Джон Мъри
Дългият път на любовта (14)

Глава 14

Свити на кълбо, двамата мъже плътно се завиха в одеялата си. Бояха се да запалят огън, защото бяха навлезли дълбоко в територията на племето кроу. Вече цяла година обикаляха и разузнаваха. Търсеха Джени из лагерите на това племе. Досега усилията им бяха напразни. Нямаше и следа от нея.

— Най-после трябва да го приемеш, Крис. Вероятно тя е мъртва — тъжно го увещаваше Уоко.

Крис стисна зъби и очите му гневно блеснаха.

— Не вярвам да има на земята човек, който като види Джени да е в състояние да я убие. Сигурно някой я е взел за жена.

— Не знам, може би се е самоубила — размишляваше гласно Уоко. — Трябва да е ужасно за една бяла жена да живее в условията на индианските лагери.

Крис нервно поклати глава.

— Мислил съм и за това, но тя има достатъчно здрав разум, за да не го направи. Ще изтърпи и най-мизерните условия. Тя е някъде и е жива — отвърна Крис, закрил лицето си с ръце.

Уоко тъжно го погледна. Обичаше го като свой син. Спомни си и за своята тревога в деня, когато Джени изчезна.

Ерин Фрейзър бе открил лагера на индианците и се бе върнал при тях за помощ. Четирима се отправиха натам, но когато стигнаха с изненада установиха, че няма жива душа. Намериха само Крис, вързан на дървото със забита в гърдите му стрела.

Успяха да го свалят полужив и да извадят стрелата. След седмица бе достатъчно закрепнал, за да може да пътува.

— Няма да си отида от тук, Уоко — довери му той една нощ, — ще тръгна да я търся.

— Така си и мислех, синко, и смятам ще имаш нужда от помощ. Бен Фрейзър може да им бъде водач за останалата част от пътя.

Крис го бе погледнал с благодарност и топло стисна ръката му. Предишните недоразумения и лоши чувства изчезнаха в дългото приятелско ръкостискане.

— Що се отнася до чувствата ми към Джени, трябва да ти призная, че не бях съвсем честен към теб, но също така и към себе си. Не допусках и през ум да ми мине да се оженим. Не ми се искаше някак безвъзвратно да се предам и да се обвържа с някоя жена. Плашех се от това, което стана с баща ми. Не можех да се отърва от спомена как той през годините говореше с портрета на майка ми и отказваше да приеме, че е мъртва. Тогава се заклех да не позволя на никоя жена да ме обсеби така. Нужни ми бяха само за едно, а за това жени, колкото щеш. Появи се тази проклета червенокоса хубавица и направи всичко на пух и прах. А сега излагам на опасност и двама ни, за да я намеря.

На следната сутрин Крис събра мъжете и им обясни какво смята да прави. Докато го слушаше Бен Фрейзър нервно мачкаше в ръка шапката си.

— Не искам да те обидя, Крис, но досега ние бяхме неразделни. Искаме всички да дойдем с теб. Твърде много се привързахме към това младо момиче.

Уоко сведе поглед, дълбоко развълнуван от това предложение. Знаеше колко смелост се изисква и какво предизвикателство към съдбата бе тяхното пътуване, но още по-добре знаеше какъв кураж е нужен, доброволно да се откажеш да продължиш насред пътя, за да търсиш лагерите на индианците.

— Не мога да изразя с думи какво значи за мен вашето предложение, приятели. Знам, че го правите от сърце — развълнувано говореше Крис. — Но такава голяма група лесно ще бъде забелязана. Колкото е по-малка, толкова по-добре. Каквото и да се случи с мен, сигурен съм, че в Лос Кабалос ще се намери работа за всички ви.

Не мина и час и те двамата с Уоко потеглиха. Промъкваха се до лагерите на индианците, опитваха се да ги разучат един след друг, често с риск да бъдат пленени или убити. Когато зимата дойде и дебел сняг затрупа всичко, скриха се в една пещера и останаха там до следващата пролет.

Крис се сепна. Сега след думите на Уоко, трябваше да реши.

— Сигурно си прав. Трябва да е мъртва. Няма повече къде другаде да търсим. Утре сутрин потегляме за дома.