Джон Мъри
Дългият път на любовта (21)

Глава 21

Облегната на перилата, Джени с удивление наблюдаваше суматохата на пристанището. Атмосферата й се стори като по време на карнавал. Пътниците пристигаха на групи и във въздуха непрестанно се носеше „Bon voyage“.

Крис бе отишъл да се види с капитана, тъй като „Уйндборн“ бе един от параходите, които Кирклънд притежаваха.

Уйндборн, бе пътнически параход, снабден и с пара и с платна. Забранено бе да се използва и най-малкото пространство в него за пренасяне на товари.

Джени бе поразена от луксозната обстановка в тяхната каюта. Бе очаквала да прилича на вагона, с който бе пътувала от Индепенданс. Остана със зяпнала уста, когато видя обширната всекидневна и свързаната с нея спалня. Панелните стени бяха облицовани с огромни огледала, а диванът и няколкото стола, тапицирани с червено кадифе, придаваха уюта.

Параходът излезе от пристанището и Джени тъжно помаха с ръка за сбогом на Джъдсън и Хилда Мюлер. Те стоически бяха стояли докрай всред веселата и викаща тълпа изпращачи.

„Що за двойка са — помисли си тя и погледна с какво облекчение си отиваха. Не мога да си обясня защо Крис ги е избрал да гледат домакинството му.“ И си представи как Енди и Уоко с тяхната доброта и спонтанни изблици могат да бъдат смъмрени от тази надменна и претенциозна двойка.

Хората на пристанището ставаха все по-малки и по-малки. Повечето от пътниците вече се бяха прибрали в кабините си и Джени видя, че е останала сама на опустялата палуба. Огледа се наоколо с безпокойство, като се чудеше къде се бави Крис и не посмя да тръгне да търси каютата им сама.

Въздъхна с облекчение, щом зърна високата му фигура бързо да крачи към нея, така уверено и спокойно, сякаш параходът не се и поклащаше. До него вървеше нисък мъж с красива брада.

— Джени, това е капитан Уайт. Капитане, моята жена Джени — гордо я представи той и я улови под ръка.

— Много се радвам, мисис Кирклънд — топло я поздрави капитанът. — За първи път ли минавате през океана?

— Да, за първи път и съм много развълнувана — отвърна тя.

— Да се надяваме, че ще го прекосим приятно — добави той. — Ще ми направите ли удоволствието да вечеряме заедно?

— С най-голяма радост, капитане — мило му се усмихна Джени.

— Тогава ще се видим в десет — каза той, докосна шапката си и се отдалечи.

— Създава впечатление, че сме в сигурни ръце — забеляза Джени и с Крис заслизаха надолу по стълбата.

— Той е отличен моряк — съгласи се Крис, — знае си добре работата. Нима мислиш, че Кирклънд ще наеме някой друг, а не най-добрият? — с учудване я запита той.

— Не виждам как би могъл да му нареждаш какво да прави — дразнеше го тя.

— В морето решително не. Тук неговата дума е закон. А и аз съм един обикновен пътник. Освен това не разбирам нищо от параходи. Също като теб съм лош мореплавател — усмихна й се той.

Следващите дни бяха още по-вълнуващи за Джени. През деня безгрижно се разхождаше с Крис по палубата или се включваха в общи игри с другите пътници. Вечерите прекарваха в салона в приятни разговори или танци, а нощем в кабината той я любеше дълго и страстно.

Тя обичаше морето и когато беше сама, прекарваше дълги часове на палубата, сияеща от радост. Вятърът обсипваше лицето й със солени пръски и развяваше косите й като огнен пламък.

Екипажът, свикнал да вижда изящната й фигура, облегната на парапета, я нарече Афродита, в чест на богинята, родена от морската пяна. Смятаха я за талисмана, който ще осигури спокойното им пътуване.

 

 

Сийклиф бе непревземаема крепост, издигаща се над морето. Назъбените й стени се извисяваха като могъща стража, която непрестанно бди над морската шир. Построена преди векове на една надвесена над водите скала, тя от дълго време бе светилището на клана Кирклънд. Единствен достъп до нея бе масивната врата, отстояла безброй набези в тези диви планини на западна Шотландия.

Джени се бе вкопчила в Крис, несъзнателно търсеща подкрепа, докато един огромен като мечка мъж с развят черен перчем сърдечно го приветствуваше.

— О, Крис, така щастлив съм да те видя — говореше той и го прегръщаше с огромните си лапи. — Последният път беше много отдавна.

— И аз така мисля, сър. Мъчно ми бе за теб, чичо Джеймс — отвърна Крис и топло отвърна на прегръдката му.

— А това, какво ми водиш тука? — попита чичото и погледна към дребната фигурка, почти скрита зад Крис.

— Това е жена ми Джени — отвърна Крис и я придърпа напред. — Джени, искам да ти представя моя чичо, лорд Джеймс Кирклънд дванадесети граф на Кирквууд.

Лорд Кирклънд сви гъстите си вежди, надвиснали над чифт проницателни сини очи, така дълбоки, че изглеждаха виолетови.

— Не се страхувай, момиче — топло каза той. — Никой от клана Кирклънд не бива да се бои, когато пристъпва този праг.

Джени мило му се усмихна, доловила приликата между този гигант и Дом.

— О, мила — възкликна той, видял лъчезарната й усмивка, — какво прекрасно момиче си ти! Направи ни горди, момко, като доведе такава гълъбица в клана Кирклънд.

Неочаквано се появи невероятно красив млад мъж, толкова светъл, колкото Крис бе тъмнокос.

— Време е да се срещнете и с братовчед си. Ще се представя сам. Аз съм Джейми Кирклънд — каза той. — Приветствувам те с добре дошла в нашето семейство.

Джени едва успя да зърне дяволитите му сини очи, преди той звучно да я разцелува.

— Все си си същият, Джейми — топло му каза Крис и сърдечно стисна ръката му. — Спомняш ли си за малката гарваново чернокоса Рита, която срещна у Бланш в Сан Франциско? Бланш ми каза, че Рита не е вече същата, откакто ти си замина. Ще трябва отново да ни посетиш и спасиш бедното момиче — смееше се той.

— Твърде късно вече, за жалост — въздъхна Джейми и целуна ръката на Джени. — Достатъчен ми бе само един поглед към това прекрасно същество, за да загубя всякакъв интерес към другите жени.

— Знаеш ли, и с мен стана така — смееше се Крис и я притегли към себе си. — Това ме принуди да се оженя.

— И двамата сте ужасни — скара им се Джени. — Трябва да е семейна черта.

— Стига — изрева Джеймс Кирклънд. — Оставете на мира момичето. Стига сте й говорили глупости. Ела, мила — покани я той и предложи ръката си. — Няма да те оставя цял ден да стоиш навън с такива като тях.

Щом прекрачиха през портала, Джени бе учудена от контраста. Влязоха в обширна стая с облицовани стени. Огромна камина стърчеше в средата. Около нея бяха наредени диван и столове. Имаше още няколко такива кътчета с масички, върху които горяха свещници. Дървеният под, излъскан с восък, блестеше. Покрит бе с няколко килима, а стените украсени с гоблени и картини.

Всяка стая на къщата бе подновена, но така че да се запази автентичността на сградата. Сега човек трудно можеше да си представи, че това някога е било студен и неприветлив замък, прочут с каменните си зидове и настилки.

Вниманието й се насочи към Джейми, който от сърце се смееше на нещо, казано от Крис. Джени въздъхна. Каква невероятна гледка представляваха те двамата, един до друг, високи и величествени в шотландската премяна на техния клан! От тези могъщи мъже се излъчваше още необуздана примитивна сила, атавизъм от времето, когато неспокойният им дух е съответствувал на суровостта на заобикалящите ги планини.

— Не смея да се надявам, че този зареян поглед е за мен — прекъсна мислите й Крис.

Джени пламна виновно, сякаш че той бе прочел мислите й.

— Тъкмо си фантазирах как някой галантен млад шотландец ме грабва на коня си и ме отнася далеч в планината, а аз съм принудена да му се подчиня и да изпитам невъобразима наслада — закачеше го тя с блеснали очи.

— Разбирам — кимна Крис, — и как изглеждаше този буен палавник?

— Как да ти го опиша — започна тя, — много висок.

— С черни коси — продължи той и я притисна.

— О, да — отвърна тя и притвори очи, сякаш да призове образа.

— Има невероятно красиво лице — добави той и целуна върха на носа й.

— Наистина. — Тя прекара изящните си пръсти по лицето му. — Има още яка брада, високи скули и правилен нос. — И като отвори очи с пристроена наивност добави: — и огромни сини очи.

Невъзмутим, Крис се усмихна и снизходително я погледна.

— Ще дойде денят, когато ти ще ме молиш за това, Дженифър Сюзън Кирклънд — предизвикваше я той.

— Колко мило — отвърна тя и гальовно го плесна по бузата. — Аз ти разказах моите фантазии, сега ти пък ми разказваш твоите.

Усмихна се и дръзко се отдалечи.

Крис поклати глава, забавлявайки се с дързостта й и я проследи с поглед.

Джени едва успя да прикрепи пламтящата си коса на върха на главата си и самодоволно нахлупи ярката шотландска шапка, украсена с характерните за клана Кирклънд шарки. Облечена бе в дълга зелена кадифена пола и подходящ жакет. На врата й се открояваше бялото й жабо.

— Знаеш ли, че има шест-седем години, откакто не съм яздила странично на седлото — сподели тя с Крис и с мъка прикри нервността си.

— Мила, няма в света кон, с който ти да не можеш да се справиш — успокояваше я той, докато слизаха по стълбата.

Джейми Кирклънд и лейди Джин Мак Кинстри, бъдещата виконтеса Кирквууд, възседнали коне вече ги очакваха.

Годеницата на Джейми бе привлекателна красавица с гарванова черна коса и сини очи. Четиримата бяха прекарали заедно една приятна седмица в имението на родителите й, закътано в горите от шотландски бор и сребристи брези.

— Непростимо е, че няма да останете с Крис за сватбата ни — подхвана Джин, докато яздеха една до друга. — В края на краищата какво значи още един месец, като сте на сватбено пътешествие.

— Крис иска да се върнем в Америка, когато Уйндборн потегли, а и визитата ни бе твърде дълга. Не можем да останем повече. Вие с Джейми трябва да ни дойдете на гости веднага след сватбата.

Пътят им вървеше край пенлива река. Скоро стигнаха красива долина, обградена отвсякъде с гъсто покрити с дървета хълмове.

— Джени, мила, ще те надбягам — викна й предизвикателно Джейми.

— Няма да можеш — весело отвърна тя, приела предизвикателството му.

Двамата се впуснаха в бесен галоп.

 

 

Крис и Джени стояха до конете си и гледаха как последните следи на утринната мъгла изчезват зад хълмовете.

— Толкова е прекрасно тук. Не ми се иска да тръгваме — въздъхна тя. Седна на земята, свали шапката си и разтърси коса. Крис сложи глава в скута й и затвори очи.

— Ще дойдем пак някога. Иска ми се сега да видиш Париж.

— Тогава напред към Париж! — весело извика тя и го погъделичка със стръкче трева по носа.

— Хей, досаждаш ми — оплака се той.

Тя продължи и той пресегна ръка и я сграбчи за китката. Джени бързо премести тревата в другата си ръка и продължи да се забавлява.

Със сръчно движение той я превъртя и в следния миг тя се намери под него, а двете й ръце здраво притиснати към земята.

— Знаеш ли, любов моя, че от векове азиатците са използвали гъделичкането като вид мъчение — заплашително изръмжа той и със свободната си ръка започна да разкопчава жакета и.

— Няма да успееш — пищеше тя през смях, но ръката му стигна до връзките на блузата й. — Освен това мен хич не ме е гъдел — самодоволно заяви тя.

Без всякакво усилие Крис дръпна жабото й и го захвърли настрана.

— Не мога да понасям това проклето нещо.

Джени престана да се върти и остана неподвижна. Дишането й се учести, защото предвиждаше следващия му ход.

— Има много начини да бъде измъчена жертвата. Нали схващаш има тънкости в мъчението — продължи той и покриваше устните й с бързи леки целувки. — Целта е по един или друг начин да предизвикаш такива усещания, които да докарат жертвата ти до ръба, който дели безпрекословното подчинение от безсмисленото й унищожение.

Тялото й моментално откликна на ласките му. Отново впи устни в нейните и после заслиза с целувки надолу по шията й.

— Моля те, Крис, пусни ръцете ми — придумваше го тя и тялото й конвулсивно се извиваше и търсеше неговото.

Крис нарочно се отдалечи.

— Не, мила, знам колко са изкусни малките ти пръстчета. Мога да те освободя, ако отново ми разкажеш за тази твоя фантазия — заключи и нежно докосваше устните й с езика си.

— Добре де, победи — въздъхна тя. — Мисля, че очите му не бяха сини. Бяха черни, като черната му душа!

Крис доволно се захили, освободи я, легна по гръб и я придърпа към себе си.

— Проклет да си, Крис Кирклънд. Никога не съм подозирала, че си такъв садист — каза като се вгледа в тъмните му, оживени от дяволити пламъчета, очи.

— Беше по-тежко за мен, отколкото за теб — промърмори той и я притисна.

— И докъде беше готов да стигнеш? — попита го Джени и обви ръце около врата му.

— Зависеше от това кой от двама ни щеше да бъде в състояние да издържи по-дълго на мъчението — прошепна той и впи жадно устни в нейните.

 

 

Джени ядосано хвърли обелката от портокал в кафето си. Раздразнението й нарастваше, като гледаше насреща си Крис, задълбочен в четене на вестник.

— Не знаех, че и френският ти е едно от многото неща, с които се изфукваш — язвително каза тя.

Крис остави вестника и се намръщи.

— Препоръчвам ти да се върнеш в леглото и да станеш не със задника си напред.

— Учудвам се, че ми предлагаш изобщо да стана — саркастично отвърна тя. — Няма ли да ти е по-удобно да остана в леглото на твое разположение и за да ти бъде по-лесно с разтворени крака.

— Знаеш ли, Джени, понякога си мисля, че е трябвало да прекараш повече време вкъщи, отколкото в конюшнята. По дяволите, какво става с теб напоследък? Държиш се като истинска развратница.

— Може би ми е омръзнало да ме третираш като малката си блестяща играчка, с която парадираш. Трябва да знаеш, че аз все пак съм годна за нещо.

Той подигравателно повдигна вежди.

— Никога не съм мислил, че не си годна, мила. Напротив, смея да твърдя, че си ненадмината в леглото.

В яда си Джени се опита да стане, но й призля, остана на стола и притисна с ръце лицето си.

Крис изведнъж разбра причината за нейното раздразнение. Широка усмивка озари лицето му.

— Джени, скъпа, може би си бременна?

Тя скептично го погледна.

— Но това е невъзможно.

— Невъзможно ли? Като помислих от последната ти менструация са минали поне два месеца.

— О, за бога, Крис — отсече тя, — с това ли се занимаваш, да броиш дните.

Не смееше да възлага надежди на такива неопределени доказателства.

— Все едно, но мисля, че е по-добре да се приберем у дома — добави той, стана и я взе в прегръдките си.

Занесе я в спалнята и внимателно я сложи на леглото.

— Полежи малко, докато се почувствуваш по-добре — мило й нареди той.

— Как става така, Кристофър Кирклънд — въздъхна тя, докато той грижливо я завиваше, — че каквото и да се случи, ти така обръщаш нещата, че накрая винаги да ме сложиш в леглото.

 

 

„Уйндборн“ бе отпътувал една седмица преди тяхното завръщане в Лондон, но Крис успя да заангажира места на „Сий Нимф“, голям пътнически параход на една от конкурентните им фирми. Щяха да тръгнат на следния ден. След още една седмица Джени бе сигурна, че е бременна. Поради двете безплодни години с Чата, бе се примирила с мисълта, че никога няма да има дете. „Мъжката сила на Крис опроверга тази ми заблуда“ — мислеше си тя с кисела усмивка.

Въздъхна дълбоко и погледна през илюминатора на кабината спокойните води на морето. В последните два дни вееше съвсем лек бриз. За щастие параходът разполагаше и с пара, иначе щяха да стоят на едно място и да чакат благоприятен вятър.

Обърна се и погледна към Крис, спокойно разположил се на леглото.

— Крис, имаме нужда от малко раздвижване.

— Добра идея — отвърна той. — Ела тук и ще се пораздвижим малко.

— Ти не си с всичкия си — разсмя се тя. — Хайде да се поразходим. Ако наистина съм бременна трябва да се движа повече.

— Аз пък мислех, че всички бременни жени са настанени в отделна кабина на парахода и ги пускат само веднъж дневно — захили се той.

— И тихо си шептят зад вдигнатите си ветрила — добави тя с искрящи очи. — Как са могли жените да бъдат така превзети!

— Нима това го казва сериозната Дженифър Кирклънд? — усмихна й се той и я привлече към себе си. — Трябва да съм те покварил.

— Трябва да приемеш, че аз никога не съм била така ограничена, както повечето жени. Яздя откакто се помня. И не забравяй, че не се поколебах да обуя мъжки панталони.

— Как мога да го забравя — отвърна той, като си играеше с ухото й. — Та това са едни от най-скъпите ми спомени.

Джени се взря в топлите му очи.

— Хайде някога пак да отидем по тези места. Може би ще можем да намерим гроба на Бю.

— Любов моя, тези места скоро ще станат истинско бойно поле. Откакто откриха златни находища натам прииждат тълпи от хора. Няма начин сиуксите да приемат спокойно нарушението на сключените примирия и нахлуването в тяхната територия. Няма как да бъде избягната войната. Сиуксите са войни. Мисълта им е насочена само към битки. Ще има страшна сеч. Армията няма да може да ги задържи.

Очите на Джени овлажняха при мисълта за Чата и неговите хора. Те бяха заклети врагове на племето кроу. Спомни си, когато за първи път видя Чата, застанал горд и безмилостен срещу нейните похитители. Спомни си как тържествено заяви: — „Аз съм Чата. Аз съм сиукски войн“. Би ли могла непреклонната му воля да се насочи и към белите хора? Джени потръпна, като си представи ужасната сеч, която ще последва.

Усетил, че се затваря в себе си, Крис се отдръпна. Тя се изправи.

— Трябва да изляза? Идваш ли?

— Тръгвай, аз ще те настигна — отвърна той и затвори очи.

Вече на палубата, Джени съжали, че е излязла от каютата. Морето отразяваше слънчевите лъчи и горещината беше нетърпима. Как копнееше отново да почувствува по лицето си полъха на вятър, който издува платната и носът на кораба пори надигащите се вълни.

— Добър ден, мисис Кирклънд.

Доловила познатия глас, очите й светнаха. Усмихната се обърна. Насреща й бе корабният лекар, Дейвид Кейт. Джени често се бе разхождала по палубата с този приятен мъж от Кентъки. Висок и строен, с жълто-червеникава коса и мустаци, този човек бе добър и чувствителен по природа. То се четеше и в погледа му, и ясните му сини очи. Харесала го бе от пръв поглед и винаги се чувствуваше добре в неговата компания.

— Дано не е затишие пред буря — тревожно забеляза тя.

— Да сме благодарни, че имаме парните котли, иначе щяхме да бъдем изцяло на благоволението на морето — отвърна той. — Първите мореплаватели трябва да са имали търпението на Йов, за да издържат подобни дълги дни.

— Да, но пък помисли си за многобройните нощи, когато са стояли на палубата и вятърът е издувал платната над главите им.

— От теб би станало чудесен мореплавател, Джени — мило й се усмихна той.

Погледна го учудено, изненадана, че я назова с малкото й име.

— Надявам се, че не съм те обидил — извини й се той, — но някак ми е трудно да продължавам да те наричам мисис Кирклънд.

— Разбира се, че не. Самата аз бих искала да ми викаш Джени.

— Кажи, Джени, помогнаха ли ти прахчетата, които ти дадох срещу морската болест?

— Трябва да ти призная, докторе, че това, от което страдам, не е морска болест.

— Като усещам любовта ти към морето, аз също си мислех, че ще е нещо друго — присви закачливо очи и се усмихна той.

Крис се присъедини към тях и покани доктора да вечерят заедно. Приел поканата, Дейвид Кейт се извини и ги напусна.

— Този мъж ти е хвърлил око — забеляза Крис, като го проследи с поглед.

— Знаеш ли, Крис, мисля, че ласкаеш своето его, като си внушаваш, че всеки, който ме погледне ме пожелава, както ти ме желаеш. Дейвид знаеше, че не се чувствувам добре и се грижи за мен, като за всеки свой пациент.

— Дейвид! — изръмжа той. — Сигурно и ти си Джени за него.

— Разбира се, че не — усмихна се дръзко тя. — Аз го помолих да ми вика вече Джени.

По-късно през нощта, като не можеше повече да изтърпи непоносимата горещина, Джени стана от леглото си. Погледна голото, спокойно отпуснато в съня тяло на Крис и едва сдържа импулса си да съблече пропитата си от пот тънка нощница.

Погледна през илюминатора. Лунната светлина меко се отразяваше по морската повърхност. Беше спокойно и невероятно тихо. Въздъхна и боса леко запристъпя към леглото си.

Внезапен удар разтърси кораба, чу се страхотен тътен. Прегрелият котел бе експлодирал. През голям отвор в стената на кораба изригваше пара, хвърчаха метални части и се сипеха по палубата.

Джени бе изхвърлена към стената и главата й се блъсна в металическата рамка на илюминатора. Примряла от болка, с ръка на главата си, тя се строполи на пода и кръв потече по пръстите й.

Експлозията изхвърли Крис от леглото на пода и той, препъвайки се едва стигна до нея. Наведе се над отпуснатото й тяло. Изглеждаше замаяна, когато се опита да я вдигне.

Внезапна болка я преряза през корема, сви се и тялото й се разтърси от конвулсивни спазми.

— Бебето — плачеше тя. — Ще загубя бебето.

Крис бързо навлече панталоните си, грабна чаршафа от кревата и я уви в него. Вдигна я на ръце и я изнесе от кабината.

Навън цареше пълен хаос. Пътници се блъскаха да стигнат до палубата, преди и вторият котел да е експлодирал. Сърцераздирателните викове на ранените едва се чуваха, заглушени от общия шум.

Крис успя да си проправи път и стигна до горната палуба. Част от кораба вече бе в пламъци, а водата нахлуваше през отворените дупки.

Откри доктор Кейт в най-голямата спасителна лодка, снабдена с медицински материали за първа помощ. Бе вече препълнена с ранени. Стигна до нея, точно когато един моряк се готвеше да я спусне. С мъка в очите погледна Дейвид.

— Погрижи се за нея — каза той и я подаде в протегнатите ръце на доктора. Хвърли последен, пълен с мъка и копнеж поглед, обърна се и изчезна.

— Не — изкрещя Джени, разбрала, че Крис я оставя и се опита да се отскубне от ръцете на доктора.

— Пусни ме, пусни ме — викаше тя. — Крис, върни се! Не ме оставяй! Обичам те — ридаеше тя и напразно обръщаше поглед към мястото, където Крис бе стоял.

Минути след това експлодира и другият котел. Остатъците от кораба пламнаха като факла, преди да потънат в морето.

Дейвид Кейт работи през цялата нощ, за да обслужи ранените. По-големите щастливци бяха се отървали от експлозията с някой счупен крак или ръка, станало най-вече по време на неистовото им катерене към палубата. Други, попарени от горещата пара, бяха в тежко състояние. Наличните средства бяха съвсем недостатъчни, за да им помогне и да облекчи поне малко болките им.

Бе преградил част от лодката с платно, за да може спокойно да преглежда някой от ранените. Джени лежеше безчувствена и не усещаше изкусните му ръце, които се мъчеха да й помогнат. Чувствата й бяха притъпени. Пазеше само спомена от последния измъчен поглед на Крис.

Слънцето скоро се появи на хоризонта като кръгъл диск, излизащ от глъбините на океана, протегна дългите си като пипала лъчи и те изсмукаха мрака.

Близо до тях се появиха още две спасителни лодки и плуващи останки от разбития кораб. Дейвид с надежда затърси Крис между оцелелите, но нямаше и следа от него.

С помощта на няколко мъже от другите лодки, успяха да уловят някои от плаващите останки, да ги приспособят и да направят заслон за сериозно ранените. Така щяха да ги предпазят от излагането им на слънчевите лъчи, което би влошило състоянието на вече обгорелите им тела.

Липсата на вода бе друг сериозен проблем, с който доктор Кейт трябваше са се справя в свръхпрепълнената си лодка. Пациентите му се нуждаеха драстично от вода, а той разполагаше с ограничено количество. Не след дълго последвалата дехидратация щеше да бъде фатална за тези хора.

През следващия ден часовете бавно се точеха. Младият и чувствителен лекар се стараеше да облекчи своите пациенти, но стенанията на тежко болните го съсипваха. Единственото нещо, което му даваше кураж бе, че състоянието на Джени се подобряваше. За първи път след експлозията даде знак, че вече се интересува от това, което става наоколо й.

Двама от ранените починаха през нощта. На другия ден по обяд ситуацията стана критична. Всичките медикаменти бяха изчерпани.

Джени напълно се бе възстановила и се опитваше да намали туптящата болка в главата си със студен компрес — мокреше кърпа във водите на океана и я налагаше върху главата си. Дейвид бе зашил раната й и тя весело я опипваше, за да установи колко е голяма.

Внезапно весели викове и възгласи проехтяха от другата лодка. Хората се бяха изправили и махаха ръце, видели в далечината пушек. Дейвид, вън от себе си от радост прегърна Джени, а тя безмълвно заплака.

Всред тишината на морската шир виковете на техните приятели проехтяха надалеч. Не след дълго отзивчиви ръце се протегнаха и я вдигнаха на товарния кораб „Олимпия“ на път за Ню Йорк.

 

 

Джени прочете телеграмата, която доктор Кейт й донесе в болницата.

„Мило дете, молим се за теб.“

За първи път след нещастието тя си помисли за високия, добър и мил човек. Изпита копнеж да бъде пак в Лос Кабалос, закриляна от неговата топлота.

— Дейвид, кога ще мога да напусна болницата?

— Бих препоръчал да останеш поне седмица още.

— Но аз вече съм съвсем добре — заяви тя.

— А къде ще отидеш? Имаш ли роднини или приятели в Ню Йорк, които да се погрижат за теб?

С тежка въздишка Джени се отпусна върху възглавницата. Дейвид беше прав. Нямаше никой в Ню Йорк, към когото да се обърне. Сега чак се сети, че няма и дрехи, за да излезе навън. Усетил колко е унила, Дейвид взе ръката й.

— Джени, каквото и да си мислиш, все още не си напълно добре. Ударът в главата беше сериозен. Прекара и аборт, освен шока от загубата на съпруга си. Да не говорим за тридневното ни изтощително пътуване в спасителната лодка без храна, вода и истинска медицинска помощ.

Джени стисна ръката му с благодарност.

— Получих отлична медицинска помощ. Не можех и да бъда в по-опитни ръце.

Доктор Кейт сведе измъчено поглед.

— Сигурен съм, че близките на тези, които не можах да спася, не мислят така.

— Ти извърши чудеса, Дейвид, при това невероятно бедствие. Всеки един от нас в онази спасителна лодка ти е безкрайно благодарен.

Той с топла усмивка целуна ръката й.

— Почини си сега и забрави за глупавото си желание да напуснеш болницата.

Останала сама, Джени отново с тревога се замисли за сегашното си положение. Беше без пукната пара, а нямаше към кого да се обърне за помощ. Знаеше, че Дейвид би направил всичко каквото може за нея, но нещо я спираше да иска това от него. Отношението му към нея се бе задълбочило и това й пречеше да поиска помощта му. Не й се искаше да го окуражава напразно.

Тревогата й скоро изчезна. Появи се един представителен джентълмен с букет цветя в ръка.

— Мадам Кирклънд? — попита той, сваляйки шапка. — Позволете да ви се представя. — Той й подаде визитната си картичка — „Хауър Крайтън — адвокат“.

— Позволете ми да ви изкажа моите съболезнования. Аз съм адвокатът, който се грижи за работите на Кирклънд в Ню Йорк. Мистър Кирклънд ми телеграфира и ми съобщи за трагедията. Нареди да ви осигуря всичко необходимо.

— О, благодаря на бога — възкликна Джени с насълзени очи.

— Говорих с лекарите и те ме увериха, че състоянието ви вече е стабилизирано и сте в процес на възстановяване. Сигурен съм, че тази новина ще зарадва много мистър Кирклънд. Той вече урежда идването си тук.

— Трябва да го спрете — каза Джени. — Вече съм добре. Не е нужно да предприема това дълго пътуване.

— Следващата седмица един от параходите на Кирклънд тръгва за Сан Франциско. Ако наистина се чувствувате достатъчно добре, за да пътувате, аз ще уредя подробностите.

— О, да — извика Джени с облекчение. — Ще бъде чудесно!

— Има ли нещо, от което се нуждаете сега, за да се чувствувате по-удобно? — любезно я попита той.

— Не, благодаря. Не мога да ви кажа колко съм доволна. Не знаех към кого да се обърна.

— Добре тогава, ще ви оставя да си почивате. Не се тревожете за нищо. Всичко ще бъде уредено. Мога ли да ви поднеса отново моите съболезнования. Имах удоволствието само веднъж да срещна вашия съпруг по време на войната и останах с отлични впечатления. Много хора ще съжаляват, че са го загубили.

Очите й блеснаха в протест.

— Съпругът ми не е мъртъв. Знам, че е жив някъде.

— Надявам се, че не грешите — любезно кимна той.

Джени се отпусна в леглото и затвори очи. Не можа да се овладее и остави сълзите спокойно да текат по бузите й. „Ти все още се грижиш за мен, мили — прошепна тихо тя. Бях така глупава да не го разбера. Вирджиния, Индепенданс, пътуването ни на Запад. Дори и глупавите доводи, които измисли, за да се оженим. А истината беше друга. Чак сега я разбрах, дори и ако ти не си. Обичам те, скъпи, и вече знам, че и ти ме обичаш. Ти не си мъртъв, Крис. Не мога да повярвам, че си мъртъв. Върни се при мен, мили. Върни се, където и да си.“

На следващия ден се появи Елена, жената на Хауър Крайтън. Тя й донесе прекрасен халат и чехли, а след няколко дни и дрехи за пътуването й.

В края на седмицата във вестниците се появи съобщение, че още две спасителни лодки от катастрофиралия „Сий Нимф“ са били намерени.

Кристофър Кирклънд не бе между спасените.