Джон Мъри
Дългият път на любовта (13)

Глава 13

Месец юли или месецът на Зреещите Череши, бе времето на дългоочаквания Слънчев танц. Лагерът се оживи, всички бяха развълнувани в очакване на празненството.

Сивият Орел, момъкът, на когото Утринна Звезда бе обещана за съпруга, заедно с още трима младежи щеше да вземе участие в церемонията.

— Какво всъщност е това? — обърна се Джени към отец Майкъл.

— Това е техният най-свят религиозен обред — обясняваше и той. — С този танц младите мъже доброволно се обричат да се жертвуват за другите от племето см. То е нещо, каквото е в християнството Христовата жертва на кръста.

— Значи ли това, че ще умрат? — попита ужасена.

— Не, не — поклати глава отецът, — аз само сравних мотивировката. Те се подлагат доброволно на това изтезание, за да бъдат опростени греховете на другите членове на племето им.

Джени се намръщи.

— Не мисля, че ще мога да се наслаждавам на такова нещо.

 

 

В средата на лагера бе издигнат висок дървен пилон, на които завързаха четири дълги въжета. Джени изтръпна, когато видя как прорязаха мускулите на гърдите на всяко от момчетата и натъпкаха дълъг шиш в раната. Всеки шиш бе вързан за едно от въжетата. Забиха там-тамите и младежите танцувайки под техния ритъм се отдалечаваха все повече и повече от пилона, а въжетата се опъваха до скъсване.

Темпото се усилваше и ритъмът ставаше все по-бърз и по-бърз. Във вихъра на танца шишът трябваше да бъде изтръгнат от опъналото се въже. С това завършваше ритуалът.

Джени стоеше безмълвна и изумена. Гледаше с ужас как кръвта капе от гърдите на младежите. Искаше й се да избяга от това място, но се боеше да не злепостави Чата. Щом танцът свърши, тя се втурна към колибата и се тръшна на леглото. Чата се канеше да я последва, но отец Майкъл го задържа.

— Ще е по-разумно аз пръв да поговоря с нея — каза му той.

Намери Джени свита на леглото, разтресена от ридание. Щом видя отеца тя вдигна глава и промълви:

— Съжалявам, отче, но този езически обред е толкова жесток.

— Разбирам те добре — успокояваше я той. — Трудно е за нас християните, които смятаме постенето за най-голямата жертва, да разберем тези, които са готови да изтърпят мъки заради своята вяра. Със своето страдания нашият Спасител ни показа, че не иска ние да страдаме заради него. Но има и нещо повече нали, Джени? То се отнася до твоите чувства към Чата.

— Отче — хълцаше тя, — аз го обичам повече от всичко, но понякога има такива различия помежду ни, които ми изглеждат непреодолими. Как мога да обичам мъж, който скалпира врага си или вярва в светостта на това, което току-що видяхме? Как могат да бъдат преодолени такива бариери? Може би ти бе прав, отче, като ми загатна, че не можем да живеем така, сякаш други хора не съществуват. Какво да правя, отче?

— Само ти можеш да си отговориш на този въпрос, Джени. Само ти знаеш какво таиш в сърцето си. Този мъж те обича, но той не може да стане друг и да престане да почита това, в което вярва. Той има единствено това. Няма нищо друго, освен него. Сигурен съм, че той би се отказал от всичко заради теб, но ти готова ли си да поискаш такава жертва от него? Не ми ли каза самата ти, че това ще го съсипе.

— Ти си мисионер, отче. Сигурно през годините на престоя си тук, сте говорили за нашата религия с него.

— Преди години, когато беше младо момче се опитах да му обясня, че Исус е син божий, каквито сме и всички ние. Чата ме улови за ръка и ме попита: „Като имаме един и същи баща, защо цветът на кожата ни е различен?“. Казах му, че има само един бог за всички. „Ако е така — ми отговори той, — ако бог е един и за сиуксите и за племето кроу, то на коя страна застава, когато се срещнат в боя?“ — Това са много набожни хора, Джени. Въпреки тяхната непримиримост, те са една религиозна общност. Вярата им е непоклатима, защото им дава отговори на всичко, а ние, християните, все още търсим тези отговори.

Той приятелски я потупа по ръката.

— Затова и не мога да ти предложа решение на твоя проблем — тъжно добави той. — Нямаме отговорите.

Джени бе заспала, когато късно през нощта Чата се върна в колибата. Нежно се усмихна на жената, пленила сърцето му. Сълза блестеше на бузата й и той леко я попи с края на пръста си. Знаеше, че е смутена и объркана, но не знаеше как да я утеши.

Как да й обясни гордостта и възхищението си от Сивия Орел и другите младежи, когато тя така се бе отвратила от видяното. Но нали отец Майкъл му бе казал, че техният бог доброволно бе разрешил да го приковат на кръста? Защо тогава това й се струва така различно?

Усетил бе нарастващото в нея разочарование. Знаеше, че в обичаите на неговото племе има неща, които тя не можеше да приеме. Дали този конфликт няма да окаже влияние на чувствата й към него? А и независимо от нейните мисли и думи, той бе уверен, че има някои, който я свързва с миналото. Дали да не я освободи да си отиде?

За миг лицето му се изостри и той я погледна с ненавист. „Но защо трябва да се интересувам от чувствата ти. Та ти си моя пленница“ — помисли си той.

Бе само за миг. Изразът му се смекчи и нежно усмихнат се наведе над нея и отстрани кичур коса от лицето й. „Не, Малко Пламъче, не ти си моя пленница, по-скоро аз съм твой роб.“

Джени неспокойно се размърда в съня си, отново зовеше Крис.

Очите му помръкнаха от болка. Изведнъж взе решението.

— Ще участвувам в подготвеното от Червената Брада нападение — тихо каза той. — Като се върна ще отида в планината и ще намеря сам правилния отговор.

На сутринта Джени се събуди с някакво странно чувство на самота. Чата го нямаше, явно не бе спал в леглото. Огледа цялата колиба, търсеше някаква следа, по всичко беше така, както снощи, преди да си легне.

Дали още й бе ядосан и затова не се е прибрал? Или бе така объркан от поведението й, че не искаше повече да я види? Ядоса се на глупавите си мисли. Не е възможно това да е причината. Колкото и да й бе сърдит, гордостта му нямаше да позволи да се издаде пред другите. Сигурно не го е усетила, кога се е прибрал.

Отново обгърна с поглед наоколо и се взря в ъгъла, където държеше оръжията си. Нямаше ги нито стрелите му, нито шита му. Да не са се появили врагове? Да не би да ги грози опасност? Отстрани и тази мисъл. Ако имаше такова нещо, той непременно щеше да я събуди. Единствената логична мисъл бе, че е тръгнал с останалите, за да участвува в нападението.

Със сълзи в очи прехапа долната си устна. Чата бе заминал без да й се обади, без да се сбогуват. Можеха да минат седмици, дори месеци преди да се върне. Дори не си беше направил труда да й съобщи, че заминава. Бе сломена от мисълта, че една такава случка може така бързо да разстрои отношенията им.

С мъка сдържаше сълзите си. Облече се и реши да хапне нещо. Не искаше да срещне никой преди напълно да се овладее.

През следващите дни тя избягваше, доколкото бе възможно срещите си с Утринна Звезда и другите жени. Повечето време прекарваше сама в колибата. Отец Хелорън усещаше тревогата й, но я отдаваше на скорошния им разговор. Не я свързваше с отсъствието на Чата. Джени с радост чакаше ежедневните му посещения, но и двамата отбягваха да разискват проблемите, които я вълнуваха.

Една от индианките очакваше бебе и Джени прекарваше дните си, залисана в работа. Приготвеше люлката за детето. Когато я завърши тя нежно я докосна с ръка, копнееща и тя да има своя рожба. От една година бяха заедно с Чата, но и досега нямаше никакъв признак да е бременна. Искаше да му роди син и знаеше, че ако това стане то ще сложи край на всички съмнения относно принадлежността й към сиуксите. Може би трябваше да се посъветва с шамана? „Не — мислеше си тя, — само да му кажеше и този клюкар щеше да го разнесе по целия лагер.“ Ако Утринна Звезда беше омъжена, щеше да се посъветва с нея.

Седеше с кръстосани крака, опряла глава на ръката си, вглъбена в нерадостните си мисли. Ненадейно една сянка падна върху й. Вдигна глава и видя Чата. Тъжното й лице светна, затича се към него и изведнъж всичките й мъки и съмнения се стопиха пред огромното щастие, че пак са заедно.

— Не мислех за нищо друго, освен един път да се върна пак при теб. Червената Брада ме посъветва да облека фуста, за да мога по цял ден да седя при теб и другите жени — говореше й Чата и нежно я прегръщаше.

— Чувствувах се смазана, когато се събудих сутринта и теб те нямаше. Не ме оставяй никога вече без да си вземеш сбогом — мълвеше Джени и се притискаше към него. — Какви ли не мисли ми минаха през главата — дали не си престанал да ме желаеш, да ме обичаш.

— И мен ме измъчваха такива мисли — каза той. — Трябва завинаги да запомним тази си раздяла, за да не се повтори никога вече — добави той и я притисна страстно.

 

 

И следващата зима премина така спокойно и идилично. Даже още по-хубаво, защото отец Хелорън бе останал с тях.

Джени с голямо усърдие се бе заела да изработи сватбената рокля на Утринна Звезда. Тя скоро щеше да се омъжи за Сивия Орел.

Бе се отърсила от предишните си съмнения, но един инцидент отново ги върна.

Снегът се бе стопил, започнаха пролетните дъждове. Покривът на колибата на Бягащата Мечка бе сериозно повреден и вътре всичко се бе наводнило. Джени и още няколко жени помагаха на Утринна Звезда да изнесат навън покъщнината и да я изсушат.

Когато Жълтата Птичка, жената на Бягащата Мечка, разстилаше някои от дрехите на Утринна Звезда на земята падна верижката с пръстена на Джош. Джени радостно извика. Едва по-късно разбра, какво щеше да последва от това.

Щастлива, че е намерила верижката си, тя радостно бъбреше по време на вечерята. Улисана и възбудена дори не забеляза предупредителните погледи, които Чата и отец Майкъл си размениха.

Неочаквано Чата стана и излезе. Джени смутено обърна очи към отеца.

— Казах ли нещо, което не трябваше, отче?

— Джени, ти знаеш колко много Чата обича сестра си. Той винаги я е закрилял. Те дълбоко са свързани един с друг.

— Но да, отче, и аз много я обичам. Какво се е случило? Какво има? — разтревожено попита тя.

— Тази вечер тя ще бъде обвинена в кражба, а наказанието на сиуксите затова… — Той спря, неспособен да продължи.

— Какво е наказанието, отче? — Джени стисна ръце в юмрук.

— Те не търпят крадци помежду си, Джени. Наказанието е много строго.

— Моля те, отче, кажи ми го — молеше тя.

Благите му очи се помрачиха от тъга.

— Ако решат, че е виновен, свличат кожата от ръката му и чупят всички пръсти — един по един.

— О, господи — изхълца Джени и се свлече на земята. — Не мога да повярвам! Чата няма да разреши! Той я обича, няма да го позволи.

— Джени, той нищо не може да направи. И Бягащата Мечка и никой друг не може да направи нищо, щом веднъж е обвинена — тъжно промълви той.

— Но кой я обвинява? Та това е моята верижка. Аз не я обвинявам, че я е взела. Ще им кажа, че аз съм й я дала.

Отецът тъжно поклати глава.

— Утринна Звезда е вече обвинена.

— Кой я е обвинил? Аз не съм — хистерично извика тя.

— Обвинена е от племето си. Честността за тях е най-важната добродетел. Тяхната сила е в единството им и във вярата им един към друг. Те не търпят никакъв вид непочтеност.

— Нима ги защитаваш, отче? — попита тя ужасена.

— Ти и аз знаем, че сме родени грешници. Ето защо сме толерантни към слабостите на другите. Сиуксите не вярват в първородния грях. Четирите добродетели, с които живеят, са техните заповеди и не допускат никой да ги нарушава. Сега трябва да вървим, Джени. Помни, че каквото и да се случи, Чата нищо не може да направи в тази ситуация.

Джени се надигна сломена и заедно с отеца се отправиха към центъра, където племето вече се бе събрало. Старейшините от Съвета седяха в кръг. Джени погледна умоляващо Чата, седнал до баща си. Лицата и на двамата бяха непроницаеми. Чудеше се какво ли си мислят в този миг бащата и брата на обвиняемата.

Почти не познаваше свекъра си. През двете години, прекарани с Чата, бе имала много малко контакти с него. В началото се наскърбяваше, защото го приемаше като израз на недоволство и неодобрение от избора на сина си. По-късно разбра, че това просто е в обичаите на сиуксите. Погледна го. Та той не изглеждаше никак добре. Дали е болен? Нито Чата, нито Утринна Звезда не бяха споделили нещо за това с нея.

Утринна Звезда стоеше с наведена глава в средата на кръга. Шаманът, изправен до нея докладваше на Съвета за престъплението й. Джени се огледа и зърна Сивия Орел. Може би той щеше да помогне на годеницата си. Когато срещна погледа й, той виновно обърна глава.

Не можа повече да се сдържи. Решително пристъпи напред.

— Не е извършено никакво престъпление — заяви Джени високо. — Утринна Звезда не е взела верижката ми. Аз й я дадох.

Настъпи смут. Хората шепнешком коментираха този обрат. Джени срещна погледа на Чата с мълчалива молба. Боеше се, че може да я обвини в лъжа. Той издържа погледа й и не мръдна. Шаманът самодоволно се ухили.

— Ако Малко Пламъче, жената на Чата и отец Майкъл, светият човек, са готови да се закълнат над свещената си книга, че това е така, Съветът ще го приеме.

Джени хвърли убийствен поглед към шамана. Стоеше надменно усмихнат. Сигурен бе, че отец Майкъл никога няма да наруши обета си и да се закълне над библията, ако това не е истина.

— Верижката е нейна! Аз й я подарих. Не я искам! Моля ви, не я наказвайте — плачеше Джени.

Неспособна повече да се владее, тя хвърли последен умоляващ поглед към Чата, обърна се и тичешком се отдалечи. Отец Хелорън я последва. Двамата потиснати седяха в колибата и чакаха Чата да се върне.

Когато той влезе впериха тревожно очи в него. По вида му Джени веднага разбра, че новините не са добри.

— Какво решиха — плахо попита тя.

Чата тъжно я погледна.

— Решиха, че е виновна — отвърна той.

Джени закри лицето си с ръце и се разрида.

— Трябва да ида при нея — промълви отец Майкъл и излезе. Чата отиде при нея и се опита да я прегърне.

— Не ме докосвай — отблъсна го тя. — И ти си като другите. И ти одобряваш тези варварски обичаи, независимо какви са и кой страда от тях. Кажи ми, Чата — яростно извика тя и сълзите се стичаха по лицето й, — ако аз бях обвиняемата, пак ли щеше да стоиш така със скръстени ръце и да оставиш да свлекат кожата ми и да счупят пръстите ми?

— Чуй ме, Малко Пламъче, тъй като ти заяви, че не си искаш верижката, Утринна Звезда не получи най-тежкото наказание. Ще счупят само пръстите й.

— О, каква милост! — саркастично извика Джени. — Великите сиукси отстъпиха от благородните си принципи. Проявиха милост. Нима твоите хора не знаят, че всеки може да сгреши понякога в живота си. Не могат ли да разберат, че в момент на слабост всеки човек може да извърши нещо, за което после да съжалява? Няма ли в сърцата ви място за съчувствие и прошка? Защо трябва да виждате всичко само в бяло и черно?

В скръбта си тя съвсем забрави за мъката на Чата.

— Дженний — с болка промълви той, — не можеш ли да разбереш, че едно правило важи за всички. Ако искаме да сме справедливи, то наказанието трябва да бъде еднакво за всеки един от нас. Нима не можеш да си представиш как ме боли за моята малка сестра. Ако можех да предложа моите пръсти вместо нейните, с радост бих го направил, макар че то би било подигравка с нашите закони. Не трябва да забравяме за другите, които трябва да изтърпяват същото наказание. Ами мъката на техните близки?

— А нима животът на едно младо момиче струва колкото една златна верижка? — запита тя. — Вие направихте точно това.

— Не стойността на това, което е откраднато е важна, а фактът, че е извършила кражба. Това води до наказанието.

— А сиуксите не крадат ли, когато нападат противниците си? — гневно продължаваше да пита Джени.

— То е от нашите врагове. Съвсем друго е да крадеш от своите хора. Всичко, което притежаваме, ние делим помежду си. Ето защо никога не се налага скришом да го вземам. Нима не можеш да го разбереш? — умоляващо питаше той.

Джени тъжно поклати глава.

— Кога ще бъде изпълнено наказанието?

— Утре сутринта — тихо промълви той.

— Не очаквай да стана свидетел на това. Не изпитвам никакво удоволствие да гледам как измъчват някого.

— Ще ми повярваш ли, Малко Пламъче, че и аз не изпитвам — тъжно каза Чата.

През цялата нощ лежаха сковани един до друг и никой от тях не намери сили да протегне ръка и предложи утеха на другия, а и двамата така много се нуждаеха от нея.

На сутринта племето се събра и Утринна Звезда бе изведена пред него. Коленичи пред шамана. Като стисна дясната й ръка той пречупи първо палеца й. Утринна Звезда изтърпя болката без да издаде звук. Но като счупи още два от пръстите й, тя повече не можа да издържи. Зарида, а той продължи до края.

Джени остана в колибата. Когато всичко свърши отец Майкъл доведе Утринна Звезда. От болката момичето бе изпаднало в шок. Сложиха я да легне и сръчно поставиха шини и бинтоваха ръката й. Към обяд вдигна висока температура. Двамата бдяха над нея и се редуваха да слагат студени компреси на челото й.

На смрачаване отец Майкъл си отиде, а Джени се запъти за прясна вода. Върна се и застина на прага. Видя Чата приведен над спящата си сестра да гали нежно бузите й. Едва сега тя си даде сметка за неимоверното му страдание.

Влезе и срещна изпълнените с мъка очи на Чата. Той разтвори ръце, Джени се втурна към него и като майка го пое в прегръдките си.

 

 

Бе коленичила до огъня и разбъркваше яденето, когато Чата влезе в колибата. По приведените му рамене разбра, че Бягащата Мечка и шаманът са го натоварили да вземе тежко решение.

Чата седна до огъня, но се мъчеше да избягва погледа й. Тя тактично се отдръпна. Усети, че трябва да го остави сам. Продължи да се прави на заета — разбъркваше яденето, слагаше му от разните подправки, които бяха събирали с Утринна Звезда по полето.

— Ти добре научи, Малко Пламъче, начина, по който готвят нашите жени — каза той.

Джени тихо се засмя.

— Наистина се научих и мога да предам занаята си на най-опитните готвачи у нас, за да подобрят менюто си.

Чата леко се смръщи, а тя не можа да си обясни какво го е раздразнило. После се усмихна и я привлече към себе си. Вдъхваше аромата й и плътно я притискаше. Тя се сгуши в обятията му и с наслада изживяваше този момент на всеобгръщащо я спокойствие.

— Да, моя любов, ти добре усвои начина ни на живот. Обличаш се като нас, живееш като нас, готвиш на огън, като нашите жени. И все пак все още ухаеш на ранна пролет така, както когато те срещнах за първи път. Това нежно ухание винаги е около мен, и когато седя в Съвета, и когато дялам стрелите си, дори и когато съм на лов. Нощем то ме кара да протягам ръка и да те приласкавам. Ще мога ли някога да се освободя от него? — простена той и зарови лице в косите й.

Джени се отдръпна и се вгледа в любимите му кафяви очи, на които така вярваше.

— Какво има, мили? Какво искаш дами кажеш?

Той я погледна. Не можеше повече да крие горчивата истина.

— Трябва да си отидеш, Дженний. Баща ми е болен и няма да изкара повече от някой и друг месец. Скоро аз ще стана племенния вожд и старейшините ми казаха, че трябва да имам наследник. Тъй като ние бяхме заедно две лета, но нямаме син, те смятат, че трябва да си взема друга жена.

Джени бавно коленичи. Не можеше да повярва на това, което чу. „Не е възможно да е вярно“ — помисли си тя. Притисна ръце към гърдите си.

— Не, не! Това не може да стане. Не може да е вярно — монотонно повтаряше тя, като се люшкаше напред и назад и пак го повтаряше като молитва. Молитва на безнадеждността.

Чата коленичи до нея и я обгърна в здравите си ръце. Усетила неговата сила тя се успокои.

— Чуй ме, Дженний, ако бях сигурен, че това е мястото, където искаш да останеш, мислиш ли, че бих те пуснал да си отидеш? Готов съм да се боря срещу баща си, срещу Съвета, дори бих напуснал и племето си, ако съм сигурен, че винаги ще останеш с мен. Но зная, че ти принадлежиш на друг свят. Мислите ти са далеч във Вирджиния. Знам още, че сърцето ти принадлежи другиму и аз не мога да го имам. Ти се опитваш да се откъснеш, но не можеш да го забравиш и нощем той застава между нас.

— Това не е вярно — изплака Джени и го прегърна. — Ти единствен си в моето сърце с твоята нежност и любов. Нощем ти единствен си с мен. Някога имаше друг, но той е мъртъв. Умря, когато ни плениха. Той никога не ме е обладавал от любов, а само от страст. Не съм преживявала с него това, което преживявам с теб, Чата! Вярвай ми — молеше го тя и сълзи се стичаха до лицето й. — Нямам къде да отида. Войната разруши всичко и дома и живота ми. Всички, които обичах са мъртви. Затова дойдох тук. Нямам никого в света, Чата. Трябва да ми повярваш!

— Този човек не е мъртъв, Малко Пламъче. Отец Майкъл ми каза, че един мъж, Кристофър Кирклънд, е разпитвал за теб в мисията му.

Вглъбена в мъката си Джени дори не чу какво й говори.

— Вземи си друга жена — молеше го тя, — съгласна съм. Нека тя ти роди син. Вашите закони позволяват да имаш повече от една жена.

Той отново я прегърна.

— Мога ли да имам друга жена, когато зная, че ти си наблизо? — Галеше и целуваше нежно косите й. — Бих ли могъл да галя косите на друга жена и друго ухание така да ме възбужда, Малко Пламъче? Не, моя любов, не мога да взема друга жена, ако ти си тук. Ти не си жена, която би се задоволила да делиш мъжа с друга, а мъжът, когото обичаш, няма нужда от друга жена. Няма място за друг. Съдбата ти е да бъдеш с него. Един ден ще разбереш, че това, което ти казвам, е истина. Нима винаги ще се опитваш да се заблуждаваш.

— Този човек, Кристофър, те е наранил дълбоко, но това е мъжът, с когото ти си свързана. Мълвиш неговото име в съня си. Знам, че е така, защото те обичам. Зная също, че заради него ти никога не можеш да бъдеш моя.

Джени спря да плаче и го погледна. Разбра, че благодарение на любовта и мъдростта си Чата бе открил това, което тя никога не бе си признала — любовта си към Кристофър Кирклънд. Ами тогава любовта й към Чата? Възможно ли бе да обича и двамата? Можеше ли да остане при Чата, като знаеше, че Крис е жив?

Погали нежно бузата му.

— Кога трябва да си отида?

Разбрал, че е приела решението, сърцето му се сви от болка.

— Ще тръгнеш утре с отец Майкъл — отвърна той и сведе очи.

Сякаш гръм я удара.

— Така скоро? Ще имаме още толкова малко време заедно.

При тези й думи, Чата, борил се до сега стоически да се владее, рухна. Хълцащ, бъдещият вожд на могъщите сиукси я взе в прегръдките си.

Притиснати един до друг прекараха нощта, изживявайки горчивината и насладата от последните часове, в които бяха заедно.

— Ние, сиуксите вярваме, че за да бъде един войн силен и способен, трябва да бъде цялостен. Аз никога няма вече да бъда такъв, ти отнасяш със себе си сърцето ми.

— Нека остана при теб, Чата. Аз те обичам.

— Не искам да дочакам времето, когато любовта в очите ти ще се превърне в съжаление. Тогава болката, която изпитвам сега, ще бъде многократно по-голяма.

— Нека бог те дари със синове, любими мой неприятелю. Нека те израснат силни и мъдри като своя велик баща и никой от нас никога да не съжалява за мъката, която трябва да изживеем от нашата раздяла — мълвеше Джени и галеше бузата му.

След дългия разговор, когато започнаха да се любят и знаеха, че е за последен път, той с нежността си предаде чувствителност и финес на страстта им.

Призори Джени се събуди. Нямаше и следа от Чата. Тя бавно се заоблича и не можеше да откъсне мисълта си от изминалата нощ. С тъга и болка се сбогува с Утринна Звезда. Подари й зимното си облекло — дрехата от бизонова кожа и високите до колене мокасини, а тя срамежливо й подаде златната верижка с пръстена на Джош.

— Когато я взех, Малко Пламъче, дори за миг не съм си помислила да я задържа. Бе така красива и блестяща, не устоях на желанието си да я докосна. А после видях колко страдаш за нея и ми бе неловко да ти я върна.

Джени притисна верижката в ръката на момичето.

— Задръж я, мила сестрице, ако това ти доставя радост. Разбрах, че не е нужно да трепериш за някакви дрънкулки, които те свързват с миналото. Спомените, които носим в сърцето си ни стигат — каза тя.

И като се огледа наоколо, знаеше, че всичко това, както и всеки миг, прекаран с Чата, е вече дълбоко запечатано в паметта й.

Преди да излезе, спря и нежно докосна сърцето, което Чата бе изрисувал на вътрешната стена. Само те двамата с Чата знаеха огромната стойност на този символ.

Разтърси рамене, овладя се и излезе навън. Отец Майкъл я чакаше с оседланите вече коне. Чата не се виждаше никъде. Тя бе разкъсана между чувствата си. От една страна отсъствието му им спестяваше мъчителното сбогуване, от друга — копнееше за последен път да зърне любимото лице.

Без да я погледне отец Майкъл й подаде юздите. Боеше се да срещне очите й, но разчиташе, че тя някак ще се справи благодарение на вродената си сила. Яхна коня си и потегли напред.

Джени го последва без да погледне назад.