Карън Робърдс
Признат за виновен (1)

Глава 1

Август 1994

— Къде мислиш, че отиваш, по дяволите?

Беше малко след полунощ в задушния петък в Балтимор и петнайсетгодишната Катрина Комински беше стигнала до средата на противопожарния изход на порутената жилищна сграда, където бе живяла през последните седем месеца, когато викът, отекнал над главата й, я накара да се закове на мястото си.

„Неуспешен опит“, помисли си тя, защото се опитваше да се измъкне, след като бе наказана за целия уикенд.

Хванала се здраво за лющещите се метални перила, тя хвърли страхлив поглед нагоре и видя, че приемната й майка се е навела навън през прозореца на четвъртия етаж. Тлъстите й бузи се тресяха, розовите й къдри — също, а огромният й розов пеньоар бе закопчан чак до дебелия й като на крава врат. Зад нея виждаше две от другите момичета — мисис Коулман приемаше само момичета; в момента в четиристайния й апартамент живееха пет. Дванайсетгодишната Ла Тоня изглеждаше уплашена. Шестнайсетгодишната Натали — самодоволна.

Вероятно тази завистлива кучка я беше издала.

— Излизам — извика тя в отговор. Отговорът трябваше да прозвучи смело, защото приятелите й бяха долу и я гледаха. Но стомахът й се свиваше от страх — нещо, което никой не можеше да забележи. Сърцето й блъскаше тежко в гърдите.

Дали не трябваше да се върне…?

— Хайде, Кат! — извика й Джейсън Уинтър — момчето, което бе толкова красиво, че бе готова да умре за него. Тя погледна надолу, завладяна от ужасна нерешителност. Той седеше зад кормилото на очуканото си тъмносиньо „Камаро“, спряно нехайно на алеята. И бе пълно с деца. Там бе и най-добрата й приятелка Лия Оскар, която подаваше глава през задния прозорец и крещеше: „Хайде!“ в тон с Джейсън, като същевременно усилено й махаше с ръка. Там беше и детето с черните къдри — Марио Кастеланос, един от най-добрите приятели на Джейсън. Той подаваше глава през предния прозорец, бе свил дланите си като фуния пред устата и крещеше обиди по адрес на мисис Коулман, която пък сипеше хули върху главата на Кат.

— Внимавай! — изпищя Лия и посочи нещо над главата на Кат. Джейсън също извика нещо и още две деца подадоха глави през прозорците на колата и започнаха да викат високо, но Кат вече бе вдигнала поглед. И онова, което видя, накара сърцето й да заседне в гърлото.

Марти Джоунс, мъжът, с когото мисис Коулман живееше, бе заел мястото й. Горната половина на тялото му се подаваше през прозореца. Последния път, когато го беше видяла — преди около половин час, когато уж си беше легнала в малката стая, която делеше с Натали и Ла Тоня — той се бе излегнал на дивана. А ето, че сега май се канеше да излезе през прозореца и да я последва, облечен в сивите си работни панталони и само по потник, който стоеше отвратително на едрото му космато тяло. Като мисис Коулман, и той вероятно бе в средата на четирийсетте. За разлика от мисис Коулман, той дори не се преструваше, че харесва момичетата, които тя отглеждаше като начин да се прехранва.

Но беше лукав подлизурко. Например караше Кат да го нарича Марти вместо мистър Джоунс. И непрекъснато се мъчеше да я накара да седне на дивана до него, докато гледаше телевизия. А преди два дни бе разбил ключалката и бе отворил банята — кълнеше се, че не е била заключена, но тя знаеше по-добре — и „случайно“ й беше налетял под душа. И… Както и да е, тези „и“—та бяха многобройни.

Кат го мразеше. Той я оглеждаше още откакто бе пристигнала в дома на мисис Коулман от груповия дом, в който бе изпратена след изгонването й от последния приемен дом.

Да си слаба, синеока и привлекателна блондинка като нея не бе нещо хубаво в свят, пълен с мъже — хищници като Марти Джоунс. През последните две години Кат се бе научила да ги разпознава само с един поглед и да стои възможно най-далеч от тях.

Но й ставаше все по-трудно и по-трудно да стои далеч от Марти.

— По-добре си довлечи задника обратно тук горе! — Вече почти цялото тяло на Марти се подаваше през прозореца. Като я видя, че е вдигнала поглед към него, заклати заплашително глава. В едната си ръка държеше бейзболна бухалка. Погледите им се срещнаха и стомахът на Кат се сви. Време беше да се изправи лице в лице с истината. Страхуваше се до дъното на душата си от Марти.

— Веднага! Чуваш ли ме, момиче?

О, да. Чуваше го. Когато той стъпи тежко на най-горното стъпало на противопожарната стълба и тя цялата се разтресе, Кат побягна, като се държеше здраво за перилата, окуражена от виковете на приятелите си. Сърцето й продължаваше да бие тежко в гърдите, а дланите й се потяха.

Ако я хванеше…

— Побързай, Кат! Той идва! Приближава! Побързай, Кат! Размърдай се!

— По-добре е да не бягаш от мен! — извика Марти зад нея. — Защото, когато ми паднеш в ръцете, ще…

Кат така и не чу какво ще направи, защото скочи от третото стъпало направо на земята и протегна ръце към вратата на „Камаро“-то, която бе отворена в очакване. Скочи. Бе подхваната и издърпана вътре върху камара други тела. Вратата бе все още открехната, когато колата потегли със скърцане на гуми. Скоро се затръшна, макар Кат да не можеше да каже дали от самото движение, или някой бе протегнал ръка и я бе дръпнал. Когато най-после успя да седне, Кат видя дълга тухлена редица, накъсвана от време на време от прозорец с алуминиева дограма, и зигзагообразните стълби на противопожарни изходи, препълнени кофи за боклук и понякога някой човек, осветяван от фаровете на „Камаро“-то.

— Страхотно беше! — Господи, едва не я бе заловил! — Този дебелак баща ти ли беше? Стори ми се, че противопожарната стълба ще рухне под него. Мислиш ли, че ще извикат ченгетата?

— Не, няма да се обърнат към полицията — отговори Кат на последното, което чу и се настани между Лия и нейното гадже, Роджър Фридкин, а Дона Бианко бе притисната до прозореца от другата страна. Те четиримата заемаха задната седалка, а Джейсън и Марио седяха отпред и в колата бе задушно, въпреки че всички прозорци бяха смъкнати. Задухът вероятно се дължеше на неработеща климатична инсталация. Бе прекалено влажно и топло за дънки, с каквито тя бе облечена, защото нямаше къси панталони. Но бе взела назаем от Ла Тоня червено потниче, така че всъщност не умираше от жега. — Ако извикат ченгетата, социалните работници ще дойдат и ще ме отведат, а те не искат това. Имат нужда от парите. Чух ги да си говорят.

— Ще бъде ли всичко наред с теб, когато се върнеш, Кити Кат? — запита Джейсън със загрижеността, която първа бе разтопила сърцето й и я бе накарала да копнее за него. Очите му — сини като водите на залива Чесапийк — бяха приковани в нейните в страничното огледало. Стомахът й потрепна в отговор.

Тя кимна.

— Онзи дебелак ще напляска дупето ти, Кити Кат — каза Марио, обърна се и я погледна. Усмихна й се подигравателно. — И се обзалагам, че ще му хареса.

— Защо не млъкнеш, по дяволите? — Джейсън заби юмрука си в ръката на приятеля си.

— Оу! — извика Марио и покри удареното място с дланта си. Очите му мятаха мълнии.

— Всичко е наред — каза Кат на Джейсън. После погледна Марио. — Защо не се скриеш някъде?

Марио й хвърли злобен поглед в отговор, но нещо, вероятно мисълта да не предизвика неудоволствието на Джейсън, го накара да задържи голямата си уста затворена.

Но бе прекалено късно, защото извиканият от него образ се беше запечатал в паметта й.

При мисълта как ще я посрещнат, когато се върне, й се гадеше. Осъзна, че е дала на Марти оправдание да сложи ръце върху нея, и това я ужасяваше. Марио беше прав, макар и да го мразеше заради думите му. Ако се върнеше, Марти щеше да я нарани и това щеше да му донесе огромна радост. Още повече, беше абсолютно сигурна, че мисис Коулман няма да възрази.

Стисна длани в юмруци. Устата й пресъхна. Сълзите бликнаха в очите й, но бе по-скоро готова да умре, отколкото да заплаче.

„Ще се тревожа за това по-късно.“

— Хей, какво ще кажете да изпием по бира? — извика Марио.

Налагаше се да вика, защото бяха вече на магистралата и караха бързо към Вашингтон, въздухът свистеше покрай отворените прозорци, радиото гърмеше и всички говореха едновременно. Огромните халогенни лампи, които осветяваха шосето, бяха така ярки, че в колата беше като ден. „Камаро“—то набираше скорост и задминаваше другите автомобили и камиони.

— Да! Бира! Охо!

— Да! Една бира ще ми дойде добре!

— Не искам обаче от светлата. Обичам тъмната!

— Да, добре, да си вземем по бира!

Кат не обичаше бира, но не каза нищо. „Камаро“-то изведнъж залитна и Кат инстинктивно се хвана за ръката на Лия. Макар и размазан от скоростта, пейзажът й подсказваше, че са излезли от магистралата. Джейсън натисна рязко спирачките в края на изхода от магистрата и всички залитнаха силно напред, а четиримата от задната седалка едва не паднаха на пода.

Успяха да се закрепят, облегнаха се назад и започнаха да се смеят така, сякаш това бе най-смешното нещо на света. Кат също, защото те бяха нейни приятели.

Джейсън подкара по един почти безлюден път, от двете страни на който се редяха множество затворени в момента магазини, а Марио удари с юмрук по таблото, обърна се и изгледа всички останали.

— Някой има ли dinero?

— Аз имам долар и… погледнете тук, двайсет и два цента.

— Аз имам долар.

— А аз — седемдесет и пет цента.

— Аз… нямам никакви пари — каза Кат. Всички погледи бяха насочени към нея, тъй като всички други от задната седалка бяха преобърнали джобовете си. — Но и бездруго не съм жадна.

— Всичко е наред. — Джейсън отново срещна погледа й в страничното огледало. — Ще платя и за теб.

И й се усмихна.

Стомахът на Кат, който до този момент бе свит на възел, се отпусна.

Толкова късно през нощта дори „Макдоналдс“ бе затворен. Бяха отворени само бензиностанциите и малкото денонощни магазини. Един от тях, намиращ се на следващия ъгъл, бе ярко осветен и Кат предположи, че той е целта на Джейсън.

— Някой има ли лична карта? — запита тя, като имаше предвид фалшива. „Камаро“-то, което все още се движеше с превишена скорост, се закова на паркинга до една от бензиновите колонки. Паркингът бе безлюден. Кат виждаше самотния касиер, който стоеше изправен зад касата. Беше жена. Млада и очевидно от латиноамерикански произход.

— Аз имам, обаче това няма никакво значение — усмихна й се Марио. — Лесно мога да мина за двайсет и една годишен.

— Въпреки това, личната му карта е по-добра от моята — каза Джейсън. — Много по-добра.

Всички слязоха от колата и закрачиха към магазина.

— Трябва да отида до тоалетната — заяви весело Лия и погледна Кат. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Добре — съгласи се Кат и двете се отделиха от останалите и тръгнаха към вратата отстрани на сградата, на която пишеше: „Тоалетни“.

Бяха вече излезли от клетките и Кат миеше ръцете си, а Лия се оглеждаше в огледалото и потупваше косата си, когато чуха серия оглушителни звуци, идващи някъде отвън.

Бум! Бум! Бум!

— Какво става, по дяволите?! — ахна Лия и се обърна рязко към вратата, която нямаше ключалка.

— Стрелба. — Кат много добре знаеше как звучат изстрелите.

Държавното жилище на мисис Коулман всъщност бе едно от най-приятните места, в които бе живяла. Седемте години, в които бе с родната си майка, бяха неясен спомен за порутени и изоставени сгради, а понякога дори за прекарване на нощта на улицата. След това обиколи всичките си роднини и техните приятели, докато един ден се появи социален работник и я отведе. По онова време често чуваше изстрели. Години наред спеше, свита в ъглите и ослушваща се, молейки се някой куршум да не мине през стената и да се забие в плътта й.

— О, по дяволите. — Лия затича към вратата. Кат бе плътно зад нея, забавена до известна степен от неудобните си сандали. Като завиха зад ъгъла на сградата, видяха останалите от групата да тичат към „Камаро“-то така, сякаш ги преследваха демони. Те си крещяха един на друг, караха се за нещо, но Кат бе прекалено далеч от тях, за да долови отделните думи. Знаеше само, че Джейсън изглеждаше уплашен до смърт и че Марио държеше пистолет.

Дишането й сякаш спря. Стомахът й се сви на топка.

Между тях двете с Лия и колата стоеше мъж. Възрастен мъж, едър и сивокос, облечен в нещо като синя униформа. Бе коленичил с гръб към тях. Лия претича покрай него, без дори да му обърне внимание. Когато Кат стигна до него, той изстена, тялото му политна на една страна и той се строполи по гръб. Тя видя, че е поставил длани на гърдите си, а след това разбра защо и се закова на мястото си.

Между пръстите му, бледи и подути, се стичаше яркочервена кръв и обагряше асфалта, който блестеше на светлината на лампите от магазина. Тя хвърли още един поглед и забеляза, че на гърдите му има значка, обточена със сребърна лента, и че на нея е изписано име. Но не беше достатъчно близо да прочете името.

„Някой е стрелял по него.“ Сети се за оръжието в ръцете на Марио и по гърба й полазиха студени тръпки.

Той я видя. Сигурна беше, защото очите му заблестяха.

— Помогни… ми.

„О, Господи.“ Тя коленичи и се наведе над него. Гледаше го, завладяна от ужас, и отчаяно искаше да направи нещо. Каквото и да е. Дори само да отмести ръцете му, за да види раната. Затисна раната с двете си длани с безумната надежда да спре кръвта. А тя беше топла. И лепкава. Усети и някаква миризма. Мирис на месо, от който й прилоша.

— Боли — прошепна той. И затвори очи.

— Кат, хайде! — извика силно Лия и „Камаро“-то спря само на няколко метра от нея.

— Хайде! Хайде! — Сега вече всички викаха, но тя не помръдна. Не можеше да отиде при тях, дори да искаше. Усещаше как животът на мъжа — името му бе Дейвид Брейди — изтича, как енергията го напуска и душата му се издига над тялото. Можеше само да стои там и да гледа втренчено и да усеща как животът на мъжа угасва и да чува тежкото биене на сърцето си. „Камаро“-то потегли със скърцане на гуми и тя остана сама.

Наистина сама, защото Дейвид Брейди бе вече мъртъв.

Тя остана до него, докато не чу воя на сирените. После скочи на крака и се скри в мрака, а от дланите й все още капеше кръвта на Дейвид Брейди.