Карън Робърдс
Признат за виновен (28)

Глава 28

Кейт вкара колата в гаража и спря. Като излезе от нея, видя, че Том е спрял на алеята. Той стоеше до колата, а Бен, който буквално вибрираше от вълнение, бе застанал пред него и без съмнение му разказваше как бе вкарал кош.

Том се усмихваше на Бен.

Сърцето на Кейт се сви. Стомахът й — също.

Макар да знаеше, че трябва да скъса отношенията си с него, щеше да й е трудно и болно да изостави Том. Но щеше да й се наложи.

Стисна зъби и тръгна към тях двамата.

— Защо не влезеш вкъщи, сладкият ми? — запита тя Бен, като стигна до тях.

Том я гледаше над главата на Бен. Усмивката му се беше стопила. Шофирането очевидно бе охладило малко страстите му, но в очите му все пак проблясваше гневно пламъче.

— Искаш да разговаряш с Том, нали? — Лицето на Бен беше замислено.

Толкова по въпроса дали можеше да скрие нещо от Бен.

— Да. Така че, моля те, прибери се вкъщи.

Той направи гримаса и погледна Том, който му отговори със съчувствен поглед, после послушно влезе вътре.

— Можеш и сам да започнеш да пишеш домашните си! — извика Кейт след него по навик. Макар че той нямаше да го направи, а и това вече нямаше значение. След седмица или две щеше да учи в друго училище.

— Искам да си тръгнеш — каза Кейт без никакво предисловие, след като Бен се скри в къщата. — Дадохме си шанс, беше забавно, но приключи.

Том се облегна на колата и я погледна замислено. Светлината от гаража беше зад гърба й и лицето й оставаше в сянка. Тя виждаше неговото. Изражението му беше мрачно.

— Виж, знам, че ме лъжеш. Лъжеш ме от самото начало. Признавам, нямам точна представа какво криеш, но ще открия. Освен ако не искаш да улесниш и двама ни и не ми кажеш.

Добре, упорството му само правеше нещата по-малко болезнени. Обърна се.

— Лека нощ, Том.

— Те са професионални убийци, Кейт. Онези двата обгорени трупа в камиона. И Кастеланос, когото намерихме в гаража ти. Готов съм да заложа значката си. Онова, от което се страхувам, е, че ти може би си следващата. Помисли си. Всички, замесени в онзи неуспял опит за бягство, са мъртви. С изключение на теб.

Думите му я накараха да се закове на място. Затвори очи за миг — беше с гръб към него и той не можеше да види — а по гърба й полазиха ледените тръпки на ужаса. Дланите й се свиха в юмруци. Ако онези с джипа се върнеха — този път, за да я убият? А ако не бяха единствените, които я търсеха? Възможностите бяха безкрайни. И ужасяващи.

— Непрекъснато ти повтарям. Не съм замесена в опита за бягство. — Обърна се с лице към него. Сърцето й препускаше. С усилие на волята, се застави да диша нормално.

— И аз ти повярвах. — Направи крачка към нея. Очите му я пронизваха. — Искаш да скъсаме връзката? Добре. Няма проблем. Смятай я за приключена. Но не ми харесва това, че двамата с Бен сте сами тук през нощта. Дори с новите ключалки и алармената система, пак сте лесна мишена. Убиецът трябва само да изкърти вратата, да пусне няколко куршума и да избяга преди идването на полицията. Лесна работа. Особено за професионалисти.

Гърлото на Кейт пресъхна. Никога досега не се бе замисляла за това. Искаше й се да може и сега да не мисли.

— Ако споделиш с другите от отдела твоята версия за случилото се в охранявания коридор, няма да има от какво да се страхувам, нали? Ще бъда в затвора.

Лицето му стана твърдо.

— Няма да кажа на никого засега. Разполагам само с теория. Нямам доказателства.

Кейт разбра какво й казва той. Въпреки казаните по-рано думи, щеше да запази за себе си онова, което знаеше.

Поне засега.

— Добре, тогава, можеш да останеш. — Тонът й бе великодушен. След малко добави, с по-голямо недоволство: — Благодаря.

И нямаше предвид само предложението му да остане през нощта.

Очите му бяха тъмни и неразгадаеми, когато срещнаха нейните.

— Няма защо.

Тя отново му обърна гръб и тръгна към къщата. Беше умно да му позволи да остане, докато придвижи плана си и избяга с Бен.

Но сърцето й щеше да страда.

Том я последва, без да каже и дума.

 

 

Два дни по-късно Кейт призна истината — тя отлагаше, печелеше време. Правеше приготовления, но всъщност отлагаше заминаването. През деня вършеше работата си, както обикновено, без да буди никакви подозрения. В същото време водеше бележки по делата, за да бъде от полза на онези, които щяха да ги поемат — най-вероятно Брайън. Пестеше, колкото можеше. Приготвяше куфари с багаж и ги криеше в багажника на „Хонда“-та. Най-ценните им вещи — детските книжки на Бен, малкото останали от баща й неща, скъпи спомени и снимки — бяха също прибрани в багажника. Ако нещо й носеше мъка — когато Брайън я викаше да сверят бележките си по някой случай, когато Мона й показваше черната рокля — е, щеше да се справи.

Беше й много по-трудно да свикне с мисълта, че ще изостави Том.

Между тях вече не се случваше нищо. Той я вземаше от работа и шофираше след нея до дома й. Вечеряше с тях и й помагаше да разтреби, играеше баскетбол с Бен (който пак бе вкарал кош, но вече гледаше философски на това), гледаше телевизия и спеше на дивана. Не й задаваше повече въпроси и всъщност говореше с нея съвсем рядко. Отношенията им можеха да се опишат най-сполучливо като учтиви, но предпазливи. Бен я попита веднъж, когато останаха насаме, дали не са се скарали, и когато тя му отговори с „Не, разбира се“, отговори с „Да, бе!“. Той беше в дома й само техен защитник и тя правеше всичко възможно да не му се пречка. Имаше чувството, че той прави същото за нея. Но съжителството с него все пак бе причина да научат някои неща за себе си. Например, тя знаеше, че сутрин, преди да изпие кафето си, той е раздразнителен и особено упорит. Вечер бе весел с Бен, но не общуваше с нея, макар понякога да го улавяше, че я гледа. Знаеше още, че оставя мръсните чинии в мивката, а капака на тоалетната чиния — вдигнат.

Харесваше й той да е в къщата.

Не биваше да му позволява да остава.

Защото сега вече тя не искаше да замине.

Около 10:00 в четвъртък сутринта се случи онова, което я извади от унеса й. Отиде до тоалетната през почивката. Тя беше празна и Кейт се шмугна в една от кабинките. Бързаше, тъй като съдията им бе дал само десет свободни минути. Седна на тоалетната чиния и нещо я накара да погледне вдясно.

Там, подаващ се под вратата на съседната кабинка, видя мъжки крак в черен панталон и черни обувки.

Очите й се отвориха широко. Сърцето й прескочи удар. Пулсът й се ускори.

— Здравейте, мис Уайт — каза мъжът, преди да е успяла да помръдне или извика. Като разбра кой е той, сърцето й заби дори още по-бързо. — Почти дойде време да ни направите услуга. Отговорете, ако ме чувате.

Изби я студена пот. Но какво можеше да направи? Да запуши ушите си с ръце? Да се престори на глуха? Да побегне?

„Трябва да играеш играта.“

— Чувам ви — каза.

— Добре. Утре вечер ще присъствате на благотворителната вечеря в чест на Джим Улф в „Трокадеро“. Когато отидете там, ще ви се обадим и ще ви дадем по-нататъшни инструкции. Моля, повторете онова, което току–що ви казах.

Кейт стисна юмруци.

— Ще ми се обадите на благотворителната вечеря в чест на Джим Улф с по-нататъшни инструкции.

— Точно така. Когато изпълните задачата си, ще бъдем квит. И ще ви оставим на мира. Ако нещо прецакате или споделите с някого, ще ви убием. Разбрахте ли?

— Да.

— Добре.

Чу бързи стъпки, отварянето на врата и после — нищо. Беше си отишъл.

Какво ли щяха да искат от нея?

Кратък отговор — нищо добро.

Може би трябваше само да предаде съобщение. Или да открадне нещо. Или да ограби някого. Или…

Възможностите ставаха толкова по-зловещи, колкото повече мислеше за тях. Джим Улф бе доста противоречива личност. Бивш вицепрезидент. И много бе възможно да е следващият президент на Съединените щати. Непрекъснато беше обграден от силна охрана. Допуснатите на благотворителната вечеря щяха да бъдат проверявани по няколко пъти. През уикенда, когато нещата между тях бяха различни, беше поканила Том да я придружи на вечерята — нещо, което вероятно сега нямаше да се случи. Трябваше да измисли кого да покани за свой придружител…

Ужасяваща мисъл се роди в главата й. Беше ли възможно да я изнудват, за да я принудят да участва в покушение или убийство?

Но не, нищо такова нямаше да се случи. Защото тя нямаше да бъде там.

„Времето ни изтече. Трябва да тръгваме.“

Въпреки че сърцето й щеше да бъде съкрушено.

Знаеше обаче, че трябва да бъде много внимателна. Те знаеха къде паркира колата си. Бяха я хванали натясно в алеята в понеделник. Бяха я открили и днес.

Наблюдаваха я. А най-ужасното беше, че нямаше никаква представа кои са те. Всеки би могъл да бъде един от тях — колега, съдия, съдебен заседател, други хора от системата, минувач. Може би я наблюдаваха непрекъснато, а тя нямаше как да разбере. При тази мисъл Кейт потрепери.

Не биваше да се досетят, че се кани да избяга.

Не знаеше какви ще са последиците, но със сигурност щяха да бъдат лоши.

Опита се да върши обичайните неща през останалата част от деня. За нейно щастие, защото бе така разтревожена, че едва можеше да мисли, следобедът премина под знака на показания под клетва — нещо, което щеше да свърши успешно дори насън. Приведе офиса си в ред, взе куфарчето си — в него бяха спестените пари — и палтото си. От все сърце искаше да се сбогува с Мона, Брайън и Синди, както и с останалите си колеги от деветия етаж. Бе така горда, че работи тук, така се гордееше, че е една от тях, че е успяла — заради себе си и Бен. Но не каза нито дума на никого, защото не можеше. За всеки страничен наблюдател този ден трябваше да бъде обикновен като всички други. Излезе от сградата за последен път четирийсет и пет минути по-рано — но не много, за да не бие на очи.

В гърлото й бе заседнала огромна буца, когато подкара колата.

По план трябваше да се срещне с Том в шест часа до задната врата на сградата. Знаеше, че той ще я почака известно време. А после щеше да се обади на мобилния й телефон. И накрая щеше да отиде в офиса й. Да огледа сградата. Отначало щеше да се уплаши, като не я намери. А после, като видеше, че колата й я няма и разбереше, че е тръгнала без него, щеше да побеснее.

Не можеше просто така да го остави да се чуди какво е станало с нея. Щом двамата с Бен излезеха от града, щеше да му се обади с новината, че бяга завинаги.

Само че нямаше и не можеше да му каже защо.

Макар може би да беше опасно, щеше още веднъж да се отбие в дома си. Сърцето й се бе качило в гърлото, когато влезе вътре, но наистина трябваше да вземе още някои неща. Плюшеното мече на Бен, което той много обичаше. Няколко от другите му плюшени играчки. Книгата, която четеше в момента. И баскетболната топка.

Това последното я накара да заплаче.

Когато излезе от дома си за последен път, по бузите й се стичаха сълзи. И то заради проклетата баскетбола топка.

Отсега нататък, всеки път, когато я погледнеше, щеше да си спомня за Том.

И сърцето й щеше да се свива болезнено.

Кога се беше влюбила в него? Не знаеше.

Отиде да вземе Бен. Той, разбира се, не знаеше, че вече никога няма да види семейство Пери, затова се сбогува с тях с едно небрежно подхвърлено „чао“.

Когато влезе в колата, обаче, настъпи най-трудният момент за нея. Защото той не можеше да пропусне да забележи купа вещи, струпани на предната седалка. Макар и да ги беше покрила внимателно с палтото си.

— Какво е всичко това? — запита той, смръщил вежди.

— О, някои неща, които взех днес. — Цял следобед се беше чудила кога ще е най-добре да му съобщи новината, и бе решила, че ще отлага възможно най-дълго. Ако я молеше да останат, щеше да бъде трудно и за двама им, защото тя нямаше да промени решението си. Ако той заплачеше, тя също щеше да заплаче. Едва успяваше да запази спокойствие и сега.

— Как мина училището?

Това отвлече вниманието му. Започна да й разказва и тя закима с глава като от време на време отговаряше по нещо — надяваше се да е правилният отговор. Не пое по пътя към дома, а към магистралата. Той скоро щеше да забележи и да започне да задава въпроси…

Здрачът се беше спуснал и фаровете автоматично се бяха включили. Осветиха групичка почти голи дървета, метална барака, служеща за гараж, и празно място, тъй като вече бяха излезли от жилищния район. Спря при знака „Стоп“ на изхода за магистралата и видя, че до шест часа остават десет минути. Том сигурно бе обзет от нетърпение. Може би още не се тревожеше за нея, но скоро щеше да се разтревожи.

О, Господи, никак не й се искаше да замине. Сякаш огромна ръка стискаше сърцето й и изцеждаше живота от него.

— Кой е това? — възкликна Бен и я извади от мислите й.

Това бе единственото предупреждение, преди задният прозорец да се счупи с трясък. Малки парченца стъкло се посипаха по тила й, тя подскочи и обърна рязко глава.

— Мамо! — извика ужасено Бен.

Хвърли поглед и видя, че прозорецът от неговата страна е счупен и мъж, облечен изцяло в черно и с черни ръкавици, е пъхнал ръка в отвора и се опитва да отвори вратата му.

— Не! — извика тя.

Пред нея спря рязко друг автомобил и им препречи пътя. От него изскочи мъж, но тя го видя неясно, тъй като трескаво търсеше с очи друг път за бягство. Зад нея шофьорът на другия автомобил натисна рязко спирачките, така че не можеше да обърне и назад. Като пищеше непрекъснато, Кейт се промуши наполовина в отвора между двете предни седалки и се опита да задържи Бен, когото мъжът вече бе хванал и се мъчеше да издърпа от колата.

— Пусни го!

— Мамо!

Не можа да го задържи. Синьото му яке беше от сатен и се изплъзваше.

— Бен! — извика, когато го изпусна, а после изскочи бързо от колата, за да се опита да го спаси.

Но наоколо нямаше никого, а мракът бе пълен. Никой нямаше да види нищо, дори да имаше хора наблизо. Но нямаше. Намираха се в индустриалната зона, а тя изглеждаше абсолютно безлюдна. Нямаше нито една кола на паркингите пред сградите, никакво движение по улиците…

„Няма кой да ми помогне.“

— Мамо! Мамо!

— Пусни го!

Понечи да се спусне след сина си, но нещо тежко я удари по главата. Болката бе заслепяваща. Кейт падна на колене и видя звезди пред очите си. Щеше да припадне, ако не беше мисълта да спаси сина си. Светът се завъртя пред очите й, мъжете отнасяха Бен някъде далеч, той риташе и викаше, но безрезултатно. Намираше се в здравата хватка на мъжа, облечен изцяло в черно и със скиорска маска на лицето.

Щяха да го напъхат в бялата каравана, която препречваше пътя на нейната „Хонда“.

— Мамо!

— Бен! — Викът излезе приглушено от гърлото й, тя се опита да се изправи.

Дори не видя мъжа, който я удари силно в стомаха. Почувства се така, сякаш я бе прегазил влак. Прилоша й от болка, останала без дъх, тя падна отново на колене, но този път успя да зърне за секунда нападателя си — като бързо движеща се сянка. След това той се озова зад нея и я хвана през врата.

— Не биваше да се опитваш да бягаш — каза и я изправи. Гласът беше същият, който й бе говорил в джипа и в дамската тоалетна.

— Мамо! — ужасеното гласче на Бен разцепи въздуха. — Мамо! Мамо!

Кейт, вече изправена на крака, едва стоеше. Коленете й трепереха, но пак се опитваше да се пребори със стягащите я ръце. Не успя. Напъхаха Бен в караваната.

„Бен.“

Това бе вик, който обаче не успя да излезе от гърлото й, защото хватката на мъжките ръце бе прекалено силна. Стягаше я, задушаваше я.

„Бен“, извика тя мълчаливо, а гумите на караваната изскърцаха, тя се стрелна напред и изчезна в мрака.

— Мис Уайт, трябва да слушате внимателно — каза мъжът, който я държеше. — Не ни послушахте и поставихте сина си в опасност. Тази вечер и утре ще се държите абсолютно нормално — все едно че нищо не се е случило. Утре вечер ще отидете на благотворителната вечеря и ще чакате да ви се обадим. Ще направите онова, което ви кажем. — Направи пауза и отпусна малко хватката си, за да може тя да си поеме въздух. — Ако сте послушна, ще ви върнем сина. Ако се обърнете към ченгетата или някого другиго, ако не отговорите на обаждането ни, ако не изпълните нарежданията, момчето ви ще бъде мъртво. Разбрахте ли?

— Бен! — промълви Кейт, втренчила безнадеждно поглед в посоката, в която бе изчезнала караваната.

— Разбрахте ли? — Ръката я застави да вдигне глава.

— Да. Да.

Той я пусна. Коленете й се огънаха и тя падна на земята.