Карън Робърдс
Признат за виновен (29)

Глава 29

Щяха да го убият. Страхът изпълни Кейт с леден ужас. Сърцето й заби бавно и тежко. На два пъти се наложи да отбие встрани от шосето, за да повърне, преди да се прибере в дома си. Знаеше как постъпват подобни хора. Щяха да убият Бен, независимо какво щеше да направи тя. О, Господи, дали щяха да изчакат до утре? Или вече…?

При тази мисъл отново й прилоша.

„Престани!“, заповяда си строго, но продължаваше да вижда само нещастното си дете, което… което…

Потрепери. Налагаше се да прогони ужасяващите картини. Ако искаше Бен да има някакъв шанс, трябваше да запази разсъдъка си трезв.

„Мили Боже, моля те, пази го.“

Като спря в гаража си, така й прилоша, че не можа веднага да влезе в къщата.

„Не биваше да чакам. Трябваше да тръгна вчера или дори по-рано…“

Но беше останала, за да събере повече пари. Беше останала, защото никак не й се искаше да замине. Беше останала заради Том.

„Том.“

Мисълта за него я успокои. Имаше човек, към когото можеше да се обърне за помощ. Някой на нейна страна, все пак.

„Ако се обърнете към ченгетата или някого другиго, ако не отговорите на обаждането ни, ако не изпълните нарежданията, момчето ви ще бъде мъртво.“

Убедена беше, че заплахата не е просто празни приказки.

„Трябва да бъда много внимателна. Възможно е да ме наблюдават.“

„Добре. Направи така, че действията ти да изглеждат нормални. Ето, прибрах се у дома.“

Обиколи бързо стаите на долния етаж, дръпна всички завеси, като се погрижи да няма пролуки между тях, и включи осветлението навсякъде. Качи се в спалнята си — не можеше да погледне дори към отворената врата на спалнята на Бен, без да се разплаче — дръпна завесите и включи осветлението и там. След това се обади на Том.

— Къде си, по дяволите? — изкрещя той веднага, след като тя произнесе тихо името му.

— Чуй ме, Том.

Той вероятно бе доловил тъжната нотка в гласа й, защото млъкна рязко.

— Какво има?

Тя си пое дълбоко дъх. Изнервяше я идеята, че може би не само я наблюдават, но и я подслушват. Казаха, че ще освободят Бен, ако бъде послушна, но ето, че тя не беше. Но нямаше избор.

— Случи се нещо. — Гласът й прозвуча дрезгаво.

Чу го как си пое дълбоко дъх.

— Идвам.

— Не! Не. — Опита се да мисли. — Не идвай у дома. Отиди на ъгъла на „Спрус“ и „Малбъри“, което е на две пресечки оттук, и ме чакай там.

— Какво, по дяволите…

— Моля те, Том. Колко време ще ти е необходимо да стигнеш дотам?

— Максимум петнайсет минути.

— Паркирай, остани в колата. Аз ще дойда при теб.

— Исусе, Кейт, какво става?

— Ще ти кажа, когато се видим — каза тя и сложи край на връзката.

Добре беше, че все още бе облечена в черния костюм и носеше обувките с равна подметка, защото искаше да се слее с нощта. Отиде до колата, за да вземе черното си палто. Облече го, закопча го до врата и сложи сивото шалче на главата си, за да скрие светлата си коса. Включи телевизора в дневната, за да изглежда, че си е у дома. След това отиде в кухнята, включи осветлението и изчака минута. Пое си дълбоко дъх, отвори входната врата и излезе в мрака.

Луната беше пълна, но беше още ниско на хоризонта и светлината й бе слаба. Нощта бе студена и ветровита, което бе добре, защото студът помогна главата й да се проясни. Сърцето й биеше тежко от страх, тя хвърляше крадешком погледи наоколо, вървеше в най-дълбоките сенки и правеше всичко възможно да остане незабелязана. Том пристигна само няколко минути, след като тя стигна до мястото на срещата. Още преди да е спрял, тя изтича до колата и почука на прозореца му. Той й отключи вратата и тя се плъзна вътре.

Дори краткото проблясване на вътрешното осветление я ужаси. А ако бяха наблизо и видеха колата на Том? Сърцето й отново заби тежко. Пулсът й препускаше. Огледа се отчаяно. Ако я видеха, щяха да убият Бен…

„Моля те, Господи, нека никой да не ме е видял.“

— Какво ти става, по дяволите?

Светлината угасна. Кейт се отпусна на седалката и обгърна ръцете си с длани, защото трепереше. Струваше й се, че костите й са се превърнали в желе.

— Карай. Трябва да излезем от квартала. — Той се подчини, без да задава повече въпроси. Колата зави зад ъгъла. — О, Господи, Том, отвлякоха Бен.

— Какво? — Той натисна рязко спирачките.

— Продължавай да шофираш. — Беше готова да изпадне в истерия. — Ако видят…

— Кой? Кой ако види? Кой отвлече Бен? — „Форд“-ът отново се движеше. Том стискаше здраво кормилото. Лицето му бе изопнато и напрегнато, но гласът му бе максимално спокоен и това й напомни за ченгето, което се опитваше да накара Родригес да остави оръжието в съдебна зала 207.

— Не знам. — Нейният глас трепереше. — Мафията, мисля. Или може би… Не знам. Всичко онова, което подозираше за мен… е вярно. Лъжех. Аз… Казаха, че ще го убият, ако се обърна към някого. Но мисля, че и бездруго ще го убият. Трябва да ми помогнеш. Не знам какво да правя.

Когато свърши, трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха.

— Добре. — Чу го да издиша шумно. — Кога го отвлякоха?

Неговият самоконтрол й помогна да се стегне. Не можеше да си позволи да изпадне в паника. Беше заложен животът на Бен.

— Преди около половин час, може би.

— Къде стана това?

— На шосето, което излиза от квартала на семейство Пери. Спрях на знака „Стоп“, канех се да изляза на магистралата и… Отвлякоха го от колата ми. — Стомахът й се сви. Очите й се напълниха със сълзи.

— Кой?

— Казах ти, не знам. Видях двама мъже, носеха ски маски. Единият ме удари, другият сграбчи Бен. Но вероятно е имало и други — и в караваната, и в колата.

Том изруга тихо. Но когато проговори, гласът му отново бе спокоен.

— Можеш ли да дадеш повече подробности за караваната? Точното описание е много важно, когато обявяваш превозно средство за издирване.

— Бяла каравана от онези, които използват работниците. И тъмна кола. Седан. С четири врати. — Тогава се сети и я обзе неописуем ужас. — Не можеш да я обявиш за издирване. Не трябва да се обръщам към полицията. Казаха да се прибера у дома и да се държа така, сякаш нищо не се е случило. Включих осветлението и телевизора, за да мислят, че съм си у дома. — Пое си дълбоко дъх. — Искат да свърша нещо за тях. Утре вечер на благотворителната вечеря в чест на Джим Улф. Казаха, че ще ми се обадят по телефона с инструкции. И че ще освободят Бен, ако съм послушна. В противен случай ще го убият.

— Господи! — За миг, чувствата му се промъкнаха в гласа му. — Кейт, чуй, трябва веднага да обявим караваната за издирване. — Отново беше хладнокръвен. — Трябва още да се обадя на Рик Стюарт от Главното управление — там са най-опитни в отвличанията. А още и на Мак Уилетс от ФБР.

— Не. — Кейт се залюля напред-назад на седалката и гледаше, без да вижда, тъмните улици, по които минаваха. Паниката я стискаше за гърлото. — Не можеш. Следят ме. Знаят разни неща за мен. А ако имат вътрешен човек в полицията?

Том мълча секунда.

— Завладяна си от параноя.

— Не — повтори Кейт. — Не, не съм. Ти не знаеш.

— Добре. В такъв случай, ще трябва да ми разкажеш. — Замисли се. — Ще отидем у дома и ще ми разкажеш абсолютно всичко. Тогава ще решим какво ще правим.

Кейт не възрази. Нямаше по-добър план.

Том зави надясно и само след няколко минути бяха на магистралата. След петнайсет минути бяха в дневната му, след като, по настояване на Кейт, бяха паркирали в една странична уличка и бяха влезли през задния вход.

В случай, че знаеха за връзката й с Том и наблюдаваха и него.

— По дяволите! — изруга той веднага щом включи осветлението, и я погледна. — Наранена ли си? Каза, че са те ударили. Къде?

Кейт нямаше представа как изглежда, но бе лесно да се досети, че не е добре. Трепереше и се потеше, прилошаваше й и й се виеше свят. Главата я болеше. Усещаше очите си подути и като че ли пълни с песъчинки. Устата й бе пресъхнала. Не се съмняваше, че е смъртно бледа.

— Няма значение. — Погледът й срещна неговия. Гласът й трепереше. — Много се страхувам, че Бен ще пострада.

— Да, знам. — Взе я в прегръдките си, без да каже и дума повече. Притисна я, предлагайки й безмълвна утеха. Кейт го прегърна през кръста, положи буза на гърдите му и вдъхна познатата му миризма. Носеше любимото си сиво сако. Усети очертанията на кобура под него и топлината на тялото му. Ако него го нямаше, не знаеше към кого щеше да се обърне, какво щеше да прави. Бе така здрав, така силен, а тя му имаше абсолютно доверие — нещо, което рядко й се беше случвало в живота. Но си позволи само миг слабост, преди да се отскубне от прегръдките му.

Тя събра длани и го погледна с тревога.

— Трябва да ти кажа какво се случи. И да решим какво ще правим.

— Не си ли наранена лошо? Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Започвай, тогава. — Свали шалчето от главата й и разкопча първите две копчета на палтото й. Тя се съблече и той хвърли палтото й на близкия стол. — Първо седни. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

Тя се подчини, изпи чашката „Джак Даниълс“ и кока-колата, които той й поднесе, и му разказа накратко цялата история. Когато свърши, в очите й блестяха сълзи. Затвори ги. Не искаше сълзите да се стекат по бузите й. Но те въпреки това потекоха, солени и горещи.

— Хей — каза той. Стоеше прав над нея, лицето му бе твърдо, слушаше внимателно всяка нейна дума. После взе от ръката й празната чаша, с което я накара да го погледне, и седна на табуретката до дивана. Изражението му все още бе това на ченге, но леко омекна, когато погледите им се срещнаха. Наведе се, взе я на ръце, седна в зеления фотьойл до дивана и я сложи в скута си. — Не плачи. Всичко ще се оправи.

— Не става въпрос за мен. — Зарови лице на рамото и остави сълзите да потекат свободно. — А за Бен. Трябва да намерим Бен.

— Ще го намерим. — Гласът му бе нежен, успокояваше я. Ръцете, които я обгръщаха, бяха силни и също я успокояваха. — Струва ми се, че разполагаме с малко време. Които и да са тези, които го държат, ще бъде глупаво да го наранят, преди да си извършила услуга за тях. — Ръката, която бе на тила й, леко повдигна косата й и се плъзна отдолу. Кейт му бе казала, че са я ударили по главата, и сега трепна, защото дългите му пръсти намериха подутината. — Боли ли?

— Това е просто цицина. Ще оживея. — Нетърпелива, тя помръдна глава. Физическите наранявания бяха нищо в сравнение със силната мъка, с разяждащата я агония от загубата на Бен. Тя стисна зъби, твърдо решена да постигне контрол над чувствата си, вдигна глава от рамото му и го погледна. — Мислиш ли, че ще го освободят, ако изпълня поръчението?

Сълзите продължаваха да напират в очите й, гласът й бе надебелял от едва сдържаните чувства. Трябваше да постигне самоконтрол. Страхът й за Бен беше като отрова, която я парализираше. Молеше се за неговата безопасност с всеки дъх, който поемаше.

— Не.

„Добре.“ Поне беше откровен. Тя мислеше като него.

— Трябва да открием в чии ръце е. Марио беше член на „Черните дракони“. Проучих го основно, повярвай ми. Знам например, че си го посетила в затвора.

— О, така ли? — Беше ли повярвала, че е престанал да я разследва? Е, сега поне вече му беше спестено усилието. Беше му разказала всичко. Последствията, които това щеше да има, все още предстояха. Но тя не даваше и пет пари. Интересуваше я единствено Бен.

— Ти ли подправи подписа на съдията Харди на заповедта за освобождаване на Кастеланос?

— Какво? — Кейт изправи гръб и избърса сълзите си. — Някой е фалшифицирал заповедта за освобождаване? Не съм аз.

Той отвърна спокойно на погледа й.

— Все още не съм я погледнал. Не бях сигурен, че искам да знам.

— Кълна се, не съм — каза тя. — Престанах с лъжите.

Той кимна леко с глава, за да покаже, че приема думите й.

— Но някой го е направил. Мисля, че първо трябва да открием кой, защото е очевидно, че Кастеланос е бил освободен от затвора, за да те заведе при „приятелите“ си. Които и да са те. Ако не е така, защо, първо, ще го освобождават и, второ, ще го убиват? Мисля, че онзи, който го е убил, е искал да има пълен контрол върху теб.

— Канех се да проверя кой е подписал заповедта за освобождаване на Марио — каза Кейт. — Но не успях. А после вече не ми се струваше толкова важно.

— Е, сега е. — Той стана, без да я изпуска от ръцете си. Остави я на дивана и извади мобилния си телефон от джоба на сакото.

— Том… — Видът на телефона я разтревожи.

— Казах ти, трябва да се обадя на Рик Стюарт и Мак Уилетс. Искам още да информирам Фиш. Имаме нужда от помощ, а тези момчета познавам лично и им имам доверие. Нищо няма да излезе от този кръг. Ще трябва да съставим план.

Идеята някой друг, освен Том, да научи предизвикваше студени тръпки по гърба й, но Кейт имаше доверие на Том, така че кимна в знак на съгласие.

Той се отдалечи от нея, за да говори спокойно. Като се върна, прибрал отново телефона в джоба си, Кейт видимо трепереше.

— Идват насам — каза той. Тя се беше свила в ъгъла на дивана и опитвайки се да потиска пронизващите я тръпки, вдигна въпросителен поглед към него. — Уилетс, също като теб, мисли, че това може би е заговор за убийството на Джим Улф. Ако е така, работата е дебела. Но дори да грешим, може би ще успеем да сключим сделка.

— Каква сделка?

— В замяна на пълното ти сътрудничество, можем да предложим имунитет. Няма да ти бъдат предявени обвинения за нито едно престъпление, включително за убийството на онзи охранител. Ще съставим писмено споразумение, когато всички са тук.

Кейт си пое дълбоко дъх. Идеята нищо вече да не тегне над главата й беше примамлива, но не можеше да избие от главата й тревогата за Бен.

— Нищо не ме интересува — каза с внимателно модулиран глас. — Стига да си върна Бен обратно.

— Е, но мен ме интересува. — Том я хвана за ръката и я дръпна, за да стане. — Ще сключим сделката за имунитет. И ще спасим Бен. Отиди да измиеш лицето си, а аз ще направя кафе. Нощта ще бъде дълга.

 

 

По-голямата част от нощта и следващият ден бяха просто неясно петно в паметта на Кейт. Подкреплението пристигна, а след това нещата сякаш започнаха да се развиват с главоломна скорост. Определени моменти изпъкваха в паметта й — като например сключването на сделката със специален агент Мак Уилетс. Вече никой не можеше да я обвини за смъртта на Дейвид Брейди, макар че тя винаги щеше да тежи на душата й. Помнеше и как седеше в кухнята с Том и Фиш и гледаха записа, на който бял мъж на възраст между трийсет и осем и четирийсет и пет години, облечен в сив делови костюм, подписа заповедта за освобождаване на Марио и я подаде на чиновника. Качеството на записа не беше добро, а ъгълът на снимане бе такъв, че лицето на мъжа не се виждаше. Разполагаха само с общо описание, на което можеха да отговарят стотици хора. Но като го гледаше как върви към чиновническото гише — а гледаха записа поне двайсет пъти — Кейт имаше чувството, че походката й е позната. Но колкото и да се опитваше, не можеше да я свърже с определена самоличност. Следващият лъч надежда идваше от изследването на заповедта за отпечатъци и ДНК — процес, който обикновено отнемаше седмици. Обещаха им резултатите за следващия ден. Което означаваше, че няма да разполагат с много време, за да стегнат примката около онзи, в чиито ръце беше Бен.

Който може би не беше вечерял. Който страдаше и може би изпитваше силна физическа болка. И който със сигурност беше ужасен.

Тези мисли заплашваха трезвия й разсъдък, затова Кейт реши да не мисли. Не можа да заспи, макар че Том я накара да легне за няколко часа. Не яде, въпреки че той се опита да я накара насила. Изпи няколко кафета и с всички сили се опитваше да помогне да разплетат паяжината, в която бе попаднал Бен.

Преди зазоряване решиха, че Кейт трябва да се върне у дома си, за да може да тръгне за работа, както обикновено. На работното си място щеше да се опита да се държи нормално. После щеше отново да се прибере в дома си, откъдето Том щеше да я вземе в седем часа, за да отидат на благотворителната вечеря. Там също щеше да се държи нормално, докато не й се обадеха.

Дори да успееха да спасят Бен преди това — а Кейт горещо се молеше или да намерят отпечатъци и ДНК на заповедта за освобождаване, или да открият караваната по даденото от нея описание, или разследването на „Черните дракони“ да доведе до неочаквани разкрития — отиването на благотворителната вечеря и приемането на телефонното обаждане бяха част от сделката за имунитет.

При мисълта, че Бен можеше да не е при нея и на следващата вечер, кръвта на Кейт замръзваше във вените.

Том я закара до дома й около пет часа сутринта и се прокрадна през задните дворове и кухненския вход с нея. Доколкото той можеше да каже, никой не наблюдаваше къщата. Тя взе душ, преоблече се, пи кафе и отхапа хапка от сандвича, който Том й приготви. Стомахът й веднага се разбунтува и тя се отказа от храната.

Малко след седем, когато стана време да тръгне за работа, той я изпрати до колата й в тъмния гараж.

— Ще те следва автомобил. Може и да не го видиш, но с теб ще има някой през целия ден.

Бяха решили, че ще е по-добре той да стои настрани, докато не стане време да я вземе за вечеря.

— Добре. — Кейт отвори вратата и инстинктивно трепна при светването на вътрешните светлини.

— Какво е всичко това? — Том гледаше купа вещи на Бен, все още завити с одеяло на предната седалка. Видът само на плюшеното мече бе достатъчен, гърлото на Кейт да се свие. Затова не го погледна, а се обърна към Том, който бе просто висока и тъмна фигура зад нея.

— Нещата на Бен — отговори възможно най-кратко. — Неща, които просто не можех да оставя.

— Наистина ли щеше да заминеш, без да ми кажеш и дума? — Нещо в гласа му я накара да втренчи поглед в него.

— Струваше ми се, че нямам никакъв избор.

— Щеше да разбиеш сърцето ми, знаеш ли. — Горчива усмивка повдигна ъгълчетата на устните му, но очите му оставаха тъмни и сериозни. — Мисля, трябва да знаеш, че съм лудо влюбен в теб.

Той я погали нежно по бузата и се наведе към нея, но преди устните им да са се срещнали, Кейт го спря, като постави длан на гърдите му.

— Аз също съм влюбена в теб — каза.

Усмивката му стана по-широка.

— И аз мислех, че може би е така — отговори и я целуна, кратко и бързо. Но и това бе достатъчно, преди да й помогне да се качи в колата.

И се скри обратно в къщата, а тя натисна бутона на дистанционното за отваряне на вратата.

Следващите четиринайсет часа бяха най-дългите в живота на Кейт. В девет часа в петъчната вечер, докато слизаше от трибуната, облечена в черната рокля, дадена й от Мона, притиснала до гърдите си наградата „Светеща звезда“ (трофей с цвета на златото и формата на звезда на пиедестал), връчена й от кмета под бурните ръкопляскания на присъстващите, тя едва успяваше да не издаде ужаса, от който бе завладяна. От похитителите нямаше и дома. Бяха открили, че организацията на „Черните дракони“ е свързана с мафията, но това не бе достатъчно. Джим Улф бе излязъл от сградата. Беше го отвела охраната му, която бяха информирали за евентуалния опит за покушение срещу него. Бяха отказали да съдействат за спасяване живота на малкото момченце. Но винаги изобретателният екип, събран от Том и готов да спаси Бен, му бе намерил двойник — мъж със същите ръст, телосложение и цвят на косата, облечен в същия делови костюм — който в момента беше в една от задните стаи, за да се срещне с уж потенциални крупни дарители, които всъщност бяха агенти на ФБР. За малкото време, което прекара на благотворителната вечеря, Улф бе обграден от представителите на местните телевизии. Никой не знаеше за двойника му, освен малката група, провеждаща операцията. Но на Кейт й прилошаваше от мисълта, че за него може би са узнали хората, отвлекли сина й.

Минутите минаваха, а телефонното обаждане не идваше. И убедеността й в лошия развой на събитията ставаше все по-силна. Сърцето й биеше бавно и тежко.

Отиде при Том — изключително красив в смокинга си — на тяхната маса и в този момент телефонът му звънна. Звукът така я стресна, че едва не падна от стола си. Той се извини и стана, за да се отдалечи, и да приеме обаждането, а тя се извини, че трябва да го последва. Не би могло да става въпрос за нищо друго, освен за Бен. Дали похитителите не се бяха сдобили някак си с телефонния му номер? Дали екипът му не беше открил Бен? Дали…

Бясно препускащите й мисли спряха, когато той сложи край на връзката и я погледна. Двамата се намираха в малък коридор в източната част на сградата. През пролуката във вратата виждаха платформата и кмета, който в момента представяше на присъстващите друг човек със заслуги.

— Открили са кой е мъжът, записан от охранителната камера — каза Том. — Едуард Къри. Той беше служебно назначеният защитник онзи ден в съдебна зала 207, помниш ли? Изглежда, че сам е написал заповедта за освобождаване, а после е фалшифицирал върху нея подписа на съдията. Освен това, негов отпечатък е намерен върху пистолета, с който Сото уби Моран.

Ед Къри. Кейт залитна.

— Арестували ли са го? Казал ли е нещо?

Имаше предвид дали е казал нещо за Бен. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Бен.

Том поклати глава.

— Не искат да го арестуват веднага, защото похитителите на сина ти могат да решат, че си се обърнала към полицията. Ще го приберат по-късно. Освен това, той може да ни отведе при Бен.

Искаше да каже „ако няма друга възможност“.

— О, мили Боже! — Стомахът на Кейт се сви.

— А какво ще стане, ако…

Телефонът й започна да звъни.