Карън Робърдс
Признат за виновен (20)

Глава 20

Кейт изпищя. От гърлото й сигурно щеше да излезе проглушителен писък, ако не се беше спряла точно навреме — преди дробовете й да са се разкъсали.

— По дяволите, внимавай къде караш! — извика Марио и се хвана за облегалката на седалката пред себе си. В тясното пространство на колата, това вече бе прекалено много за Кейт. Подобна близост беше непоносима.

Отворила отново очи — тъкмо навреме — Кейт видя, че колата се носи право към един от стълбовете, поддържащи сградата, и коригира курса й. „Камри“-то се залюля рязко, но поне не се удари в нищо.

Сърцето й блъскаше тежко в гърдите и тя си пое дълбоко дъх — нещо, от което имаше остра нужда — и натисна спирачките. Колата спря само на сантиметри от редицата автомобили, паркирани до отсрещната стена.

— Не спирай — каза той. — Просто продължавай да караш и всичко ще е наред.

За миг, страхът я парализира. Дъхът й заседна в гърлото. По челото й изби студена пот.

„О, мили Боже, какво да правя?“

Кейт премисли набързо какви шансове за бягство има, ако скочи бързо от колата и побегне с всички сили. Още не беше закопчала колана си. Тъй като гневът й към Брага още не беше утихнал, съвсем беше забравила за него, макар че може би щеше да се сети, преди да е излязла на шосето. Така че щеше да успее да изскочи бързо от колата. Проблемът беше, че наоколо буквално нямаше жива душа, а най-близката врата беше доста далеч. Марио вероятно щеше да я настигне, преди да е стигнала до нея. Знаеше, че Брага е някъде на паркинга и това й даваше лъч надежда, но не знаеше точно къде. Беше сигурна в едно — не беше на третия етаж. Не можеше да я чуе дори да пищеше с всички сили. Възможно беше никой да не я чуе или помощта да не дойде навреме. Така щеше само да предизвика гнева на Марио и кой знаеше какво щеше да се случи после.

По-добре беше засега да кротува и да види как ще се развият нещата.

Сега вече съжаляваше горчиво за това, че бе изоставила Брага пред асансьора. Не закопча колана си.

— За Бога, какво си мислиш, че правиш като се криеш в колата ми? — каза остро, натисна педала на газта, отдалечи се от паркираните коли и пое по рампата. По никакъв начин не издаде страха си от присъствието му. Не се съмняваше, че това не е приятелска визита.

„Не му позволявай да види страха ти.“

„Добре.“

— Чаках те, бейби. — Гласът на Марио беше копринено мек, гальовен, но острата нотка в него предизвика студени тръпки по гърба й.

Безсмислено беше да го пита как е успял да влезе в заключената й кола. Тези като Марио никога нямаха проблеми с това. Като се замислеше, някога тя също не бе имала проблеми с това.

— Какво искаш? — Вече бяха на нивото на улицата. Каквото и да се случеше, беше сигурна, че ще има по-добри шансове извън гаража. Тук, на рампата, светлините бяха по-силни, а шумовете, които достигаха до ушите й, й подсказваха, че по рампата се движат и други коли, макар и да не ги виждаше. На това място и в този момент двамата с Марио бяха сами.

— Ти не направи така, както ти казах. Много съм ядосан.

Добре, значи знаеше, че тя няма нищо общо с освобождаването му. Започна да се поти. Марио от миналото й не оставяше дори най-малките грешки ненаказани. Съмняваше се да се е променил много през годините.

— Вън си, нали?

— Но не благодарение на теб.

— Работех по въпроса. Казах ти, че няма да е лесно.

— Знаеш ли какво? Ти си пълно лайно.

— Защо си тук в такъв случай?

— Искам да се срещнеш с мои приятели.

Кейт си спомни „приятеля“ на Марио, появил се пред дома й, и потрепери. Дали не бяха членове на „Черните дракони“? Мислеше, че е много възможно отговорът на този въпрос да е положителен. Стискаше кормилото толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Гърбът й бе така напрегнат, че започваше да я боли. Колата продължаваше да се изкачва с равномерна скорост по рампата.

„Какво да правя?“

— Съжалявам. Моментът не е подходящ. Довечера съм заета.

— Не съм те питал.

Марио постави ръце на облегалката й и се наведе напред. Носеше черни панталони и черен суичър с логото на „Ийгълс“ на него, а на лявото му ухо имаше пиърсинг. Стандартните пънкарски одежди за Филаделфия. Дългите му мускулести крака бяха сгънати в коленете и широко разкрачени, за да се съберат в тясното пространство. Кейт долови слаб мирис на лук и нещо друго — пот, може би? Той беше огромен, прекалено едър за малката кола, а позата му внушаваше страх. Тя знаеше, че това е съвсем преднамерено и беше твърдо решена да не покаже страха си. После усети потупване по лявото рамо и погледна назад.

Пистолет. Огромен и черен. Тъй като той си служеше с лявата ръка, оръжието се намираше между нея и вратата.

Сърцето й прескочи един удар. Стомахът й се сви на топка. Устата й пресъхна. Толкова по въпроса за бързо измъкване от колата.

Успя някак си да събере достатъчно смелост и увереност и да скрие страха си.

Засмя се, макар никак да не й беше до смях.

— Какво, ще ме застреляш ли?

— Не. — Той опря дулото на пистолета в тила й. После я погали със студения метал. При други обстоятелства — и ако я беше погалил не с пистолет, а с длан — това можеше да мине за жест на привързаност. А сега бе просто ужасяваща пародия. Студеният метал накара кожата й да настръхне. Тя положи усилия да не го покаже. — Не и ако не ме накараш. Винаги съм те харесвал, Кити Кат.

„Каква късметлийка съм.“

— Махни оръжието, тогава. То не ми харесва.

— Да. Но няма да го направя. — Пистолетът остана опрян в тила й.

„Толкова по въпроса за директния подход.“

Вече бяха излезли на повърхността. В будката на охраната на паркинга нямаше никого, както обикновено по това време на нощта. Кейт прокле късмета си. Автоматичната бариера се вдигаше пред превозното средство.

— Карай към „Вайн Стрийт Експресуей“ — нареди Марио, когато „Камри“-то стигна до бариерата.

Тя се вдигна и преминаха. От подземния гараж се излизаше в една от най-тъмните и тесни улички на Филаделфия, много обичана от плъховете, бездомните кучета и котки и пияниците, но мразена от всички останали жители на града. Като навлязоха в нея, фаровете осветиха тухлени стени без прозорци, големи индустриални зелени контейнери за боклук, както и цели редици от по-малките им метални и сиви събратя — домакинските кофи за боклук. Уличката беше паралелна на „Арч Стрийт“ и свършваше при Тринайсета улица. Можеше да завие там и след две пресечки да излезе на рампата за магистралата. Ако „случайно“ я пропуснеше, щяха да навлязат в Тринайсета улица, която беше един от най-затънтените и опасни райони на града, населяван от сутеньори, проститутки и наркомани и посещавана от хора, които ги търсеха. Там изобилстваше още от порно книжарници, стриптийзьорски клубове и долнопробни барове. Тъй като се намираше на изход от града, районът процъфтяваше. Ако успееше да влезе в този район и да изскочи от колата, преди той да я застреля, щеше да тича по оживената улица. Спорно беше дали някой щеше да й помогне, ако Марио се впуснеше да я преследва и особено ако той размахваше оръжие. В района около Тринайсета улица хората обикновено не си завираха носовете в чужди работи.

Но все пак това вероятно бе единственият й шанс. На магистралата не би имала никакъв. А нямаше абсолютно никакво желание да се намери в изоставен район с него, нито пък да се срещне с „приятелите“ му.

— Така, както се развиват нещата в живота ти, трябва да си благодарен, че имаш приятелка като мен в прокурорския офис — опита се Кейт да го убеди, че ще му помогне следващия път, когато влезе в затвора. Нямаше друга надежда.

Марио изсумтя.

— Ти се канеше да ме изиграеш. Нямам ти доверие.

— Нямаше да те изиграя.

— Което вече няма значение, нали? Аз съм вън.

— Имаш ли къде да прекараш нощта? Семейство, може би? — Опитваше се да се престори на негова приятелка, защото в момента единствената й карта беше тази на „старата приятелка“. Дулото на пистолета, който сега беше опрян на рамото й, не беше насочено към нея, но въпреки това тя се потеше.

— Има хора, които се грижат за мен. Точно така, както аз се грижа за тях.

„Черните дракони?“ Въпросът беше на върха на езика й, но не го изрече. По-добре беше да не се издава, че знае нещо по въпроса.

Замисли се дали да не му каже, че вече закъснява да вземе Бен от училище — Бен, който е само на девет години и си няма никого другиго на света — но реши, че не бива. Знаеше, че това изобщо не интересува Марио. А и не искаше да привлича внимание към детето си.

— Поддържаш ли връзка с някого от старата ни група? С Джейсън, Лия или някой друг?

Той се засмя.

— Не знаеш ли, бейби? Те са мъртви. Всичките. Автомобилна злополука. Случи се около три месеца, след като ти ни напусна. Ако не бях в затвора тогава, сигурно щях да бъда с тях в колата. — Наведе се още по-близо към нея. — И, казвам ти го просто за да го знаеш, гаджето ти застреля онзи охранител, а не аз.

„Лъжец. Не беше Джейсън, беше ти.“ Обаче не каза нищо на глас. Новината за смъртта на всичките й някогашни приятели я разтърси.

Що за ужасен свят беше това, щом бяха останали само двамата с Марио?

— Завий надясно, като стигнеш до Тринайсета улица. И не пропускай изхода за магистралата. Това няма да ми хареса.

И я потупа по бузата с дулото на пистолета — явно предупреждение.

Стомахът на Кейт се сви. Едва когато се помъчи да каже нещо, разбра колко стегнати са мускулите на лицето й.

— И на мен това не ми харесва — каза рязко. — Дръж проклетия си пистолет далеч от лицето ми.

Той се засмя.

Стигнаха до кръстовището, тя спря и се огледа и в двете посоки, преди да навлезе в Тринайсета улица. Тя беше ярко осветена и много оживена, всякакви превозни средства хвърчаха по платното и в двете посоки, тротоарите бяха задръстени от пешеходци. Това място беше най-добрата й възможност за бягство. А пистолетът, подпрян на рамото й, беше най-голямата пречка.

Дали щеше да я застреля, ако отвореше вратата и се опиташе да избяга? Не беше сигурна, но и не искаше да разбере. Смъртта беше нещо крайно, не предоставяше втори опит. Освен това, той бе толкова близо до нея, че лесно можеше да я сграбчи и задържи в колата. Продължаваше да усеща отвратителния мирис на лук от устата му.

— Имаш ли пари? — запита Марио. — Обзалагам се, че прокурорите изкарвате достатъчно.

— Не много.

Имаше точно шест долара, скътани в куфарчето й, което — в резултат на рязкото й спиране, когато бе видяла Марио в колата — сега лежеше на пода под предната седалка. Тъй като й плащаха всеки понеделник, тези шест долара трябваше да й стигнат дотогава. Щяха да са достатъчно за хляб и мляко и за обяда на Бен.

Успя да се вмъкне в движението по Тринайсета улица, като избегна внимателно сблъсъка с белия пикап пред нея и малката червена кола отзад. И в този миг вниманието й бе привлечено от фарове зад тях, които просветнаха в мрака. Погледна назад и видя черен „Форд Торъс“ да чака на пресечката своята възможност да се влее в потока. Сърцето й прескочи удар.

Беше почти сигурна, че това е автомобилът на Брага.

— Колко? — изръмжа Марио.

Умът на Кейт заработи трескаво. Ако това наистина беше Брага — а тя мислеше, че е — най-добрата й надежда за бягство беше да изскочи от колата и да затича към него. Но тъй като дулото на пистолета беше все още опряно в нея, едва ли щеше да стигне до колата му здрава и невредима.

„Трябва да опиташ.“

При тази мисъл, сърцето й заблъска така силно в гърдите, че заплашваше да изхвръкне. Обля я студена пот. Хвърли бърз поглед на Марио в огледалото за обратно виждане. Молеше се той да не е забелязал. А той седеше на ръба на задната седалка и изглеждаше напълно доволен от себе си и ситуацията. Гледаше през прозореца с очевиден интерес към ставащото на улицата.

„Мисли, че ме е хванал в капан.“

— Сто долара — излъга тя. — Плюс или минус два долара. — Хвърли поглед към куфарчето си и натисна спирачките — както направиха и шофьорите на другите десетина коли, чакащи светофара да светне зелено на пресечката, която щеше да ги изведе към рампата за магистралата. Знаеше, че сега, когато колата е спряла, е най-добрата й възможност. — В куфарчето ми са. Защо?

— Защото ги искам. — Марио сведе поглед към куфарчето й, после се премести леко и протегна ръка към него.

Пистолетът помръдна леко. И изведнъж вече не беше опрян в нея.

Сърцето на Кейт прескочи един удар. Дъхът й заседна в гърлото.

„Това е.“

Сграбчи дръжката на вратата и я отвори. Изскочи от колата толкова рязко, че се приземи на длани и колене на платното. Болеше, но нямаше време да мисли за това.

— По дяволите! — извика Марио, когато колата потегли.

Адреналинът изпълни вените й, когато разбра, че той ще хване кормилото и ще обърне срещу нея. Но тя нямаше да остане да гледа. Вече беше скочила на крака и тичаше между редиците спрени автомобили. И викаше. Сърцето й биеше тежко като чук. Раменете й бяха напрегнати в очакване на куршума, който щеше да се забие в плътта й всяка секунда. Стомахът й се сви, когато хвърли страхлив поглед през рамо. Вратата на шофьора беше все още отворена, но колата не се движеше. Нямаше и следа от Марио. И от пистолета. Улицата пулсираше от живот, просветнаха множество неонови надписи, рекламиращи достъпни момичета. Витрините на порно книжарниците също бяха ярко осветени. Местни отрепки, бизнесмени в делови костюми и небрежно облечени туристи, сред които имаше и жени, се смесваха по тротоарите и пресичаха пред спрелите автомобили, а по ъглите висяха проститутки, облечени в къси кожени поли. През отворените врати на баровете гърмеше музика. Във въздуха се усещаше мирис на автомобилни газове и алкохол. Няколко глави се обърнаха към нея. Отвориха се една-две автомобилни врати, няколко глави се показаха и й подвикнаха нещо — може би й предлагаха помощ — но Кейт не съзнаваше почти нищо от това. Цялото й внимание беше фокусирано върху черния „Форд Торъс“, между нея и който имаше около шест автомобила.

Като стигна до нея, вратата се отвори и отвътре изскочи Том, стиснал пистолет в ръка.

— Кейт!

— Том! Помощ, Том!

Той извика нещо — може би някакъв въпрос — но сърцето й блъскаше толкова силно в ушите, че не чуваше нищо. Тичаше към него с всички сили. Най-после стигна до него и се хвърли в прегръдките му. Той я прегърна здраво и я притисна към тялото си.

„О, Господи, в безопасност съм.“

Зарови лице в мекия плат на сакото му и го чу как ругае тихо. После той я запита какво се е случило, но тя бе така разтърсена, че не можеше да отговори смислено. Светофарът вероятно беше светнал зелено, защото всички шофьори седнаха отново зад кормилото и тези зад черния „Форд Торъс“ започнаха да натискат оглушително клаксоните.

Кейт хвърли бърз поглед назад и видя, че нейното „Камри“ е потеглило заедно с всички останали автомобили.

„Марио открадна колата ми.“ Тази бе първата й мисъл. После: „Успях. Измъкнах се.“

Като си помисли какво можеше да се случи, потрепери силно в прегръдките на Том.

— По дяволите!

Том прибра пистолета в кобура си и я бутна да седне на предната седалка. След това заобиколи колата и седна зад кормилото. Извади значката си и я показа демонстративно на всички шофьори, които ги задминаваха и правеха неприлични жестове през прозорците на автомобилите си. А те махаха с ръка в отговор и продължаваха.

Сърцето й продължаваше да препуска и Кейт се отпусна тежко назад — беше като кълбо от нерви — а Том запали двигателя и бързо потегли. Тя обърна лице към него. Той я погледна в отговор. Очите му бяха присвити и непроницаемо тъмни на тази слаба светлина.

— Какво се случи? — Тонът му беше остър. Лицето му — напрегнато. Погледът му се плъзна по нея. — Господи, това да не беше опит за отвличане?

Щеше да се наложи отново да го излъже. От тази мисъл й прилоша. Едва устоя на изкушението да му разкрие истината. Но ако го направеше, щеше да изгуби всичко. Трябваше да е силна заради Бен, да мисли бързо и да бъде готова с най-правдоподобната лъжа. Не можеше да му разкаже за Марио. Но ако оставеше в тайна личността на мъжа в колата…

„Ако ще лъжеш, то лъжата ти трябва да е възможно най-близо до истината.“

— На задната седалка седеше мъж, когато влязох в колата си. — Гласът й трепереше. — Беше въоръжен.

При този спомен отново потрепери.

Ругатните, които излязоха от устата на Том, никак не бяха благозвучни. Кейт видя как чистите черти на лицето му станаха твърди като стомана, а устните му изтъняха.

— Той нарани ли те? — запита, отби встрани и спря до тротоара. Погледът му я обходи — като че ли търсеше видими наранявания. Изходът за магистралата беше само на няколко метра пред тях, а движението по нея — изключително натоварено. Тя се запита дали и нейното „Камри“ не е сред автомобилите, профучаващи по платното.

Надяваше се то да се отдалечава с главоломна скорост от нея.

— Не — поклати глава.

— Познаваш ли го? Може би е същият мъж, който бе пред дома ти?

Кейт видя, че е извадил мобилния си телефон и набира някакъв номер. Очевидно се канеше да докладва за кражбата на колата й, както и за обстоятелствата около нея. Не можеше да го помоли да не го прави, защото той веднага щеше да стане подозрителен. Налагаше се просто да се справи по някакъв начин.

И да лъже, да лъже, да лъже.

Той вече говореше с някого по телефона. Когато я запита, тя му каза номера на автомобила (грешен, разбира се, но не чак толкова, че да се изложи, ако заловяха Марио), направи описание на нападателя (като се извини, че не е успяла да го огледа добре заради шока, стреса и така нататък). И през цялото време се молеше да не заловят Марио, защото можеше да проговори. Макар че ако разкажеше на полицията за случилото се преди много време в Балтимор, нямаше да й се налага да лъже повече и той нямаше да я държи в ръцете си.

Помисли си, че ако не беше Бен, щеше дори да се радва на тази възможност.

— Ще обявят колата ти за издирване. И по-късно някой полицай ще се отбие в дома ти, за да направиш изявление — каза Том, когато сложи край на разговора. Все още стояха до тротоара на Тринайсета улица, а потокът от коли и пешеходци беше все така многоброен и забързан. Розово–зелена неонова палма, рекламираща бар „Оазис“, хвърляше разноцветни отблясъци върху таблото. Фаровете на насрещните автомобили и светлината от уличните лампи й позволяваха да го вижда ясно. Той гледаше втренчено право напред и беше смръщил замислено вежди. След това я погледна.

Кейт се стегна.

— Закопчей колана си — беше всичко, което той каза. Тя се подчини, той запали двигателя и колата се отдели от тротоара.

— Трябва да взема Бен. — Даде му адреса.

Той кимна. Тя взе телефона му, за да се обади на Сузи и да й обясни причината за закъснението си, без обаче да й каже какво точно се е случило, защото не искаше да предадат думите й на Бен и да го разтревожат, преди самата тя да му е казала. Когато сложи край на разговора, двамата пътуваха в мълчание известно време. След като прекосиха моста над река Делауеър, проблясващите светлини на Филаделфия постепенно се стопиха в далечината. Движението оредя и имаха възможност да увеличат скоростта. Ако се изключеше светлината на редките насрещни автомобили, беше тъмно и тихо. Кейт беше почти възвърнала спокойствието си. Погледна през прозореца и видя бледата нащърбена луна да се издига над покривите на изток. Тя се отразяваше в черните води на реката, която течеше успоредно на магистралата. Сцената беше красива. И студена.

Почти толкова студена, колкото й беше студено на Кейт. Тя скръсти ръце на гърди в напразен опит да се стопли и погледна Том.

Огромна грешка.

— Е, ще продължаваш ли да ме лъжеш? — запита той. Не бяха далеч от изхода за Уест Оук, по който трябваше да поемат. Въпросът бе зададен леко, уж между другото, и въобще не бе зареден с напрежение. Но като се вгледа по-внимателно в него, Кейт видя, че е стиснал здраво челюсти.

— Не знам за какво гово… — поде тя, но той я прекъсна, като издаде звук на нетърпение.

— Да видим. Жена, която си служи с дясната ръка, застрелва с лявата главорез, чието досие е дълго колкото ръката ми. После пред дома й се появява мъж, който знае нейното име и това на детето й, за да ги сплаши. По-късно същата нощ мъж — същият или друг — се опитва да проникне в къщата й. А на следващата вечер въоръжен мъж се е скрил в колата й и тя едва успява да избяга. — Хвърли й кос поглед. — Е, ти какво мислиш? Какво е професионалното ти мнение на прокурор? Дали нашето момиче наистина има много лош късмет, или е затънала до шия в нещо мръсно?

Кейт го гледаше гневно.

— Знаеш ли какво? Не ми харесват нито тонът ти, нито отношението ти.

— Е, и това ако не е най-голямото съвпадение на света! Защото и на мен никак не ми харесва да ме лъжат.

— И знаеш ли какво друго не харесвам? Опитваш се да ме изиграеш. Защо не ме запита дали си служа с дясната ръка? Вместо да се преструваш, че имаш подарък за Бен, за да протегна ръка да го взема? От това още ме боли.

Измина секунда.

— Но подаръкът наистина беше за Бен. Баскетболната топка е подарък.

Кейт изсумтя.

— Да, но бе решил да му я подариш, за да видиш с коя ръка ще взема торбичката.

— Не. Купих я за него, за да се научи да стреля. И ти я дадох… Е, може и да съм имал някой скрит мотив, признавам.

— Може? — Думата бе произнесена с открито презрение. Но се почувства малко по-добре, когато разбра, че подаръкът не е бил част от план за измама. Като се замислеше, беше склонна да му вярва. Все пак можеше да й подаде какво ли не.

— Трябва да поемеш към изхода за Уест Оук — каза.

Той влезе в дясното платно. Изходът беше точно пред тях.

— Като говорим за скрити мотиви, ти като че ли също имаше такъв да смениш така рязко темата — каза той и подкара колата по тъмната рампа за изход от магистралата. — Като че ли избягваш да ми дадеш някакво обяснение за шокиращата си липса на късмет напоследък.

— Добре. — Произнесе думата натъртено. — Искаш обяснение? Ще ти дам най-доброто, с което разполагам. Не ти ли е минавало през ума, че общественото внимание към мен напоследък може да е предизвикало някои от последвалите събития? И че е възможно жена, която си служи с дясната ръка — и да, признавам, че си служа с дясната ръка — да застреля мъж с лявата просто защото е сграбчила пистолета с лявата ръка и е стреляла на секундата? Трябваше ли да чакам, без да знам дали ще имам друга възможност? Трябваше ли да го прехвърля в дясната и така да рискувам живота си?

Думите увиснаха във въздуха между тях. Той стигна до долния край на рампата и спря, огледа се и в двете посоки и след това навлезе в Уест Оук. Тя имаше чувството, че прехвърля думите й в ума си и ги премисля внимателно.

— Това ли е историята ти?

Тя настръхна.

— Не, това не е моята история. Това се случи. — Хвърли поглед към профучаващите покрай тях улици, осветени само от луната и лъчите, струящи от прозорците на жилищните сгради. — Искаш ли да завиеш тук?

Стигнаха до улица „Пайн“ и той се подчини.

— Искаш да кажеш, че появата ти по телевизията е предизвикала появата на мъжа в колата ти?

Недоверието в гласа му беше повече, отколкото можеше да понесе. Той я подозираше в лъжа и тя го знаеше. Не искаше да лъже повече. И особено него. Но не можеше да му каже истината.

— Не знам. — Гласът й трепереше заради безпомощността, която изпитваше. И, каква ирония, това само придаде достоверност на думите й. Лъжата беше единствената й възможност, но това не означаваше, че й харесва. — Не знам. Знам само, че беше в колата ми и имаше оръжие. И мисля, че щеше да ме нарани — или дори нещо по-лошо — ако не бях избягала.

Нещо го накара да замълчи — или чувството в гласа й, или идеята за онова, което би могло да се случи, ако не беше избягала.

Кейт си пое дълбоко дъх в опит да се успокои. Огледа се. Оставаше им още пресечка до мястото, закъдето бяха тръгнали. В тази част на града дворовете бяха по-големи, а къщите — по-нарядко. И вследствие на това, тук беше по-тъмно. По тротоарите бяха наредени черни найлонови чували, пълни с листа и очакващи хората, поддържащи чистота в града, да ги вземат. Пред фаровете на колата танцуваха няколко листа — като малки златисти вълшебни килимчета, уловени в светлината им. Къщата на семейство Пери бе навътре в двора и далеч от улицата. Дворът бе осеян от големи дървета, по-голямата част от които бяха вече голи, но два високи бора осигуряваха на къщата достатъчно уединение и почти я закриваха, когато към нея се гледаше откъм улицата. Кейт успя да види само светлината, струяща през прозорците.

Сърцето й се сви при мисълта за Бен, който я чакаше вътре. Той нямаше представа за опасността, която дебнеше и двама им.

Трябваше да се справи. Заради Бен.

— Следващата алея — каза.

— Знаеш ли, има само един малък проблем. — Той спря на дългата непавирана алея, която водеше към къщата на семейство Пери. — Нищо от онова, което каза, не обяснява защо беше уплашена до смърт още от мига, в който те видях в офиса ти. Ситуацията, в която беше заложник, вече беше разрешена. Ти беше спасена. Но продължаваше да се страхуваш. И все още се страхуваш.

Прииска й се да му каже истината, но не можеше. И понеже не можеше, трябваше да продължи да играе играта и да се преструва.

— Ако кажа, че грешиш, няма да ми повярваш. Какъв е смисълът тогава?

Колата беше вече на алеята, която водеше към къщата, но огромно борово дърво закриваше входната врата и по-голямата част от фасадата. Виждаха ясно само гаража, който беше точно пред тях. Той натисна спирачките и колата спря.

— Не греша.

— Виждаш ли? — Засмя се безрадостно. — Оценявам помощта ти, но бих искала да си тръгнеш сега. Ще помоля някой от семейство Пери да ни закара двамата с Бен у дома.

Той изключи двигателя. Фаровете автоматично изгаснаха. Вътре в колата стана толкова тъмно, колкото бе нощта навън, но тя виждаше твърдите очертания на челото, носа и брадичката му. Очите му проблеснаха, когато се обърна да я погледне.

— Не искаш да си тръгна. — В гласа му се долавяше абсолютна увереност. — Мисля, че забравяш нещо. Ключовете ти са у мъжа, който открадна колата ти. Предполагам, че ключовете за колата и къщата са на един ключодържател?

Кейт си пое рязко дъх. Не беше помислила за това. Сега на Марио и компания нямаше да им се наложи да проникнат в къщата й.

— Аз ще ви закарам у дома ви и отново ще спя на дивана. Утре можете да смените ключалките. И да инсталираш алармена система. — Гласът му стана по-суров. — И ще те оставя сама.

Кейт искаше да откаже, да го отпрати с някое „Няма начин, по дяволите“. Но не можеше. Ужасяваше се от мисълта, че Марио може да влезе свободно в къщата й.

— Чудесно! — каза рязко, отвори вратата на колата и слезе. Беше тъмно и студено в сянката на огромното вечнозелено дърво, въздухът миришеше на бор и пушек. Тя се изненада, че той също слезе от колата. Преди да тръшне вратата и светлините вътре да угаснат, видя, че върви към нея. Чуваше бързите му стъпки по чакъла. Обърна се и видя силуета му, очертан на фона на нощта и дърветата.

— Няма нужда да идваш с мен — каза му, когато едва не се сблъскаха пред бронята на „Форд“-а. Той спря, а тя продължи с намерението да мине покрай него. — Всъщност предпочитам да не идваш. Не искам да обяснявам на Сузи кой си.

— Искам да ми отговориш на още един въпрос. И ще го задам направо. — Хвана я малко над лакътя и я задържа. Не я стискаше, така че лесно можеше да се освободи. Но не го направи. Спря. Той стоеше пред нея, много близо, солидна бариера между нея и алеята. Вдигна поглед към лицето му.

— Какво?

— Имаш ли нещо общо с планирането и осъществяването на онзи опит за бягство?

Тя ококори очи.

— Не! Знаех си, че в главата ти се върти нещо такова. Не. Кълна се.

— Само това исках да чуя — каза той.

И тогава дланта му хвана здраво тила й, той се наведе и я целуна.