Карън Робърдс
Признат за виновен (22)

Глава 22

— Да — отговори Бен и се втурна към златистия стол.

— О, не! — Кейт го хвана за рамото и го побутна към стълбите. — Кажи „Лека нощ“.

Кейт не виждаше изражението на лицето на Бен, но виждаше това на Том. А той гледаше съзаклятнически сина й. В отговор Бен сви рамене. Беше готова да заложи чека, който щеше да получи в понеделник, че синът й красноречиво извива очи към тавана.

Като че ли се бяха съюзили срещу нея. Като че ли между тях двамата — тъй като бяха мъже — съществуваше някакъв вид специална връзка.

Кейт смръщи вежди.

— Лека нощ, Том — каза Бен. — Благодаря, че ми помогна в баскетбола.

— Няма защо. Лека нощ.

Двамата с Бен бяха вече в подножието на стълбите. Тя се качи горе с него, защото втората алтернатива беше да остане долу с Том. Знаеше, че рано или късно ще трябва да се изправи срещу него и проблемите, които той представляваше, но за момента „късно“ й се струваше по-приемливо.

Трябваше първо да събере мислите си.

— Том ми харесва — каза Бен, като стигнаха върха на стълбите. Хвърли поглед през рамо към нея, докато тя го следваше към банята.

— Да. — Сърцето на Кейт се сви. — Но той ни помага само за момента. С нас е временно. Когато всичко се оправи, вероятно няма да го видим никога повече.

Бен спря на прага на банята и се обърна да я погледне.

Щастливият блясък в очите му се беше стопил. Изглеждаше разтревожен и много по-голям от деветте си години.

— Някой се опитва да те нарани ли, мамо?

— Не! Разбира се, че не. — Бен я познаваше наистина добре, така че сама не знаеше защо се изненадва от това, че е доловил тревогата й. Обаче тя трябваше да го пази, а не той — нея. Нямаше дори да му намекне колко голяма е опасността. — Защо, въобще, ми задаваш подобен въпрос?

— Защото напоследък ти се случват много лоши неща. А Том е ченге. И това е втората последователна вечер, която ще прекара в дома ни.

Да, трябваше да помни, че никога нищо не убягва на Бен.

— Това е, защото… защото… — Отчаяно търсеше обяснение, но не намираше. „Мисли!“ — Това е само предпазна мярка. Защото получих голямо обществено внимание след случилото се в Центъра. Том ще остане край мен само докато шумът утихне.

Бен продължаваше да изучава лицето й.

— А аз се надявах, че може да е твой приятел.

Кейт се опита да не покаже изненадата и разочарованието, които думите му извикаха у нея. След раждането на Бен не беше имала нито един приятел. Как подобна мисъл бе влязла в главата му?

Нямаше да го запита. В правното училище бе научила никога да не задава въпрос, ако не иска да чуе отговора.

— Не. — Гласът й бе твърд. — Той няма да бъде мой приятел. Той е просто мил човек, който си върши работата. Това е всичко. Хайде, изкъпи се.

Той влезе в банята и затвори вратата, а тя се подпря на стената и затвори очи.

Не съзнаваше колко самотна се чувства, докато Бен не я накара да мисли, че Том би могъл да бъде неин приятел. Вече цели девет години, всяка нейна мисъл и всяко действие бяха подчинени на опита й да осигури добър живот на Бен. Тя самата и нейният живот нямаха никакво значение. Дали беше права да постъпи така със себе си?

„Може би? Или може би не? Направих това, което трябваше.“

След като Бен заспа, тя бе така уморена, че очите й се затваряха сами. А утрешният ден щеше да е изключително тежък, тъй като със загубата на колата си бе загубила още дипломатическото си куфарче с цялото му съдържание, лаптопа и телефона си, дамската си чанта, в която бяха личните й документи и кредитните карти (желая ти късмет, Марио, тъй като лимитът на всички е достигнат), както и други лични вещи. Добрата страна беше, че дори да бе готова на огромно усилие на волята, нямаше да може да свърши нищо тази вечер.

Така че след като Бен спеше, а Том щеше да охранява дома й, тя можеше спокойно да си легне.

Само че не можеше.

Защото първо трябваше да слезе долу и да се справи с проблема в лицето на Том.

Той не беше в дневната, макар телевизорът и осветлението да бяха включени. Кейт се огледа и в същото време чу тихи шумове да долитат от кухнята. Твърдо решена да остави това зад гърба си, тръгна нататък.

Всички лампи в кухнята бяха изгасени. Ако се изключеше светлината от екрана на телевизора, тук цареше пълен мрак заради спуснатите щори. Огледа се, не видя Том и страхът веднага надигна глава. Възможно ли беше нещо да се е случило? Да е излязъл навън? Или Марио и компания да са нахлули и да са го победили? Кръвта й замръзна във вените от страх и тогава го чу да изругава тихо под носа си. Беше някъде съвсем близо до нея. Нямаше съмнение, че гласът е на Том, и изпитала облекчение, тя направи предпазливо две крачки и го откри зад хладилника. Подпираше със стол вратата към гаража.

— Какво правиш? — запита тя, много изненадана от неочакваната гледка.

Той й хвърли поглед през рамо. Трудно бе да се каже в този мрак, но й се струваше леко смутен, че е хванат на местопрестъплението.

— Вземам предпазни мерки.

Тя не можа да сдържи усмивката си. Като че ли всичките й илюзии за смелото ченге щяха да се стопят на секундата.

— Точно така щях да направя аз, ако ти не беше тук, знаейки, че това действие е всъщност безполезно.

— И щеше да бъдеш права. — Остави стола, който очевидно бе вече в желаното от него положение, и тръгна към нея. — Но сега няма да чуем шум от влизане с взлом, защото си изгубила ключа си. Ще е много лесно за този, в чиито ръце е, да влезе в къщата ти. Сложих стола тук, за да чуя, ако някой се опита да отвори вратата.

— Умно. Сложи ли стол и пред входната врата?

Ако беше сложил, то тя не бе го видяла. Но като се имаше предвид колко е уморена и разтревожена, всичко беше възможно.

— Още не, но ще сложа.

Тя го погледна и видя, че е само на метър от нея.

— Чудесно. — Усмихваше му се като идиот, а той й отвръщаше с горчива усмивка. В сцената между тях двамата имаше уют и топлина и да, по дяволите, щастие, макар да бяха заети с барикадирането на вратите на дома й, за да затруднят достъпа на някои наистина лоши момчета, които вероятно искаха не само да я сплашат, а и да я наранят. Той беше висок, мургав, опасен (тези смешни столове бяха без значение) и дяволски сексапилен. Усмивката му караше сърцето й да тупти по-бързо, а по бузите й да избива руменина. Усещаше, че въздухът между тях е зареден с електричество. И тя не можа да прогони спомена за онази целувка.

А споменът извика у нея такъв страх, че стомахът й се сви на топка.

„Не. Не. Не.“

Усмивката й веднага угасна. Беше се подпряла на кухненската маса и беше прекалено близо до него, затова се изправи и направи две крачки встрани и назад. В момента не можеше да се справи с близостта му.

— Какво? — запита той и повдигна въпросително вежди.

— Трябва да поговорим. — Тя се завъртя рязко на пети и тръгна към сравнително осветената дневна.

— Започваш да говориш като мен.

Последва я. Като стигна до масичката за кафе, тя се обърна с лице към него. Той стоеше само на няколко метра от нея, на прага. Беше спрял едновременно с нея. Кейт срещна погледа му. Продължаваше да усеща електричеството във въздуха между тях, а сърцето й биеше все така бързо.

— Първо искам да ти благодаря за подаръка, който направи на Бен. И за това, че игра с него цяла вечер.

Той сви рамене. Беше пъхнал палци в джобовете си, изражението на лицето му беше непроницаемо.

— Няма проблем. Бен ми харесва.

— Радвам се. Защото Бен също те харесва. И това е част от проблема.

— Има проблем?

Тя направи пауза — колкото да събере мислите си — и кимна в отговор на въпроса му, преди да продължи:

— Виж, за случилото се тази вечер… — Ако щеше да говори за това, то бе по-добре да бъде по-точна, тъй като тази вечер се бяха случили много неща. — За ц-ц-целувката… — Господи, ето, че заекваше. Колко патетично! — Работата е там, че не се целувам с мъже. Не се увличам емоционално. Не излизам на срещи. Прекалено съм заета и… И това не е добре за Бен.

Ето. Каза го. Поне по-голямата част.

— И какво означава това?

— Че съм ти благодарна, че и тази вечер ще останеш в дома ми, и че оценявам всичко, което направи за нас двамата, но… след тази вечер, не мисля, че трябва да се виждаме повече.

— Не знаех, че се виждаме.

Тя издаде звук на раздразнение.

— Знаеш какво искам да кажа. Не мисля, че трябва повече да идваш в дома ми. Не искам да се виждаш с Бен. Знам, че трябва да си вършиш работата, и съм готова да отговарям на въпросите ти — когато изникнат такива — но искам отсега нататък отношенията ни да са строго професионални. Без повече…

Гласът й заглъхна в търсене на най-подходящите думи.

— Целувки? — подсказа й той.

Тя вирна брадичка.

— Да. Точно така.

— Добре — съгласи се той. — Имаш го.

Бързото му съгласие с нея я лиши от възможността да даде още аргументи. И също, ако трябваше да бъде честна, я обиди — макар и много малко. Защото целувката й беше харесала.

Не, ако трябваше да бъде честна, не само й беше харесала, а и я беше възбудила. И не искаше никога да свършва…

— Добре. — Сега вече присъствието му я смущаваше — което май бе смешно. Хвърли бърз поглед към дивана. — Хм… Чаршафите и завивките от предната вечер са в сушилнята. Ще ги донеса и…

— Аз ще ги донеса — прекъсна я той. — Знам къде е сушилнята и лесно мога да намеря онова, което ми трябва. Лягай си. Поспи.

Точно това трябваше да направи, защото беше уморена, а и така нямаше да е повече изложена на присъствието му. И особено защото една част от нея искаше да е в прегръдките му.

— Да, отивам — каза и тръгна към стълбите. Усещаше погледа му върху себе си. Поставила длан на перилата, се обърна да го погледне.

— Лека нощ — каза.

Той само кимна в отговор.

Кейт изкачи стълбите със съзнанието, че това е единственото правилно нещо, но въпреки това изпита дразнещо чувство за загуба.

А после се ядоса на себе си: „Идиотка! Как можеш да изгубиш нещо, което никога не си имала?“

 

 

През следващите два дни Филаделфия беше залята от синия цвят. Хиляди полицаи изпълваха улиците, за да отдадат почит на погребалните шествия на съдията Моран и своите колеги. В добавка, сякаш всички жители на Филаделфия бяха излезли от домовете си. В тези ранни утринни часове, всяко движение в града замря. Знамената бяха вдигнати наполовина. Камбаните биеха почти непрекъснато. Телата щяха да бъдат положени в огромната базилика „Свети Петър и Павел“, където бяха представителите на всички местни и няколко национални телевизии, за да отразят събитието. В момента те излъчваха сцени от живота на жертвите, а из цяла Филаделфия бяха поставени огромни телевизионни екрани, за да могат тълпите да наблюдават погребенията. Кейт присъства на всички погребения. Седеше между Мона и Брайън, които я държаха за ръцете — макар Кейт да не беше сигурна дали жестът целеше да успокои нея или тях самите. Погребенията бяха емоционално изтощителни — беше ужасно да виждаш мъката на опечалените семейства и особено за Кейт, която не можеше да се отърве от мисълта, че можеше да е сред жертвите и от Бен да пролива сълзи за нея.

Местните и национални телевизии се интересуваха и от нея. Тя, Брайън, Ед Къри и Сали Тонър, секретарката на съда, като единствените оцелели, бяха обсадени от камерите и микрофоните на репортерите, където и да отидеха. Бяха им задавани какви ли не въпроси. Един особено предприемчив репортер от CNN успя да ги залови и четиримата, докато чакаха асансьора в напразен опит да избягат от безмилостните представители на медиите през подземния гараж. За огромно разочарование на Кейт, техните образи и отговори на въпроси — Къри, като служебно назначен защитник, беше освободен от клетвата на служителите от прокурорския офис и отговаряше на въпросите — бяха излъчвани из цялата страна.

Обаче не можеше нищо да направи. Освен да премине и през това изпитание по възможно най-добрия начин.

Няколко пъти видя Том отдалеч, винаги в компанията на колегите му. Устата му бе здраво стисната, изражението на лицето му — сериозно, но беше така неустоимо красив, че Мона я мушкаше с лакът в ребрата, посочваше го (като че ли Кейт можеше да пропусне да го забележи) и въздишаше с копнеж по него. Но въздишаше само Мона, защото Кейт отказваше да въздиша по когото и да било.

Въпреки малката й реч, с която той така лесно се бе съгласил, беше прекарал и нощта в четвъртък на дивана й. Защо? Защото, след като заведоха Бен на училище в четвъртък сутрин и той я закара до работното й място — от застрахователната компания щяха да й докарат кола под наем по-късно там — той каза нещо, което й подейства като ток.

— Днес трябва да бъдеш изключително внимателна. — Тъкмо пътуваха по моста над града, Том я погледна и наруши неловката тишина, възцарила се в колата след слизането на Бен. — Вчера следобед открихме два обгорени трупа в запалена кола. Изглежда, че телата са на шофьорите, които е трябвало да измъкнат Родригес и приятелчетата му от затвора. Обаче Родригес и другите са били мъртви, когато тези двамата са били убити. Което означава, че онзи, който ги е убил, е на свобода. А като се има предвид лошият ти късмет напоследък… — В гласа му се долавяше сарказъм. — Мисля, че и ти можеш да бъдеш навестена от този човек. Така че, вземи предпазни мерки. Например, не прекосявай сама тъмния гараж. И въобще, не бъди сама. Точка.

Като осмисли думите му, кръвта на Кейт замръзна във вените й.

„Марио.“

Мотив, метод, възможност. Това бяха трите условия за успех при искането на присъда за случай на убийство. Както й бе добре известно, Марио бе на свобода вчера следобед, което означаваше — в зависимост от точния час на смъртта — че е потенциален извършител. Със сигурност имаше мотив. Когато ставаше въпрос за насилие, Марио беше способен на всичко. Агресивността му минаваше всякакви граници.

Но не можеше да каже на Том за Марио. Нито дума, нито сричка дори. Рискът беше прекалено голям.

И тогава й хрумна нещо неочаквано. Щом всичките й приятели от детството бяха мъртви и единствен Марио знаеше, че е била там, когато е умрял Дейвид Брейди, то тя беше единствената, която знаеше същото за него. А по онова време той беше на осемнайсет и вече можеше да бъде съден като възрастен. И въпреки отричанията му, най-вероятно той бе натиснал спусъка. Тя също така знаеше, че той бе застрелял Родригес. И бе взел участие в опита за бягство, при който съдията Моран бе изгубил живота си.

Тя бе по-голяма опасност за него, отколкото той — за нея.

И той го знаеше. Тя не беше глупава.

Ако Марио избиваше свидетелите на престъпленията си, тя вероятно бе на първо място в списъка му. При тази мисъл й се зави свят от страх.

— Защо не ми каза това снощи? — запита го, когато възвърна способността си да говори.

— Нямаше смисъл да те тревожа. Бях там и ти беше в безопасност. Днес е вече различна история.

„О, да. Определено.“ Опита се да направи физическите си реакции незабележими, да не му покаже, че изведнъж е изпитала необходимост да диша дълбоко и че се опитва да нормализира биенето на сърцето си.

След като тя не му отговори, той я погледна остро и продължи:

— Виж, обадих се на някои свои приятели. До довечера всички ключалки ще бъдат сменени и ще бъде инсталирана алармена система. Но нали знаеш, няма защита от собствената ни глупост. Ако нещо те поставя в опасност, трябва да ми кажеш, преди някой от вас двамата с Бен да е намерил смъртта си.

„О, Господи!“ Това бе най-лошият й страх и сега, след като той го изказа с думи, я изпълни цялата. Ако Марио дойдеше за нея и Бен беше наоколо, дали щеше да го остави жив? Не трябваше дори да се замисля, за да стигне до отговора. Не беше вероятно.

Трябваше ли да разкаже всичко на Том и така да се погрижи поне Бен да остане жив и невредим?

Или трябваше да измисли някакво алтернативно решение? И да напусне работа, да грабне Бен и да бяга? Но й бяха останали шест долара до понеделник — не, чакай, и те бяха изчезнали заедно с куфарчето й; бяха й останали само стотинките, които държаха в буркан в кухнята. А те нямаше да са достатъчно, докато си намери нова работа. И място, където да живеят.

Марио можеше да дойде сам, а можеше и да изпрати някого. Но като се имаше предвид колко много знае тя за него, най-вероятно беше да дойде сам. Вече никога нямаше да се чувства в безопасност у дома си. И винаги щеше да се оглежда страхливо през рамо.

„Винаги“ бе прекалено голям риск. Можеше ли да го поеме?

Можеше да се погрижи за безопасността на Бен, докато се опитва да се справи с Марио.

Том отново я погледна. Очевидно чакаше отговора й.

— Непрекъснато ти повтарям, че няма нищо — каза Кейт.

— Да, непрекъснато го повтаряш — съгласи се Том, но като че ли не й вярваше. Тя нямаше сърце да го убеждава. Беше й омръзнало да изрича лъжи.

Вече бяха прекосили моста и се намираха в гъсто населения и шумен район около Чайнатаун. Докато гледаше задръстените от тълпите улици, Кейт взе решение.

Играта между нея и Марио се беше променила. Изведнъж вече се играеше под надслов: „Победителят взема всичко.“

И тя щеше да спечели. Заради Бен.

Трябваше първо — докато направи новите си планове — да се погрижи за безопасността на Бен. Макар Том да представляваше друг вид заплаха и за двамата, щеше да постъпи умно, ако му позволеше да ги защити.

— Знаеш ли, изплаши ме до смърт. — Размърда се неспокойно на седалката и го погледна. — Наистина ли мислиш, че двамата с Бен сме в опасност?

Той зави наляво и пое по „Джунипер“. Бяха почти стигнали. Небостъргачите образуваха каньон, който се затваряше над главите им. Статуята на Били Пен, поставена на върха на сградата на общината, се виждаше в отвора между две сгради.

— Предполагам, че ти знаеш отговора по-добре от мен.

— Не искам да споря с теб… Ще те помоля за услуга.

— Каква?

— Мислиш ли, че тази нощ можеш пак да спиш у дома?

Той сви устни. Погледът, който й хвърли, беше непроницаем.

— Да.

— Но без… без… — Макар да бе глупаво, не можеше да изрече думите.

— Без целувки! — изкриви устни той. — Не се тревожи. Няма да те докосна отново. И двамата сме съгласни, че онова беше грешка. Но ще прекарам нощта при вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност, докато хванем онези момчета.

Заболя я, че описа целувката им като грешка. Макар че беше.

— Благодаря. Оценявам го. Разбираш, че не става въпрос за теб. В момента не мога да се впусна в емоционална връзка.

— Няма проблеми. — Гласът му бе сух.

Когато Том я остави пред офиса й, планът вече се бе родил в главата й. Първо трябваше да уреди Бен да прекара петъчната нощ у семейство Пери. Второ, трябваше да каже на Том, че ще бъдат извън града. После, скрила сина си на безопасно място и без Том да й се пречка наоколо, щеше да се изправи срещу Марио. Хрумна й, че тъй като мобилният й телефон беше у Марио, можеше да използва това като претекст да се свърже с него. Щяха да си уредят среща в дома й, уж за да поговорят, и ако Марио дойдеше — а тя смяташе, че има голяма вероятност да дойде, тъй като очевидно искаше нещо от нея — тя щеше да го застреля и да заяви, че е било самозащита. Според закона, щом е бил в къщата й при дръпването на спусъка, тя нямаше да бъде обвинена.

И проблемът щеше да е решен.

Решението беше ужасяващо и тя, като уважаваща себе си майка и прокурор, никак не искаше да го осъществи. Но сега, когато вече бе разбрала, че наистина се бори за собствения си живот, както и за този на сина си, усещаше отново онази твърдост, която я беше съпътствала през детството й.

Беше готова да направи всичко необходимо.

Ето защо в петък беше сама във взетата под наем кола, когато спря на алеята пред къщата. Том мислеше, че ще вземе Бен от дома на семейство Пери и двамата ще нощуват в хотел близо до Лонгууд Гардънс, бившето имение на дьо Понт в Брендуайн Вели, което привличаше много туристи по това време на годината. Ако планът й се осъществеше без никакви проблеми, щеше да обясни на Том, че е променила решението си, защото й се е приискало да остане сама през нощта и да се отпусне. Том вероятно щеше да има своите подозрения — което не бе нещо ново — но когато Марио бъдеше мъртъв, никой нямаше да научи каквото и да било. И вече нищо нямаше да заплашва нито нея, нито Бен.

Щяха да са в безопасност завинаги. И да продължат живота си, като че ли този кошмар никога не се е случвал.

Трябваше само да убие човек.

Въпреки твърдата й решимост да се погрижи за проблема, от тази мисъл й прилоша.

Вчера беше оставила съобщение на мобилния си телефон: „Обади ми се.“ Беше измислила просто обяснение, ако телефонът й попаднеше в ръцете на полицията. Щеше да каже, че е помолила непознатия да й върне вещите. Но когато Марио й се обади в отговор на съобщението й, тя му каза за желанието си двамата да се срещнат в дома й в петък вечер. Той се беше съгласил.

Когато затвори, през главата й мина мисълта, че е излъгала Марио, за да го убие. Прилоша й. Но виждаше нещата така — или Марио, или тя и Бен.

Бен наклони везните.

Тъй като нямаше особена причина да бърза, беше седем часът, когато колата й спря на алеята. Дистанционното за вратата на гаража беше изгубено за нея, както и всичко останало, което беше в „Камри“-то й, но благодарение на връзките на Том, имаше съвсем ново в комплект с нова врата на гаража, чието отваряне включваше осветлението. Още не беше виждала сметката, а и това бе нещо, за което предпочиташе да не мисли сега. Проблемът с парите едва ли бе на дневен ред в този момент.

Вече беше съвсем тъмно, когато натисна бутона за отварянето на вратата. Единствено луната, надвиснала ниско над хоризонта, излъчваше бледа светлина. От изток духаше лек ветрец и дърветата хвърляха танцуващи сенки по къщата и двора. В дневната светеше лампа — беше я оставила нарочно тази сутрин — и мекото жълто пламъче, което се виждаше през завесите, трябваше да я успокои.

Но не я успокояваше. Беше прекалено нервна.

„Тази вечер ще убия човек.“

Стомахът й се сви.

„Може би Марио няма да дойде.“ Тази мисъл, изпълнена с надежда, се прокрадна в мозъка й, последвана от друга, пълна с отчаяние: „Но ако не дойде, ще трябва да живея в страх.“

Кое беше по-лошо?

Не разполагаше с отговор на този въпрос. Но имаше пистолет, който лежеше на седалката до нея. В случай на изненада например ако Марио неочаквано скочеше върху нея, щеше да бъде готова.

Обаче от него нямаше и следа вече почти два дни.

Но въпреки това сърцето й биеше тежко, когато вратата на гаража най-после се вдигна догоре. Предвид новите ключалки и алармената система, едва ли бе възможно Марио да е вече в къщата и да я чака. Но се чувстваше уязвима, докато седеше в колата си на алеята, чувстваше се пак така уязвима и сега, докато седеше в колата в гаража и чакаше вратата да се спусне до пода, за да излезе. Предполагаше, че щом вратата на гаража е затворена, ще бъде в относителна безопасност. Щеше да има достатъчно време да влезе и да се приготви. Смелостта й се върна.

Ако Марио въобще дойдеше.

Бе така заета да гледа в огледалото за обратно виждане, в случай че някой — Марио — се шмугне под затварящата се врата, че го забеляза в последния момент.

Марио. Той вече беше в гаража.