Джон Мъри
Дългият път на любовта (16)

Глава 16

Джени съвсем не си бе представяла така връщането си към цивилизацията. Отците от мисията я приеха топло и сърдечно, но с миряните бе точно обратното. Жените я гледаха с презрение и се отдръпваха, когато се опиташе да им заговори. Мъжете я гледаха с похотливи погледи и понякога долавяше откъслечни думи, прошепвани помежду им от рода на „индианката“ или „червенокосата курва“.

Бе напълно отчаяна. Разбираше, че не може още дълго да приема милостиня от отците, защото и техните средства бяха оскъдни. Нямаше начин да припечели нищо. Никое семейство не бе склонно да я приеме.

Възприе като отговор на молитвите си пристигането на шест фургона на път за Калифорния.

Донълд и Моуд Ивънс пътуваха заедно с четирите си сина на възраст от десет до осемнадесет години. Бяха тръгнали да опитат късмета си на Запад.

Дон Ивънс бе тих и срамежлив мъж с приведени рамене от дълги години полска работа. Жена му Моуд бе тъкмо обратното — весела и общителна, тя се смееше с бликащ, сякаш от дъното на сърцето й, смях.

Когато отец Хелорън им съобщи желанието на Джени да тръгне с тях, състрадателното сърце на Моуд се разтвори, а заедно с него и обятията й, в които притисна Джени. От години Джени не бе изпитвала такова чувство на сигурност, каквото може да се изпита само в обятията на любеща майка, топли и предпазващи от всяка опасност, идваща от външния свят.

Не можа да удържи сълзите си и зарида като дете. Докато Моуд я утешаваше погледна въпросително към съпруга си. Дон кимна утвърдително с глава. Знаеше как жена му копнее да има дъщеря. Бе родила две момичета, но едното почина малка след раждането от пневмония, а другото — на три години при една епидемия от инфлуенца.

— Хайде, мила, спри да плачеш — гальовно я успокояваше Моуд и я галеше по косата. — Тръгваш с татко и мен. А ще ми помагаш и в работата около тези момчета. Тя е твърде много за сама жена.

Джени вдигна глава и без да се срамува попита:

— Има ли някакво значение за вас това, че съм живяла между индианци и че съм била жена на един от тях.

Моуд дръпна края на престилката си и изтри сълзите по бузите й.

— Ами, мила, би било пълна загуба, ако бяха убили такова малко и мило същество като теб. Изглежда, че имат много повече разум, отколкото ние сме склонни да им признаем. А сега бързо се приготви, защото тръгваме щом съмне.

Трудно й бе да се раздели с отец Хелорън, беше й станал добър приятел и съветник.

— Изглежда, че животът се състои в това да се разделяш непрекъснато с някого — му каза тя. — Тъкмо когато го опознаеш и обикнеш ето че идва времето да му кажеш сбогом.

— Това е добър урок, Джени — да разбереш, че колкото и да ти е скъп този, когото напускаш, на негово място идва друг и запълва празнотата. Човек не е никога съвсем сам, винаги има някой, който да го обича. Изкуството е да знаеш как да го откриеш.

— Никога няма да те забравя, отче. Вечно ще съм ти благодарна за това, което стори за мен.

— Тогава направи ми една услуга — усмихна се отецът. — Когато стигнеш в Калифорния, не се бой да се срещнеш със съдбата си — намери твоя Кристофър Кирклънд.

А когато Джени се обърна да му хвърли последен поглед той извика:

— Помни, Джени, не се бой!

 

 

В голямото любеща сърце на Моуд Ивънс имаше място не само за четиримата й синове — Матю, Марк, Люк и Джон, но също така и за съпруга й и за Джени. Само след няколко седмици Джени се чувствуваше така, сякаш цял живот е била с тях. Матю, най-големият, току-що навършил седемнадесет години, се влюби в Джени и пламваше целият, щом тя го заговореше. Марк и Люк — на петнадесет и четиринадесет, бяха внимателни с нея, но много повече бяха очаровани от факта, че са свободни да се занимават с коне и езда, вместо да копаят, както досега във фермата. Джени се привърза най-много към десетгодишния Джон. Той непрекъснато бе до нея и можеше да слуша безкрай разказите за пребиваването й при сиуксите.

— Трябва да дам една добра доза сяра и меласа на това момче — заяви една вечер Моуд и хвърли поглед към отдалечаващия се Матю. Той току-що бе направил комплимент на Джени за приготвения от нея пай и смутен и пламнал, побърза да излезе.

— Не му се подигравай, Моуд — съчувствено каза Джени. — Той преживява един болезнен период. Посъветвай ме как да постъпя.

Моуд я потупа успокояващо.

— Спокойно, мила. Всяко момче в дадено време минава през такова нещо. Обикновено се влюбва в момиче, по-възрастно от него. Това чувство трябва да избие навън, като първите косми на мустаците му. Не се безпокой, това си е негов проблем, не твой.

— Най-тъжното в цялата тази история е — добави Джени, — че малката Сали Джонсън е луда по него. Как Матю може да не го вижда?

— Скоро ще му просветне — уверено заключи майка му.

Бяха вече далеч от враждебните индианци, не ги грозеше никаква опасност и Джени спокойно се отдалечаваше и се къпеше, където и когато имаше възможност. Веднъж тъкмо се канеше да излиза от водата, когато усети, че някои я наблюдава. За миг си спомни кошмара на отвличането от индианците и краката й се разтрепериха.

— Кой е там? — извика тя.

— Аз съм, Джени — отвърна Джон и срамежливо се показа от високата трева.

— Джон Хенри Ивънс, шпионираш ли ме? — скара му се тя.

— Глупости, Джен. Не съм виждал още голо момиче и исках да видя как изглежда.

— Обърни се с гръб, за да мога да изляза от водата — нареди му тя.

Джон послушно се обърна и Джени бързо се обърса и облече.

— Най-напред трябва да се засрамиш, че ме следиш — редеше тя, — и второ, аз не съм момиче, а омъжена жена. Би ли следил така мисис Джонсън или мисис Колинс?

Джон виновно поклати глава.

— Чух веднъж кака този грубиян Боби Колинс се хвалеше на брат си Бъд, че те е видял гола, когато си се къпела и колко големи са били…

— Не искам да чуя и дума повече — прекъсна го Джени. — Ще ти насапунисам устата, ако продължаваш. Най-добре е да стоиш колкото се може по-далеч от Боби Колинс. Той създава само неприятности.

— Много съжалявам, Джен. Наистина, честна дума! — разкайваше се Джон. Големите му кръгли очи се пълнеха със сълзи. — Нали няма да ме обадиш на мама?

Джени нежно прекара пръсти през бледорусата му коса и отвърна:

— Не, Джон, няма да кажа на майка ти.

След тази случка престана да се къпе сама. Ходеше на реката заедно с другите жени.

А Боби Колинс продължаваше да се хвали и прави двусмислени забележки по адрес на Джени, които стигнаха до влюбения до уши Матю. Обзет от плам и обожание като млад рицар, търсещ Светия Граал, той бе готов да се бори и защити честта на любимата си.

Боби Колинс явно бе по-силният. Надвишаваше го по ръст и тегло, а и освен това си беше уличен побойник. Боят започна и само след миг носът на Матю обилно кървеше, а окото му така се наду, че остана затворено. Марк и Люк обикаляха безпомощно в желание да се включат и помогнат на брат си, но чувството им за справедливост ги възпираше.

Матю все пак някак успя със страхотен удар по брадата да го просне на земята и преди зашеметеният побойник да се опомни, се стовари върху него и продължи да му нанася удари по лицето.

Яростта му към Боби, съчетана с мъката по отхвърлената му любов, отпушиха някаква скрита сила. Удряше и удряше без милост, докато самонадеяния Боби съвсем рухна.

— Само посмей да кажеш и дума за нея — крещеше той, — и ще получиш двойно повече.

Заплахата му бе изречена със силното възмущение на млад влюбен мъж. Марк и Люк едва го издърпаха от проснатия и облян в кръв Боби.

Джон изтича и съобщи на Джени защо са се сбили. Тя го намери при реката. Миеше раните си.

— Матю — промълви нежно тя.

Матю обърна глава и Джени се ужаси като видя ожуленото му лице и подутото, затворено око.

— О, Матю — тихо повтори тя. Развърза кърпата от врата му и внимателно започна да почиства раните му. — Гордея се с теб, Матю! Ти извърши едно смело и благородно дело.

— Той няма право да говори такива неща за теб. Ти си така красива и толкова добра, а той се опитваше да те изкара лоша и грозна.

— Матю, това е много мило от твоя страна, но ние невинаги можем да бъдем такива, каквито хората си представят, че сме. От глупост аз самата се поставих в такова уязвимо положение. Грешка бе, че сторих това. Бях небрежна. Може би живота ми всред индианците ме направи такава. При тях никога един мъж не би си позволил да направи това, което стори Боби. Не трябва да го обвиняваш. Аз съм си виновна с моето лекомислие.

— Все пак той не трябваше да казва тези думи за теб — настояваше Матю.

— Мат, откакто съм се върнала от сиуксите хората ме наричат с какви ли не имена. Почти няма нещо, което да не е казано, но за мен е важно само едно — как ти и твоето семейство ме приема.

— О, господи, Джени! Знаеш, че те обичам — извика Матю с болката на младото си страдащо сърце.

— И аз те обичам, Мат. Обичам те като брат — промълви нежно тя.

— Като брат — възкликна той.

— През главата ми минаха толкова неща, Мат, които ти не можеш да разбереш — отвърна Джени, като се стараеше да подбира думите си, за да може той добре да я разбере.

— Сигурно искаш да ми намекнеш за това, че си била женена за индианец.

— Две години живях с него, преди това имаше друг мъж, който все още обичам. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Матю отчаяно наведе глава.

— Мисля, че се опитваш да изтъкнеш факта, че си по-възрастна от мен.

— Да, Мат, но искам да ти кажа и нещо повече. Ако мога да върна времето и отново да стана младото и невинно седемнадесет годишно момиче, твоята любов би била най-прекрасното нещо в живота ми.

— Наистина ли? — срамежливо се усмихна той.

— Наистина — отвърна Джени и мило му се усмихна. — А сега хайде да се върнем във фургона и се погрижим за окото ти. Да видим какво ще каже майка ти!

Младият човек лесно се приспособява и Матю Ивънс бързо превъзмогна чувството си към Джени. Победата му над Боби Колинс засили самоувереността му и вече не се чувствуваше така потиснат в присъствието на Джени.

Един следобед Джени и Сали поканиха Матю да ги придружи в гората да берат ягоди.

Двете момичета, радостни, че за кратко време са свободни от ежедневните си задължения, се смееха весело и беряха дребните плодове. Нямаха и представа, че на няколко крачки само ги дебне опасност — огромна гърмяща змия. Сали небрежно я приближи, а змията се сви на кълбо, готова за атака и зловещо изсъска. Ужасена Сали изкрещя, усещайки се на секунди от смъртта. Матю спокойно извади пистолета си и внимателно се прицели. Куршумът се заби право в главата на омразното влечуго, което се готвеше да забие отровни зъби в безпомощната си жертва.

Сали, спасена от прегръдката на смъртта, се хвърли в обятията на своя спасител. С благодарност увисна на шията му. Гледаше го с възхищение, а той сякаш потъна в глъбините на двете й сини обожаващи го очи. Този миг определи съдбата му — всичко друго изчезна, съществуваше само момичето, притиснато до него.

През следващите дни пътуването бе твърде еднообразно. Пътят бе сравнително лек, от време на време прекосяваха само някоя река. За щастие нямаха сериозни проблеми, освен някое счупено колело или други дребни поправки. Дивеч, вода и трева за животните имаха в изобилие.

 

 

Корки, кучето на Джонсънови, бе всеобщият любимец. Всички бяха се привързали към този малък, рошав и доверчив териер, който непрестанно доволно махаше опашка. Никога сам не напускаше лагера и ако някога се отдалечаваше, то бе само с някого от хората.

Ето защо всички се разтревожиха, когато един следобед кучето изчезна. И Джени се включи в групата, която тръгна да го търси.

След дълго и безполезно търсене тя и Джон Ивънс решиха вече да се връщат. Внезапно Джени погледна встрани и видя група индианци да ги приближават. Сложи пръст на уста, за да предупреди Джон да не говори и двамата се скриха в близките храсти. Макар че това бяха миролюбиви шушони, все пак известна предпазливост не бе излишна. Белите презрително ги наричаха „копачите“, заради особения начин, по който обработваха земята.

Бяха крадливи и никога не изпускаха случай да плячкосат нещо. Ако случайно някой от тях се приближеше до фургоните, трябваше да бъде зорко следен да не отмъкне нещо.

Групата им бе от шест човека. Джени бе отвратена от вида им. Повечето бяха съвсем голи — мръсни, окаляни, със сплъстени коси, пълни с паразити.

Тя мислено сравни тези мръсни и мързеливи индианци с енергичните и работливи сиукси, горди от себе си и от своето племе.

Внезапно дочуха познат лай и Джени с мъка удържа Джон да не се втурне натам.

Един индианец водеше Корки на връв. Явно току-що го бяха откраднали от фургона, а той махаше нервно опашка и подтичваше след него.

Спряха наблизо до храстите, където Джон и Джени бяха скрити и насядаха в кръг на земята. Джени потръпна от погнуса, когато видя как един от тях улови скакалец и го напъха в устата си.

Джон стисна ръката й и насочи погледа й към индианеца, който водеше Корки. Той тъкмо затягаше връвта около врата на доверчивото куче. Джени запуши с ръка устата на Джон, за де не извика, когато индианецът обтегна двата края на връвта. След миг малкият териер се просна безжизнен на земята. Индианците бързо го одраха и като режеха парчета сурово месо жадно ги лапаха.

Джени притисна главата на Джон до гърдите си, за да заглуши хълцанията му и едва овладяваше своите. Завършили пиршеството си, индианците, подритнаха кокалите и продължиха пътя си.

След няколко минути Джени и Джон излязоха от скривалището си.

— Защо, защо трябваше да убият Корки, Джен? В гората има толкова много дивеч. Мразя ги! Мразя тези мръсни „копачи“ — хълцаше той с облято от сълзи лице.

— Тихо, Джон, мили — утешаваше го тя, като бършеше сълзите му. — По-добре да се върнем в лагера.

Всички се натъжиха, като чуха тъжната новина. Даже и най-твърдите скришом избърсаха по някоя сълза, когато научиха за трагичния край на своя любимец.

 

 

Никой не бе предполагал колко труден ще бъде пътят им през пустинята. Освен непоносимата горещина, трева за добитъка почти нямаше, а за хората водата бе твърде оскъдна. Затова, щом я прекрачиха, разбраха, че спиране не може да има.

Колелата на фургоните затъваха дълбоко в пясъка. Трябваше да се отърват от всичко ненужно, за да ги олекотят. Въздъхнаха с облекчение, когато стигнаха края й и навлязоха в боровите горички. Предстоеше им трудното и опасно изкачване на Сиера Невада.

Джени си спомни колко леко бяха прехвърлили Скалистите планини и непрекъснато го сравняваше със сегашното. Понякога спускането бе толкова стръмно, че се принуждаваха да връзват фургоните с въжета за близките дървета, за да намалят скоростта по нанадолнището.

Благодарение на спокойното и умело ръководство на Дон Ивънс и Бил Джонсън благополучно пристигнаха до град Стоктън в Калифорния.

Семействата на Ивънс и Джонсън щяха да продължат на юг. Джени реши да остане в северна Калифорния и да се опита да намери Беки и Енди. Мисълта, че по този начин би могла да намери и Крис Кирклънд, така и не искаше да признае дори и пред себе си.

— Какво ще правиш самичка тук, Джени? — тюхкаше се Моуд. — Не познаваш никого в този град, и нямаш пари.

— Ще потърся някаква работа. Все ще намеря нещо. Като спечеля достатъчно пари ще взема влака или пощенската кола и ще отида в Сан Франциско. Там лесно ще си намеря работа.

— Джени, не можем да те оставим сама — намеси се и Дон. — Най-добре е да продължиш с нас.

— Не — решително каза тя и отметна глава назад. — Трябва да стигна до Сан Франциско. Не се притеснявайте за мен, мога да се грижа за себе си.

Рано на другата сутрин се сбогуваха. Джон се хвърли в обятията й без да крие сълзите си. Матю Ивънс и Сали Джонсън споделиха, че щом семействата им се устроят в южна Калифорния, ще се оженят. Джени им пожела много щастие. Марк и Люк я целунаха, а Дон Ивънс крепко я прегърна и незабелязано пъхна два сребърни долара в ръката й. Сърцето й се сви от болка. Знаеше колко оскъдни са и неговите средства. Прегърна го и топло го целуна по бузата. Но когато ръцете на Моуд я обгърнаха в майчинска прегръдка, Джени не бе в състояние повече да сдържи сълзите си и зарида.

Дълго гледа след отдалечаващия се фургон. Никога през живота си не бе се чувствувала така уплашена и сама.

С напредването на деня напрежението й растеше. Бе опитала да намери работа в местния магазин и ресторант, но се оказа, че няма нужда от допълнително помощ. Учителското място бе заето. Опита и в пощата, по напразно.

По обяд седна в ресторанта да изпие чаша кафе. Беше отчаяна, всичко й се виждаше безнадеждно.

— Извинете, мис Хънтър — чу някой да се обръща към нея.

Вдигна глава и видя елегантно облечен мъж на около четиридесет години да стои до собственика на ресторанта.

— Това е Джейк Ричърдс, собственик на хотела и заведението към него. Казах му, че търсите работа.

Джени с надежда обърна поглед към Джейк Ричърдс.

— Да. Бях започнала вече да се отчайвам.

— Достатъчно ли си отчаяна, мила, че да се съгласиш да дойдеш на работа в моето заведение — попита Джейк и седна до нея на масата.

Тя се поколеба, искаше й се да откаже, но се спря. Нямаше избор. Не можа обаче да прикрие подозрението си, когато неловко го запита:

— Какво ще трябва да върша?

— Можеш ли да пееш? — попита я той. — Певицата ми се запиля с един безделник. С твоята външност, мила, няма да има никакво значение, даже да не можеш да изпееш и една нота. Така няма да трябва да им разнасяш напитки. Само като те погледнах, разбрах, че не си за тази работа.

— Значи всичко, което трябва да правя, е да пея — с облекчение го попита тя.

— Точно така. С тази ти външност, щом се разчуе из града за теб, всички ще дойдат при нас.

— Все пак, мистър Ричърдс, трябва да ви уверя, мога да изпея някоя и друга нота. Кога ще започна?

— Може още тази вечер. Тръгвай с мен. Ще ти намерим подходяща рокля, ще има време да поговориш и с Джо, нашия пианист.

 

 

Преди да излезе, за да изпее песента си, Джени хвърли последен поглед в огледалото. Чувствуваше се неловко в твърде разголената черна рокля, която й дадоха. Утешаваше се с мисълта, че това ще продължи само една седмица. Смяташе за това време да събере достатъчно пари и да напусне този град.

Заедно с пианиста Джо Роджърс бяха избрали няколко песни, подходящи на гласа й. Намери се и китара, с която да си акомпанира.

Вдъхна дълбоко въздух, изправи рамене и влезе в задимената зала. Джо Роджърс я вдигна, за да седне на пианото и й намигна окуражително. Седна, прекара пръсти по клавишите и даде няколко акорда. Светлината на петролните лампи бе намалена, с изключение на тази над Джени. Останала под ослепителната й светлина, тя усети как всички погледи се насочиха към нея.

Джо започна встъплението, а Джени овладяла се вече, запя.