Джон Мъри
Дългият път на любовта (22)

Глава 22

Уотър ван Дипман беше къс и набит холандец, с живи сиви очи. По рождение африканец, въпреки това той се бе включил в Голямото преселение на бурите през 1835 година, разочарован от репресивната британска власт. Емигрира на Хавайските острови. Там почти веднага се влюби и ожени за едно красиво местно момиче и между пътуванията си успя да стане баща на осем деца.

Преди да стане моряк бе се занимавал с фермерство. Сега бе капитан на собствен кораб „Трекбур“. Красавецът с три мачти беше построен в Бостън, където се строяха американските параходи, прочути със скоростта си по цял свят.

Стоеше облегнат на парапета и наблюдаваше как двама моряка от екипажа му изтеглят от водата едно безжизнено тяло. Опитните му момчета бяха забелязали някакъв плуващ предмет и за тяхно най-голямо учудване се оказа, че това са останки от претърпял корабокрушение кораб, а върху тях лежи полумъртъв мъж.

След като го огледа капитан ван Дипман не бе твърде оптимист. Младият мъж бе в кома, а дишането и пулса му едва се долавяха. Обезводненото му тяло бе опасно обгоряло от слънцето.

Дни наред пострадалият остана в кома и бе с висока температура. Все пак продължаваше да диша, значи имаше надежда да оцелее.

Бяха прекосили Екватора на път за Кейптаун, Южна Африка, когато Кристофър Кирклънд отвори очи. Първото нещо, което видя бе приветливите сини очи на Уотър ван Дипман, които му се усмихваха.

Крис разбра, че се намира на борда на кораб. Изведнъж си спомни за отчаянието на отминалите страшни дни, когато носейки се върху импровизирания сал, бе загубил всякаква надежда за спасение.

Капитанът се наведе над него и му каза нещо на някакъв непознат език.

— Съжалявам, не ви разбирам…

— О, ти си англичанин — рече той на развален английски.

— Не, американец съм — едва отвърна Крис.

— Почивай си, американецо, после ще говорим — успокои го капитанът.

— Кой сте вие? — питаше Крис. — Къде съм?

— На един холандски параход и това е капитанът. Скоро стигаме Кейптаун.

— Кейптаун? — възкликна невярващ Крис.

— Преди четиринадесет дена те намерихме. Беше много болен. Мислехме, че няма да оживееш. Сега почивай, после ще говорим.

Крис се опита да се надигне. Главата му се замая и се отпусна на леглото, разбрал, че още е слаб. С въздишка на примирение затвори очи.

Тормозеше го мисълта за Джени и спомена за последния път, когато видя това любимо, бледо, измъчено лице. Помнеше, че спасителната им лодка се бе отдалечила на безопасно разстояние преди експлозията и бе сигурен, че Дейвид Кейт се е погрижил за нея.

Десетки въпроси бушуваха в главата му. Къде бе сега тя? Дали мисли, че е загинал или ще го чака? След колко време ще може да се върне?

На другия ден Крис събра сила да стане и направи кратка обиколка по палубата. За човек като него, загубил надеждата да се спаси, горещият бриз бе като истинска живителна прохлада след пречистващ дъжд. Сърцето му силно заби при вида на издигащите се нагоре грамадни мачти. Тънкият нос на кораба спокойно цепеше вълните. Каква разлика между този красавец и старите кораби, които едва проправят своя път.

Крис се засмя, като си спомни как Джени се бе развълнувала при вида на един такъв лайнер, пресичащ бързо морската шир.

През следващите дни той не само възстанови напълно силите си, но се сприятели със сърдечния капитан. Прекарваха дълги часове заедно. Играеха шах или водеха тихи разговори, а Уотър пухкаше лулата си.

Нощите му бяха мъчителни. Мислеше за Джени и копнееше да я има до себе си. Много често изобщо не можеше да заспи, неспокойно крачеше по палубата, гледаше звездите, но пред очите му бе само изразителното личице с преследващите го зелени очи.

Силни ветрове връхлетяха кораба, когато заобикаляха нос Добра Надежда, там, където се срещат двата океана — Атлантическият и Индийският.

Португалският мореплавател, Бартоломео Диас, когато го открил през 1486 година, сполучливо го бе нарекъл Нос на Изтезанието. Опустошителни ветрове и бури бяха постоянна напаст по този важен път, свързващ Изтока със Запада. Но все още това бе единственият път за доставка на подправки и коприни от Ориента за Запада.

Кейптаун, най-старият град в Южна Африка бе сгушен в уютен залив. Издигащата се на 3500 фунта планина, обгръщаше като красив декор падината, в която се ширеха прекрасни плажове, на запад към Атлантическия, на юг — към Индийския океан.

Крис обиколи града и бе възхитен, както от него, така и от странната смесица на жителите му — бушмени банту и строги хотентоти. Изящно закръглените покриви на къщите бяха белег на холандската култури.

Надяваше се да хване някой от своите лайнери, заобикалящи носа, но когато дойде време „Трекбур“ да потегли реши, че е по-разумно да приеме предложението на капитана и да продължи с него до Австралия и Хавайските острови. Оттам щеше да бъде на педя разстояние до Калифорния през Пасифика.

Капитан Дипман го обучаваше как да управлява кораба и когато напуснаха Австралия на път за Хавайските острови Крис вече добре се справеше.

Във фантазиите му в този кораб сякаш бе въплътена Джени. През дългите нощи, с ръка на кормилото, той насочваше и галеше с поглед изящните му линии и се представеше, че държи в ръцете си своята любима.

 

 

Облегнат на парапета, Крис Кирклънд отвръщаше на поздравите на туземците, които весело викаха и махаха с ръце. Накачулени на канутата си, те бяха излезли да посрещнат „Трекбур“, хвърлящ котва в сините води на пристанището в остров Оаху.

Погледът му привлече красиво младо момиче в една от лодките. Изящното й лице бе обградено от гарваночерни коси, които се спускаха до кръста й.

— Алоха, татко, алоха! — радостно извика тя и насочи топлите си кафяви очи към Уотър, застанал до него.

— Дъщеря ми, Лахила — заяви гордо капитанът и отвърна на поздрава й. — А ето и синовете ми, Кале и Кеони — добави той.

За минути туземците се заизкачваха по стената на кораба. Крис отстъпи настрана, за да не пречи децата на Уотър радостно да го приветствуват.

Сърцето му ускори ударите си, когато капитанът го представи на Лахила.

— Лахила, това е моят добър приятел, Кристофър.

Крис усмихнато я погледна, а тя сложи на врата му гирлянда от бели и жълти цветя.

— Алоха, Кристофър — промълви тя със свенлива усмивка.

— Благодаря, Лахила, но аз не знам как да ти отговоря — попита я той с дяволита усмивка.

— Трябва само да кажеш „алоха“ — отвърна младото момиче.

— Но ти говориш чудесен английски, Лахила.

— Аз и моите братя сме били в училище, където ни учеха на твоя език. Сега съм учителка в това училище. Боя се, че не знам добре бащиния си език. Татко говори холандски, малко английски и хавайски. Мама говори хавайски, малко холандски и английски, а сестрите и братята ми — хавайски и английски и съвсем малко холандски. Понякога става такава бъркотия, че съвсем не можем да се разберем. Сигурно ти изглеждаме странни, Кристофър?

— Намирам ви прекрасни. Знам, че баща ти гори от нетърпение да се види с всички ви. Ако бях на негово място, не бих могъл да съм далеч от вас.

— Боя се, че той не може да си позволи да остане вкъщи за дълго. Като видиш всичките ми братя и сестри може би ще разбереш — добави с плаха усмивка тя. Приготвиха се да слязат от кораба.

Когато Уотър ван Дипман беше строил къщата си, явно бе съобразил размерите й с числеността на своето семейство. Бе голяма двуетажна дървена постройка, строена без план и стил. Френски прозорци от всяка стая, гледаха към просторна тераса, обикаляща къщата от всички страни.

Жилището бе заобиколен от обширно пространство, което можеше да се нарече буквално „Ван Дипманов квартал“. В отделна къща живееше най-големият му син със семейството си. В друга, по-малка, строена по-късно, бе семейството на другия му женен син. Лахила и станалите деца живееха в обширната сграда.

Уотър добре бе избрал мястото. В дъното имаше игрив водопад, извор на прясна вода, а и обилно напояваше храстите от хибискус и другите екзотични дървета. Всичко бе потънало в нацъфтели орхидеи и джинджифили.

Жената на Уотър, Люка, тиха и прелестна, бе на около четиридесет и пет години. Той бил четиринадесет години по-стар от нея, когато се оженили, а тя бича тогава само на петнадесет. Осемте раждания бяха оставили следа по изящната й фигура и все пак бе успяла да я запази, за разлика от повечето женени жени от нейната раса.

Тя сърдечно прегърна съпруга си и докато ги наблюдаваше Крис отново се чудеше, как изобщо Уотър може да напуска този райски остров.

 

 

Крис лениво повдигна глава и погледна как Лахила се приближава към него. Току-що излязъл от водата, той се бе проснал по корем под лъчите на галещото слънце. С наслада следеше гъвкавите й движения. Тя се движеше грациозно като котка и това някак го възбуждаше. Спокойната й ведрост твърде много се различаваше от живата чувственост на Джени.

Откакто бе дошъл тук, двамата прекарваха дълги часове заедно. Говореха си или се разхождаха по брега и тя го привличаше все повече и повече.

Пет месеца бяха минали от раздялата им с Джени. Постоянният му копнеж по нея и примамващото присъствие на Лахила провокираха мъжкото му тяло.

В Кейптаун и Мелбърн бе имал възможност да се включи в моряшките групи и да иде в някой публичен дом, но мисълта да се докосне до някоя евтина проститутка, след като е имал Джени, го отвращаваше. „Ще оскверня спомена за това, което сме преживяли“ — бе си мислил той.

— Заех, че ще те намеря при този басейн. То е любимото ти място — каза Лахила и коленичи до него.

Той се обърна и легна по гръб. Погледна я.

— Освен че си много красива, Лахила, ти си и много наблюдателна.

Свенливата й усмивка, която той така обичаше, озари лицето й.

— Забелязвам как от ден на ден ставаш все по-неспокоен. Толкова ли си нетърпелив да ни напуснеш, Кристофър?

Крис легна отново по корем и се опитва да овладее възбудата в слабините си. Тя произнасяше името му като ласка и тялото му винаги отговаряше.

— На колко години си, Лахила?

— На осемнадесет.

— Не си ли вече стара по вашите схващания? Защо още не си се омъжила? Сигурен съм, че не е, защото не са те искали.

— Скоро ще се омъжа. Той е от нашето село. Чакахме само татко да се върне.

— Обичаш ли го?

— О, да. — Лицето й светна. — Той е много красив и много силен.

— Бил ли ти е вече любовник?

Крис съжали за въпроса си в момента, в които го зададе. Лахила пламна. По погледа й разбра, че я е обидил.

— Защо ме питаш за това? То засяга само Лопака и мен.

— Прости ми — извини се той. — Нямам никакво право да те питам.

— Имаш го — мило отвърна тя. — Имаш пълно право. Знаеш ли, Лопака наистина ме е любил, за това и разбрах, че искам да се любим с теб. Това, което преживях с него, искам да преживея и с теб.

— Тава не е любов, Лахила. Това е само страст. Не трябва да ги объркваш.

— Не може да има едното без другото — каза тя и го погледна с красивите си кафяви очи.

— Странно. Преди години една друга жена се опита да ми каже същото.

— Беше ли й любовник?

— Не. Тя бе една умна, млада жена, каквато си и ти.

— Боли ме, като те гледам как се мъчиш, Кристофър. Не само тялото ти страда, но и сърцето ти. Ако се случи така, че моят Лопака да е някъде сам и страдащ, бих искала да вярвам, че ще се намери някоя жена, която ще го обикне достатъчно, за да му помогне.

— Това е една твърде особена теория, Лахила — отвърна Крис. Стана и я дръпна за ръка, за да я изправи. Поклати скептично глава и се засмя.

— Трябва да призная, не мисля, че много би ме успокоила мисълта, че Джени е в ръцете на друг мъж, който се мъчи да я утеши. Сигурно съм много себелюбив любовник.

— Или може би, много несигурен — добави тихо тя.

 

 

Ако повдигнеше глава над повърхността на водата, можеше да види Джени недалеч от него. Седеше в една лодка, викаше го и умоляващо протягаше ръце към него. Заплува към нея в надигащите се вълни, но подводното течение го повлече надолу и водата го прихлупи. От синя стана зелена, после черна и той падаше все по-надолу и по-надолу в мрачната бездна. Гърдите му се пръскаха от болка. С последни сили, отчаяно се бореше да стигне до повърхността. С глава разцепи вълните и изскочи. Изтощен, едва поемащ си дъх видя Джени все още в лодката, но разстоянието помежду им сега бе огромно.

— Бързай, Кристофър, бързай — викаше тя, а ръцете й все така бяха протегнати към него.

Отново заплува към нея, опънал до болка изтощените си мускули. Умоляващите й за помощ викове се носеха над водата. Чуваше ги, докато отново потъна в мрака.

— Кристофър, Кристофър.

Отвори очи и видя Лахила наведена над него да го разтърсва.

— Имаше кошмари. От стаята си те чух да викаш — успокояваше го тя и приглаждаше разбърканата по челото му коса.

Въздухът бе тежко пропит с миризмата на жасмин. Тя му напомняше за Джени и засилваше още повече мъката му. Той се протегна, хвана ръката й и погледите им се срещнаха.

Не бе в състояние повече да се владее. С приглушен стон я придърпа към себе си и устните им се сляха в безумна целувка.

Вкопчени телата им се въртяха в някакъв див водовъртеж, който ги вмъкваше все по-дълбоко и по-дълбоко в необозримите си глъбини.

Настъпващият изгрев бавно озари сивото небе, превърна го в златно и хвърли първите си лъчи върху двете фигури на терасата.

— Добре ли си вече, Кристофър? — безпокойно попита Лахила и се вгледа в лицето на младия мъж.

Въпросът не се нуждаеше от отговор. Крис спокойно и небрежно се бе облегнал на парапета на терасата. За първи път от месеци досега бе успокоен и отпуснат.

Присви очи и каза:

— За мен бе прекрасно, Лахила.

Лъчезарна усмивка огря красивото й лице.

— Това ме прави щастлива.

— А за теб, Лахила, как беше за теб?

— И за мен бе прекрасно, Кристофър — просто му отвърна тя.

— Благодаря ти. Безкрайно съм ти благодарен — колебливо изрече той.

— Не е необходимо да благодариш на този, който те обича. Да можеш да утешиш някой, когото обичаш, това вече е награда.

— Знаеш ли, имаше само една жена, на която бях благодарен, че е делила леглото с мен.

— Твоята Джени, разбира се — прекъсна го тя.

— Не. Това беше първата жена, която любих. Бях на четиринадесет години и бяхме отишли в града с Уоко и Уайзър. Те спряха в един бардак, Уоко искаше да се срещне с една позната проститутка. Името й беше Роза. Господи, тя трябва да е била поне на четиридесет! Преди да си тръгнем, тя ме качи горе в стаята си. Дотогава, единственото нещо, което знаех за секса, бяха наблюденията ми на конете в ранчото. Тя можеше да ми се присмее, или бързо да отбие номера, но вместо това ме задържа при себе си цялата нощ. Показа ми как една жена може да достави удоволствие на мъжа и как пък той може да й го достави. Когато свършихме, единственото нещо, което ми дойде на ум, бе да й кажа „благодаря“.

— Така тази стара проститутка с безцветни коси, стана за мен най-прекрасната жена, която съм виждал. Тази нощ аз се влюбих в нея с всичката страст, която има в сърцето си едно четиринадесетгодишно момче. Не отидох при нея никога повече, но дълги години не можех да се любя с никоя жена без да си мисля за Роза.

Лахила протегна ръка и нежно погали бузата му.

— Сигурна съм, че през тази нощ и тя е усетила повече любов в сърцето си. Добре те е научила. Ти си много „канака“, което значи истински мъж, Кристофър.

Крис се наведе и леко я докосна с устни.

— И ти, Лахила, макар и много млада си истинска жена.

 

 

— Но това е абсурдна идея — възкликна с негодуване Крис по-късно, когато говореше с бащата на Лахила. — Нима наистина ще продадеш кораба си?

— Бях по морето достатъчно дълго време — спокойно му отвърна капитан ван Дипман. — Време е да остана вкъщи при моето семейство.

— Но да продадеш този кораб на такава ниска цена — продължи да протестира Крис.

— Цената ли те безпокой, та ти си ми добър приятел. За мен това са повече пари, отколкото ми са нужни. Синовете ми не искат да плават. Ако ти продам този кораб, ти можеш да отплаваш. Хората от екипажа ми искат да плават, ако не го вземеш, няма да има работа за тях. От дълго време го мисля. Бях решил, това да е последното ми пътуване. Щастлив съм, че те го вземеш ти, защото го обичаш така, както и аз го обичам.

След час сделката бе уредена. Уотър предаде книжата на Крис с уговорката, че парите от продажбата ще бъдат депозирани и запазени за децата му в Сан Франциско.

След седмица Крис с тъга се сбогува с Уотър и Лахила и с цялото семейство ван Дипман. „Трекбур“ с развети платна отплува от пристанището към Сан Франциско и към Джени.