Карън Робърдс
Признат за виновен (7)

Глава 7

— Сигурна ли си, че не искаш да отидем до болницата, където да те прегледат за всеки случай? — запита лекарката, Лора Ремке, както пишеше на сребристата табелка, забодена на светлосинята й блуза. Тя бе висока около метър и шейсет, пълна, с по момчешки къса кестенява коса, без грим на кръглото си лице. Изглеждаше в началото на четирийсетте. Беше любезна и задаваше на Кейт малко въпроси, което тя оценяваше високо.

— Да, благодаря.

Кейт седеше на дървената пейка с високата облегалка, подпряна до стената пред съдебна зала 207. Там я бе оставил полицаят, който я бе взел на ръце, когато коленете й бяха отказали. Пак той бе повикал лекар. След като бе дошла Ремке, някой настоятелно го бе извикал и Кейт не беше го виждала от мига, в който я бе оставил върху пейката.

Дори не знаеше името му.

Не че то имаше значение. Значение имаше само да преживее този кошмар. Беше жива, а толкова много други не бяха. Това бе най-важното. Щеше да намери начин да се справи с ужаса точно както бе намерила начин да се справи с всичко друго в живота си до този момент. Щом паниката й затихнеше и умът й се избистреше, щеше да измисли как да се справи и с това.

— Трябва да взема сина си от училище. Той е болен — каза Кейт. Което беше вярно.

Ремке продължаваше да проверява жизнените й показатели.

— Кръвното ви налягане е малко по-високо от нормалното, скъпа, но като се има предвид какво преживяхте… — Докато мажеше раната на бузата й с антибиотик, Кейт си спомни за обаждането от училището на Бен и запита къде е дипломатическото й куфарче.

Един от полицаите й го донесе, тя извади телефона си и се обади в училището. Както бе очаквала, всички медии бяха отразили стрелбата в съдебната зала, превърнала се в поредната сензация. Секретарката на училището беше шокирана от клането, както го бяха представили по телевизията, и бе извънредно доволна да я чуе.

Секретарката й каза за страха на Бен, че майка му може да е пострадала в трагедията, макар тя непрекъснато да му повтаряла, че не е особено вероятно. Кейт нямаше сърце да й каже, че Бен е бил прав.

От училището се бяха обадили, за да й кажат, че Бен повърнал в час и сега лежал на дивана в директорския кабинет, където обикновено настаняваха болните. Кейт обеща да отиде да го вземе възможно най-скоро.

— Дори да дойдеше краят на света, ние, майките, пак щяхме да се грижим за децата си, нали? — поклати глава Лора Ремке и започна да прибира медикаментите и апаратите си. Всичко, което бе използвала, изчезна в огромната й светло–синя чанта, на която отпред имаше червен кръст. — Имам три деца, така че това ми е добре известно.

Преди Кейт да е отговорила нещо, вратата на съдебна зала 207 се отвори. Държаха я двама полицаи, за да може през нея да премине медицинската количка. Тя се движеше бързо и колелата й тракаха. От двете й страни подтичваха лекари и полицаи. Това подсказваше на Кейт, че състоянието на пострадалия е сериозно.

— Задръжте асансьора! — извика един от лекарите на някого, когото Кейт не можеше да види. Широкият коридор с високия сводест таван беше оживен и шумен, по него бързо крачеха и подтичваха полицаи, охранители и медицински персонал, влизаха и излизаха от многобройните съдебни зали, разговаряха по мобилните си телефони и радиостанциите. Тежковъоръжените членове на специалния отряд, с каски и бронебойни жилетки, също бяха тук и се движеха вкупом. Кейт предположи, че сградата, която бе евакуирана по-рано, сега бива щателно претърсвана. Тук бяха още и членовете на офиса на следователя, чиито действия се прибавяха към всеобщия смут. Но гласът на лекаря бе достатъчно силен и пронизителен, за да се извиси над целия този шум и да прореже въздуха. Бързо направиха пътека, която водеше към асансьора.

Кейт видя банката, която се клатеше от бързото движение, и иглата, забита във вените на мъжа, лежащ върху носилката. Кейт потрепери, когато разпозна в него младия и слаб чернокос полицай, когото бе видяла проснат на пода в една от килиите.

— Жив е — каза на глас и осъзна, че се радва. Това бе нещо позитивно, лъч надежда, озарил мрачния ден.

— Оставиха мъртвите да лежат там, където са паднали — каза Ремке и закопча медицинската си чанта. Кейт потрепери. Трупът на съдията Моран, както и на помощник-съдията и другите, бяха все още в съдебната зала. Опита се да не мисли за това и да прогони ужасните образи, които изпълваха съзнанието й.

Носилката тракаше шумно докато се носеше бързо към асансьора и Кейт обърна глава след нея. Позна единия от полицаите, който накуцваше до нея — слаб и чернокос, облечен в цивилни дрехи — детектив, както предположи. От напрегнатото му изражение и факта, че не се отделяше нито за миг от носилката, заключи, че раненият е важен за него. Вероятно бяха роднини, защото и двамата имаха гарвановочерни коси.

Надяваше се той да не изгуби днес някого, когото обича.

Носилката се бе скрила от погледите, но всички продължаваха да гледат в тази посока и Кейт реши, че моментът е удобен тя да се измъкне. Знаеше, че ченгетата ще искат да говорят с нея и че трябва да остане в сградата, докато не й разрешат да тръгне, но не можеше да чака.

Беше все още прекалено разтърсена. Шокът бе съвсем нов за нея. Едва ли можеше да мисли трезво в този момент. Не можеше да направи грешка. Трябваше много да внимава в думите и действията си — заради Бен, както и заради себе си.

Една грешка би могла да им струва всичко.

Остави наполовина празната кутийка спрайт, която Ремке й бе взела от близкия автомат, хвана с премръзналите си пръсти дръжката на дипломатическото куфарче и се изправи, без да обърне внимание на това, че всичко се завъртя пред очите й. Коленете й се огъваха, но не обърна внимание и на това. Омразните обувки с високите токчета бяха под пейката, където ги бе изритала. Мъчението, което представляваха за нея, бе повече, отколкото можеше да понесе в момента. Май щеше да е по-добре да избяга по чорапи.

— Благодаря — каза на Ремке и й се усмихна с благодарност. Бе добре, че можеше да се усмихва дори в подобна ситуация. И че изглеждаше достатъчно добре, та лекарката да й се усмихне в отговор.

— Ако усетиш нещо нередно, обади ни се, чуваш ли? Понякога шокът пречи на хората да осъзнаят състоянието си.

— Ще се обадя — обеща Кейт и тръгна към стълбището. Плочките под краката й бяха хлъзгави и студени. Щеше да е много по-лесно и по-бързо да вземе асансьора, особено като се имаше предвид, че краката й се огъваха, но прекалено много хора използваха асансьорите и се страхуваше кого ли щеше да срещне в тях. Сигурна бе, че всички от прокурорския офис вече бяха тук, макар още да не бе видяла познато лице — може би защото полицаите и медицинският персонал изпълваха залите и коридорите. Свидетелите бяха обградени и отведени встрани, където щяха да изчакат, докато не дадяха показанията си. А тя, която, както се предполагаше, бе убила Оранжевата униформа, беше повече от свидетел и трябваше да поеме вината — или заслугата, зависи как щеше да се погледне на това — от действията си. Всеки, който имаше правомощия, щеше да й попречи да напусне сградата, преди да е дала показанията си.

Тя самата щеше да постъпи така.

Знаеше кое е правилно. Но нямаше да постъпи, както бе правилно. Не и ако можеше да го избегне.

Имаше нужда от време, за да се успокои, да прецени ситуацията и да премисли всичко.

За щастие, имаше съвършеното извинение. Бен беше болен и имаше нужда от нея. Кой би могъл да обвини майката, че се е втурнала да помогне на детето си? Но истината бе, че в момента тя може би имаше по-голяма нужда от него, отколкото той — от нея. От момента на раждането си, той бе нейната скала, нейната котва в жестокия свят. Зависимостта му от нея беше двигателят й, причината да стигне толкова далеч. Съзнанието, че тя е всичко, което той има, й даваше сили да продължава напред и да преодолява кризите.

„Мислех, че всичко е приключило.“

В момента изпитваше единствено тъга. Чувството за загуба стягаше гърдите й. Щастливото, пълно с надежда, бъдеще, което градеше за тях двамата току-що се беше пръснало като сапунен мехур.

Като се държеше здраво за перилата и внимаваше, тъй като стъпалата бяха мокри и хлъзгави, а не искаше да падне и може би отново да има нужда от лекар, тя стигна в подножието на огромното извито стълбище, без да привлече ничие внимание. Но още преди да е направила първата крачка, за да прекоси фоайето в посока на тълпата полицаи, охраняващи входа, видя царящото отвън безредие и се закова на мястото си.

Ококори широко очи.

Струваше й се, че целият град е излязъл.

Линейки, пожарни камиони и полицейски коли изпълваха улицата и хвърляха червени и сини отблясъци от въртящите се лампи. Виждаха се още превозните средства на дузина специални отряди, включително камион с бомби. По моравата нямаше и педя свободно място. Тротоарите също бяха претъпкани. Безброй хора с пазарски торби, море от чадъри, а тук-там и по някой вестник, предпазващ нечия глава от дъжда. Те протягаха вратове с надеждата да зърнат нещо от действието и в същото време се бореха с полицаите, които се опитваха да ги задържат по-далеч. На широкия бетонен тротоар пред сградата бяха спрели няколко коли на телевизията. Руса репортерка — Кейт не можеше да бъде сигурна, защото я виждаше в гръб, но много й приличаше на Пати Уилкокс от WKYW — стоеше под огромен чадър в края на стълбите и говореше развълнувано в микрофона, докато двама мъже с видеокамери, също подслонени под чадъри, я снимаха, застанали две стъпала по-надолу. Други репортери също бяха заели позиции на стъпалата и държаха микрофони в ръце. Надолу към тротоара се виеха дебели черни кабели, блеснали под дъжда.

„О, не.“

Кейт се обърна и бързо прекоси оживеното фоайе по посока на обществените тоалетни. До тях имаше малка стаичка за пушене, обзаведена с две маси за игра на карти, столове и пепелници. Както се бе надявала, стаичката беше празна. В далечния й край имаше врата, която рядко се използваше. На столчето пред нея седеше, с гръб към нея, висок и широкоплещест полицай, очевидно натоварен със задачата да попречи да влязат лица, които нямаха право да бъдат тук.

Тя спря и несигурно загледа униформения му гръб.

„Той е тук, за да държа хората отвън, не вътре. Просто мини покрай него.“

Лесно бе да се каже, но сърцето й биеше тежко, когато се приближи до тежката стъклена врата. От чувство за вина. И тя го знаеше. Чувство за вина, примесено със страх, което стягаше гърдите й, свиваше стомаха й и караше гърлото й да пресъхва.

„Ти си адвокат, забрави ли? Уважаван и почтен гражданин.“

При тази мисъл по гърба й полазиха студени тръпки. Почувства се — не, тя беше — натрапник. И в този момент й се струваше, че истината за това каква е всъщност, е така очевидна, че всеки ще я забележи от пръв поглед. Че изпъква така, както аленочервената буква „А“ на гърдите на Хестър Прин^[1].

„Продължавай да вървиш, по дяволите.“

Вратата не беше заключена. Когато я отвори, ченгето я погледна с изненада, но очевидно я сметна за безобидна, защото отстъпи встрани. Кимна й любезно с глава и тя му кимна в отговор. Воят на сирените проглушаваше ушите й — дори проливният дъжд не можеше да го заглуши. В полезрението й се появиха още полицейски коли с въртящи се сини лампи. Напредваха изключително бавно, защото трябваше да заобикалят непрекъснато нарастващата и без това огромна тълпа.

Тя се зарадва на царящия смут. Защото й даваше извинение да гледа къде ли не, но не и към ченгето.

Усещаше погледа му върху лицето си.

Отвори вратата и в ноздрите й нахлу мирисът на влажна земя — така невинен, сравнен с мириса на барут, който се усещаше навсякъде из Центъра. Вятърът подхвана косата й и й напомни, че сега тя се спуска свободно по раменете й. Нервно осъзна, че също така е без обувки, а дрехите й са силно измачкани. Може би някъде по нея имаше дори кръв.

Дали ченгето щеше да забележи? И какво щеше да направи, ако забележеше? Пое жадно свежия въздух, а погледът й се плъзна крадешком към полицая. Беше млад, по-млад от нея дори — или поне тя предположи така — здраво ченге с квадратно и честно лице. И с гъста черна коса, подстригана късо в полицейски стил, който караше ушите му да стърчат смешно навън и не допринасяше за красотата му.

— Ужасно — каза той високо, за да надвика страничните шумове и поклати глава. Очевидно правеше опит да подхване разговор с нея.

— Ужасно — съгласи се Кейт с тежко биещо сърце и продължи да върви.

— Ще се намокриш — предупреди я той.

— Не отивам далеч.

Сама се удиви колко лесно бе да мине покрай него и да се озове на площадката пред вратата. Над нея имаше покрив, но скоро щеше да се озове под плющящия дъжд — веднага, щом стъпеше на тесните метални стъпала, спускащи се към тротоара. Хвана се здраво за перилата и заслиза надолу. Стъпалата под босите й крака бяха мокри и груби. Дъждът се лееше на потоци. Веднага се просмука в дрехите и косата й и Кейт трябваше непрестанно да отмята мокрите кичури от лицето си. В началото дъждовните капки й се сториха хладни, но когато се просмукаха и в кожата й, по цялото й тяло полазиха леденостудени тръпки. Стори й се, че ще замръзне. В обикновен ден, щеше да завие надясно и да тръгне по „Фултън стрийт“. Но в обикновен ден пътят й не препречваха полицаи, репортери и зяпачи, през които да си пробива път с мъка. Някой със сигурност щеше да я разпознае и да се опита да я спре. Щяха да й задават въпроси…

Потрепери — едновременно от студ и от мисълта, че ще я спрат, за да я разпитват. Спря се за малко вляво от сградата, на тротоара, на разстояние от около два метра от развълнуваната тълпа, която не беше допускана по-далеч от линията на мокрите и тъжни дървета, преди да тръгне с твърда крачка в обратната посока. Две униформени ченгета опъваха жълтата лента, бележеща мястото на престъплението; цялата сграда беше запечатана.

Кейт използваше дипломатическото си куфарче като щит — уж се пазеше от дъжда, но всъщност така намаляваше риска някой да я познае. Наведе още по-ниско глава и забързано мина покрай потока току–що пристигнали полицейски попълнения, втурнали се към Центъра по правосъдие. Светлините на линейките се отразяваха в прозорците, локвите и лъскавите брони на автомобилите и караха сцената да изглежда нереална и като че ли осветена от въртяща се диско лампа. Шумът беше оглушителен. Напрежението във въздуха — осезаемо. Добрата новина бе, че тя беше само прашинка в морето, една от многото хора, стекли се тук. Никой не я забелязваше.

— Кейт! — Стори й се, че чу женски глас, но не се обърна. Не само тя носеше това име, нали? Вероятно не викаха на нея. Пък дори и да се бяха обърнали към нея — е, не искаше и да знае.

Шляпаше с босите си крака в потоците вода, в каквито се бяха превърнали улиците, спускащи се леко надолу по хълма. Дипломатическото й куфарче предпазваше успешно очите и лицето й. Радваше се, че постепенно, с всяка крачка, оставя зад себе си царящото в Центъра безумие, радваше се, че завива зад поредния ъгъл, че минава покрай поредната модерна квадратна сграда или прекосява някоя тясна колониална уличка. И така, около пет минути по-късно тя излезе на оживения ъгъл близо до големия магазин „Бенингтънс“.

Там беше много лесно да спреш такси.

— Чакай! Какво мислиш, че правиш? Не можеш да се качиш! Цялата си мокра, от теб капе вода! — Шофьорът, млад мъж с бакенбарди и козя брадичка, се обърна и я изгледа ужасено, след като тя се отпусна на седалката, благодарна, че най-после може да се скрие от дъжда. — Ще намокриш седалката. И следващият клиент няма да иска да седне.

Беше прав.

— Вън, вън! — Той сочеше с пръст затворената врата. Кейт го гледаше втренчено.

„Не мога да повярвам.“

Като се имаха предвид другите й проблеми, този тук бе просто смешен. Кейт се канеше да го информира, че е незаконно да отказва на клиент, без да дава и пет пари дали опасността да съсипе седалката не е достатъчна причина за отказ според закона, но нямаше достатъчно енергия за спора, който щеше да последва.

— Седалката е покрита с изкуствена материя — отбеляза тя, свела поглед към изтърканата черна повърхност. Таксито беше старо и очевидно бе служило дълго. Въздухът вътре миришеше приятно и тя скоро видя причината — ароматизатор за въздух във формата на борово дърво, окачен на огледалото. — Малко вода няма да й навреди. Както и да е, вече съм седнала, което означава, че седалката е мокра и е прекалено късно да ме изгониш. Какво ще кажеш, ако ти дам пет долара бакшиш?

„И така няма да ми останат достатъчно пари до края на месеца.“

Но при дадените обстоятелства и този проблем й се виждаше маловажен.

— Добре — съгласи се той, очите му светнаха и колата се вля в трафика.

„Ако всички проблеми можеха да се решат така лесно…“

Тя даде адреса на обществения гараж близо до прокурорския офис — тази сутрин бе пътувала до Центъра в колата на Брайън, а своята бе оставила там — и се отпусна назад. Бе мокра до кости и премръзнала, а вътре в таксито бе студено като в хладилник. Опита се да се стопли, като скръсти ръце на гърди, притисна коленете си едно в друго и размърда пръстите на краката си.

Затвори очи. И веднага пред очите й изникнаха образи от ужаса в съдебната зала. Съдията Моран, охраната — всички те бяха отишли на работа сутринта, както и тя, а сега бяха мъртви. Беше невероятно.

„И аз не умрях.“

Започна да трепери още по-силно. Трябваше да стисне зъби, за да не тракат. Семействата на загиналите в трагедията вероятно вече бяха уведомени. Представи си как на вратите на жертвите чукат полицаи. Ако тя беше сред жертвите, щяха да намерят Бен в училището и да му съобщят…

„Престани, заповяда си ожесточено, когато сърцето й заби тежко. На теб ти се размина. Няма да умреш. Поне не сега.“

Което отново я накара да мисли за кошмара, пред който не искаше да се изправи.

„Какво ще правя?“

Завладя я паника. Таксито се носеше по оживените улици, а умът й препускаше в трескаво търсене на начините, по които би могла да се измъкне от заплашващия я сега нов кошмар. Стисна зъби, сви длани в юмруци и най-после призна ужасната истина.

Миналото я бе настигнало.

Духът бе излязъл от бутилката и не бе възможно да го напъха обратно. Просто трябваше да се справи.

Стомахът й се сви на възел. Преглътна мъчително. Отвори очи, но те останаха слепи за смесицата от стари и нови, богато украсени и обикновени сгради, от малки и големи магазини, от офиси и кабинети. Не забелязваше и натовареното улично движение и светофарите, не чуваше клаксоните, бе сляпа за красивите цветове на есенните листа, за продължаващия да се лее проливен дъжд.

Вместо това, виждаше тълпата тийнейджъри, от която някога бе част.