Карън Робърдс
Признат за виновен (3)

Глава 3

„Прокурорската професия не е за разглезени красавици“, помисли си Кейт Уайт мрачно, докато елегантните обувки с марката на Стюарт Вайцман, които бе купила само за десет долара, деряха нежната кожа на петите й при всяка нейна крачка. Заплатата бе малка, нямаше възможност за допълнителни доходи, а хората — е, можеше само да каже, че се срещаха много малко добри такива. Наистина много малко.

— Размърдай се, а? Той ще ни накълца на парчета, ако закъснеем — измърмори зад нея Брайън Чен.

Той бе дребен и добре сложен американец от азиатски произход, четирийсет и две годишен и вече ветеран помощник-прокурор. И определено бе един от добрите. Беше я взел под крилото си преди четири месеца, когато, на възраст двайсет и осем, бе току-що завършила право и се бе присъединила към екипа на прокурора. Това бе първата стъпка в кариерата, която бе твърдо решена да я изведе до някоя от известните адвокатски фирми и до изключително добра заплата. Брайън, от друга страна, беше помощник-прокурор вече шестнайсет години и изглеждаше напълно доволен от постигнатото. Разбира се, не разполагаше със стотици хиляди долари, но и нямаше син студент, когото да издържа, както и по-малък, когото да подкрепя.

Тя искаше от живота повече за себе си и за Бен, сладкото й деветгодишно момченце. Не искаше то да живее в порутени сгради и да се храни само с макарони и фъстъчено масло в дните преди получаването на заплата.

И имаше намерение да получи от живота каквото иска.

— Не закъсняваме — отговори с повече увереност, отколкото изпитваше.

Мина като хала през тежката махагонова врата на съдебна зала 207 и с облекчение видя, че е била права. „Той“, за когото Брайън говореше, съдията Майкъл Моран, без никакво чувство за хумор и назначен да води днешното дело — не се виждаше никъде, макар че помощникът му стоеше пред скамейката и не откъсваше пълен с очакване поглед от вратата на стаята на съдията. Очевидно очакваше Негова светлост да се появи всеки момент.

„Побързай. Не бива да дразним известния с избухливостта си съдия още преди делото да е започнало“, помисли си тя, докато вървеше — с широки крачки, които бяха смърт за краката й — по пътеката. Обувките й бяха мокри, а идеално излъсканият, покрит с плочки, под беше хлъзгав и да вървиш бързо беше опасно. Но при дадените обстоятелства нямаше избор. Защитата вече бе заела мястото си, а галериите бяха пълни. Липсваше единствено съдията. И прокурорът. Разбира се, не бяха закъснели и това нямаше да им струва нищо, щом бяха пристигнали преди съдията.

С други думи, не можеше да им навреди онова, което той не знаеше.

Помощникът продължаваше да гледа втренчено вратата. А междувременно, скамейката оставаше незаета. По високите прозорци се стичаха сребристи потоци дъждовна вода и придаваха необичаен уют на съдебната зала. Есента беше настъпила преди повече от седмица, но днешният студен дъжд беше първият знак за смяната на сезоните. Пороят бе и причината за закъснението им — нямаше свободно място за паркиране пред съдебната зала, което означаваше, че ще им се наложи да спрат през няколко пресечки. Дъждът бе също причината обикновено гладката й, дълга до раменете, руса коса сега да не се поддава на контрол и от кока й да се измъкнат кичури, падащи пред лицето й. Можеше само да се надява, че спиралата за мигли, която набързо бе поставила — беше водоустойчива, но евтина, така че човек никога не знаеше — все още придава красота на сините й очи, а не се стича на ручейчета по гладките й, бледи като слонова кост, бузи. Ако изглеждаше като тъжен клоун, нямаше да я забележат по начина, по който искаше.

Въпреки опасността, която бързото ходене по хлъзгавия под представляваше, Кейт се справяше прекрасно с всичко. Успяваше да жонглира с чадъра и дипломатическото си куфарче, да прокара пръсти под долния си клепач, за да изтрие, евентуално, следите от размазана спирала за мигли, да приглади с едно–единствено бързо движение полата на черния си костюм, което сякаш я направи още по-мокра, и да изтръска капките от предницата на бялата си блуза, та да не прилепва прекалено плътно до гърдите й. В същото време попиваше с поглед обстановката — огромната зала с висок таван, махагоновата ламперия по стените, сведените глави на членовете на защитата и обвиняемия, които очевидно се съвещаваха нещо, приглушените разговори и тихите движения в галерията, мириса от прекалено много мокри дрехи — и изпитваше задоволство. Това тук бе нейният свят. Светът, в който бе успяла да влезе без нищо друго, освен своята твърда решимост. Съзнанието, че сега принадлежи към този свят, че е едно от добрите момичета, извика лека усмивка на устните й. Беше готова да се понесе на крилете си, но бе рязко свалена на земята от поредната пробождаща болка в краката си. Цената за тесните високи обувки си струваше — те бяха черни и от естествена кожа и определено допринасяха за строгия й делови вид, въпреки че костюмът й бе втора употреба, но Господи, причиняваха й болка. Едва успяваше да я понася с достойнство и да не накуцва.

„Просяците не могат да избират“, както казваше последната й приемна майка, за която тя най-малко съжаляваше. Този месец вече си беше платила наема, сметките, включително тази на бавачката, беше направила минималната вноска по картата си, бе заредила колата и дори бе купила на Бен нови маратонки. И сега, когато до началото на октомври оставаха само шест дни — плащаха й на всеки петнайсет дни — беше много близо до липсата на средства. Така се получаваше всеки месец, което означаваше, че много малко — на практика нищо — не й оставаше за прилични дрехи, които да носи на работа. Проблемът идваше от това, че за да постигне целите си, трябваше да изглежда професионално. И дори — като успяла професионалистка. Следователно, налагаше й се редовно да обикаля магазините за дрехи втора употреба. Но, като всичко друго в живота, да купиш евтино подходящите дрехи си имаше своята цена. В момента това като че ли бяха неудобните обувки.

Стрелката на огромния кръгъл часовник, окачен над вратата, през която въвеждаха затворниците в съдебната зала, помръдна и сега вече официално бе девет часът.

Обувките можеха да вървят по дяволите. Трябваше да се размърда.

— Ето го, идва. — Брайън буквално я изблъска през ниската въртяща се врата, която отделяше галерията от залата, в мига, в който помощник-съдията с каменното лице огледа препълнената зала и се изправи в целия си ръст.

— Всички да станат! — изгърмя гласът му. Хвърли смразяващ предупредителен поглед на Кейт и Брайън и те заеха местата си в последната секунда. Всички се изправиха и ето, че вратата на стаята на съдията бе отворена отвътре. — Съдът е в заседание. Председателства уважаемият съдия Майкъл Моран.

Уважаемият съдия Моран влезе, като черната му роба се развяваше около дебелото тяло, а на кръглото му зачервено лице под късата и гъста стоманеносива коса бе изписана умора, макар че бе още едва девет часът сутринта. В ръка държеше чашка кафе, от което все още се издигаше пара. Кейт остави тихо чадъра си на пода, пъхна куфарчето си под масата и се опита да възстанови равномерното си дишане. Вместо да гледа как съдията заема мястото си, придавайки си вид на самия Господ Бог, тя реши да огледа съдебните заседатели, които бяха от дясната й страна. Те бяха четиринайсет на брой — дванайсет редовни заседатели и двама заместници. И включваха двама по-възрастни членове, бял млад мъж и една жена, точно както тя искаше. Ставаше въпрос за въоръжен грабеж, което не бе нещо необичайно за Филаделфия, но обвиняемият, Хулио Сото, двайсет и три годишен пънкар, бе пребил касиерката и тя бе прекарала пет дни в болницата. Насилието бе излишно според Кейт и правеше обвиняемия особено опасен. Беше отказала да сключи сделка. Общината — което щеше да рече самата тя — изискваше присъда от двайсет години.

Не бе изненада, че обвиняемият бе решил да иска да бъде съден от съдебни заседатели. Не че това щеше да му помогне. Обвинението разполагаше с всичко — като се започне от свидетели и отпечатъци, та чак до записите на охранителните камери и, освен ако не станеше чудо, той щеше да гние в затвора дълго време.

— Добро утро — поздрави всички в залата съдията Моран. Тонът му бе кисел. Кейт предположи, че не обича дъждовните понеделнишки сутрини, но така бе и с всички тях. Вляво от съдебната скамейка, пред компютъра си, седеше секретарката на съда, Сали Тонър, дебела петдесетгодишна блондинка. Пръстите й полетяха по клавишите. Тя щеше да запише не само поздрава на съдията, но и всичко, което щеше да бъде казано в съдебната зала във въпросния ден.

— Добро утро, Ваша чест — отговориха престорено весело и в хор Кейт и противната страна. В правното училище не ги учеха как да синхронизират поведението си в съдебната зала, но повечето от тях успяваха да придобият това умение по-късно. Кейт бе сигурна, че с времето тези им действия стават автоматични.

Съдията Моран кимна и се настани на кожения си стол с висока облегалка, като внимателно остави чашката димящо кафе пред себе си. Пое листа, който помощникът му подаде. Това бе знак всички да седнат и Кейт го направи с огромно облекчение, като тайно извади петите си от обувките под масата. Помощникът се обърна към залата с обичайните думи, че всички са се събрали тук, в съдебната зала, тази сутрин, за да разгледат делото на щата Пенсилвания срещу Хулио Хуан Сото и така нататък, и така нататък.

„Веднага, щом имам възможност, ще залепя цитопласт на разранените си пети.“ Винаги имаше цитопласт в дипломатическото си куфарче.

Тъй като носеше чорапогащник, щеше да й се наложи да отиде до дамската тоалетна и, следователно, да изчака почивката.

Господи!

Извади бележките си от куфарчето и дискретно се огледа в малкото огледало, което винаги държеше в един от вътрешните джобове. И с облекчение видя, че малкото грим, който бе положила, си е на мястото. Но точно както се страхуваше, косата й бе на път да се освободи от шнолата и фибите — поправи набързо щетите — и носът й блестеше. Иначе всичко бе наред. Не можеше да се каже, че е пищна красавица, но беше привлекателна. Лицето й бе с широка челюст, високи скули и озарено от интелигентни очи, а устните й бяха широки и меки. Носът й, който бе малко по-дълъг от необходимото, бе най-грозното нещо в нея и сега безмилостно отразяваше флуоресцентната светлина. Но нищо не можеше да се направи. Под прикритието, че оставя дипломатическото си куфарче на пода, тя успя да избърше носа си с хартиена носна кърпичка. Винаги носеше такива, както и други неща от първа необходимост. Успя да се изправи точно когато помощник-съдията привършваше кратката си реч.

Зарадва се да види, че вниманието на съдията Моран е все още приковано в документите пред него. Брайън също бе извадил жълти служебни листове и химикал от куфарчето си и сега го въртеше между пръстите си. Официално, случаят беше негов, но тя бе свършила цялата подготвителна работа и щеше да говори. След приключването на делото, освен ако не бе направила някоя ужасна грешка и не я уволняха, щеше да има свои собствени случаи и вече нямаше да бъде под крилото на Брайън. Резултатите от изпитите й бяха излезли само преди няколко дни — бяха поразителни. Ако се изключеше фактът, че все още не бе положила клетва, тя вече бе пълноправен член на колегията в Пенсилвания и вече нямаше нужда някой да наглежда работата й като прокурор.

Тя, Кейт Уайт, беше истински адвокат!

Мисълта й донесе огромно задоволство. Кой би помислил? Никой, който я е познавал през живота й, това е сигурно. Понякога и на нея самата й беше трудно да повярва.

— Мистър Къри? — Съдията Моран най-после вдигна поглед от документите и смръщи вежди по посока на защитата.

— Какво е това?

Вниманието на Кейт веднага бе привлечено. Мистър Къри бе служебно назначеният защитник, Ед Къри, който бе такъв в няколко от случаите, по които Кейт бе работила. Те бяха достатъчно да мисли, че познава похватите му. Бе среден на ръст, слаб, плешив, в средата на четирийсетте и днес бе облечен в измачкан сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Къри никога и никого не изненадваше в съда. Беше предсказуем и лишен от въображение, приемаше присърце интересите на клиентите си, но резултатите от работата му не бяха добри заради малкото време, което можеше да отдели на всеки от тях.

Къри се изправи.

— Извинявам се, Ваша чест, но ние получихме информация за този свидетел едва в петък. През уикенда разговарях с човека в затвора и реших, че…

— Свидетел? Какъв свидетел? — Кейт напъха отново краката си в неудобните обувки и се изправи толкова рязко, че столът, който бе на колелца, се стрелна назад. Брайън го улови, преди да е паднал. Съдията Моран й хвърли смъртоносен поглед. Погледът на Къри се стрелна към нея за част от секундата, а после отново се фокусира върху съдията. Изглежда, се чувстваше неудобно — нещо, което не беше типично за него. „А може би така трябва“, помисли си Кейт. Да призовеш неочаквано нов свидетел в първия ден на процеса, бе едно от онези 101 неща, които дори новаците като нея знаеха, че трябва да избягват. Бърз поглед към съдебните заседатели й подсказа, че са заинтересувани. Това не беше добре. Каквото и да бе, искаше съдебните заседатели да го научат след нея. Имаше нужда да знае подробности и време, за да осмисли въздействието им върху случая, без да споменаваме задължението й да неутрализира това въздействие още преди съдебните заседатели да са разбрали за какво става въпрос.

— Ваша чест, моля за разрешение да се приближа до вас.

— Разрешението е дадено. Вие също, мистър Къри.

Кейт се измъкна иззад масата и тръгна към съдията с уверена стъпка, а обувките й можеха да вървят по дяволите. Езикът на тялото говореше много в съдебната зала и беше много важно да накараш противната страна да вярва, че номерата им няма да минат. В противен случай глупаците — а такива имаше много в адвокатската професия — щяха да ти сритат задника.

Като отказваше да я погледне — „А, като че ли знае, че е нарушил правилата“ — Къри също крачеше към съдията. Веднага щом се срещнаха там, Кейт заговори:

— Ваша чест, противната страна прекрасно знае, че е прекалено късно да представя нов свидетел. На откриването на такива бе сложен край преди седмици. Аз…

— Спестете си лекцията, мис Уайт. — Съдията Моран вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Можете да сте сигурна, че познавам графика на това дело.

Кейт стисна челюсти, кръстоса ръце на гърди и втренчи гневен поглед в него, като се надяваше, че представлява впечатляваща гледка при височината си от сто шейсет и пет сантиметра — не, сто шейсет и пет с тези високи обувки — и че успешно изразява възмущението си, предназначено за очите на съдебните заседатели. Те не можеха да чуят размяната на думи — разговорът се водеше шепнешком точно поради тази причина — но Кейт се надяваше, че поне могат да разчетат езика на тялото й, който високо и ясно заявяваше: „Защитата се опитва да ни погоди номер. Не се заблуждавайте.“

— В случай, че е убягнало от вниманието ви, вие прекъснахте мистър Къри — продължи Моран. И изгледа служебния защитник. — Мистър Къри, предполагам, тъкмо се канехте да ми кажете защо едва сега сте научили за този свидетел. И ви предупреждавам, ако открия, че преднамерено сте скривали информация от прокуратурата…

Къри поклати силно глава. Той също познаваше репутацията на Моран, който често отстраняваше адвокатите от делата. На никого не му се искаше той да е пострадалият.

— Нищо подобно, Ваша чест. Както казвах, свидетелят се свърза с нас в петък. Той самият е в затвора и твърди, че до въпросния петък не е знаел за делото. Доказателствата му са изключително важни и осигуряват на клиента ми стабилно алиби. Можете да бъдете сигурни, че, ако не беше така, нямаше да привлека вниманието Ви върху това.

— Глу… — Кейт се спря навреме и преглътна края на думата, след като Моран й хвърли строг предупредителен поглед. — Ваша чест, както знаете, доказателствата срещу подсъдимия вече са решаващи. Знае го и мистър Къри. Не е възможно този свидетел да осигури алиби на обвиняемия, защото ние вече разполагаме със свидетели, както и със записа от охранителните камери, на които ясно се вижда мистър Сото на мястото на престъплението. Няма никакъв шанс клиентът ви да… — И тук хвърли твърд поглед на служебния защитник — … е невинен.

— Мис Уайт, осъзнавам, че току-що сте се дипломирали и затова проявявам търпение към вас, но за в бъдеще трябва да знаете, че тези неща се решават от съдебните заседатели — каза Къри. Погледът на Моран се премести върху Кейт и Къри използва възможността да й се усмихне самодоволно.

— Точно така — каза Моран, преди Кейт да е успяла да отговори. И кимна сериозно. Кейт разбра съвсем точно как е получил прякора си „морон“, което ще рече „умствено недоразвит човек“. Той определено не осъзнаваше кога го вземат на подбив. Също така осъзна, че Къри познава Моран много по-добре от нея и използва това като свое предимство. Нямаше никакво значение, че подходът му не бе почтен. Имаше значение само как ще въздействат точно на този съдия в точно този ден. И ето, че Моран мръщеше вежди и я гледаше гневно.

— Помнете, мис Уайт, тук сме, за да разберем истината, независимо каква е тя. Потенциално оправдателните свидетелски показания не могат да бъдат отхвърлени само защото времето на представянето им не е удобно на прокуратурата.

Моран говореше със снизходителния тон, с който преподавателите говорят на студентите си. Кейт стисна устни. Тактиката на защитата стана за нея прозрачна като стъкло. Къри знаеше, че днес не може да спечели в съда, затова се опитваше да забави делото. Забавянето бе най-добрият съюзник на всеки адвокат. Ако делото се отлагаше достатъчно дълго, всичко можеше да се случи. И повечето резултати от него щяха да бъдат благоприятни за защитата. Беше възможно свидетелите да се преместят на друг адрес или да умрат, доказателствата да се изгубят, а спомените — да се стопят. Прокурорите можеха също да бъдат преместени на друга работа. Съдиите — да се пенсионират. И дори нищо от това да не се случеше, с всеки изминал ден случаят губеше от остротата и значението си. Извършваха се толкова много престъпления, по света имаше толкова много престъпници, че ако един случай не бъдеше разрешен навреме, лесно можеше да се изгуби в съдебната система.

Деби Бърман — касиерката от супермаркета, чиято скула и очна ябълка бяха съсипани от нападателя — заслужаваше нещо по-добро. Тя беше тук, в съдебната зала, и нямаше да й бъде платено за времето, в което отсъстваше от работа. Чакаше ред да даде свидетелските си показания, да допринесе за раздаването на правосъдие. Тук беше и клиентът, който по време на нападението, е бил в магазина. Тук беше и онзи, който пълнил резервоара на колата си с газ отпред и видял Сото да излиза от супермаркета. Тук бе и полицаят, анализирал лентата от охранителната камера. Тук бяха всички, свързани със случая, събрани в съдебната зала днес в резултат на усърдната работа на Кейт. И всички разчитаха на думите й, които бяха нещо като гаранция, че си струва да направят необходимото и че този път едно от лошите момчета ще си получи заслуженото. Тя беше организирала всичко, бе ги събрала тук заедно и беше провела всичките предварителни разпити. Прокуратурата работеше точно и безотказно като часовник и случаят щеше да бъде представен пред съдебните заседатели до края на деня, а присъдата се очакваше късно на следващия ден или, в най-лошия случай, в сряда. И присъдата щеше да бъде „виновен“.

„Виновен, виновен, виновен.“ Тя ни най-малко не се съмняваше в това. Бе абсолютно сигурна в присъдата, още едно лошо момче по-малко по улиците и всички те щяха да си отидат щастливи по домовете.

Но ето че Къри се опитваше да провали този план. Не успя да се сдържи и смръщи вежди. За щастие, вниманието на Моран отново бе насочено към адвоката на защитата.

— Мистър Къри, искате ли набързо да осведомите мен и мис Уайт кой е този свидетел и какви основно са показанията му, преди да съм дал разрешението си?

Къри отново я погледна. Кейт забеляза лукавите пламъчета в очите му. Знаеше, че свидетелят му е пълен боклук. Знаеше, че никой не би могъл да свидетелства, че Сото не е бил на местопрестъплението, защото Сото е бил там, извършил е престъплението и всички доказателства сочеха именно това. Погледът й се стрелна към съдията, чието изражение оставаше внимателно неутрално.

„Нима той не разбира? Не вижда ли, че и самият Къри знае какви глупости са това? Не разбира ли, че го подвеждат?“

Очевидно не.

— Свидетелят ми — не искам да споменавам името му пред всички тук, в съда, заради безопасността му, но той познава много отдавна обвиняемия и семейството му — казва, че мистър Сото има братовчед, който…

Веселите нотки на песен на „Пусикет Долс“ се разнесоха без предупреждение отнякъде в залата. Съдията Моран застина, Къри хвърли поглед през рамо с изненадано изражение, за да види кой смущава реда в съдебната зала, а Кейт замръзна от ужас.

Знаеше съвсем точно кой е смутителят на реда. Нейният мобилен телефон. Тя — а това бе още една от основните забрани в съдебните зали — беше забравила да го изключи. Високият и съвсем непрофесионален тон на звънене само влошаваше нещата. Бен и приятелката му Саманта изпробваха различни мелодии на телефона й вчера, докато пътуваха в колата. Двете деца бяха играли заедно, после ги беше завела в „Макдоналдс“ и най-после беше закарала Саманта у дома й, а те през цялото време си бяха играли с телефона й. Този бе техният любим тон звънене. И го бяха оставили. А тя съвсем бе забравила за телефона си и тяхното вмешателство, следователно не бе върнала стария делови тон звънене, нито бе изключила мобилния си апарат.

Винаги го изключваше, преди да влезе в съдебната зала. Винаги. Но днес, при цялото това бързане, беше забравила.

— Чий е този мобилен телефон? — запита с ужасяващ глас съдията Моран.

Поглед към лицето на Брайън й подсказа, че му е известно откъде идва злепоставящият звук. Някъде около тяхната маса…

От нейното дипломатическо куфарче, за да бъдем поточни. То бе подпряно на далечния крак на масата и близо до този на стола й. Макар да не го виждаше от мястото си, предполагаше, че вибрира, тъй като песента бе заредена с енергия.

Телефонът отново подхвана жизнерадостната мелодия, а на нея й се стори, че усеща как се смалява.

— Искам отговор! — изрева съдията Моран.

Всички се огледаха в търсене на виновника. Тримата помощници тръгнаха из залата, като се споглеждаха, а после впериха погледи в съдията с надеждата, че той ще им каже какво да правят. Като познаваха Моран, бяха сигурни, че нещата бързо ще станат доста неприятни.

Кейт трябваше да признае ужасната истина: Нямаше как да се измъкне. Трябваше да признае.

— Моят, Ваша чест — каза, като виреше брадичка, макар да й се искаше да потъне в земята от срам. Телефонът отново зазвъня.

„Ех, само да можеше това проклето нещо да млъкне. Моля те, Господи нека замлъкне…“

— Съжалявам, аз…

— Изключете го! — изгърмя гласът на съдията Моран. Лицето му бързо добиваше цвят на узрял домат. — Веднага!

— Да, Ваша чест.

Тя забърза към тяхната маса, като в същото време се опитваше да изглежда спокойна и делова професионалистка, но ясно усещаше погледите на всички. Лицето на Брайън бе олицетворение на смущението. Зад него, в галерията, Кейт видя множество ококорени очи. Ако се изключи подновеният звън на мобилния й телефон, тишината в съдебната зала беше абсолютна.

„О, мили Боже, не мога да повярвам. Направих се на глупачка. И не само себе си, но и Брайън, и целия прокурорски офис. Моран ще избърше пода с мен. Как можах да позволя това да се случи?“

Тези бяха едни от най-веселите мисли в главата на Кейт, докато вървеше към дипломатическото си куфарче. Накрая стигна до него, клекна, отвори го и пъхна ръка в страничния джоб, за да сграбчи немлъкващия си, вибриращ телефон.

Кейт намери бутона и изключи апарата с рязко и дори злобно движение, но все пак недостатъчно бързо, че да не види номера, изписан на екрана. Звъняха от училището на Бен.

Въпреки това, основното чувство, което изпитваше в следващите няколко секунди, беше облекчение от благословената тишина, която цареше в съдебната зала.

След това я завладя по-различна тревога, която опъна още повече и бездруго напрегнатите й нерви.

Бен.

Беше го оставила в училището в седем и половина, както всяка сутрин, за да не закъснее за работа. Той закусваше там с другите от ранната група, която съставляваше може би четвърт от двестате деца под дванайсет години в училището. Това бяха основно децата, чиито родители трябваше да са на работа в осем. Трябваше да изядат храната си, състояща се от овесена каша и сок, до осем без десет минути, когато отиваха в класните си стаи за официалното започване на училищните занятия. Бен беше четвърти клас, но беше за първа година в това училище, защото се бяха преместили в квартала в началото на лятото, когато тя започна работа в прокурорския офис. Съвсем наскоро й беше казал, че училището е „окей“. Което на езика на Бен означаваше, че не иска да говори за това. Което я тревожеше. Но не бе изненада. На практика я тревожеше всичко, свързано с отглеждането на Бен.

Толкова много се страхуваше, че някъде ще сгреши.

Ето, че сега се обаждаха от училището и стомахът й се свиваше от тревога.

Дали Бен не беше болен? Дали не се бе ударил лошо? Или пък просто училищната управа искаше нещо? Може би нещо, свързано с администрацията? Да, най-вероятно бе точно това — формуляр, който бе забравила да попълни; чек, който бе забравила да изпрати. Нещо подобно. Каквото и да беше, не можеше да им се обади сега. Налагаше се да почака до първата възможна почивка.

„Моля те, Господи, не позволявай Бен да се разболее или удари“, молеше се, докато напъхваше вече замлъкналия телефон отново в страничния джоб. Хвърли на Брайън извинителен поглед и свила се от лошо предчувствие за онова, което я очакваше, се изправи.

Бум! Бум! Бум!

Звуците, приглушени и не така оглушителни, дойдоха сякаш от нищото.

С периферното си зрение, Кейт долови неочаквано раздвижване. Отвори се рязко една от металните врати, които водеха към охранявания коридор, в който затворниците очакваха въвеждането си в съдебната зала. Тя се обърна с лице натам в мига, когато някой в галерията извика.

„Изстрели“, беше инстинктивната й първа мисъл. В следващата секунда в съдебната зала настана невъобразим хаос.

За нейна изненада, Хулио Сото скочи на крака и побягна, канейки се да заобиколи масата на защитата. Излъчваше огромна заплаха въпреки ръста си от един и шейсет и пет и неприлягащия му сив костюм, който бе облякъл заради съдебните заседатели. Дългата му черна коса и светлосинята вратовръзка подскачаха при всяко негово движение, а на тясното му лице бяха изписани жестокост и триумф. В ръката си държеше пистолет, който очевидно бе извадил отнякъде.

Кейт си пое дълбоко дъх. Сърцето й прескочи един удар.

Не! — канеше се да извика, но от гърлото й не излезе нито звук.

— Няма да ме вкарате обратно в затвора! — извика Сото и викът му бе последван от множество силни писъци.

Съдията Моран бе скочил на крака. Кейт отчете това, макар погледът й да следваше неотлъчно Сото. Съдията вдигна ръце с дланите напред, като че ли се канеше да отблъсне заплахата. Очите му бяха широко отворени, както и устата му. Имаше вид на човек, който се кани да каже нещо важно или да извика. Каквото и да се канеше да направи, не успя. Кейт продължаваше да гледа, когато главата му експлодира на хиляди парченца и мозъкът му се пръсна из залата.