Лойд Дъглас
Оспорваният път (1)

Глава първа

Часът беше два след пладне, последният четвъртък на месец септември — денят на откриване зимния семестър. Времето беше тъй необикновено горещо и задушно за сезона, а въздухът в аудиторията на професор Милтон (Тъбби)^[1] Форестър беше също тъй застоял и неподвижен, както труповете в старата съседна анатомическа дисекционна.

Атмосферата в малката мрачна амфитеатрална зала не бе ободрителна; наситена бе с нервно напрежение. Липсата на свежест бе заместена от чувство на тържествена важност; защото анатомията, с блестящия, но сприхав Форестър, минаваше за най-трудния курс от цялото четиригодишно следване.

Тази година броят на новите студенти по медицина бе необичайно голям — сто тридесет и трима, всички мъже, с изключение на осем. Курсът се беше събрал с трескавата бързина на пътници, които пътуват за първи път. Всеки се надяваше още в началото да направи добро впечатление със своята точност.

Половината от студентите току-що бяха получили дипломите си от Държавното училище, отстоящо едва на един километър от университета. Останалите притежаваха свидетелствата си от най-различни учебни заведения, пръсната между Алеганите и Тихия океан. Някои измежду най-смелите бяха разменили тази сутрин учтивости в канцеларията, където ставаха записванията; обаче всички се чувствуваха още чужденци в тази непозната среда. Дори и тези, които живееха само на няколко стотин метра от университета.

Този след обяд всички присъствуващи в залата, независимо откъде идваха, бяха слушали за нетърпеливостта, високомерието, избухливия нрав и буйните сцени на професор Тъбби Форестър. И все пак, по-голямата част от тях бе решила да дойде тук и да следва медицина именно заради Тъбби. Той беше груб като ръжен хляб, но владееше занаята си. Славеше се не само като много забележителен анатомик, но и като признат авторитет по нервна хирургия. Стените на кабинета му бяха покрити с внушителни почетни дипломи, написани върху пергамент на четири езика и издадени от университети и научни дружества.

Малко са училищата по медицина, където започващият, още при първите си стъпки по анатомия, се намира под надзора на подобен талант. Тъбби твърдеше, че ако човек притежава естествен усет, неговите дарби бързо се разкриват. В тази област той бе винаги на лов за нови изгреващи таланти и бе поверил на колегите си от факултета, че търси постоянно бъдещи анатомисти, които да проявяват особени наклонности към нервната хирургия.

Обикновеният студент не се замисляше върху това, че ще се чувствува, може би, по-добре в едно училище, където се отнасят с по-голямо снизхождение към посредствените. Същественото за него беше да получи диплом с отличителния саморъчен подпис на Тъбби.

Обаче, съвсем не можеше да се твърди, че великият човек насърчаваше ненадарените. Тъбби не криеше, че се интересува само за десетте най-добри свои студенти. Отношението му към по-голямата част от останалите бе пълно с презрение. Жестоките му сарказми ги зашеметяваха, сърцата им се изпълваха с омраза и очите им започваха да горят от съсредоточена ярост. Стотици завършили медицина заявяваха с гордост, че са следвали анатомия при Форестър, но не пропущаха да добавят, че Тъбби е звяр, а мнозина, които си спомняха по-добре недостойните му обноски, говореха дори с по-голяма неприязън за него.

Този след обяд студентите от новия курс бяха насядали по амфитеатрално наредените в полукръг пейки и, облакътени върху изтърканите чинове, се взираха в нервно треперещите си пръсти, или прегъваха разсеяно ъглите на съвсем новите си тетрадки.

От време на време те хвърляха изпълнени със страх погледи към вратата, която водеше към кабинета на Тъбби. Първите мъченици-християни, които очакваха на арената отварянето на клетката с лъвове, поне се утешаваха с мисълта, че мъчението им ще бъде кратко. Това с Тъбби продължаваше цели четири години.

Встъпителната лекция на тази недодялана мечка беше винаги много забавна за присъствуващите, освен за онези, които изпъкваха или пропадаха още при първия разговор с професора. При Тъбби бе опасно да си духовит, но гибелно — да си тъп.

Във встъпителната си беседа той наричаше винаги своята първа лекция „Часа на първото съприкосновение“. Това предизвикваше саркастичен смях, защото богословските университети и християнските сдружения се опитваха с подобни изрази да приобщят към себе си новите студенти. Неблагоговеещ като самият сатана, Тъбби страстно обичаше да се присмива на стереотипните изрази на организирания алтруизъм. Към края на „Часа на първото съприкосновение“, обаче, тънките му подигравки биваха изоставяни и всеки можеше да предугади какво го очаква в курса по анатомия при Форестър.

„Ако мислите, че трябва да бъдете галени и глезени, ръмжеше той винаги, присъединете се към клуба на «Благотворящите с радост» или към този на «Доброжелателите». Ако мислите, че заслужавате по-нежни обноски, има ред заведения в това населено място, където ще получите повече отколкото желаете. Там ще ви научат да се умилквате като мокро куче около благодетеля си. Ще ви поднесат чай, ще ви забавляват с гатанки и ще пеете църковни песни. Дори, ако бихте пожелали да ви целуват нозете, там ще го направят. Тук обаче не разчитайте на нищо подобно. Това здание е посветено на науката. Тук ние се стараем да бъдем точни в издирванията си и, честни в труда. Който е магаре, трябва да отиде другаде, за да му повярват, че е зебра“.

* * *

Тъбби влезе в аудиторията с десет минути закъснение. Той се запъти със сигурна, тържествена крачка към високата маса, която му служеше за катедра. Тази маса, повдигната на големи гумени колела и покрита с мраморна плоча, дебела два пръста, беше метър и осемдесет дълга и осемдесет сантиметра широка. Не беше мъчно да се открие какво е предназначението й, когато не служеше за аналой на Тъбби.

Студеният поглед на професора обиколи изпитателно претъпканата амфитеатрална зала. Класът се скова в напрегнато внимание. Тъбби изучаваше невъзмутимо множеството. Двете му ръце си играеха със синджирчето на платинения му часовник, което преполовяваше обемистия му корем. Тези движения на ръцете бяха обезпокоителни, защото напомняха точенето на нож.

„Скъпи мои приятели християни“, започна той, отсичайки всяка своя дума. Общият смях бе доказателство, че Тъбби оправдаваше наистина представата, която всички имаха за него: „Това е истински чешит“ се четеше по лицата на студентите.

— Приветствувам с добре дошли всички, които сте се събрали за „Часа на първото съприкосновение“ — изсмя се Тъбби. — Вашите предшественици, които също са имали желанието да се посветят в тези привлекателни зали на един от най-старите занаяти, са ви казали вероятно, че в този малък кокетен амфитеатър и в съседната дисекционна зала, ние образуваме едно голямо, щастливо семейство, в което всички се обичат помежду си.

Той се спря, за да изчака въздействието на подигравката и отвърна с иронично сумтене и злораден смях. Проницателният му поглед се плъзгаше по редовете от чин на чин. Пронизващите му очи не даваха възможност на присъствуващите да изразят чувствата си, предизвикани от хапливата му духовитост. Държането му беше като на раздразнен фелдфебел, който преглежда ротата си с надежда да открие някое зле пришито копче.

Прекъсването на речта започна да става обезпокоително дълго. Изпитателният поглед на Тъбби се спря за миг в средата на най-горния ред, после продължи до края на редицата и се върна пак към средата, съсредоточавайки се на едно лице, което съвсем не подозираше това изследване. Настъпи гробно мълчание. Разсеяният не беше забелязал прекъсването на речта и вероятно съвсем не знаеше, че се намира под обстрела на неприятеля, а това не предвещаваше нищо добро.

Тъбби поднови заядливата си реч, но в нея отсъствуваше тънкият хумор, който се чувствуваше в началото. Липсваше му първоначалния порив и той хвърляше почти всеки миг по един убийствен поглед, към средата на горните чинове, където бе открил невъзмутимата личност. Сухото й, но решително лице притежаваше чистотата и неподвижността на излян от благороден метал медал. Устните бяха затворени, но не бяха стиснати, не изразяваха яд, или неодобрение. Тъбби щеше да бъде по-доволен, ако те бяха свити в знак на враждебност. В такъв случай, той щеше да поднесе на обидения нещо, което би си струвало труда да го ядоса. Тези устни дори не изразяваха неудоволствие, те изразяваха само безразличие. Вдлъбнатите очи, които Тъбби напразно търсеше да предизвика, разглеждаха нехайно един ъгъл на залата, където нацапаната със сажди стена достигаше обезцветения таван. Явно бе, че непоносимият хлапак не внимава. Той считаше вероятно, че това, което чува, не заслужава почтителното му внимание.

Сатиричното слово на Тъбби си пробиваше мъчително път. Всички в курса — с изключение само на един — чувствуваха, че една светотатствена ръка задържаше пламенността на професора. Никой обаче не бе дотам любопитен, за да рискува и обърне глава. Чувството на самосъхранение беше този ден много дейно на това място.

Бодливите нападки продължиха още няколко минути, но Тъбби бързо им се насити. Тонът и речта му се измениха. Той избърса с голяма бяла кърпа изпотените си вежди, усмихна се сухо, опита се да добие развеселен вид и повтори, като че ли казваше някаква новост, старата си шега по отношение на специализацията:

— Ако считате непременно за необходимо да се специализирате, изберете си дерматологията, защото болните ви не ще оздравеят никога, не ще умират никога и не ще ви будят никога посред нощ.

Тези думи разсмяха всички, освен едного — омразният хлапак от горната редица. Той си мислеше вероятно, че не е учтиво човек да се смее на такава бледа шега. Проклетото човече! Тъбби не си спомняше да е бил някога тъй немилостиво незачитан. Той отново се спря. После, като промени хода на мислите си, заговори внезапно за живота на лекаря с искрени и неочаквани думи. „Да бъдеш лекар“, уверяваше той сериозно, „не е занимание, а призвание, по-скоро доживотно робуване, отколкото средство за препитание, по-скоро мъчение, отколкото занятие“.

— Вие много скоро ще си намерите мястото, съобразно способностите и стремежите си. Това ще сторите още в първата учебна година. Според статистиките, петнадесет на сто от вас са тъй глупави и мързеливи, че ще бъдат изключени за доброто на университета, на обществото и за свое лично добро. Петдесет на сто ще издържат изпитите си и ще получат титла и диплом. Липсващите им даровитост и сръчност ще може да бъдат заместени от любезна разпоредителност и добри обноски към болните. Като се доверяват повече на чувствата си, отколкото на научните си познания и като раздават състрадание и аспирин, те ще могат да спечелят два пъти повече от колегите си, които знаят двойно повече от тях.

— Тези две групи ще образуват шестдесет и пет на сто. Една четвърт от курса ще се окаже по-добра от посредствения студент и по-добра от посредствения лекар. Тя ще изпълнява лекарския си дълг според силите си, като ще следва често пъти и умствените си проблясъци. Тази група ще заслужи уважение заради предаността си.

— Измежду десетте на сто, които остават, може да се предвиди, че ще се развие някой обещаващ талант. Не можем да се закълнем, но това е вероятно.

— Аз не знам в този миг кои сте вие — интересните десет на сто. Вие сами може би не го знаете. На вас искам да дам един съвет сега. Той не се отнася до ленивците, до угодливите служители и бъдещите измамници, нито до тези, които имат само нужните познания, колкото честни и сръчни да са те. Аз се обръщам сега към кандидатите за отбраните десет на сто.

Той повдигна небрежно очи към горната редица и се изненада, когато погледна направо в две сини ледени очи, които приличаха тъй поразително на неговите. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Надявам се, — добави Тъбби, като че ли за да определи още по-точно тези, към които се обръщаше, — че измежду вас няма да се намери някой мечтател — до сега в унес — който да бъде толкова голям оптимист, че да се счита вече избраник на привилегированото малцинство.

Настъпи мълчание. Курсът чувствуваше, че Тъбби си бе отмъстил за невниманието на един измежду тях. Тайната около непонятната раздразнителност на професора беше разяснена. Всеки се надяваше, че с това неприятната случка беше приключена, защото създалата се натегната атмосфера беше мъчителна за всички.

— Отбраните, — продължи Тъбби, — скоро ще изпъкват. За тях не ще бъде нужно да чакат края на семестъра, за да видят бележките си.

— Една от най-честите грешки е уверението, което учителят дава на учениците си, че прилежното залягане обезпечава успеха. Безспорно, тези, които вършат работата си колкото е възможно по-добре, ще извлекат много по-голяма полза от обучението в Университета, отколкото ленивците. Но тези десет на сто, които стоят на чело на класа, не бива да се задоволяват само с неуморно прилежание и съвестен труд, колкото и похвално да е това. Те ще трябва да дадат от себе си много повече. Има една поговорка, която обикновено споменаваме на смях, а именно, че от врана, сокол не става, но това съвсем не е смешно, то е по-скоро тъжно. Дългогодишната ми практика ми даде възможност да бъда често неволен свидетел на добросъвестната работа на млади хора, които не притежаваха природната дарба, необходима за това начинание. Те вероятно можеха да блеснат в някоя друга област, не зная. Тук, обаче, въпреки непосилния си труд, те нямаха никакви изгледи да се отличат. Те бяха биологично неспособни. Това не беше тяхна вина, а тяхно злополучие. В по-редки случаи имахме студенти, които от рано обещаваха да пожънат един ден успехи, но които нямаха смелостта да се отдадат с цялата си душа на целта си. Те бивака добри за първите стотина метра, но нямаха волята да пробягат километъра, а още по-малко маратонското разстояние.

„Сега вероятно ще предположите, че следващото ми изложение ще възхвали щастливото съчетание на ума с приложението; това наистина са два главни двигатели. Но отбраните имат нужда и от нещо друго. Прилежанието трябва да им наложи и строга самодисциплина. Истинското съсредоточаване в уроците изисква да се избягва решително всякакво губене на време и всякакво лекомислено развлечение. Вие знаете това и съвсем излишно би било да добавя, че, ако желаете да постигнете нещо, ще трябва всецяло да се посветите на работата си“.

„Но това не е всичко. За моралиста самодисциплината има винаги своята стойност. Може би ще трябва да кажем нещо и в полза на мъченика, който, чрез дисциплина и готовност за жертви, печели блага, с които ще може да разполага в един по-съвършен свят отвъд небето. Не съм сведующ по този въпрос. Но смятам, че такава самодисциплина, прилагана с цел да можем свободно да работим в избраното от нас поприще, губи от стойността си, ако за постигането й са нужни много усилия“.

„Естествено, има дни, когато оковите ще ви тежат. Дори и да умеете да се владеете, ще настъпят моменти, когато дремящото във вас животно ще изяви правата си. Заживеете ли, обаче, в непрекъсната борба с желанията си — до такава степен, че умът ви да бъде непрекъснато смущаван — тези жертви ще станат излишни“.

„От всичко това следва, че дисциплината на тези десет на сто, които са на чело на курса, трябва да бъде непринудена и тъй да се каже автоматична. И вие ще я постигнете много бързо, ако изискванията на вашето призвание надвият настойчивия повик на физическите ви желания. Осигурите ли си веднаж участието в групата на щастливите десет на сто, обикновените развлечения не ще ви смущават повече“.

Гласът на Тъбби беше приел отново спокойния разговорлив тон на човек, който беседва поверително с някого, само между четири очи. Класът беше неподвижен и внимателен; игла да паднеше, щеше да се чуе. Малките вещи очи потърсиха най-горната скамейка на амфитеатъра. Едрият рус момък, който бе отровил „Часа на първото съприкосновение“, беше наведен напред, подпрял брадата си. Очите му бяха широко отворени, погледът му жаден, устните стиснати. Тъбби навъси вежди и продължи:

— От този отбор може да се издигне някой бъдещ учен. Никой не може да знае какво ще даде тази изключителна група. Години минават понякога в това училище по медицина, без да можем да различим студент, който да обещава да направи значителен принос в тази наука. Изследовател, който ще направи откритие в полето на медицината, се издига понякога съвсем случайно.

Следващият израз на Тъбби накара слушателите, които образуваха вече едно цяло, да потръпнат. Вълнение потискаше сърцата и всеки знаеше, че всички останали изпитваха в различни степени същото чувство.

— Ще се намери ли някой измежду вас, — запита Тъбби с внушителен глас, — който да ни каже един ден това, което бихме искали да знаем по отношение на рака?… Ще ни покаже ли някой измежду вас един ден начина за предпазване от детския паралич? Двете същества, които ще извършат тези подвизи, са вече родени, ако смея да се реша на такова предсказание. А ако съм голям оптимист, бих заявил, че те имат вече вашата възраст. Възможно е да са завършени хора на науката в навечерието на откритието си. Възможно е да са студенти в някой медицински факултет… — Тъбби се спря. Класът беше наелектризиран… — тези двама души може би се намират сега тука.

Той ги изтръгна от хипнозата им, като извади часовника си. После събра дебелия сноп именици и се премести на другия край на масата за аутопсия. Лицето му се просветли слабо от една усмивка, която предвещаваше, че ще стане отново странен. Курсът се поизправи и се осмели да си поеме дълбоко дъх. Никой не поглеждаше към съседа си. Никой не искаше да се забележи колко дълбоко беше развълнуван. Тъбби поде с променено настроение:

— А сега се обръщам общо към всички ви, без разлика, и ви предупреждавам, че изучаването и практикуването на медицината и хирургията са научна кариера, към която трябва да пристъпите със същото държане, което бихте възприели при изучаването на висш курс по геология. Оставете всички чувства настрана и дайте пълна воля на ума си. Колкото по-малко се вълнувате, толкова по-спорна ще бъде работата ви. Често съм мислил да внуша на колегите си, че за младия студент по медицина е необходима поне една година практика във ветеринарната болница, където да може да преследва целта си несмущаван от намесата на близките на болния.

Идеята е добра, помисли си класът малко уморен. Тъбби им даде възможност да се посмеят весело, дори и лицето от горния ред се озари от една усмивка. Но доста късно беше вече за младия човек да се пробужда и проявява интерес. Това нямаше да го тласне много напред сега. Тъбби изсумтя и продължи:

— Отношението ви към медицината трябва да бъде като на изследовател, който иска да прозре най-малките подробности в строежа на човешкото тяло. Можем да бъдем съгласни с пламенното възклицание на Шекспир: „Какво съвършено творение е човекът! Колко благороден е умът му и безкрайни способностите му! Колко изразителен е образът и удивителни движенията му!“ Но то съвсем не е уместно в дисекционната. Ако сте достатъчно умни, скъпи мои приятели християни, ще предоставите всички тези изрази на поповете и на поетите. Това е техен занаят, но не и ваш. Вашата задача е да проучвате човека, както бихте проучвали някой механизъм, който се нуждае от поправка. Няма да споря тук по въпроса, дали животното-човек е извършило грешка, когато му е хрумнало — през време на развитието си — да се изправи на задните си два крака, за да бъде с лице към света в отвесно положение. Аз лично съм доволен, че не ходя на четири крака. Когато обаче това животно е променило положението на вътрешностите си от хоризонтално в отвесно, то си е навлекло куп неприятности. Тези неприятности започват още от момента на прохождането му.

„Трябва да запомните добре, — заяви Тъбби сериозно, че Вероучението греши напълно при обясняване хорските нещастия. Причината за тях не се крие в падението на Адама, а в решението му да се изправи. Случва се на кучето да се изправи за миг на задните си крака, за да поласкае господаря си като му подражава, но то има достатъчно здраво чувство, за да не го прави често, нито пък много дълго. Според Библията, Ева била осъдена да ражда с мъка, защото откъснала една ябълка от забраненото дърво и не се подчинила на божията заповед. Ако се беше задоволила да яде падналите по земята ябълки, тя би раждала малките си без опасност и без чужда помощ“.

„Това ви поставя в деликатно положение като студенти. Цялото ви възпитание се стреми да ви направи двигатели на цивилизацията, а колкото по-цивилизовани ставаме, толкова повече обедняваме физически. Цивилизацията ни дава безспорно много облаги, но тя е развила същевременно и навици у нас, от които зъбите ни са станали по-неустойчиви, както и очите, ушите, носа и бронхите ни. Ние притежаваме, още стари жлези, които са имали предназначението си някога, но които сега са само една опасност. Ще повторя, прочее, че трябва да изучавате човешкото тяло като някоя слаба машина, която не е в състояние да понася за дълго собствената си тежест. Вие сами сте доказателство за това, щом като сядате, на двадесет и три годишна възраст, за да облекчите тежестта си. Достигнете ли шестдесет и три години, внимателни близки ще ви следват с някой стол. И тогава ще ви останат може би още няколко години да прекарате тук долу. Възможно е да станете мъдри, благородни и известни в течение на годините. Възможно е също да ви отрежат сливиците, сляпото черво, дори и някой бъбрек. Ще носите изкуствени зъби и очила, па дори и слухова тръба, за да чувате по-ясно. Искам да влезете в дисекционната зала със съзнанието, че голяма част от обектите, които ще видите, не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Жизнените ни органи са били първоначално предопределени да работят в друго положение. Забравете всички измами, които гласят, че човекът бил създаден по подобие на Бога. Това не е вярно и съвсем не е похвално за последния. Всички, които обичат да вярват в подобен род неща, ще направят по-добре да останат извън дисекционната зала“.

„За да повдигна духа ви, обаче, ще добавя, че дисекционната, в която ще влезете наскоро, въпреки че не е място за благоухания и бабини приказки, е поне почтена. Същото не би могло да се каже за заседателните зали, художествените галерии или черквите. Вие сте тук, за да намерите истината. Щом известен факт бъде достатъчно доказан, ще трябва да го приемете въпреки грозотата му, въпреки желанието ви да не е такъв и въпреки че е в пълно противоречие с това, което сте мислили и което бихте предпочели да продължавате да мислите. Но ще сгрешите, ако вярвате, че доказателството е достатъчно. Много учени, които се намират вече на шест стъпки под земята, биха изпитали ужаса на вечните мъки, ако се пробудеха и прочетеха някои от собствените си бележки, които отдавна вече са отхвърлени от новите открития като безсмислени. Помнете, че всяка теория, колкото и невероятна да изглежда за сега, заслужава зачитане, докато не бъде опровергана“.

Тъбби завърши това изречение с превзет глас, който означаваше, че бе казал всичко. Той повдигна очи и потърси неприятното нему лице, очите на което бяха широко разтворени. Тези очи бяха живо заинтересувани и дълбоко погълнати. Тъбби малко искаше да знае какво мислеха те. Той ги презираше. Момъкът имаше нужда от добър урок. Като отвори един голям дневник върху масата за аутопсия, професорът доби предишното си подигравателно настроение и се засмя със злорадство:

„Сега, ако желаете, ще пристъпим към извикването на имената ви. Нека всеки стане при прочитане на името му, за да мога да го видя и за да можете и вие да се опознаете помежду си…“

„Джон Уеслей Бивън… Станете, ако обичате, Джон Уеслей, където и да се намирате, за да ви види събранието“.

Настана раздвижване в горния ред. Развеселени лица се заобръщаха от всички страни в това направление. Пейките изпръщяха, обувките изскърцаха. Всички бяха доволни да видят как ще се отзове непознатият на този род подигравка.

Един хубав, едър млад мъж, приличащ на викинг, бе станал и очакваше да види какво ще му поднесе духовитият анатомик. Малките очички на Тъбби светнаха от задоволство. Той намокри устни с върха на езика си и помисли едновременно по какъв най-добър начин да накаже хлапака, който бе станал причина да прекара такъв лош час.

Като изтри грижливо очилата си, той прегледа копието от именника на Бивън:

— Забелязвам, Джон Уеслей, че първият колеж, който сте посещавали, е една малка добродетелна институция, която се занимава главно с фабрикуването на проповедници-методисти. Това, прибавено към вашето име, ме кара да подозирам, че вие произхождате от набожно семейство. Трябва да внимаваме и бдим над езика си във ваше присъствие. — Тъбби очакваше, че ще предизвика присмех, но изглежда, че в класа се развиваше съчувствие, от което впрочем всички щяха да имат нужда, преди да настъпи краят на часа.

— Благодаря, господине, — отговори почтително Бивън. Сянка на усмивка премина през залата. Очевидно бе, че Тъбби не беше сполучил да смути новодошлия. Той реши да задълбае малко повече.

— Предполагам, Джон Уеслей, че сте мислили много за душите. Тук даваме награда за такава дисекция, която би открила непосредственото присъствие на душа в тялото. Може би ще пожелаете да я спечелите?

— Може би, — каза Бивън без да се смути. — Каква е наградата?

Тъбби не беше подготвен да отговори на това и класът се развесели, като се надяваше, че възражението на Бивън ще бъде посрещнато и от него със смях.

— Мисля, че можем да подпишем чека с пълна сигурност, господин Бивън, като ви предоставим вие да определите сумата… А сега, като привърженик на религията, вие без съмнение вярвате във възкресението на тялото. Мислите ли, че е много подходящо да искате от вашия Бог да сглоби отново телата, които вие ще разсичате на малки парчета в нашата работилница, където се работи върху човешка плът?

На лицето на Бивън се изписа чистосърдечна и естествена усмивка, която зарази класа:

— Това последно сглобяване не е от моето ведомство, господине, — отговори той. — Предполагам, че този, от когото зависи тази работа, трябва да приеме телата както ги намери.

Това бе по вкуса на студентите и те, развеселени, си размениха погледи.

— Без съмнение, — отговори Тъбби сухо. — Ако си бяхте направили труд да съставите един по-умен отговор, щяхте да ми кажете, че щом Господ е могъл веднаж да ги създаде, не би му било трудно да ги възстанови.

— Благодаря, господине, — съгласи се Джон Уеслей.

Класът отново се разсмя, но вече малко плахо. Този нещастник, който имаше такъв добър изглед, би трябвало да внимава, защото Тъбби започваше да се сърди.

— Но вие вярвате, нали господин… — Тъбби се наведе върху книжата, за да намери името, — Бивън, че в последния ден тръбата ще прозвучи и че мъртвите ще се вдигнат отново непокътнати?

— Бога ми, господине, — отговори Бивън след кратко мълчание, — понякога трябва да оставяме по-широки граници на мисълта; теорията изглежда фантастична, но още никой не е доказал противното.

Общ смях избухна в залата. Той бе приятелски, обаче малко нервен. Смелостта на Бивън ги радваше, но нещо им подсказваше, че това бе истинска лудост. Тъбби се преструваше със стиснати устни, че се усмихва.

— Виждам, брат Бивън, че вие го вярвате. Това ще ви бъде ценна помощ през време на вашите анатомически занимания. Ще имате случая, когато изпаднете в безизходно положение, да намерите успокоение поне в мисълта, че в края на краищата телата ще бъдат нетленни.

Класът намери тази забележка доста духовита и се посмя малко. Тъбби се почувствува насърчен от това и поднови привичната си превзетост. Той хвърли гневен поглед върху своята жертва и продължи с нападките си.

— Когато пишете на вашия свещеник, надявам се, че ще го уведомите, че сте попаднали в гнездо на безбожници.

Малкият Бивън прие това с добро настроение.

— Предполагам, че няма да се изненада.

— Но няма ли да се обезпокои от това? — настоя Тъбби.

— Надали.

— Да не искате да кажете, че той не ще прояви интерес за защита на правоверните?

Тъбби отвори широко очи, преструвайки се на обиден верующ.

— Искам да кажа, че той, без съмнение, не би проявил интерес към спор от теологично естество, воден от професор по анатомия.

Класът задуши едно възклицание. Това беше истинско самоубийство. Тъбби наведе глава, докато бузите мокреха яката му. Малките му очички светнаха с металически блясък.

— Предполагам, че заключавате, че един професор по анатомия няма качествата да мисли или говори за други неща, освен за тела в процес на разложение.

Бивън почака един миг преди да отговори твърде почтително и твърде смирено:

— Нищо не съм заключил, господине.

Тъбби веднага скокна в клопката.

— О, много добре — възкликна той. — Ето ни! Вие бихте предпочели да оттеглите това, което казахте, а? То е твърде благоразумно от ваша страна.

— Мисля, че не ме разбрахте, господине, — каза Бивън, подбирайки грижливо всяка своя дума. — Не съм заключил, аз допущам само. Вие, вие заключавате. Не е ли така по-правилно, господине?

Ето кое щеше да сложи край на кариерата на Бивън, ако това, което се говореше за Тъбби, беше вярно. Бивън вероятно никога нямаше да получи прошка за това излишно дразнене.

— Благодаря, брат Бивън, — каза Тъбби с подигравателна почтителност. — Може би ще направите по-добре, ако се придържате към красноречието си. Възможно е да намерите анатомията твърде трудна. Ще видим! Можете да седнете сега!

Той постави очилата си с нервно движение и започна да рови в книжата си. Курсът беше смутен. Следващето име бе извикано небрежно сред общото безпокойство. Всички, включително и Тъбби, изглежда, че бързаха да свършат. Той се опита един или два пъти да се пошегува, но отзвукът беше слаб и то само от учтивост.

— Това е всичко, — каза Тъбби сърдито.

Той събра книжата си, хвърли ги в безпорядък в чантата и излезе от стаята като вдървен. Никой не се помръдна докато вратата на кабинета не хлопна. От различните ъгли на амфитеатъра бързо се разнесе шепот, в който се чувствуваше склонност към някой неприличен епитет. Тъбби Форестър бе започнал с новия клас с едни отношения, които далеч не бяха добри. По държанието му се виждаше, че той си даваше по-добра сметка за това от всеки друг.

Студентите започнаха да стават бавно, като си повдигаха панталоните и заслизаха по стълбите без да се поглеждат. Всеки имаше недоволен вид. Анатомията нямаше да бъде лека. Тъбби беше невъзможен, дори и когато беше добре разположен, а какво би станало сега, когато имаше причини да бъде неприветлив и безмилостен? Вероятно би се опитал да възстанови накърнената си чест, като накаже цялата дружина.

Никой не поздрави Бивън за смелостта му, дори и тези, които бяха седнали до него. Двама или трима му се усмихнаха от човещина само, а един другар му махна с ръка. Всички се радваха, обаче, че той си отива вече. У всички се забелязваше смътното впечатление, че Бивън е отчасти виновен за създаденото злополучно положение. Тъбби безспорно заслужаваше да бъде поставен на място, но Бивън щеше да направи по-добре, ако беше слушал само, без да продума. Той беше отвърнал с остроумие на безочливите приказки на Тъбби, но по общото мнение на класа, щеше да прояви по-голямо остроумие, ако не си бе отварял много устата.

А сега и Бивън, или Джек, както го наричаха по-близките му, споделяше това мнение. Той се почувствува внезапно съвсем сам. Дълги години наред се бе радвал, че ще следва медицина и че ще има възможност да се сприятели с млади хора, които имат влечение към същата наука, а ето какви неприятности бе навлякъл на себе си и на другарите си. Джек бе сложил лошо начало и съжаляваше за това.

Две млади момичета се бяха спрели в коридора на долния етаж и си приказваха; те може би очакваха някого. Джек ги позна, че са от неговия курс. Особено бе запомнил хубавката черноока девойка, която беше предизвикала забавна случка при повикването на имената. Тъбби бе призовал: „У. Жилет“ и бе побързал да добави: „Ако «У»-то замества името Уилям, бихме могли да очакваме интересни пояснения от негова страна“. Когато обаче младото момиче стана, всички се бяха засмели, а тя се оправи много добре с положението, без да се смути.

— „У“-то трябва да означава нещо друго — беше казал Тъбби, когато смеховете бяха затихнали. Настроението му все още беше лошо, но той се стремеше да бъде любезен.

— Наричам се Уинифред, господин професоре, — беше отговорила свободно тя.

— Имате ли намерение да поставите един ден на вратата на кабинета си надписа: „Д-р мед. У. Жилет“? — беше запитал Тъбби.

Всички мълчаха, У. Жилет съвсем не беше неприятна на глед и не се страхуваше.

— Това не мога да кажа още, господине. Може би ще бъдете така добър и ми съобщите мнението си, когато дойде време за това?

Тези думи предизвикаха въздържан одобрителен шепот и мис Жилет зае отново мястото си. Тъбби не бе добавил повече нищо, като си даваше вид, че счита малкият забавен епизод доведен до задоволителен край.

Малката Жилет имаше изгледи да се прочуе. Като достигна края на стълбата, Бивън хвърли поглед към нея и към мис Рийвс, която имаше по-неблагоприятна външност, а двете му отвърнаха с приятелски знак. Той не се спря да ги заприказва. Нямаше нещо особено за казване. Чувствуваше, че би било по-добре за тях да не взимат открито неговата страна.

Когато излезе през външната врата и се намери под приятните лъчи на октомврийското слънце, Джек чу, че го викат по име и че се трака с токчета по настилката. Той се спря, младото момиче го настигна и се усмихна. Трапчинките й бяха очарователни:

— Не мислете повече за това, — каза тя с тон на стара приятелка. — Утре той ще е забравил вече всичко. Ние всички сме на ваша страна.

— Благодаря, — каза Джек трогнат. — Но нима имам вид на изоставено куче?

— Да, малко. Мисля, че всички се чувствуваме донякъде така, докато се опознаем помежду си… До виждане.

Уинифред му се усмихна отново сърдечно и побърза да догони Рийвс, която я бе задминала.

— До виждане, — отговори Джек, — и благодаря пак.

Тези старания да спечели приятелството му, вдъхваха смелост на Джек и го поставиха същевременно в известно недоумение. Решителността на младата Жилет беше продиктувана вероятно от желанието да му върне доброто настроение. Тя беше намекнала, че също се чувствува самотна. Не беше ли това, за да привлече вниманието му? Не, не можеше да се каже. Но все пак, той можеше да се съмнява. Дали беше изразил достатъчно ясно колко много цени сърдечността й? Трябваше да се покаже по-благосклонен. Нима не щеше да бъде по-добре, ако й беше отвърнал: „Надявам се, че скоро ще се видим пак“ — или нещо подобно — вместо само това глупаво „До виждане“?

Мъдрите забележки на Тъбби по отношение на самодисциплината, която, според него, беше наложителна за преуспяването в медицинското поприще, дойдоха пак на ума на Джек. Той не бе мислил още какво лично становище да заеме по този въпрос; той беше толкова докачен от дързостта на Тъбби и от двубоя, който последва, че мисълта, да се вслуша в съвета на такъв звяр, го отвращаваше. Все пак, той признаваше, че мнението на Тъбби по този въпрос му бе направило силно впечатление. Първото доказателство за това беше безразличието, което прояви към младото момиче. Джек не успя веднага да си изясни причината, която го възспря от едно по-тясно познанство с девойката. Но той виждаше сега, че единствено повелята на Тъбби бе причина за това. Тъбби им беше изложил простите, но жестоки правила, които трябваше да следват тези прочути „отбрани десет на сто“. Те трябваше не само да упражняват строга самодисциплина, но и да й се отдадат с цялото си същество, за да не им тежи по-късно. Всичко трябваше да стане автоматично.

Все трябваше да има известна истина в това. Старият Тъбби можеше да го знае най-добре. Той беше стар ерген и стръвта му към работа беше прочута. Той бе успял вероятно да обуздае себе си и се движеше с юзда и капаци на очите. С такава сериозност бе говорил за самодисциплината, че бе изключено думите му да представляват само теория за него. Той бе изложил тази теория пред тези, които щяха да образуват избранниците на новия курс, като че ли се касаеше за монашески обет.

Зовът на Тъбби беше поразителен. Може би си струваше труда да бъде изпитан честно. В такъв случай трябваше да се започне веднага, още тук, без да се губи време. Който се бави много, рискува никога да не се реши на такъв един подвиг. Джек крачеше с твърда стъпка по улицата и се почувствува ненадейно достигнал до едно любопитно състояние на умствена зрялост. Да беше поне някой друг, а не Тъбби, този, който му беше вдъхнал тази мисъл! Какво странно усещане наистина! Да се чувствуваш толкова дълбоко поразен от съвета на човек, когото имаш основателни причини да презираш!

* * *

На следния уличен ъгъл един другар от курса го чакаше. Той се усмихна, подавайки му ръка и се представи:

— Уолисън.

— Моето име ви е добре познато вече, — каза Джек с горчива усмивка. — Тъбби го повтаряше достатъчно.

Те си стиснаха ръцете и тръгнаха заедно.

— Вие смутихте самодоволния лай на това джавкало, — каза Уолисън шеговито. — Но то още може да хапе!

Съгласявайки се, Джек каза, че това може да се предполага. После, като забави хода си, той се загледа в новия си другар:

— Я кажете, Уолисън, не се ли познаваме с вас? Не сте ли Тони Уолисън?

— Разбира се! Очаквах да видя, дали ще си спомните за мен. Аз имах известно преимущество; докато Тъбби се ожесточаваше срещу вас, можах добре да ви разгледам.

— Сега си спомням, — каза Джек. — Вие бяхте десен защитник от „Ашбърн“, а аз играех ляво крило от „Милфорд“.

— Следната година постъпих в „Лоуренс“, а вие в „Ивънстън“, нали? Последният мач на сезона беше наистина сензационен, спомняте ли си?

— Ние и двамата няма да го забравим, — каза Джек. — Господи! Какъв болезнен удар ми нанесохте тогава!

— Ах, какъв ден беше това! Вие знаете ли, впрочем, че все още не са успели да ми наместят носа както трябва!

Джек погледнал към носа на Уолисън с изпитателните очи на някой познавач.

— Ще ви го поправя тези дни, за да си приуча ръката.

— Добре, разчитайте на това! Не ще може да му причините вече по-голямо зло. Къде живеете? Аз не съм си намерил още стая. Пристигнах тази сутрин от Чикаго. Нощувах във влака, а сега ще трябва да пестя.

— Намерих едно убежище, което може да хареса и на вас, — каза Джек. — Плаща се на месец. Там сме само студенти по медицина. Чувствува се по миризмата, но е чисто иначе. Старата наемодателка се нарича Дойл. По обяд се намираше още една свободна стая.

— Как са леглата?

— Моето не е много лошо.

— По колко наематели се падат на една баня?

— Предполагам, че вие ще бъдете шестият. На колко бански помещения сте навикнали?

— Има ли някой, който да се упражнява на пиано?

— Няма пиано, няма саксофон, няма дечурлига!

— Дъщерята на хазайката добре ли изглежда?

— Няма хазайска дъщеря, — продължи Джек. — Кърпи за лице не се дават, нито сапун; тази сутрин нямахме дори и топла вода. Поправяха казана. Искате ли да дойдете да видите, на две крачки е оттук.

Тони кимна с глава и те поеха по Хайл Стрийт нагоре.

— При все че не ме засяга, — поде Тони — но, по дяволите, какво мислехте днес? Не знаете ли, че старият Тъбби може да ви направи живота непоносим? Казват, че имал памет на слон, когато се касае за уреждане на стари сметки.

Джек се призна за виновен, като навъси вежди и поклати глава.

— Имате право Тони, бях идиот. Нямам извинение. — Той се поколеба за миг и после продължи с поверителен, приятелски тон: — Изминали са се едва десет дни, откато ме повикаха у дома, поради смъртта на майка ми. Тя беше примерна представителка на старата школа в мисъл и на дело; строга привърженица на правоверните. Аз не споделях убежденията й, но ги уважавах, поради значението, което те имаха за нея. Когато Тъбби се нахвърли върху старите нрави, насмешливите му изрази не ми се харесаха. При други обстоятелства биха ми се сторили може би остроумни. Зная, че трябваше да се издигна над подигравките му, но не можах да се стърпя.

Тони го разбра много добре и добави, че бедата е в това, че Тъбби не е запознат с неговия случай.

— Мисля, че именно поради това се ядоса той на мене отначало, — продължи Джек. — А после, когато се опита да ме направи за присмех, аз се наежих. Съжалявам сега за това, но той беше прекалено нахален!

— Питам се как обноските му не са го провалили до сега, — измърмори Тони.

— Защото е гений.

Тони хвърли бърз поглед към Джек, за да разбере дали това бе казано с ирония, но Джек изглеждаше сериозен.

— Аз действително го вярвам, Тони. Тъбби е гений. По такива признаци се разпознават гениите; те са повече или по-малко променливи, надменни и суетни.

— О вие говорите за хората на изкуството, — прекъсна го Тони. — Съвсем естествено е от страна на музиканти, художници и останалите самохвалци от този род, на които чувствителността е дотам развита, че излизат от кожата си, когато видят съчетани два цвята, които не си подхождат. Но Тъбби е човек на науката!

— Същото е. И хората на науката имат своите лоши часове. Това е в природата на човека. Дори Кох, дори Пастьор не са били много лесни, след като се дигна такъв шум около тях. А известността на Бигелоу в хирургията не му попречи да бъде ужасен с подчинените си, и Тъбби не е виновен. Разбирате ли…

Тони се възмути, защото не очакваше, че Джек ще постави Тъбби Форестър наравно с Пастьор и Кох.

— Защо не? — възрази Джек. — Общопризнато е, че Форестър е един от най-видните невролози на нашето време. Попитайте когото щете… Но и това не е всичко, Тони. Не ви ли направиха впечатление няколкото думи, които Тъбби ни подхвърли — в течение на единствения искрен миг на речта си — че самодисциплината е необходима, за да имаме успех в науката.

Тони се разсмя и каза, че старият Тъбби е премного отвратителен, за да изпадне някога в изкушение да бъде лекомислен.

— Лесно й е на тази птица, — добави той. — Никой никога не ще я потърси за гуляй.

— Естествено, сега не, — съгласи се Джек. — Но уверен съм, че Тъбби е следвал през целия си живот предначертания от него път на упорит труд, без да търси развлечение, а сега се опитва да убеди кандидатите, които биха били достойни да… да…

— Е-е!, да го последват ли, — пошегува се Тони. — Аз не съм от тях. Ще работя колкото е възможно по-добре, според силите си, но нямам намерение да водя отшелнически живот.

Понеже Джек не отговори, Тони продължи:

— Обаче и вас не мога да си представи в тази роля.

— Не, — отговори Джек разсеяно, — безспорно не.

— Да се повеселиш от време на време е необходимо.

— Разбира се! — Джек изглеждаше замислен. Той посочи с ръка една грозна, тъмна къща, в дясно. — Ето, — каза той, — тука е.

Тони погледна старото здание без въодушевление и забеляза, че то е идеално място за човек, който се е отрекъл от земните наслади, за да се посвети на някоя велика идея.

— Пожелавам ви щастие с Тъбби, — каза той, когато се запътиха към къщата. — Ако не ви тръгне с него, ще можете да възприемете съвета му, като се усъвършенствувате в английския език. Малкият урок, който му дадохте, беше удивителен.

— Не трябваше да го сторя. Това го нарани. Засегнах го в най-чувствителното му място. Като помисля само за средата, към която принадлежи! Не би трябвало да го нападаме в тази посока, защото рискуваме да го унизим.

Тони се присмя:

— Вас какво ви засяга, че ще бъде унизен?

— Ами че… — Очите на Джек добиха внезапно суров израз. — Искам Тъбби да разгърне всичките си дарби пред нас. Той притежава рядък ум, а аз искам да узная това, което се крие в него. Искам да влее званията си в нас…

— Охо, както сте се засилили…

— Виждам ви се малко смешен, нали? Когато обаче се решим за медицината, трябва да се заловим сериозно за нея. Не намирате ли? Когато човек се определя за някое научно поприще, трябва да се отнесе към него като човек на науката. Ако това му струва жертви, по-добре ще бъде да се приготви да ги понесе. Тъбби имаше право по този въпрос.

— Пазете се, — пошегува се Тони. — Виждам ви вече като бъдещ втори Тъбби, с блестящ ум, но недодялан като торлак. Простете, но аз мисля, че наистина се възхищавате от това животно!

— Възхищавам се от ума му.

— Но тогава ще трябва да му дадете по-скоро възможност да го разбере.

Той ще ви прости в такъв случай.

— За нищо на света — промърмори Джек.

— Не искате значи? Страхувам се, че не го обичате.

— Лично него… мразя го!