Карън Робърдс
Признат за виновен (16)

Глава 16

Кейт изпищя пронизително.

И затича към дневната.

— Кейт! — Брага я посрещна на прага. Тя се блъсна в здравото му едро тяло, което не отстъпи нито на сантиметър. А тя щеше да отскочи назад, ако той не я бе хванал за ръцете.

— Какво, по дяволите…

— Мъж… до вратата… — Задъхваше се от страх и изтощение. — Преди малко… Там…

Изскубна едната си ръка от хватката му и посочи вратата.

— Остани тук.

Брага я пусна и се спусна към вратата. Извади револвера си в движение. Когато влезе в кухнята, тя вече не го виждаше, защото хладилникът й пречеше, но чу как вратата се отвори и бързите стъпки на Брага по малката дървена веранда. Студеният нощен въздух нахлу вътре.

„Трябва да е Марио. Изпраща хора. Със съобщения в това време на нощта? Или може би да ме наранят физически, за да знам, че е сериозен?“

При мисълта какво можеше да се случи, ако двамата с Бен бяха сами, коленете й се огънаха и тя рязко падна на пода, където остана да седи с кръстосани крака.

„Това не може да продължава.“

Адреналинът, който изпълваше вените й, караше сърцето й да пърха като птиче в гърдите. Опита се да обмисли възможността случващото се да няма нищо общо с Марио, а да е опит за кражба с взлом — случайно престъпление, което щеше да се окаже неуспешно. Но моментът на извършването му беше прекалено голямо съвпадение. Обгърна се с ръце, за да се предпази от внезапно обзелия я студ, после осъзна, че зъбите й тракат, и стисна здраво челюсти.

„Трябва да намеря начин да спра това.“

Брага влезе обратно вътре и затвори вратата след себе си. Кейт чу щракването на ключалката, после той се появи иззад хладилника — висок, тъмен силует с пистолет в ръка. Прибра оръжието в кобура, скри го под сакото си и продължи да върви към нея.

Сега, когато опасността беше преминала, сърцето й отново биеше нормално.

„Слава Богу, че беше тук.“

Той спря на метър от нея и постави ръце на хълбоци.

— Нямаше никого.

Тя отметна косата от лицето си и срещна погледа му.

— Знаех, че ще стане така.

Беше й трудно да говори, но мислеше, че резултатът е достатъчно задоволителен.

— Сигурна ли си…? — Гласът му заглъхна.

Тя кимна. После, тъй като не бе сигурна, че е видял движението на главата й в мрака, изясни:

— Че е имало мъж, опитващ се да влезе в кухнята? О, да!

— Разпозна ли го? Беше ли същият мъж, появил се в двора ти по-рано?

— Не, не го разпознах. А и не успях да огледам добре другия. Така че не знам. Възможно е да е бил той. — Замисли се. Ръстът и фигурата му съвпадаха, доколкото можеше да каже. — Може би? А може би не? Просто не знам.

— Заспах на дивана — каза той. — Защо не ме събуди, когато слезе долу?

Тя сви рамене.

— Изглеждаше уморен.

— Бях.

Брага бръкна в джоба си и извади нещо, което прилягаше точно в дланта му. Не можеше да види какво е, защото беше тъмно. После той го отвори, екранът проблесна в мрака и тя видя, че е мобилният му телефон.

— Какво правиш?

— Обаждам се. — Вече натискаше бутоните. — Някой ще…

— Моля те, недей. — Гласът й прозвуча остро.

— Какво? — Спря да натиска бутоните и я погледна. — Защо?

Тя си пое дълбоко дъх и реши, че това средство за възвръщане на спокойствието е излишно възхвалявано, защото все още се чувстваше здравата разтърсена.

— Защото няма да има никаква полза. Няма да открият никого. А и бях в центъра на толкова много… — Отчаяно затърси правилната дума — безредици през последните два дни, че в момента не мога да се изправя срещу нищо повече. Остави. Направи ми услуга.

Брага дълго я гледа, без да каже нищо, после затвори рязко телефона си и го прибра отново в джоба си.

— Трябва да поговорим. — Тонът му бе сериозен.

— Непрекъснато го повтаряш. А все още не знам защо.

Вместо да отговори, той се усмихна и й подаде ръка с очевидното намерение да й помогне да се изправи.

— Хайде. Ставай.

Кейт гледа ръката му известно време и направи огромно усилие. Хвана я и усети топлината и силата й. После той я дръпна силно и лесно я изправи на крака. Но коленете й отново се огънаха и тя политна напред в опит да възстанови равновесието си.

Ръцете му я обгърнаха и тя се облегна на него. Беше висок и мускулест и, без никакво съмнение, мъжествен.

Ръцете му, поставени на кръста й, бяха твърди и силни. Бузата й лежеше на гърдите му и тя се наслаждаваше на меката памучна материя на ризата му, на твърдината на мускулите му и на топлината на кожата му. В ноздрите й нахлу приятният лек мирис на омекотител за пране „Дауни“. Разпозна марката, защото самата тя често я използваше.

Изведнъж й се прииска да остане дълго в прегръдките му. Да зарови лице в рамото му, да обгърне врата му с ръце и да се притисне в него. Да остави някой друг да носи бремето на грижите й поне за малко. Първото, което й направи впечатление у Брага — с изключение на красотата му — беше излъчването му. Той беше като спокойното и безметежно око на бурята. От първия миг, в който го бе видяла в съдебна зала 207, когато Родригес бе допрял дулото на пистолета си до главата й, не се съмняваше, че Брага е готов на всичко, за да я измъкне жива оттам. Сега той я подозираше и тя с право внимаваше с него, но пак изпитваше същата абсолютна увереност, че докато е с тях, тя и Бен са в безопасност.

„Понякога — само понякога — ще е хубаво да има някого, на когото да се облегна.“

Мисълта се роди сякаш от нищото, но я завладя с неочаквана сила. От раждането на Бен насам, тя трябваше да бъде силна, умна и изобретателна и за двама им. Нямаше ли да е прекрасно да можеше поне за миг да си почине от това бреме? Да знае, че до нея има човек и не се налага вече тя да бъде силната, умната и находчивата?

Както в: „Някой ден ще дойде и моят принц“? Да, точно така.

Но както животът я бе научил, тя бе единственият човек, който носеше отговорността за нея и Бен.

И беше глупачка, щом си позволяваше дори да мечтае за нещо различно.

— Добре ли си? — Гласът му развали магията.

— Да. — Тя неохотно се отдели от него.

— И винаги ли падаш в нечии ръце, когато си добре?

— Последните два дни бяха наистина много тежки.

— Разкажи ми — каза сухо. Ръцете му се плъзнаха нежно по кръста й в желание да я предпази, сякаш не беше много сигурен дали няма да падне отново на пода, ако я пусне.

Ако трябваше да бъде честна, тя също не беше сигурна.

— Как е брат ти?

Все още бе по-близо до него, отколкото би трябвало. Беше вдигнала глава нагоре и го гледаше право в очите. Лекият лъч светлина, идващ от дневната, едва го докосваше, докато тя беше с гръб към него. Въпросът й го накара да смръщи леко вежди. Когато я погледна, тя видя бръчките на горчивината и съжалението, настанили се около очите и устата му.

— Възстановява се.

— Радвам се.

— Аз също. — Ръцете му я стиснаха малко по-здраво. Усещаше големината и силата им през суичъра и тениската. Очите му, черни в мрака, обходиха лицето й. В тях се таеше нещо…

Кейт ококори своите от изненада и сърцето й отново запрепуска, но този път причината бе различна. Изведнъж се появи — какво? Горещина, искра на химията помежду им?

Трябваше да признае — той я привличаше. И усещаше, че и тя го привлича.

„О, не. Не, не, не.“

— И така, искаш ли да ми кажеш какво става тук?

Той заговори още преди тя да е помислила защо й се струва толкова лошо, че е привлечена от Брага. Каквото и да се зараждаше между тях, въпросът, зададен със студен и безличен професионален тон, го уби на секундата.

И слава Богу.

Тя се скова.

— Вече говорихме за това. — Гласът й бе твърд и студен като неговия.

Сега и лицето му беше твърдо като гласа му. Ръцете му се отделиха от тялото й.

— Какво ще кажеш да повторим отново казаното?

Тя се извърна и се обгърна с ръце, за да спре студените тръпки и треперенето на тялото си.

— А какво ще кажеш да не го правим? — Подхвърли въпроса през рамо, докато се отдалечаваше към дневната. — Късно е. Искам да спя. Имаш ли нещо против?

Той беше зад нея.

— Не се ли страхуваш, че непознатият ще се върне?

Е, добре, позна. Страхуваше се.

— Имам оръжие. — Незаредено и скрито в чекмеджето в спалнята й. Куршумите бяха прибрани на друго място. Като майка, тя смяташе тази предохранителна мярка за абсолютно необходима. Но на практика едва ли щеше да може да използва оръжието при спешен случай. — И знам как да го използвам.

— Повярвай ми, известно ми е. — В гласа му се долавяше суха нотка. На Кейт й бе необходима секунда да си спомни, че по нейно твърдение, тя беше застреляла Родригес. Дали й харесваше или не, сега тази лъжа бе нещо, което всички — колеги, приятели и познати, полицията, обществеността, Брага — смятаха, че знаят за нея.

„Така да бъде.“

— Отдавна се грижа за себе си и за Бен.

Сега тя прекосяваше дневната на път към входната врата с намерението да му покаже пътя навън и да приключи с това. Беше решила веднага, след като той си тръгне, да се качи горе и да провери как е Бен, после да отиде в спалнята си, да зареди оръжието и да прекара нощта, седнала на стола и с пистолет в ръка. Просто за всеки случай. Може би мъжът, опитал се да проникне в къщата, нямаше да се върне. Може би целеше само да ги уплаши, а не да ги нарани. Може би трябваше само да придаде сила на съобщението, изпратено им от Марио по-рано.

Но заради опасността, грозяща Бен, не бе склонна да поеме дори този риск.

— Мамо. — Сънливото гласче на Бен, застанал в края на стълбите, я накара да се закове на мястото си. Брага също спря, плътно зад нея. Усещаше присъствието му само на сантиметри от гърба си. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, сладкият ми. — Възвърнала спокойствието си, тя отиде в подножието на стълбите и вдигна поглед към него. Той стоеше на метър от отворената врата на спалнята, облечен в любимите си сини пижами, лицето му беше зачервено от съня. Търкаше очите си с юмруче. Това бе нейното дете, нейното малко момченце. Сърцето й болезнено се изпълни с любов към него. Каквото и да й струваше неговата безопасност, щеше да му я даде. — Защо си станал?

— Мисля, че те чух да викаш. Но бях толкова уморен, че ми беше необходимо много време да стана.

Кръвта на Кейт замръзна във вените при мисълта, че ако Брага не беше тук, Бен можеше да я завари насред борбата й с мъжа, опитал се да проникне в къщата. Щом имаше достатъчно разум да прецени, че Бен е уязвимото й място, нападателят лесно можеше да го превърне в своя цел.

— Сигурно си имал кошмар. — Кейт бе категорична. — Върни се в леглото. Ще се кача след минута.

Бен се прозина.

— Добре.

Обърна се и се върна в спалнята си. Кейт остана в подножието на стълбите, вдигнала поглед нагоре, докато не чу познатото изскърцване, което й казваше, че Бен се е върнал в леглото.

След това тя погледна Брага.

Той стоеше там, където го беше оставила — на около четири метра от нея, почти в средата на малката стая. Дланите му бяха наполовина пъхнати в джобовете на дънките. Косата му бе разрошена, изсечената му брадичка бе потъмняла от наболата брада, очите му бяха уморени. И изглеждаше ужасно ядосан от ситуацията, в която се намираше.

Погледите им се срещнаха. Тя чакаше да се увери, че Бен отново е дълбоко заспал, за да му отвори входната врата — външният вид на детето й подсказваше, че едва ли ще са необходими повече от две минути. Максимум.

Той направи движение с глава, сякаш й казваше: „Ела тук.“

Тя смръщи вежди, но се отдалечи от стълбите. Като се приближи до него, видя, че устните му са мрачно извити. Като спря пред него, погледите им отново се срещнаха. Той се залюля леко на пети.

— Какво? — запита тя. Шепнеше, но раздразнението в гласа й беше ясно доловимо.

— Какво ще кажеш да остана тук през нощта?

Тя повдигна вежди. Беше я шокирал.

— Какво?

Той също не изглеждаше очарован от предложението си. Но сега — миг, след като думите му бяха стигнали до съзнанието й — предположи, че не е имал предвид секс.

— Вече минава полунощ. Докато се прибера, ще стане един. Мога да спя тук, на дивана, а утре да стана навреме, за да отида до вкъщи да се обръсна и преоблека.

Измина секунда, в която стояха и се измерваха с погледи.

— И защо би искал това? — запита тя най-после.

— Не искам да те оставям сама с детето. — Стисна устни. — Вече два пъти тази вечер някой се опитва да се докопа до теб. Каква беше поговорката за третия път?

Известно време Кейт не каза нищо. Макар да не й се искаше да го признае, идеята не й харесваше.

— Много мило, че го предложи — каза тя най-накрая и с неохота. Но след като не му отказваше, всъщност приемаше. И двамата го знаеха.

— Няма защо. — Тонът му бе сух. Погледът му се плъзна по тялото й. — Изглеждаш уморена. Ако ми хвърлиш одеяло и възглавница, след като се качиш горе, и двамата ще можем да поспим.

Кейт се поколеба. Идеята той да спи на дивана в дневната й наистина не й се струваше добра. Но беше толкова уморена и така уплашена, че присъствието му в къщата през нощта щеше да й се отрази добре.

И може би, ако успееше да се наспи добре, утре умът й щеше да бъде достатъчно бистър да измисли как да се измъкне от тази неприятна ситуация.

Но продължаваше да се колебае.

— Тази сутрин още в седем часа пред къщата ми имаше репортери, които ме чакаха да изляза. Ако дойдат и утре, можем да си навлечем нови проблеми.

Като си помисли как ще раздухат историята в медиите, Кейт потрепери. Дори нещата да не бъдеха представени като „героинята от съдебна зала 207 спи с детектива, опитал се да я спаси“, местните репортери познаваха добре прокурорите и полицаите от Филаделфия. Мълвата за нея и Брага щеше да се разнесе бързо като горски пожар. Не знаеше какви са неговите опасения или чувства, но, като прокурор, тя определено нямаше нужда от това.

Том направи гримаса.

— Ще си тръгна много преди седем. Не се тревожи.

— Обикновено ставам в шест. Мога да те събудя.

— Предполагам, че вече ще съм буден дотогава. Хайде, лягай си, а? Престани да се тревожиш.

Тя обикновено се тревожеше дори когато всичко в живота й беше наред, но той нямаше откъде да го знае. Стиснала устни, Кейт го гледаше замислено. Знаеше, че няма какво още да се каже по въпроса. Изкушението той да прекара нощта под покрива й бе така силно, че беше невъзможно да му откаже. Нямаше да спори повече. Щеше да се качи горе и да се наспи добре, сигурна, че Брага ще се погрижи за всяка опасност.

— Добре. Ще отида да ти донеса завивки и възглавница.

С тези думи, се обърна и тръгна към стълбите. Когато се върна с чисти чаршафи и завивки, той вече бе съблякъл сакото си. Оставаха й две стъпала, за да стигне до дъното на стълбите, но тя се поколеба. Остана за миг на мястото си, без да откъсва поглед от него. Той беше с гръб към нея и раменете му изглеждаха невъзможно широки в опънатата по тях бяла риза. Черният ремък на кобура изпъкваше на този светъл фон и й напомни — ако въобще имаше нужда от напомняне — че той е ченге. Имаше тесните хълбоци на атлет и страхотен задник — беше ли очаквала всъщност нещо друго? — малък и стегнат в тъмносините панталони. Главата му бе наклонена леко напред и тя виждаше ясния му профил. Ръцете му бяха пред гърдите и движенията им й подсказаха, че разкопчава ризата си. При тази мисъл, дъхът заседна в гърлото й и тя остана там, на второто стъпало, без да може да помръдне или да каже нещо. Усещането за мъжкото му присъствие я връхлетя и погълна. Още веднъж, за свое огромно разочарование, усети нежеланото сексуално привличане.

То я изненада и сърцето й заби ускорено, дишането й се учести, а кожата й пламна.

„О! Охлади се. Стегни се. Това няма да се случи. Изхвърли го от ума си.“

— Донесох ти завивки и чаршафи — каза тя с твърд глас, преди да се е поддала на изкушението да замълчи и да го остави да съблече ризата си пред погледа й.

— Благодаря.

Той й хвърли поглед през рамо и в същото време свали кобура си. Остави го грижливо — заедно с пистолета — до нощната лампа върху шкафчето до дивана, а тя осъзна, че той е разкопчавал кобура, а не ризата си.

Въздъхна от облекчение и скрито разочарование — звук, който й прозвуча като изпускане на въздуха от спукан балон. Той като че ли не чу, но тя отбеляза колко неприятно прозвуча въздишката й и това я раздразни.

— Знаеш ли, може би ще е добре да си инсталираш алармена система — каза той, когато тя отиде до масичката, за да остави върху нея възглавницата и одеялото, преди да се заеме със застилането на дивана.

— Мисля по въпроса. — Тя се концентрира върху разгъването на чаршафа и се опита да не обръща внимание на това, че той продължаваше да се съблича. Той свали вратовръзката си и я захвърли върху стола, където сакото му вече беше преметнато. — Но алармените системи са скъпи, а току-що платих наема.

— Ако животът ти продължи да бъде така неспокоен, това ще е най-добрата ти алтернатива.

Отиде в другия край на дивана, за да й помогне. Доста сръчно се справяше със застилането на леглото.

— Да, но се надявам, че животът ми ще бъде много по-спокоен в бъдеще. Скуката ми допада повече от това вълнение.

Той й се усмихна. Кейт му се усмихна горчиво в отговор. Стояха и се усмихваха един на друг, а атмосферата в стаята изведнъж стана уютна. Започваше да се чувства удобно с него. Смръщи вежди и сведе глава, преструвайки се, че търси горния чаршаф. Беше върху масичката за кафе. Вдигна го и започна да го разгъва, но той го взе от нея.

— И аз мога да го направя. Лягай си.

Тонът му беше рязък. Кейт бързо вдигна поглед към лицето му. А то бе лишено от изражение. Бяха изчезнали всякакви чувства — топлина, хумор и дори мъка. На него не беше изписано абсолютно нищо.

Трябваше да не забравя, че макар да се канеше да прекара нощта в къщата й, двамата не бяха приятели. В най-добрия случай, той беше ченге с прекалено силно развито чувство за отговорност, което си вършеше работата. А тя беше уплашената потенциална жертва, благодарна за предоставената й защита.

В най-лошия, той беше детектив от отдел „Убийства“, а тя бе обект на разследване.

— Добре. — Заобиколи масичката за кафе и тръгна към стълбите. Въобще не възрази. Нищо лично.

— Лека нощ — каза той.

Поставила длан на перилата, тя му хвърли поглед през рамо.

— Лека нощ — отговори и се заизкачва нагоре.