Карън Робърдс
Признат за виновен (13)

Глава 13

— Нося твоите гени — каза мрачно Бен, когато майка му за пореден път не уцели баскетболния кош, закачен на сивата стена на гаража. Топката отскочи, търкулна се по пода и изчезна през отворената врата.

— Казваш го така, сякаш това е нещо лошо. — Кейт се задъхваше, но изтича в предния двор, за да вземе топката. Опитваше се да запази доброто си настроение в малко след 20:30 на следващия ден, в който пред очите й бяха убити хора, а животът й можеше да се разпадне, когато бе така уплашена и разтърсена, че подскачаше дори при най-малкия шум. Да, спокойствието не беше нещо, което лесно можеше да постигне при дадените обстоятелства. Двамата бяха решили да потренират след вечеря и след написването на домашните задачи, защото следващата седмица в училището на Бен щеше да има турнир по баскетбол.

„Това означава да имаш дете“, помисли си Кейт, докато подтичваше тромаво по двора в преследване на трижди проклетата баскетболна топка. Независимо какви катастрофи стават в твоя живот, трябва да се грижиш за детето си — за всичко: от неприятностите му в училище, до обяда му и домашните му задачи.

Жълтата светлина на лампата, под която бе застанал Бен, само караше мракът да изглежда още по страшен. Бледата и тънка луна и няколко срамежливи звезди играеха на криеница със скупчващите се облаци. Клоните на дърветата се люлееха, листата шумоляха на лекия ветрец, който носеше мириса на есен. По тревата играеха дълги сенки. Вчерашният проливен дъжд бе напоил добре земята и тя беше рохка под краката им, а нападалите листа бяха коварно хлъзгави.

Забеляза топка до редицата проскубани храсти, бележещи границата между двата двора, и се наведе да я вдигне, а мирисът на влажна земя нахлу в ноздрите й. Изправи се и изпъна гръб, без да бърза особено да се върне при коша. Носеше стари дънки и стар и доста раздърпан суичър, чиито ръкави бяха навити до лактите. Беше обута в маратонки, а косата й бе прибрана в хлабава конска опашка. Въпреки че бе доста захладняло, тя беше сгорещена и потна и толкова уморена, че можеше да заспи на място.

И от днес нататък официално мразеше баскетбола.

— Татко беше ли добър в спорта? — запита Бен с тъга и копнеж, когато Кейт, с топката в ръка, се върна в кръга светлина. Бяха излезли на двора преди около петнайсет минути, бяха пропуснали около деветдесет процента от хвърлянията към коша и вече я боляха краката от непрекъснатото гонене на топката. Но Бен толкова много се страхуваше, че ще бъде най-лошият играч в класа, че ще се направи на глупак и другите деца ще му се присмиват, че беше готов на всичко, за да не се случи това. Не че бе изразил страховете си с толкова много думи. Никога не би го направил. Но тя знаеше. Когато й бе казал за предстоящия турнир по баскетбол, тя без усилие бе успяла да прочете недоизказаното между редовете. Той мислеше дали да не отсъства цялата седмица. Не беше възможно. И ето ги тук.

А ето, че сега отново й причиняваше сърдечна болка с въпросите за баща си.

— Да, беше — излъга.

Доколкото й беше известно, бащата на Бен, Чаз Уайт, за когото се бе омъжила на осемнайсет и който я бе изоставил, когато бе на деветнайсет и два месеца след раждането на Бен, никога през живота си не беше спортувал. Бяха се срещнали в Атлантик сити, където бе избягала след смъртта на Дейвид Брейди. Той бе привлекателен и силен и работеше като охрана в казиното, където тя беше сервитьорка (беше представила фалшива лична карта, което не я различаваше от малолетните клиенти). В годината, която бяха прекарали заедно, бе научила, че той не само е чаровен — онова, което я бе привлякло към него — но също така има избухлив нрав и непрекъснато си търси белята. По-малко от месец след раздялата им беше умрял при улична престрелка. Тя беше грабнала Бен и бе избягала отново, този път — във Филаделфия. И оттогава си скъсваше задника от работа, за да осигури приличен живот на сина си. Никога нямаше да разкаже на Бен и частица от това. Поне не преди да минат много, много години. А някои неща наистина можеше да запази завинаги в тайна.

— Беше добър в много неща, включително и в спорта. Хей, знаеш ли какво? Мисля дори, че беше изключително добър в баскетбола. Но си спомням, веднъж ми каза, че развил атлетичността и спортните си умения едва в гимназията. Вероятно са се развили постепенно.

Подаде топката на Бен, за да отвлече вниманието му и той да престане да задава въпроси за баща си.

— Истината ли ми казваш? — Той държеше топката и с двете си ръце и я гледаше недоверчиво.

Кейт постави ръце на хълбоци.

— Бих ли те излъгала?

— Да — отговори Бен без никакво колебание.

Да, познаваше я прекалено добре. Понякога, когато смяташе, че е абсолютно необходимо, го лъжеше. А през годините бе подправила някои от фактите, за да създаде един по-нежен образ на бащата, който обичал предано Бен, но загинал при автомобилна злополука малко след раждането му. Да, някога може би щеше да му каже за някои неща, но никога и горчивата истина, че Чаз ги беше зарязал, защото не можеше да понася плача на страдащото от колики бебе.

Нямаше нужда Бен да знае това.

— Е, сега не те лъжа — каза тя и устоя на желанието си да постави ръце на коленете си и да превие леко тяло, докато възстанови нормалното си дишане. Не можеше да повярва колко е напрегната. Това имаше нещо общо или с преживяния напоследък стрес, или от старото изтощение. — Хайде, стреляй!

— Не мога — нададе стон Бен, но послушно се обърна и хвърли топката към коша. Този път тя се удари в обръча и отскочи.

— Добра работа. Беше близо — окуражи го Кейт и хвърли поглед на проклетата топка, която се търкаляше по алеята към големия дъб, който растеше на тротоара. — Ти стреля, ти ще я догониш.

— Не може ли вече да влезем вкъщи?

Бей неохотно затича след топката, която се бе скрила в сянката в основата на дървото. Тя проследи с поглед дребната му фигурка. Бе пъхнал ръце в джобовете на дънките си. Раменете му бяха отпуснати, а в движенията му нямаше никакъв спортен дух. Като нея, и той бе облечен в суичър, само че неговият бе в горскозелен цвят и нов. Крушките на няколко веранди вече светеха, а тук-там проблясваше и по някой прозорец, чиито завеси не бяха спуснати. Но нощта пак беше толкова тъмна, че тротоарът едва се забелязваше и беше по-скоро бледа лента между шосето и дървото. Успяваше да следи Бен с очи благодарение само на русата му коса.

Премина бавно кола, фаровете й уловиха Бен в светлината си и очертаха сянката му на фона на грубата сива кора на дъба. Беше почти стигнал до топката, която се бе сгушила в корените. Кейт с облекчение гледаше как стоповете на колата изчезват в далечния край на улицата. Когато взе Бен от училище и двамата се върнаха у дома, завариха тълпа репортери пред къщата и тя за пореден път бе благодарна за гаража, от който можеха да влязат в кухнята незабелязани. Бяха останали вкъщи при спуснати завеси, не излизаха по никакъв повод, не отговаряха на телефона и когато мракът се спусна, репортерите най-после се отказаха и си отидоха. Но продължаваше да бъде предпазлива. Затова, когато колата отмина, Кейт въздъхна облекчено и погледна Бен, който се движеше толкова бавно и неохотно, че със същия успех можеше да бъде куца костенурка.

Тъкмо обмисляше дали няма да е най-добре в понеделник сутринта да изпрати в училището бележка, че Бен си е изкълчил глезена и не може да играе баскетбол, когато видя неясна фигура да заобикаля дъба и да приближава към Бен, който най-после се бе навел да вдигне топката.

Очите й се отвориха широко, а дъхът заседна в гърлото й.

Макар че бе прекалено далеч, за да го чуе, бе сигурна, че човекът каза нещо на Бен, който се изправи прекалено бързо и рязко, за да го погледне.

Космите на тила й настръхнаха. Виждаше само, че човекът, говорещ на сина й, е възрастен. И доста едър.

Вероятно бе някой съсед. Или репортер. Обаче това не й харесваше. Интуицията й подсказваше, че нещо не е наред.

— Бен! — Стрелна се през няколкото метра, които ги деляха. Мракът я погълна така, както бе станало с Бен, и за няколко секунди — докато очите й се адаптират — й беше трудно да вижда нещо друго, освен неясни форми.

— Мамо.

Притиснал топката към гърдите си, Бен заотстъпва назад към нея. И в този миг тя стигна до него. Разбира се, непрекъснато го предупреждаваше да не говори с непознати, а ето, че тук сега стоеше един непознат от плът и кръв, при това — огромен. Ръцете й се сключиха около крехките раменца. Усещаше напрежението на сина си в скованите му рамене и бързото повдигане и спускане на гърдите му. Той се облегна на нея, топъл и леко запотен от играта, главата му още не стигаше до раменете й и тя погледна над нея към мъжа, стоящ само на няколко метра от тях. Той ги гледаше втренчено — нещо, което накара сърцето й да се качи в гърлото.

Не го познаваше. Беше почти сигурна, макар че наистина бе много тъмно. Шестото чувство й подсказваше, че ги грози опасност.

— Кейт… Уайт — каза той, преди тя да е успяла да проговори, произнасяйки името й като присъда. Поне в никакъв случай не беше въпрос. Говореше тихо, с грубия акцент на Западна Филаделфия. Сега вече беше абсолютно сигурна, че не го познава. Очите й бяха попривикнали с мрака. Ниско над очите му бе нахлупена плетена шапка, а ципът на тъмното му яке бе закопчан догоре. Не можеше да каже със сигурност към коя етническа група принадлежеше, но лицето му бе достатъчно светло да различи квадратната му брадичка на лунната светлина. Беше висок около метър и осемдесет, широкоплещест и мускулест. Мракът обаче скриваше чертите му. Виждаше единствено блясъка в очите му. Не виждаше ръцете му, което я обезпокои, но когато той направи движение, за да ги скръсти на гърди, тя се досети, че носи ръкавици.

Не беше чак толкова студено.

— Влез в къщата — каза рязко на Бен и го закри с тялото си.

— Мамо… — В гласа му се долавяше страх. Тя му хвърли поглед през рамо. Той се поколеба.

— Прави, каквото ти казвам.

Никога не му говореше с такъв тон и това очевидно го стресна. Все така притискайки топката към гърдите си, той затича към вратата на гаража. Входната врата беше заключена. Бяха излезли през гаража и този бе единственият начин да се приберат. Замисли се дали да не последва Бен, но реши, че ако този мъж иска да сложи ръце върху тях, нямат никакъв шанс да го надбягат. А и вратата на гаража се спускаше ужасно бавно. Дори да извикаше за помощ, дали някой щеше да я чуе?

Застана решително и твърдо пред мъжа.

— Кой си ти? — запита остро. Сърцето й биеше прекалено бързо. Дланите й се бяха свили в юмруци сами, без участието на волята й.

— Имам съобщение за теб — каза той, без да отговори на въпроса й. Не помръдна, не се приближи до нея, но Кейт усещаше заплахата, която се излъчваше от него. — Марио каза, че си му длъжница.

— Какво?

Завладяна от ужас, Кейт си пое дълбоко дъх. Бен вече бе влязъл в гаража, но се бе спрял близо до входа и я гледаше с тревога. Стоеше като закована на мястото си, а в горния край на улицата се появиха фарове и започнаха да се приближават към тях. Точно когато щяха да осветят лицето на непознатия, той отстъпи и се скри в мрака. Тя се напрегна да различи чертите му. Гласът му стана грозен.

— Каза, че е по-добре да не му правиш номера.

На Кейт й се зави свят. Не беше й хрумвало, че Марио има другари навън и че може да представлява реална физическа заплаха. Ужасът се надигна в нея, сърцето й заблъска в гърдите. Гърлото й пресъхна. Фаровете осветиха лицето й и тя инстинктивно обърна лице към колата. За нейна изненада, вместо да отмине, колата навлезе в алеята пред къщата й. Погледна отново непознатия. Но вече не го виждаше. Беше се скрил в мрака.

„О, мили Боже!“

Погледът й се премести върху колата, спряла на алеята й. Фаровете й осветяваха Бен, който все още не се беше прибрал в къщата. Той бе ококорил очи и пребледнял. Очевидно беше уплашен — момченце с руса коса, облечено в дънки и зелен суичър и притискащо топката до гърдите си така, сякаш тя можеше да го спаси.

— Идвам, сладкият ми! — извика Кейт и очите, пълни с несигурност, се обърнаха към нея.

Поболяла се заради страха в очите на Бен, тя затича към него. Който и да седеше в колата — приятел, съсед, репортер — можеше само да е благодарна, че бе дошъл навреме. Макар да не бяха пострадали, заплахата бе оставила горчив вкус в устата й, а пулсът й препускаше.

„Можеше да пострадаме. И дори по-лошо.“

Колата бе спряла извън кръга светлина. Не бе възможно да я разпознае така, както бе скрита в сенките.

Когато фаровете изгаснаха, тя се сети, че тези хора може би също са свързани с Марио. Очите й се отвориха широко. Сърцето й прескочи един удар. Затича към гаража като хала.

— Мамо! — Погледът на Бен я търсеше в мрака. Гаражът зад него приличаше на тъмна пещера. Скоро и двамата щяха да са вътре, но вратата нямаше да се затвори достатъчно бързо. Бен трябваше да изтича в къщата, а вратата на кухнята, водеща към гаража, нямаше солидна ключалка… И дали Бен щеше да се сети да позвъни на 911?…

— Тук съм. — Тъкмо бе стигнала до кръга светлина, когато вратата на колата се отвори. Хвана ръката на Бен, точно когато на алеята се изправи мъж. Беше висок…

Сърцето й се качи в гърлото. Стисна ръката на Бен и се приготви да затича с него към безопасността на кухнята. Тогава мъжът обърна глава и лунната светлина заблестя, отразена от гарвановочерната му коса.

Тя веднага успя да осмисли подробностите — височината, телосложението и цвета на косата — и да се досети, че това е детектив Брага.

Тъкмо осъзнала този факт, той каза:

— Мис Уайт?

— Кой е той, мамо? — Гласчето на Бен беше настоятелно. Стискаше дистанционното за вратата на гаража в ръка, очевидно уплашен и готов да се скрие.

— Всичко е наред — каза му Кейт. Заля я вълна на облекчение — толкова силно, та чак й прималя. По-рано през деня появата на детектива едва не я докара до нервен срив. А сега бе готова да падне в краката му. — Познавам го. Той е полицай. В безопасност сме.

— Случило ли се е нещо? — След затръшването на вратата се чу лек звук, издаващ, че Брага е заключил колата. Тръгна към тях. Когато се появи в кръга жълта светлина, в който те продължаваха да стоят, видяха, че е смръщил вежди. Кейт осъзна, че Бен се е притиснал в нея и я стиска за лакътя, а ако нейното изражение се доближаваше до неговото, двамата със сигурност изглеждаха така, сякаш току–що са избегнали смъртта.

Щеше да е глупаво да се преструват, че нищо не се е случило. Изражението на Брага им подсказваше, че е наясно със ситуацията. Неспособна да потисне реакцията, Кейт хвърли страхлив поглед към дъба. Дали пратеникът на Марио беше още там? Дали ги наблюдаваше? При тази мисъл, главата й се завъртя.

— Кейт? — Бръчката между веждите на Брага стана по-дълбока. Той обърна глава и погледът му проследи нейния.

„Стегни се. И изиграй поредната сцена.“

— Не, нищо. Само… О, моля те, да влезем вътре.

Той я гледаше, все така смръщил вежди. Гласът й беше дрезгав, защото все още бе разтърсена до дън душа. Адреналинът изпълваше вените й. Погледите им се срещнаха и Брага смръщи още по-силно вежди, ако това беше възможно. Но не започна да спори с нея.

— Благодаря.

Кейт не чака нито секунда повече. Обърна се и тръгна към къщата.

— Сигурна ли си, че с него сме в безопасност, мамо? — прошепна настоятелно Бен, когато тя го дръпна вътре в тъмния гараж.

— Сигурна съм — прошепна в отговор Кейт.

Брага бе плътно зад тях и вероятно бе чул думите, които си бяха разменили, но тя не даваше и пукната пара. Спокойствието на Бен бе първата й грижа. От мисълта, че синът й не е в безопасност, й прилошаваше.

Сега, когато знаеше, че до тях има въоръжен полицай, който щеше да ги защити с цената на живота си, се чувстваше спокойна, но в същото време — неочаквано — и странно уязвима. Струваше й се, че добре познатите предмети в гаража са оживели и са готови да излязат от сенките и да ги нападнат. Страхът отново я завладя. Всеки би могъл да се скрие в тези сенки. Всеки можеше да се появи, когато най-малко го очакваха — точно така, както онзи главорез изведнъж се бе появил иззад дъба.

Кейт осъзна, че през последните осем години — откакто бе взела Бен и бе побягнала от Атлантик сити — бе забравила какво е страх.

И ето, че сега си спомни.

— Затвори вратата на гаража, моля те — каза тя на Бен възможно най-спокойно, когато стигнаха до вратата, която водеше към кухнята. Той послушно натисна бутона на дистанционното и шумът от спускащата се врата ги последва в къщата.

Посрещнаха ги топлина, ярка светлина и остатъчната миризма на пай с говеждо месо и варен зелен боб. Чиниите от вечерята им бяха струпани в мивката, а по масата бяха разпилени тетрадките на Бен, моливи, химикали и гумички. На кухненския плот пък бе торбата с покупките, в която все още бяха бурканчето фъстъчено масло, бананите и хлябът. Пак там, но до хладилника, стоеше огромната жълта опаковка с овесена каша, защото и двамата ядяха пълна купа на закуска и тя не си правеше труда да я прибира в шкафчето. Дамската й чанта и мобилният й телефон, както и раницата на Бен също бяха на кухненския плот. В кухнята цареше безпорядък, в това нямаше никакво съмнение. Това я безпокоеше, защото сега виждаше всичко с очите на Брага, който продължаваше да стои до вратата и да се оглежда.

Което беше глупаво. Да поддържа безупречен ред в къщата, не беше и никога нямаше да бъде сред нейните приоритети. Е, поне беше чисто — сравнително — макар и да не бе подредено.

— Кой беше онзи мъж, мамо? — запита Бен, след като тя затвори и заключи вратата на кухнята.

Кейт скръсти ръце на гърди и ги потърка малко над лактите, за да прогони внезапните студени тръпки. Брага я наблюдаваше. С надеждата да не издаде тревогата си, въпреки проницателния му поглед, който забелязваше всичко, тя отпусна ръце покрай тялото и се усмихна на Бен. Очите на момчето й бяха прекалено огромни за малкото му личице, а устните му бяха тревожно свити.

— Не знам — поклати глава тя, взе дистанционното за гаража от ръцете му и го остави на кухненския плот до другите неща, които щяха да им трябват на сутринта.

— Е, искаш ли да ми кажеш какво става?

Брага не откъсваше поглед от лицето й. Очите му бяха почти черни на непрощаващата светлина и присвити замислено. Изглеждаше дори по-уморен и напрегнат отпреди. Брадичката му бе почерняла от наболата брада, устните му бяха мрачно свити. Бръчките, спускащи се от носа към устата му, бяха станали по-дълбоки, а около очите му имаше фини бръчици и тъмни кръгове под тях, които не бе забелязала преди. Най-горното копче на бялата му риза беше разкопчано, а възелът на тъмночервената му вратовръзка бе разхлабен. Носеше все същото тъмно сако — на което сега липсваше най-горното копче — и същите панталони.

— Имаше един мъж отвън — каза Бен, преди Кейт да е успяла да отговори. Разбира се, Бен щеше да разкаже всичко, което знаеше; тя всъщност не искаше той да постъпи по друг начин. За разлика от нея, синът й нямаше причина да лъже. — Уплаши ме.

— Сега? — Тялото на Брага се напрегна, той погледна към вратата. — Когато спрях на алеята?

— Той си тръгна — каза Кейт. — Не беше нищо страшно.

— Какво направи?

— Показа се иззад дървото и каза: „Ти ли си Бен?“ — отговори Бен. — И после дойде мама.

Кейт спря да диша, като научи, че непознатият знае за сина й. Но не можеше да покаже страха си, не и сега, когато Брага беше тук. Той бе прекалено наблюдателен, а тя имаше прекалено много да крие.

— А после произнесе и моето име. Заплашително. Ето така: „Кейт… Уайт.“

Успя да предаде заплашителния тон. После, за да подсили ефекта, потрепери забележимо. Като че ли само това бе достатъчно да я уплаши дотам, че умът й да изхвръкне от главата.

Брага смръщи вежди.

— И това е всичко?

— Мама ми каза да изтичам в къщата. Точно това се канех да направя, когато дойде ти.

Погледът на Брага отново се спря върху Кейт. Тя кимна.

— Кой беше? Познаваш ли го?

Кейт поклати глава.

— Не.

— Можеш ли да го опишеш?

Кейт се подчини.

— Мислех, че ще ни убие. — Бен разкопча суичъра си и вдигна честните си очи към Брага. — И мама мислеше като мен. — Погледна я за потвърждение, а когато тя не каза нищо, добави: — Знаеш, че е така. Забелязах.

Погледът на Брага отново се втренчи в нея.

— Беше… малко обезпокоително — призна тя. Това беше и щеше да си остане едно от най-слабо казаните неща в живота й. — Мисля, че се уплашихме, защото беше толкова тъмно и… Той просто изникна, сякаш от нищото. — Усмихна се леко и сви рамене, за да подцени значението на случилото се. — Беше много странно.

Брага очевидно не разбираше много добре езика на тялото, защото тръгна решително към вратата още преди тя да е свършила изречението. Сакото му се разтвори и тя видя кобура с пистолета, препасан през гърдите му.

— Къде отиваш? — Тя стоеше между него и вратата, но знаеше, че по никакъв начин не би могла да го задържи в кухнята. И когато той я наближи, отстъпи встрани, за да му направи място.

— Ще огледам отвън. — Вече беше хванал бравата, но се обърна и я погледна. — В случай, че е останал наблизо. Ще ми разкажеш повече подробности, когато се върна.

— Той отдавна си отиде. — Кейт беше сигурна в това. А ако не беше, тя не искаше Брага да го открие. Не искаше той да се срещне с нито един от познатите на Марио. Мисълта я уплаши почти толкова, колкото и внезапната поява на непознатия.

Почти.

— Само ще погледна. — Взе дистанционното за вратата на гаража и излезе от кухнята, като затвори внимателно вратата след себе си.

Стиснала неодобрително устни и опитваща се да овладее бесния ритъм на сърцето си, Кейт остана на мястото си, втренчила поглед в боядисаната в бяло дървена врата. Докато слушаше шума от вдигането на гаражната врата, се молеше непознатият наистина да си е отишъл.

— Добре ли си, мамо? — запита я Бен иззад нея.

Кейт подскочи, след това се обърна и му се усмихна. Последното, което искаше, бе да уплаши още повече детето си.

— Разбира се, че съм добре.

— Но не изглеждаш добре. — Той я гледаше критично. — А разтревожена.

— Разтревожена съм — призна тя, тъй като нямаше смисъл да отрича нещо, което той вече знае. — Но ще се успокоя. Всеки ще се уплаши, ако някой изникне така ненадейно. Но той всъщност нищо не ни направи.

— А на мен ми се стори като сцена от филм на ужасите — каза Бен. — Реших, че ще ме заколи. Като на празника на Вси Светии.

Кейт се бе успокоила достатъчно, за да не покаже тревогата си на Бен. Изгледа го с присвити очи. Не му беше позволено да гледа филми на ужасите и той го знаеше.

— Кога си гледал филм на ужасите?

Той вдигна виновно поглед към нея.

— Хм… Гледах веднъж със Саманта.

— Аха. — Но това, че Бен бе гледал забранен за него филм бе последната й тревога в момента. Поклати укорително глава, после отиде при него и обгърна с ръце слабичкото му тяло. Прегърна го здраво. Какъв щеше да бъде животът й без Бен? Не искаше да знае. — Бе така смел тази вечер. Направи точно, каквото ти казах. Добра работа.

Вместо да запротестира или да се измъкне от прегръдката й, както би направил обикновено, Бен я прегърна в отговор — бързо и силно. И така й подсказа, че е все още здравата разтърсен от случилото се.

Чуха как вратата на гаража се затвори секунда преди тази на кухнята да се отвори. При влизането на Брага, Бен се отскубна от прегръдките й.

— Никой — каза в отговор на въпросителния поглед на Кейт. Погледна Бен, който стоеше до Кейт и го гледаше предпазливо, после се усмихна и му подаде ръка. — Аз съм Том Брага, между другото.

— Бен Уайт. — Бен стисна ръката на Брага. Изведнъж заприлича на възрастен и сърцето на Кейт се сви. Отново почувства, че й е била дадена възможност да зърне мъжа, в който синът й щеше да се превърне един ден.

Ако успееше да задържи достатъчно дълго чудовищата.

Мисълта бе достатъчна цялото й тяло отново да се напрегне.

— Какво правиш тук? — Хвърли поглед, смръщила вежди, през рамо към Брага и отиде да прибере от масата тетрадките на Бен. — Би ли взел това? — обърна се към Бен.

Подаде му и двата молива, с които бяха писали, и той, без да каже нито дума, ги остави в чашата до микровълновата фурна, в която държаха какви ли не полезни неща. Кейт едва сега осъзна, че пристигането на Брага в онзи момент не може да е било просто проява на нечувания им късмет.

— Исках да говоря с теб. — Говореше спокойно и дори весело. Но нещо в изражението му я накара да застане нащрек.

Опита се да запази и тона си, и лицето си безразлични.

— За какво?

— Нищо важно. Само няколко подробности по онова, което разказа на мен и партньора ми по-рано днес.

Сърцето на Кейт се сви. Запита се дали той не омаловажава нещата заради Бен и реши, че вероятно е така.

— Изненадана съм, че не може да почака до утре, щом не е нещо важно.

Той сви рамене, а тя му обърна гръб и се наведе да прибере тетрадките в шкафчето, където държаха училищните помагала на Бен, благодарна, че може да скрие лицето си от погледа му, докато си придаде нужното изражение.

— Ти приятел ли си на мама? — Въпросът на Бен ги свари неподготвени. Звучеше така, сякаш искаше да защити майка си.

Кейт си пое дълбоко дъх — надяваше се, че никой не е забелязал — изправи се и се обърна. Двамата бяха толкова дълго сами, че бе естествено да се грижат един за друг, но тя не искаше Бен да мисли, че трябва да води нейните битки.

Бен бе издърпал донякъде суичъра през главата си, но бе спрял да се съблича, за да изгледа предизвикателно Брага. Очевидно бе усетил нещо, което го бе разтревожило.

Брага отговори, преди тя да е успяла да каже нещо.

— Приятел съм.

Бен хвърли бърз поглед на Кейт, която кимна с глава, и се успокои. Усмихна се, но усмивката му не стигна до очите.

— Имаш ли случайно кафе?

Имаше. Двата последни дни бяха ужасно дълги и изтощителни и не би могла да ги преживее без огромна доза кофеин.

Изгледа го с присвити очи. Радваше се, че бе прогонил човека на Марио и бе успокоил Бен, но се дразнеше от очевидното шоу, което правеше сега. Сигурно искаше да й зададе няколко въпроса и стомахът й се свиваше само като си представяше за какво ли би могъл да я пита. Не, тя нищо нямаше да му каже.

— Искаш ли чашка кафе, детективе? — В гласа й се долавяше силна ирония.

— Благодаря. Ще ми се отрази чудесно — отговори той без абсолютно никакво чувство. — И моля те, наричай ме Том. — Едва доловима пауза: — Кейт.

„Значи сега сме Том и Кейт, а? Но не си мисли, че ще ме излъжеш. Не сме приятели.“

— Мляко или захар, Том? — Нямаше да пита толкова ласкаво, ако Бен не ги слушаше.

— Не. Пия го черно — отговори Брага, после се обърна към Бен: — Искаш ли да седнем един до друг и да ми разкажеш какво точно се случи навън. Само за да сме сигурни, че сме изяснили всичко.

— Добре. — Бен бе съблякъл суичъра си и го бе оставил върху масата. — Искаш ли да дойдеш в дневната? — Изведнъж обхванат от нерешителност, той погледна Кейт. Може би бе уловил изражението, изникнало неканено на лицето й. — Може ли, мамо?

Кейт успя да се въздържи да не стисне устни. Подозираше, че Брага иска да е сам с детето, защото знае, че така ще измъкне повече информация от него. Но пък, ако се изключеха някои дребни подробности, Бен и бездруго вече бе разказал всичко на Брага.

„Слава Богу, че не чу последните думи на онзи убиец.“

— Разбира се. — Хвърли поглед на големия стенен часовник, който висеше над хладилника. Беше 20:50. — Но е по-добре да приключите бързо разговора. След десет минути трябва да си в леглото. Утре си на училище.

Бен нададе стон.

— Мразя училището — каза мрачно и тръгна към дневната, а Брага го последва.

Кейт се наведе, за да извади пакета с кафето от шкафа — тъй като в джезвето бяха останали само няколко капки от онова, което бе приготвила след връщането си от работа — и изведнъж усети как сърцето й блъска в гърдите.