Карън Робърдс
Признат за виновен (12)

Глава 12

Кейт не знаеше защо звънът я изненада толкова много. Предположи, че заради неочакваността на резкия звук и напрегнатостта й. Звънеше нейният мобилен телефон, а мелодията не бе така пронизителна. Беше си взела поука след случилото се предния ден.

Но, по някаква причина, сърцето й биеше толкова тежко, че заплашваше да изхвръкне от гърдите й. Брага и Фишбек я наблюдаваха с любопитство и очакване.

„Не им давай да разберат, че се потиш от нерви.“

— Извинете ме, трябва да се обадя.

Те кимнаха.

Беше Бен. Разбра веднага, щом слезе отново на земята след онова първо позвъняване. Всъщност, след като извади телефона от дипломатическото си куфарче и видя името, изписано на екрана. Телефонът на бюрото й бе свързан с кабинета на Мона, защото след вчерашния ден звънеше непрекъснато и някой трябваше да отсява обажданията. Много малко хора — Бен и тези, свързани по някакъв начин с него — имаха номера на мобилния й телефон. Бен й се обаждаше всеки ден, когато вече седеше в колата на Сузи, за да знае тя, че са го взели от училище. И да не се тревожи.

„Бъди реалистка. Ти винаги се тревожиш.“

— Здравей, тиквич… Бен — каза, спомнила си навреме, че обръщението „тиквичке“ й е забранено.

— Здравей, мамо. На път съм към дома на семейство Перис.

— Как мина денят ти?

— Добре.

Представи си го как седи на задната седалка на колата на Сузи. Музиката със сигурност гърмеше — на Саманта й харесваше така — и трите деца на семейство Перис, и самата Сузи се поклащаха в такт с нея. Но не и Бен. Той сигурно се е свил до вратата, за да е възможно най-далеч от шума, и е запушил едното си ухо с пръст, за да може да говори по телефона.

Въздъхна. В един съвършен свят, тя щеше да може да го взема сама от училище. За нещастие, този свят не беше съвършен.

— Ще дойда да те прибера веднага, щом мога. Хапни нещо. Забавлявай се. Напиши си домашните задачи.

— Да, добре.

Кейт се усмихна. Синът й говореше така, сякаш тя бе детето. Той почти никога не си пишеше домашните в дома на Сузи, тъй като двамата със Саманта се забавляваха. Това се правеше у дома, където мама можеше да помага.

Което понякога означаваше мъчителна вечер и за майката, и за детето, когато и двамата бяха уморени, раздразнителни и еднакво озадачени от математиката за четвърти клас. Но като се замислеше, Кейт от нищо не би се оплакала.

Брага и Фишбек продължаваха да я наблюдават. Очите на Брага бяха тъмни и неразгадаеми. А тези на Фишбек бяха светнали от любопитство. Кейт видя, че е все още усмихнат и част от товара се смъкна от плещите й.

Гласчето на Бен и представата за него на другия край на линията я успокоиха и й дадоха нови сили. Щеше да преведе и себе си, и него през тази трудност и нищо в живота им нямаше да се промени.

Поне за Бен.

— Трябва да затварям, сладкият ми — каза.

— Мамо! — запротестира той на обръщението й. После: — Добре, чао.

— Чао — отговори тя, затвори телефона си и го остави на бюрото.

— Това синът ти ли е? — кимна Брага по посока на снимката на Бен върху бюрото й.

Тя бе стандартна, такава, каквито обикновено правят в училище. Бен гледаше сериозно във фотоапарата — липсваше едно от предните му зъбчета, затова отказваше да се усмихне. Липсваше и кичур от косата му, защото бе грабнал ножиците и се бе опитал сам да поправи щетите, след като в час по изобразително изкуство се бе изцапал с червена боя. По онова време тя бе буквално ужасена, но сега се усмихна на спомена.

Кимна.

— Да.

— Хубаво дете.

— Благодаря.

Разговорът за Бен я накара за пореден път да осъзнае какво бе заложено. И отново я постави нащрек. Тя постави длани на бюрото, като че ли се канеше да стане, и погледна двамата детективи със студено любопитство.

— Има ли нещо друго?

— Не. — Брага затвори бележника, прибра молива си в джоба и се изправи. Фишбек и Кейт станаха едновременно, около секунда след него. — Мисля, че това е всичко.

— Много ни помогна — каза Фишбек и й се усмихна. — Сега разполагаме със съвсем нови полета за изследване.

Кейт отказа да търси подтекст в изказването му.

— Ако се сетите за нещо друго, знаете къде съм. — Говореше бързо. Подаде им ръка — първо на Брага, а след това и на Фишбек — и заобиколи бюрото, за да ги изпрати до вратата (като се надяваше, че нетърпението й не е очевидно).

— Да, така е — съгласи се Брага, спря на прага и й хвърли поглед през рамо, докато Фишбек беше вече в коридора. Тя, която се опитваше да го изблъска навън с усилие на волята и мисълта, трябваше да спре рязко, за да не се блъсне в него. В обувките си с равна подметка стигаше едва до раменете му и сега, застанала зад него, бе истински впечатлена от ширината и мощта им. Черната му коса бе късо подстригана. Така, както го гледаше в профил, забеляза високото му чело, дългия му и леко извит нос, не много пълните, но със съвършена форма устни, квадратната брадичка. Изглеждаше уморен и малко по-стар, отколкото го бе помислила при пръв поглед. Красотата му продължаваше да е все така очевидна, но в очите му се таеше цинизъм, линиите около устата му бяха твърди и мрачни, брадичката му издаваше решителност и й напомни, че пред нея стои детектив с дългогодишен опит. Погледите им се срещнаха и той смръщи вежди.

Тя също смръщи вежди. Отново беше нервна и се надяваше, че няма да се издаде.

— Има ли още нещо? — запита.

— Искам само да знаеш. Вчера не мислех, че ще се измъкнеш жива. Имал съм си работа с Родригес и преди.

Кейт преглътна, без да е размислила каква трябва да е реакцията й, а после осъзна, че тази е възможно най-подходящата, като се имат предвид лошите спомени от случилото се и стресът.

— Това малко улеснява нещата — каза, защото беше очевидно, че той се опитва да снеме от плещите й част от вината за отнемането на човешки живот. Каквато според него тя изпитваше. — И, между другото, в случай че не съм го казала, благодаря, че вчера се опита да спасиш живота ми.

Той се усмихна леко и в ъгълчетата на очите му се образуваха бръчици.

— Такава ми е работата.

След това излезе в коридора, където го чакаше Фишбек. Двамата тръгнаха към асансьора рамо до рамо, в абсолютен синхрон, без нито веднъж да погледнат назад. Не разговаряха. Вратата на Мона беше отворена, но тя или говореше по телефона, или бе заета с нещо друго, защото не се показа и не направи нов опит да очарова Брага, което, както Кейт знаеше, щеше да направи, ако имаше възможност.

Когато се отдалечиха достатъчно, Кейт затвори вратата на офиса си и се облегна немощно на нея все още с ръка на бравата. Допирът накара тениската й да прилепне към тялото и тя осъзна колко е потна — нещо, което никак не й бе приятно. Сърцето й продължаваше да бие прекалено бързо. Краката й заплашваха всяка секунда да се огънат. Трябваше да положи усилие на волята, за да не се свлече на земята с разтворени крака. Затвори очи, нормализира дишането си и се застави да се успокои.

„Трябва да бъдеш силна.“

 

 

— Красива дама. — Тонът на Фишбек издаваше замисленост. Носеха се надолу с асансьора. Бяха само двамата вътре.

— Да. — Том се бе подпрял на стената и бе скръстил ръце на гърди, погледът му следеше числата, които проблясваха над вратата. Кейт Уайт беше красива, дори изключително красива, макар и малко прекалено слаба за вкуса му. Слабите жени обикновено не му допадаха, което вероятно се дължеше на италианската му кръв.

— Долови ли предпазливост у нея?

— Малка.

— И така, какво мислиш?

Стигнаха приземния етаж и вратите се отвориха. Двамата понечиха да излязат заедно и едва не се сблъскаха.

— Добър въпрос — каза Том.

Във фоайето имаше може би дузина хора, четирима от които бяха охрана, внимаваща вътре да не нахлуят представителите на медиите, затова двамата не казаха и дума, докато не излязоха на тротоара пред сградата. А той бе претъпкан — отчасти защото беше тесен, отчасти защото в средата му, малко вдясно от сградата, един репортер вземаше интервю от някакъв глупак и всички трябваше да ги заобикалят. Като продължаваха да мълчат, двамата закрачиха с широки крачки към колата на Том, паркирана неправилно до тротоара, защото единственото свободно място беше точно пред знака „Не паркирай“. На чистачките им не бе залепен талон за глоба — кой знае защо, а може би защото Том бе окачил полицейската си значка на огледалото за обратно виждане с надеждата да предизвика съжаление. Паркирането във Филаделфия бе голям проблем, макар че планът на града бе мечтата на всеки архитект. „Броуд стрийт“ се простираше на север и юг, „Маркет стрийт“ — на изток и запад, а всички останали улици бяха паралелни на тези двете. Единственият проблем беше, че когато планът на града бил изработен, автомобилите още не били изобретени. И сега, когато се произвеждаха с хиляди, за тях нямаше място. По-голямата част от жителите на Филаделфия бяха приели отдавна тази тъжна истина и с мрачно примирение използваха метрото.

— Изглежда, че това е щастливият ти ден — отбеляза Фишбек и отвори вратата на колата. Том проследи погледа му и видя познатата триколка, обслужваща паркинга, да проблясва на слънчевата светлина и да минава бавно покрай редицата паркирани превозни средства. Управляваше я жена в синя униформа, а целта й без съмнение беше техният автомобил.

Том се разбърза. Действаше на принципа, че е по-добре да избегнеш глобата, отколкото да се опитваш да убедиш служителя да не те глобява. Заобиколи колата пред тях и в този миг подухна свеж ветрец, така различен от обикновения за града мирис на изгорели газове и топящ се асфалт. Внезапният полъх разроши косата му и развя сакото му. Той автоматично започна да закопчава сакото си, за да се предпази от студа, но ето, че горното копче се откъсна. Падна на паважа и се търкулна.

„По дяволите.“

Хвърли бърз поглед през рамо — триколката бе все още поне на дузина коли от тяхната; телевизионният репортер бе все още зает — и рискува живота си, като се хвърли да извади копчето изпод предното ляво колело. След това побърза да влезе в колата, да запали двигателя и да пусне копчето между двете седалки.

— Какво е това? — запита Фишбек, проследил движенията му със смръщени вежди.

— Проклетото копче се откъсна. — Том се вля плавно в уличното движение. Типично за центъра на града, то бе натоварено и автомобилите се движеха бавно, което означаваше по-скоро да се мушнеш между тях, отколкото да чакаш да се отвори място.

— Сакото ти? — И двамата не обърнаха внимание на клаксоните, които се обаждаха възмутено зад тях. Фишбек погледна конците, отбелязващи мястото на копчето, и поклати глава. — Алилуя! Може би сега ще си купиш ново сако.

Ъгълчетата на устните на Том се извиха нагоре, когато минаха покрай триколката от паркинга.

— Глупости! Вероятно ще успея да го зашия.

Фишбек нададе стон. След това свали прозореца. Преди Том да осъзнае какво се кани да направи, взе копчето и го хвърли на улицата.

— Защо го направи, за Бога? — Том проследи движението му с крайчеца на окото си.

— За да те спася от теб самия. Том, трябва да си купиш нови дрехи. Едно, дори две сака. По дяволите, купи си цял нов гардероб и си поживей!

Том натисна спирачките при светофара. Група туристи, преметнали фотоапарати през рамо, делови хора и студенти от филаделфийските университети, жители от предградията, дошли на покупки, забързаха по пешеходната пътека пред тях. Съзнанието му регистрираше подробностите, без той да го иска дори, благодарение на дългите години служба.

— Знаеш ли какво, Фиш? Върви на майната си.

Това беше казано без злоба. И двамата го знаеха. Бяха приятели още откакто играеха футбол заедно в гимназията „Свети Алойзиъс“ в Южна Филаделфия. Фишбек се бе присъединил към полицията година след Том и двамата бяха партньори през последните четири години. Фишбек знаеше историята на Том — за развода и всичко останало. Беше му известно, че след развода Том се пазеше от всичко, което дори намирисваше на постоянно: предпочиташе да наеме апартамент, отколкото да живее в собствено жилище; предпочиташе върволицата от жени пред постоянна приятелка; нямаше домашни любимци и използваше служебна кола, която се подменяше на всеки няколко години. Дори се хранеше от хартиени чинии. Том се стараеше да не изпъква, вършеше работата си възможно най-добре и пестеше почти всичко, което изкарваше. И не можеше да си представи защо всички — от собственото му семейство до Фиш — имаха проблем с това.

Не че то го интересуваше особено.

— Чудесно! — Гневът на Фиш бе очевиден. — Така да бъде, задник. Носи старите си раздърпани дрехи. И работи непрекъснато. Не се забавлявай. И виж на кого ще се паднат всички жени.

Том се усмихна. Фишбек също, макар и неохотно. И двамата знаеха кой е номер едно, що се отнасяше до жените, и кой се опитва упорито да привлече вниманието им. Макар че Фиш обикновено се справяше, след като бе положил целия този труд.

— Не мислиш, че тя е подхвърлила оръжието, нали? — запита Фишбек след миг, върнал се към изоставената тема.

— Кейт Уайт? — Том беше в съдебната зала. Беше видял с очите си обхваналия я ужас, когато Родригес я бе сграбчил. Ако се бе преструвала, той бе готов да върне значката си. — Не.

Загадката откъде Сото бе взел пистолета, с който бе убил съдията Моран, беше според детективите ключът към разгадаването на конспирацията, чиято кулминация се бе разиграла в съдебната зала. Те бяха само един от няколкото екипа, работещи по престъплението от различни ъгли. И бяха натоварени със задачата заради Чарли, а и защото Том беше в съдебната зала в онзи момент, което му даваше перспектива върху събитията, с която другите не разполагаха. Но всички замесени бяха мъртви, което, до известна степен, спъваше работата на полицията. Родригес, Сото, Лони Пак и Чили Нютън — те бяха извършителите на убийствата и вече бяха платили възможно най-високата цена за престъпленията си. Не бе възможно да ги арестуват, да ги съдят, нито да им дадат смъртна присъда, макар всички, работещи в съдебната система и в полицията, да искаха възмездие. Но при дадените обстоятелства възмездието щеше да дойде след упоритата и сравнително бавна работа на детективите.

Някой със сигурност беше помогнал на убийците и в момента разследването се съсредоточаваше в намирането на този някого. Том беше почти сигурен, че използваните от тях оръжия са били скрити или в самата съдебна зала, или в килиите им и в краен случай — в охранявания коридор. Но ако оръжията бяха оставени някъде извън съдебната зала, то вероятно щеше да има нападения и извън нея. А такива нямаше. Единственият опит за бягство бе извършен в съдебна зала 207.

Всичко това означаваше, че оръжията са били скрити от някого, който има достъп до залата. Вътрешен човек.

Светофарът светна зелено и Том зави наляво. И двамата знаеха къде отиват — в административната сграда на полицията на ъгъла на Осма улица и „Рейс“ или, както я наричаха заради формата й — Кръглата сграда.

— Тя крие нещо. Беше нервна — отбеляза Фишбек.

Том го знаеше. Тя се опитваше да запази спокойствие, но сигналите бяха прекалено много, че да не им обърнат внимание. Но нещо — може би пълните й с ужас сини очи, които го гледаха така, сякаш бе единствената й надежда за спасение или може би треперещият й глас, когато разговаряха по телефона и тя му каза, че е самотна майка, а може би дори и уязвимостта, която усети в нея, докато я носеше на ръце — го караше да иска да я защити. Не знаеше от какво бе предизвикана нервността й, но бе сигурен, че не тя е скрила оръжията. Беше сигурен, че тя по никакъв начин не е свързана с опита за бягство. Макар да бе готов да разследва тази възможност и да приеме, че е сгрешил, ако се окажеше така.

— Може би аз съм предизвикал у нея спомени за кошмара.

— Възможно е — отговори Фиш.

— Може да е подправила препоръките си за постъпване на работа и да се страхува, че всичко ще се разкрие при разследването.

— И това е възможно — съгласи се Фиш.

Том зави надясно при пазара и ето, че Кръглата сграда изникна пред погледите им. Тя бе огромна, многоетажна, овална и с правоъгълна пристройка, която приличаше на опашка. По мнение на Том — което той охотно споделяше с всички през годините — приличаше на огромен каменен сперматозоид. Пред нея имаше няколко буса на телевизията, а всичките й входове и паркингът се охраняваха. Всички флагове над централното кубе бяха свалени наполовина и се развяваха тъжно на фона на синьото небе, напомняйки му за вчерашния ужас и за хората, намерили смъртта си в него.

Истински късмет беше, че брат му не бе един от тях.

— А може и да е от онези невротички, които се напрягат без основателна причина всеки път, когато нещо се обърка — каза Том.

Фиш издаде неопределен звук.

— Вярваш ли, че е намерила пистолета на Чарли там, на пода в коридора? Точно там, където е имала нужда от него?

Експертизата вече бе доказала, че Родригес е застрелян със служебния револвер на Чарли. Главната причина да посетят Кейт в офиса й бе да разберат как той е попаднал в ръцете й.

— Не виждам причина да не й вярвам. Поне засега. — Том направи пауза, за да огледа паркинга. Но още щом влязоха в ограденото място, охраняващият го полицай ги позна и им посочи свободно място. — Каза, че предпазителят е бил свален, което означава, че някой се е канел да стреля с него. Може би е имало борба и Чарли е изтървал револвера си в коридора. А е възможно и някой да го е отнел от Чарли и после да го е изтървал там.

— А може би тя лъже.

Том стисна устни. Такова беше и подозрението, което го измъчваше.

— Защо би ни лъгала?

— Защото има нещо да крие?

Том не отговори.

Фишбек скръсти ръце на гърди и го изгледа дълго и преценяващо.

— Тя те възбужда, нали?

— Какво? — На Том му бе необходима около секунда да осъзнае истината в думите на Фиш, а после се запита защо досега не се беше сетил сам. Защото не искаше да си го признае, разбира се. Това усложняваше нещата, а той определено не искаше никакви усложнения. Но истината си е истина. И в този случай истината беше следната — в мига, в който я бе видял в съдебната зала, крехка, руса и много красива, с широко отворени от страх очи и все пак смела в хватката на Родригес, бе изпитал веднага нещо, което бе доста различно от отношението полицай — жертва. Защо? Както тактично бе отбелязал Фиш, тя го възбуждаше. По дяволите. Не че той някога щеше да го признае. И не че имаше значение. — Ти си луд.

Том се насочи към свободното място и успя да го заеме точно навреме, като изпревари буквално на сантиметри една синя каравана, която без никакво затруднение идентифицира като зачислена на Отдела по наркотиците. Офицер Фил Уоблонски, който работеше под прикритие и едва можеше да бъде разпознат с тази гъста брада и слънчевите очила, свали тъмния прозорец и стрелна Том с неприязнен поглед. Том му отвърна със същото.

— Искам само да кажа, че трябва да останеш обективен. — Фиш разкопча колана си, а Том изключи двигателя. — Това, че прилича на ангел, не означава, че е такъв.

Том също разкопча колана си.

— Обвиняваш мен в това, което чувстваш ти — каза на гърба на Фиш, който вече бе слязъл от колата. — Тя възбужда теб.

— Да, но разликата е, че свободно го признавам — отговори Фиш и двамата закрачиха към входа на сградата. Пред него бяха струпани репортери и двамата, без да кажат и дума, но по взаимно съгласие, тръгнаха към един от страничните входове. Нито един от двамата не искаше да бъде нещастното ченге, уловено в предаване на живо по телевизията във връзка с настоящото разследване. Заповедите на главния шеф бяха повече от ясни — всички, без изключение, да си затварят устата. Фиш стигна първи до небиещата на очи метална врата и я отвори. — А ти отричаш, което е опасно. Да, аз също я гледах непрекъснато, но тя гледаше теб с онези свои огромни сини очи.

— Върви на майната си, Фиш — повтори Том, мина покрай него и влезе в Кръглата сграда.

Стаята на дежурните в отдел „Убийства“ се намираше на първия етаж. Беше голяма, правоъгълна и вечно неподредена. Тук лесно се събираха шейсет и четирима дежурни, плюс началник-смените и обслужващия персонал. Том мина първи през стъклената врата, а Фиш го следваше по петите. В стаята на дежурните винаги цареше оживление — Филаделфия бе на трето място в страната по убийства, което имаше достатъчно лоши страни, но поне даваше прехрана на детективите, шито работеха усилено за разрешаването им. Днес обаче оживлението и шумът се бяха издигнали до ново, по-високо ниво. От ръката на затворници бяха загинали съдия и охранители — и то убити в Центъра по правосъдие — е, това беше нещо ново. И смущаващо. Черна точка за полицията във Филаделфия.

С други думи, този случай бе от изключителна важност. Някои от полицаите го приемаха дори лично. Е, донякъде лично.

Посрещна ги хор от гласове, когато влязоха и се разделиха, тъй като всеки тръгна към бюрото си. Том махна на всички с ръка и тъкмо се настаняваше на скърцащия стол зад бюрото си, когато сержант Айк Стела, петдесет и пет годишен ветеран, служил в полицията двайсет и осем години и началник на смяната, се спря до него. Стела бе едър — около метър и деветдесет — и нито грам излишна тлъстина. Кожата му бе мургава, бе плешив, ако се изключеше косата, която растеше на тила му от ухо до ухо, чертите на лицето му бяха остри и мъжествени, а поведението му беше рязко и даваше ясно да се разбере, че никакви глупости не му минават. Може би не всички обичаха Стела, но абсолютно всички го уважаваха. Той изискваше много от всички и можеше да им крещи в лицето, но когато имаха нужда от помощ, бе винаги до тях.

— Разполагаш ли вече с нещо? — запита Стела, смръщил вежди, каквото беше обичайното му изражение.

— Все още нищо, което да си струва.

— Някаква идея откъде са взели оръжието?

— Работя по въпроса.

— Работи по-бързо — каза Стела и сви устни. — Има любопитни, които искат да знаят.

Той се отдалечи и Том се хвана за работа. Следващия един час прекара на бюрото си в записване на разговора с Кейт Уайт, отговаряне на телефонните обаждания, преглеждане на свидетелските показания и опит да се справи с цялата документация по случая, която се трупаше непрекъснато. Проблемът не беше, че не разполагат с достатъчно информация. Дори, в известен смисъл, разполагаха с прекалено много информация. А бяха още само в началото. Той не се съмняваше, че истината е някъде там, заровена сред бумащината хартия. И купът щеше да става все по-висок с напредването на случая. Проблемът беше, че като че ли търсеха игла в купа сено.

Краят на работния ден, 17:00, завари Том да говори по телефона с доктор Мери Харди, която потвърди, че изстрелите, ранили Чарли и причинили смъртта на полицая Дино Русо, са дадени със служебното оръжие на Русо, което било намерено близо до трупа на Чили Нютън. По него имало отпечатъци от Нютън и Русо.

Том затвори и се върна към бележките си, изпаднал в усилено мислене. Беше очевидно, че оръжието на Русо му е било отнето преди или след смъртта му. И така, вече знаеха откъде е дошло едно от оръжията, използвани от затворниците. Онова, с което Сото бе застрелял съдията и охраната обаче, не беше служебно и не можеха да го проследят, тъй като всичките данни от него бяха изтрити. Двата други пистолета — с всеки от които бяха убити охранител и цивилен гражданин — бяха PSM и неслужебен „Глок“, данните от които също бяха изтрити и най-вероятно бяха незаконни. Загадката беше от кого и как са купени.

Имаше намерение да открие.

— Ще работиш цялата нощ ли? — запита Фиш.

Том вдигна поглед от бележките си и видя, че партньорът му стои до бюрото му. Фиш бе облякъл сакото си, което означаваше, че се кани да си тръгне. Поглед към дигиталния часовник на бюрото му каза на Том, че е 18:02. Осъзна, че е смъртно уморен. Предната нощ бе прекарал в болницата при Чарли. Позволяваха му да остава при него по петнайсет минути на всеки два часа (такива бяха правилата в интензивното отделение), а през останалото време седеше в чакалнята в компанията на майки, сестри, зълви и балдъзи, както и други роднини, приятели и колеги полицаи, дошли да успокоят семействата на пострадалите.

— Не. — Остави химикала, размърда рамене и изви врата си във всички посоки в напразен опит да се отърве от сковаността и напрежението, и се изправи. Сакото му бе преметнато на облегалката на стола. — Тръгвам.

— Проверих експертизите. Разстоянието и ъгълът съвпадат — каза Фиш с недоволна нотка в гласа, докато двамата излизаха рамо до рамо от сградата. — А и отпечатъците й са по цялото оръжие. Изглежда, че твоята красива малка прокурорка все пак е застреляла Родригес, както твърди.

Думите, твоята красива малка „прокурорка“ бяха откровено заяждане. Том го знаеше, затова не им обърна внимание.

— Добре е да го знам — отговори спокойно.

Излязоха от сградата и спряха за малко на тротоара. Колата на Фиш беше на паркинга, така че там пътищата им се разделяха. Здрачът скоро щеше да премине в пълен мрак и няколко от по-агресивните звезди вече бяха изгрели на пурпурносивото небе. Меката бяла светлина на халогенните лампи осветяваше фасадата на сградата и паркингите, които я обграждаха. Лекият ветрец носеше със себе си слабия мирис на изгорели газове.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — запита Фиш.

Том поклати глава.

— Ще отида в болницата.

— Искаш ли компания? — Фиш бе отишъл в болницата с него и предната вечер, но разследването го бе призовало да изпълни дълга си. Точно както бе принудило и Том да се яви на работа тази сутрин и да остави останалите членове на семейството да се тревожат и грижат за Чарли.

— Цялото ми семейство е там. Снощи бяха дошли и братовчеди, които никога през живота си не съм виждал. Имам компания в болницата.

— Въпреки това, вероятно ще се отбия по-късно.

Том кимна, после вдигна ръка за довиждане и двамата тръгнаха към колите си.

— Един съвет — извика Фиш през рамо и Том го погледна въпросително. — Съблечи сакото си, преди да отидеш там.

Том сведе поглед към дрехите си и видя конците на мястото на откъснатото копче. Направи гримаса. Добре, може би — благодарение на Фиш — сакото беше изгубена кауза. Щеше да извика: „Върви по дяволите!“ след Фиш, но се страхуваше, че репортерите, настанили се като че ли трайно пред сградата, могат да го чуят. И ето, че следващата история вероятно щеше да разказва за раздор сред детективите от отдел „Убийства“.

А това нямаше да е никак добре.

 

 

Половин час по-късно, все още със сакото, защото нещо трябваше да крие кобура му, а нямаше намерение да се отбие вкъщи и да се преоблече само за да угоди на Фиш, Том влезе в претъпканата, ярко осветена чакалня пред интензивното отделение. И беше, както и бе предполагал, веднага погълнат от многобройните си роднини.

— Томи! — Майка му стана от дивана, където седеше до сестра му Мириам и неговата средна сестра, трийсетгодишната Вики, за да го прегърне. Той й отвърна с любов и вдъхна аромата на парфюма й — „Шалимар“ — който тя използваше, откакто се помнеше. Баща му обикновено й купуваше огромно шише на Коледа и след смъртта му тя продължаваше предано да го използва. Анна Брага бе вече на шейсет, беше ниска и приятно закръглена, за разлика от децата й, които приличаха на баща си по телосложение, с черна коса (боядисваше сивите коси), която бе винаги фризирана по последната мода, и все още красиво лице с меки черти, по което се забелязваха само няколко бръчки. Днес лешниковите й очи бяха зачервени и по-малко блестящи от обикновено заради пролетите предния ден сълзи, но червилото й бе предизвикателно червено, а бузите й бяха порозовели от почти незабележимия руж. Беше вдовица, но животът продължаваше. Обличаше се добре — днес носеше светлорозова блуза и сиви панталони — работеше като хостеса в „При Роко“ на италианския пазар и понякога дори излизаше на срещи. Децата й, както винаги им казваше, бяха нейният живот.

— Чарли е по-добре, слава на Бога. — Прекръсти се. — Ял ли си?

— Хапнах бургер по пътя за насам — излъга той, а майка му отстъпи крачка назад, за да го огледа критично. Отговорът му бе чиста самозащита. Ако беше отговорил отрицателно, майка му щеше да накара някого — вероятно най-малката му сестра Наталия — да му донесе нещо за ядене и да го гледа как изгълтва всичко до последната троха. После щеше да му каже, че трябва да се храни повече и да наддаде няколко килограма.

— Изгубил си копче от сакото си. — Неодобрителният й поглед се спря на висящите конци. Смръщи вежди, после вдигна поглед и поклати глава. — Имаш нужда от някого, който да се грижи за тези неща. Съпруга. Мъжете не мислят за подобни неща.

Том едва се сдържа да не извие очи към тавана. Единственото, което го спираше, беше знанието, че тя ще го удари по главата, ако се осмелеше. През последната година непрекъснато му повтаряше, че има нужда от съпруга, и това започваше да го подлудява. Погледът му намери двайсет и девет годишната Наталия, която бе стройна и привлекателна в дънките и оранжевия си пуловер, с гъстата черна коса, подстригана по момчешки късо. Носеше лек грим — поне доколкото Том можеше да види. Беше омъжена от седем години, майка на две деца, които отглеждаше, а сега стоеше до дивана и разговаряше с жена, която Том не познаваше. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна, очевидно чула думите на майка им. След това му помаха с пръсти в доброжелателен поздрав.

— И така, какво е състоянието на Чарли? — Мислеше, че най-добрият начин да отвлече вниманието на майка им от него, е да го насочи към брат си.

— Махнаха дихателната тръба. Тери е с него.

Правилата на интензивното отделение позволяваха при пациента да има само по един човек.

— Това е добре.

— Здравей, Том. — Вики стана и също го прегърна. Най-голямата от сестрите му, трийсет и две годишната Тина, майка на три деца, не беше тук. Том забеляза това, докато отвръщаше на прегръдката на Вики. Вики беше висока и слаба, с дълга черна коса, която носеше сплетена на тежка плитка. Беше омъжена от десет години — всички Брага се женеха млади и се плодяха като зайци — и имаше две момичета и едно момче. Тя бе учителка в детска градина, а през свободното си време рисуваше. Днес беше облечена в свободна, дълга до глезените, светлосиня рокля, покрита с малки бели цветчета. Тя се отскубна от прегръдката му, погледна го право в лицето и смръщи вежди.

— Бедният, имаш торбички под очите. Спал ли си въобще напоследък?

— За Бога, не говори така, защото мама пак ще започне да ме упреква — каза й тихо Том и хвърли тревожен поглед на майка им, която, за щастие, беше обърнала глава встрани и разговаряше с леля им Мириам. — Ще ме накара да спя тук, на дивана.

Това накара Вики да се усмихне. А се усмихваше, защото прекрасно знаеше, че думите на Том абсолютно отговарят на истината. Анна Брага се тревожеше за всичките си деца, но най-вече за Том, който бе мъж, най-големият, и нямаше семейство.

— Мисля да отида да погледна как е Чарли. — Том се опитваше да се измъкне, преди майка им да е забелязала уморения му вид. — Може би Тери ще пожелае да си почине.

Снаха му Тери беше червенокоса и ожесточено отстояваща независимостта си счетоводителка. Том беше убеден, че Чарли бе привлечен от нея, защото бе така различна от жените, с които бе израснал. Тя хвърли поглед през рамо, когато Том отвори вратата на интензивното отделение. Като го видя, се усмихна, стана от стола и отиде при него.

— Радвам се, че си тук — каза тихо, след като си размениха прегръдки. — Отиди при него.

Тя излезе навън, а той влезе в стаята, сбърчил нос заради неприятния мирис на антисептици и кой знае още какви други неща, нахлул в ноздрите му. Дежурната сестра го изгледа внимателно и застана в долния край на леглото, после, вероятно уверила се, че е безвреден, се скри зад бялата завеса, обграждаща леглото на съседния пациент.

Том си помисли, че тук, в интензивното отделение, е студено и странно тихо. Ако се изключеше жуженето и писукането на различните апарати, нямаше никакви шумове — не се чуваха гласове, звън на телефони и буботенето на телевизори, нямаше дори шум от стъпки. Като че ли пациентите висяха в някакъв въздушен свят между живота и смъртта.

Застана в подножието на леглото и се хвана за таблата. Завеса отделяше брат му от онзи, който бе на съседното легло, но тя не стигаше чак до долния край на леглото. Том забеляза многобройните апарати, които жужаха и премигваха, системата и множеството тръбички, изчезващи в тялото на брат му, бинтовете, опасващи гърдите му, и почувства как стомахът му се свива.

Брат му наистина се беше отървал на косъм.

После погледна лицето му — нещо, което отлагаше, защото бледността и застиналостта му го тревожеха по-силно, отколкото искаше да признае дори пред себе си — и откри, че Чарли също го гледа.