подуши въздуха подозрително.

— Отивам за риба, — подшушна той важно.

— Вие сте луд, — отговори тя, като връзваше блузата му.

— Тогава, числото е попълнено, — каза той. — Сега всички сме луди.

Късно след обяд Джек слезе в града с колата си, за да се екипира за екскурзия. Изпълнението на тази задача го разочарова. Момчето зад тезгяха на спортния магазин се излъга по отношение на непознатия си клиент.

— Бих желал да видя вашите риболовни принадлежности, — каза клиентът.

— Много добре, господине. За какъв род се касае? Где ще отидете да ловите риба?

Джек посочи неясно с движение на главата северна посока и каза:

— О! Към езерата.

— Предполагам, че имате пръчки за въдици.

Това бе изказано с тон, който даваше да се разбере, че ако клиентът не разполага дори с въдични пръчки, той няма работа тук.

— Разбира се, — каза студено Джек, малко раздразнен от този намек. Човечето говореше за въдични пръчки в множествено число. Какво можеше да се прави с повече въдични пръчки? Необходимо ли бе по една пръчка за всеки вид риба?

— Добре ли работят барабанчетата?

Джек поклати глава. Трябваше да се предполага, че барабанчетата са капризни.

— Струва ми се, че желаете въдични върви, лъжици, мухи? — Продавачът се обърна и отвори плъзгащото се стъкло на витрината. — Погледнете, господине, ако си дадете труд да обиколите магазина — ще може да изберете каквото ви трябва.

— Мисля, че оставих колата си до един воден кран. Извинете моля.

Подкарвайки колата, Джек бе обхванат от чувство на умора, което не се дължеше изцяло на тази случка. Той си даде сметка до каква степен е бил невежа по отношение на игрите и прекарването на времето, които съставят голяма част от живота на всеки нормален човек. Нищо, съвсем нищо не знаеше. Той сви вежди, вкарвайки колата си в малкия гараж. Да, нищо не знаеше от това, което интересува другите люде. Ще бъде по-добре да почака, преди да купи риболовните принадлежности и да каже откровено на Кънингам как стои работата.

Реши да замине в петък. Като тръгне рано, той ще има предостатъчно време да измине пътя за един ден. По междуградския телефон той уведоми д-р Кънингам за намеренията си, благодари му за неговото великодушие и каза, че ще слезе щом пристигне в хотел „Розкъмън“. Кънингам не искаше и да чуе за това. „Не, господине“, — каза той сърдечно. „Елате направо у дома. Жена ми вероятно е поканила приятели за вечеря. Постарайте се да дойдете в шест и половина. На следното утро ще отидем заедно към езерото“.

Последните два дни му се видяха ужасно дълги. Добре направи, че се реши да вземе отпуск. Чистият въздух ще му подействува благотворно. Ще може да проучи отблизо странния нрав на тази великолепна личност — Кънингам. И би имал случай да види за последен път Одри Хилтон, преди да се откаже от нея за винаги. Без съмнение Кънингам очакваше Джек да направи посещение на Теди и семейството му. Най-елементарната учтивост изискваше това. Дори и старата мечка Тъбби би желал да поднесе почитанията си при подобни обстоятелства.

* * *

Пътуването бе чудесно. За пръв път Джек изминаваше сам такъв дълъг път. Покривното платно на автомобила беше свалено и това го превръщаше в съвсем друг тип кола. Часовете на един дълъг ден му принадлежаха. Колата по-скоро се плъзгаше, отколкото се търкаляше. Утринният ветрец, прохладен и оживителен, галеше страните му. Небето беше прорязано с розови ленти. Ноздрите радостно се разтваряха, за да вдишат уханията на влажната земя, на мократа от утринната роса трева и на благоуханията на боровете и балсамовите дървета. Шумовете, които идеха от село призори, се преливаха, като образуваха една симфония, която Джек не бе чувал от детството си: скърцането на помпите, блеенето на овцете, пеенето на петлите, мученето на добитъка и звучната песен на сладкопойната чучулига.

Всичко това действуваше опоително. Джек не можеше да се познае, умът му беше свободен, искаше му се да пее и да вика.

Градчетата се пробуждаха сега, пътят се оживяваше от камиони, които се отправяха за пазарите; раздрънкани таратайки лениво се влачеха към всекидневната работа. Ето го, че пристига в голям град, където колите не могат да се движат с повече от тридесет километра в час. Обширни фабрики с червени тухли, заобиколени от високи, железни огради, издигат във висините огромните си комини. Стотици хиляди мъже, със сини разгърдени ризи, потъват в главните входове; здрави, набити мъжаги; други, високи и слаби — имат нужда от повече чист въздух, ако се съди по издадените им гуши, хлътнали гърди и увиснали рамене. Те са безспорно малокръвни и предразположени към туберкулоза; но по дяволите диагнозата!

На обяд Джек премина през един окръг, където се превозваше, чрез прехвърляне, дървен материал. Големи купища дървени трупи чакаха товарене. Тежки вериги скърцаха върху грамадни скрипци; високи багери описваха четвърт кръг и изхвърляха своя люлеещ се товар от нарязани дървета в грамадната четвъртита дупка. Тази работа се повтаряше непрекъснато. Неподвижен, параходът не изглеждаше засегнат от товара, който се трупаше; той се клатушкаше леко, а в това време мързеливи моряци цапаха с червена боя ръждясалото му корито; вътре куповете дървета ставаха все по-големи. Забавно би било да заминеш за няколко месеца с един от тези стари параходи. Ще се върнеш ободрен и готов да започнеш отново работата си. Оживен, да, но не толкова готов за работа. Възможно е да се излекуваш за винаги от желанието за работа. Не, едно изтръгване от всекидневието за една или две седмици, би било предостатъчно.

Никога през живота си Джек не бе бродил умствено из толкова различни насоки. Новите сцени, освобождението от всякаква работа, лъхът на вятъра действуваха благоприятно на неговия интелект. Трябва да е полезно за здравето да дадеш понякога воля на мислите си. Умът, без съмнение, има също нужда да си почива от време на време.

В пет часа, спря в едно село, за да телефонира на Кънингам, че ще пристигне в 6 часа. Върна се в колата, плати бензина и продължи пътя си. Кънингам беше много сърдечен. Джек бързаше за това посещение с растящ интерес. За пръв път от тринадесет години ще прекара вечерята в семейна среда. Километрометражът се покачи на деветдесет. Кънингам спомена смътно за поканени на вечеря. Лекари, може би, с жените си. Глупаво бе, наистина, но все пак възможно, госпожа Кинг и г-ца Хилтон да присъствуват. Одри… Едно много хубаво име. Какъв хубав път! Деветдесет и два… Сто… Лан Ийнг… Едно безсмислено малко име, толкова сладко… Лан Ийнг… Сто и десет!