Карън Робърдс
Признат за виновен (23)

Глава 23

Като го видя, Кейт ахна. Очите й се ококориха широко от шока. Ръцете й стиснаха кормилото с всички сили. Сърцето й заплашваше да изхвръкне от гърдите. Марио стоеше в левия ъгъл до вратата, отчасти скрит от кутии с чинии и прибори и други неща, които още не беше разопаковала. Виждаше го само от кръста нагоре и от коленете надолу, но от това, което виждаше, заключи, че е седнал с разкрачени крака и е отпуснал глава на рамото си.

И освен ако зрението не й играеше лоша шега, в средата на челото му имаше дупка от куршум.

Беше почти сто процента сигурна, че е мъртъв.

Убит.

„О, Господи. О, Господи. О, Господи.“

Ужасът, като леденостудена вода, изпълни вените й. В същото време й хрумна, че щом Марио беше мъртъв, някой го беше убил и вероятно беше все още в гаража. Задушаваше се от страх, сърцето й галопираше, пулсът й препускаше. Тя се огледа диво наоколо, а после се увери, че колата е още заключена и че никой друг не се крие в сенките. В същото време натискаше като обезумяла бутона на дистанционното, за да се вдигне вратата и тя да може да изчезне далеч оттук. Страхуваше се, че куршумът ще я прониже всяка секунда.

Очите на Марио бяха отворени. Устата — също. Лицето му беше отпуснато. Дупката беше с големината на монета, краищата й бяха обгорени. Нямаше много кръв. Успя да забележи всичко това, хвърляйки няколко погледа нататък, докато чакаше вратата на гаража да се отвори — което стана толкова шумно, че можеше да събуди и мъртвите.

„Обади се на 911! Обади се на Том.“

Беше си купила нов мобилен телефон вчера, за което беше много благодарна сега. Какъв беше номерът на Том? Не знаеше, но, слава Богу, той беше записан в телефона й.

Натисна бутона, докато в същото време даде колата на заден ход, управлявайки я с едната си ръка. Чакаше вратата на гаража да се вдигне достатъчно, за да може „Хондата“ да се шмугне отдолу. Вратата продължаваше да се вдига, телефонът в другия край на линията започна да звъни, тя се вслушваше и в двата шума, гледаше с ужас Марио, оглеждаше се наоколо и накрая разбра колко уязвима е всъщност. Така, в гаража, беше като животно в капан. Не можеше да се измъкне, докато отворът не станеше достатъчно голям. А всеки можеше да влезе.

По кожата й полазиха студени тръпки.

— Том Брага.

Гласът на Том бе най-приятната музика за ушите й.

— Том, трябва да дойдеш. — Докато изговаряше думите, се питаше какво ще му каже. Трябваше да твърди, че този мъж тук, в гаража й, е непознат за нея. Името на Марио трябваше да остане в тайна.

— Кейт? Какво е станало?

— Има труп в гаража ми. Побързай, моля те.

— Какво? Исусе Христе! Има ли някой друг там? В опасност ли си? — Тонът му бе остър, настоятелен.

— Не… мисля. — Вратата на гаража най-после се вдигна достатъчно, та „Хонда“-та да се промуши отдолу. Тя натисна педала на газта и се стрелна назад, излезе на алеята и пое към улицата. Мракът погълна колата като гигантска уста. — Не знам. Но вече съм вън от гаража.

Той изруга тихо. Отговори нещо на някого, но тя не можа да чуе точно какво, защото сърцето й биеше тежко и дишането й беше шумно. Пое обратно по пътя, по който беше дошла.

Трепереше от главата до петите. Единствената мисъл в главата й беше да се отдалечи възможно най-бързо и най-далече.

— Кейт! — Тонът му подсказваше, че е извикал името й повече от веднъж, без да получи отговор.

— Тук съм.

— Наблизо до теб има патрулна кола. Ще бъда в дома ти след няколко минути. На път съм.

— Добре. — Кейт бе стигнала до знака „Стоп“ в началото на улицата и натискаше спирачките, когато чу сирената. Тя се приближаваше бързо и скоро Кейт видя и въртящата се лампа на покрива на колата. — Виждам я.

— Това е добре. — Каза нещо неразбрано на този, който бе с него, но Кейт вече виждаше цялата полицейска кола, която се приближаваше бързо към нея. Тя се успокои, пулсът и дишането й се нормализираха, защото й се струваше, че е в безопасност.

Щом Марио беше мъртъв…

Мисълта остана недовършена, защото Том проговори отново.

— Чувам сирената по телефона. Добре ли си?

Тя все още беше пред знака „Стоп“, чакаше и гледаше как полицейската кола се приближава стремглаво. После тя мина покрай нея и Кейт разбра, че невинен човек ще я последва до къщата й, ще отвори вратата на гаража и ще пусне полицаите вътре, ще отговори на въпросите им…

Да, тя беше невинна. Поне за това. Не беше убила Марио.

— Кейт? — Тонът на Том бе още по-настоятелен. — Добре ли си? А Бен?

— Да, да. Добре съм. А Бен не е с мен. Току-що се прибрах и… Този човек… някой го е застрелял в главата. О, мили Боже!

Патрулната кола се приближаваше към къщата й. В далечината се виждаха още фарове, които се приближаваха към нея.

— Ще бъда при теб след около петнайсет минути — каза Том. След това последва пауза. Чуваше някой да говори на заден фон. — Обадиха ни се колегите, които току-що са спрели пред къщата ти. Ти там ли си?

— Аз съм в началото на улицата. — Всъщност беше влязла в алеята на един от съседите си, за да може да обърне и да се върне. Тук-там се появяваха кръгчета светлина, образуващи се от отварянето на входните врати на съседите. Доста хора излязоха, за да видят какво става. — Виждам ги. Кажи им, че отивам.

Отново го чу да разговаря с някого другиго. Патрулната кола бе спряла на алеята й и полицаите бяха слезли. Кейт спря зад нея и присви очи, за да ги предпази от силната светлина на въртящата се лампа. В този момент в началото на улицата се появи втора патрулна кола и започна бързо да се приближава.

— Това зад тях на алеята си ти, нали? — каза Том. — Докладваха ни, че току-що е спряла червена кола.

— Да, аз съм — каза Кейт и си пое дълбоко дъх, докато гледаше униформените полицаи да се приближават към нея. Умът й препускаше трескаво, премисляше плюсовете и минусите на историята, която се готвеше да им разкаже. — Сега ще затворя, за да говоря с тях. Побързай, моля те.

Сложи край на връзката, изгаси двигателя и слезе от колата, за да говори с полицаите.

 

 

Разследването не беше възложено на него и Фиш, което го устройваше прекрасно. Вече познаваше Кейт достатъчно добре и не можеше да вярва на всичко, което му кажеше. Но запази мнението си за себе си и остави детективите, поели случая, Джеф Кършоф и Тим Стоун, да водят разпита. Беше се подпрял с рамо на стената на дневната, за да не се пречка. Гледаше и слушаше Кършоф, който бе млад и не бе трудно да бъде заслепен, да пита за втори път Кейт как е открила тялото.

Все още облечена в консервативния тъмносин костюм с пола, който бе носила на работа — той знаеше, защото я бе завел до офиса й — тя седна на дивана, притиснала стройните си колене плътно едно до друго и прибрала длани в скута си, наведена леко към Кършоф. Косата й бе прибрана в хлабав кок на тила и разкриваше фините кости и красивите черти на лицето й, огромните й сини очи бяха ококорени и фокусирани в Кършоф. Тя бе сексапилна, уязвима и олицетворение на самата невинност. Кършоф нямаше никакъв шанс. Той кимаше съчувствено и попиваше всяка излязла от розовите й устни дума. Бележникът лежеше забравен в скута му. Той бе така убеден, че си има работа с невинна жертва, че дори не си правеше труда да записва, за да може по-късно да провери историята й.

Том, от друга страна, си правеше съвсем различно заключение.

Тези трепкащи мигли, бързите коси погледи надолу, здраво стиснатите длани — беше виждал всичко това и преди.

Красивата прокурорка лъжеше безсрамно.

А най-лошо беше, че той нямаше абсолютно никакво намерение да я издаде.

Накрая не можеше да понесе повече. Изправи гръб и тръгна към нея.

— Свободна ли е вече? — Въпросът бе отправен към Кършоф. Кейт бе прекъсната насред изречението, но Том не даваше и пукната пара. Кършоф, седнал в края на златистия стол, вдигна изненадан поглед към него, но изненадата бързо бе заменена от уважение, когато видя, че към него се обръща детективът ветеран от отдел „Убийства“.

— Да — каза и погледна Кейт. — Съжалявам, че ви задържах толкова дълго.

— Няма нищо — усмихна му се тя. Смела усмивка, която накара Кършоф буквално да се разтопи. Тя се изправи. — Ако мога да отговоря и на други въпроси…

— Ще ви уведомя — обеща Кършоф, също стана от стола и й се усмихна.

Том едва се сдържа да не извие очи към тавана.

Кейт тръгна към него, но без да го поглежда. В гаража все още бяха лекарят и специалистите по вземане на отпечатъци, а зад него блестяха светкавиците на фотоапарата, с който заснемаха сцената и всички помещения в къщата. Вече я бяха претърсили от пода до тавана. Минаваше десет часът.

— Приготви си една чанта багаж — каза той тихо. — Ще те заведа у дома.

Тя спря и го погледна мълчаливо, с огромна изненада.

— Да не би да предпочиташ да останеш тук?

Тя поклати глава.

— Имаш ли по-добри предложения?

Тя отново поклати глава.

Кършоф ги заобиколи, хвърли им любопитен поглед, но побърза да погледне встрани, когато Том го изгледа най-спокойно. Кейт вече се качваше по стълбите, вероятно отиваше да си стегне багажа.

Том се прокле трижди какъв глупак е, докато я гледаше да се отдалечава. Поне Фиш, с чиято кола бяха дошли, вече си беше тръгнал. В противен случай, щеше да му проглуши ушите. Щяха да бъдат думи на здравия разум и истина, която той не искаше да чуе.

Той стоеше до вратата между кухнята и гаража и разговаряше с Лали Кохън от медицинския отдел, когато Кейт се приближи тихо зад него и докосна ръката му през черното вълнено сако. Облечен в сиви панталони, бяла риза и черна вратовръзка (имаше само една, която не бе червена), той бе с достатъчно добър външен вид да отиде на работа, две погребения и отново на работа.

— Готова ли си? — запита я през рамо.

— Да.

Той кимна за довиждане на Лали и се обърна към Кейт. До нея, на пода, стоеше малък черен куфар. Вдигна го — не беше тежък — и тръгна към входната врата, а тя вървеше след него. Като стигна до вратата, той я отвори и я задържа, за да мине тя. И през цялото време се самообвиняваше наум, че е глупак.

Очевидно, че и той не можеше да устои на красива русокоса жена.

— Ще трябва да вземем твоята кола — каза, когато бяха вече навън. — Докара ме Фиш.

Тя кимна, спря за миг на верандата и се огледа. Жълтата полицейска лента ограждаше къщата, но още не бе стигнала до алеята, която бе пълна с автомобили. Най-отпред се виждаше патрулна кола. Бялата каравана на медицинския отдел бе спряла зад „Хонда“-та на Кейт в очакване тялото да бъде освободено. Още две патрулни коли, „Форд“-ът на Кършоф и Стоун и още няколко служебни автомобила заемаха и двете страни на улицата пред къщата й. По-рано сред тях имаше и линейка, но тя отдавна си беше отишла, тъй като нямаха нужда от нея.

Мъжът в гаража определено беше мъртъв.

— Колко, мислиш, още ще бъдат тук? — запита Кейт през рамо и слезе от верандата.

— Още няколко часа. Вероятно ще можеш да се върнеш утре вечер, ако искаш.

Последва я по алеята, отвори й вратата и хвърли куфара й на задната седалка. След това заобиколи колата, за да седне зад кормилото. Нощта беше ясна. Луната над главите им приличаше на топче за пинг-понг. Вятърът духаше в лицето му, изненадващо студен.

Знаеше, че онова, което се кани да направи — да заведе Кейт в дома си — вероятно е най-глупавата постъпка в живота му. А най-тъжното бе, че знаеше, че щеше да го направи, независимо от всичко.

Влезе в колата.

— Ключовете?

Тя му ги подаде, без нищо да каже, и той запали двигателя. Наложи се да мине през тревата, за да изкара колата на уличното платно. Никой не проговори, докато не излязоха от квартала.

— И така — каза Том, когато бяха вече на магистралата.

— Този ли беше мъжът, откраднал колата ти?

Беше я чул да го казва на Кършоф.

— Така мисля.

— Кой го е застрелял, според теб?

— Нямам представа.

— Сигурно много си се уплашила, като си видяла трупа в гаража си.

— Да.

— Мислех, че си извън града. Канехте се да ходите в Лонгууд Гардънс, нали?

— Промених решението си.

— И остави Бен у семейство Пери, за да прекараш нощта сама в дома си.

— Точно така.

— Поправи ме, ако греша, но нали едва снощи спах на дивана в дневната ти, по твоя молба, защото се страхуваше до смърт? — В (очевидно напразен) опит да избегне споровете относно естеството на отношенията им, той бе отишъл в дома й чак в единайсет часа, за да е сигурен, че си е легнала. Дотогава пред дома й дежури Ханк Нокс.

— Тревожех се за Бен. — Тонът й беше рязък. Заради яркото осветление на магистралата, в колата бе светло като ден. Тя беше бледа — може би беше от осветлението — а очите й бяха странно хлътнали. Но устните й бяха здраво стиснати, а очите й хвърляха гневни искри.

— Не за себе си.

— Точно така.

Той осмисли казаното и й хвърли кос поглед.

— Помниш ли какво ти казах онзи ден в офиса ти?

— Кой ден?

— Онзи, в който се ядоса, че подарих топка на Бен.

— Искаш да кажеш, денят, в който ме изигра да взема топката от ръцете ти, за да провериш дали си служа с лявата или с дясната ръка?

— Точно така. Казах ти, че не умееш да лъжеш, защото лицето ти всеки път те издава. Това все още е вярно.

Тя изправи рязко гръб. Брадичката й трепереше. Очите й мятаха огнени мълнии.

— Достатъчно. Дойде ми до гуша да бъда разпитвана, разпитвана и разпитвана всяка минута, в която съм с теб. Обърни веднага колата и…

— Забрави — прекъсна той гневната й тирада. — Няма да стане, Катрина Дон Комински.

Това я накара да млъкне. Седеше и го гледаше с отворена уста, сякаш й беше залепил плесница.

Мина цяла минута, преди да успее да каже нещо.

— Разследвал си ме.

— Аз съм следовател. Такава ми е работата.

— И беше ли забавно? Да се ровиш в живота ми, искам да кажа?

— Не беше забавно. Но беше необходимо. — Изходът от магистралата, по който трябваше да поеме — изходът Фицуотър — приближаваше стремително вляво. Смени платната, за да се подготви.

— Значи знаеш всичко за мен, а?

Горчивината в гласа й му подсказа колко дълбоки са белезите от миналото й — толкова дълбоки, че правеше всичко възможно да прикрие дори намека за тъга. Почти съжали, че е повдигнал въпроса.

Почти. Но ако щеше да се влюби в жена, която лъжеше почти толкова лесно, колкото и дишаше, първо трябваше да открие поне няколко зрънца истина.

— Знам много. Знам, че си имала много тежко детство и че оттогава полагаш извънредни усилия да осигуриш добър живот за Бен. Всъщност възхищавам се на работата, която си свършила. Вече бяха на рампата и пътуваха към изхода Фицуотър. Той живееше само на няколко пресечки оттук. Погледна я и каза вече по-нежно: — Защо ти не ми разкажеш останалото?

Тя му отвърна с гневен поглед.

— Ти какво? Да не би да си доброто ченге — нищо, че го няма лошото?

Той пое по изхода Фицуотър.

— Сега не съм ченге, Кейт. Просто те моля.

— О, така ли! Опитваш се да ме хванеш в лъжа още откакто дойде в офиса ми с партньора си. Беше в съдебната зала в онзи ден. И видя всичко. Как въобще можеш да си помислиш, че имам нещо общо?

— Не мисля, че имаш нещо общо с онова. — Обърна и влезе в Седма улица. Домът му — последната от трите долепени една до друга къщи, известни като Триединството (както при Отца, Сина и Светия дух) — беше малко по-нататък. Много близо до Италианския пазар, тази Мека на италианската храна, която се простираше в разстояние на три пресечки по Девета улица, винаги така оживена, както и в момента. Колите трополяха по паважа, който някога сигурно бе най-доброто пътно покритие, но сега беше груба неравна настилка, от която дори тук-там липсваха павета. Туристите вървяха по неравните тротоари по двойки и на малки групички дълго след като бе минало полунощ. Имаше улични лампи по ъглите, но повечето от тях бяха със счупени крушки или въобще без такива. Паркирането можеше да бъде проблем. Престъпленията — също. Архитектурата далеч не беше вдъхновяваща — стари триетажни тухлени сгради, всяка абсолютно същата като предходната; бетонни стъпала, водещи към врати от алуминиева дограма; ръждясали метални тенти над тесни входни стъпала.

С други думи: „Дом, сладък дом.“

— Какъв е смисълът на всичко това, тогава?

— Мисля, че все пак има нещо. Лъжеш за нещо, уплашена си от нещо, а в живота ти се появяват прекалено много лоши момчета, за да е просто съвпадение. И особено трупът на Марио тази вечер… — Хвърли й бърз преценяващ поглед точно когато пред тях вдясно се появи неговото място за паркиране, пазено от знака „Полиция“. Беше поставен, за да защити пространството му от туристите. Той спря, слезе, взе знака, постави го на тротоара и влезе обратно в колата. Тя продължаваше да седи, скръстила ръце на гърди и с вид на силно разгневен човек. Той самият беше ядосан и за всичко бе виновна тя. Или, за да бъдем по-точни, неговата реакция на думите й.

— Върви по дяволите! — процеди тя през зъби, докато той паркираше колата на отреденото място. — Остави ключовете на таблото. Ще тръгна веднага след като слезеш.

— О, така ли? — Той изключи от скорост, изгаси двигателя, извади ключовете от таблото и й ги подаде, което изглежда я ядоса най-много от всичко. — Къде ще отидеш? Кое е това място, където ще имаш полицейска защита? Защото — не че искам да те тревожа — но някой е убил онзи мъж в гаража ти.

Той слезе от колата. Тя все още не беше помръднала, когато той заобиколи колата и й отвори вратата. Тя слезе, без да каже и дума. Той взе куфара й, пъхна табелата под мишница, тя натисна бутона за заключване на вратите и се заизкачваха по тесните стъпала, водещи към входната му врата.

Той отстъпи встрани, за да влезе първо тя. Докато остави табелата и заключи вратата, тя вече беше в дневната, която той — защото тя беше в нея — видя с нови очи.

И потрепери.

За разлика от нея, той не се беше опитал да създаде дом. Това беше просто мястото, където спеше, където понякога гледаше спортните предавания по телевизията, переше дрехите си и си приготвяше храна, когато не ядеше навън. Повечето време прекарваше вън от дома си. Стаята беше просторна, правоъгълна, украсената с дърворезба. Махагонова камина заемаше цяла една стена, а над нея имаше вградено огледало. Диванът беше стар и скърцащ, голям и удобен, но не и нещо, което привлича погледите. Нямаше два еднакви стола. Двете маси също бяха различни. Подът беше застлан с рогозка, а мебелировката се завършваше от две настолни лампи. Плазменият телевизор заемаше гордо един от ъглите. Малкото семейни снимки, поставени в рамки, бяха подредени на лавицата над камината. Беше дело на майка му, която често се оплакваше, че той няма никакво усещане за красота, и предлагаше да внесе такава в дома му.

Кейт стоеше близо до камината и се оглеждаше. Той мина покрай нея и влезе в трапезарията, остави куфара й в подножието на стълбите, след което отиде в кухнята, отвори вратата на хладилника и извади студена бира.

— Гладна ли си? — извика и отвори бирата. — Или искаш да пийнеш нещо?

— Не, нищо! — извика тя в отговор.

Той отпи дълбока глътка и тръгна обратно към дневната. Присъствието й в дома му го караше да се чувства неудобно. Както когато пътуваш в неизвестна посока.

И когато стигна до прага на дневната и видя, че взема снимките от камината и ги разглежда, спря рязко и смръщи вежди.

— Искаш ли да ми разкажеш нещо за по-младите си години? — Той отпи втора глътка от бирата, а тя се обърна и втренчи в него огромните си сини очи. — Защото не искам да те разследвам — ще отнеме време. Много по-лесно е ти да ми разкажеш.

Видя как раменете й се стегнаха.

— Откраднах нещо дребно от един магазин. И ме хванаха. И откраднах двайсет долара от едно от приемните семейства, с които съм живяла. И тогава ме заловиха. Ударих едно момче по главата с бутилка от газирана вода. И за това прекарах три месеца в изправителен дом.

Гледаше го предизвикателно. Той пак отпи от бирата.

— Това е било в Балтимор — каза той. Не беше въпрос, защото знаеше, че е прав. — Защо и как така се озова в Атлантик сити?

Чертите на лицето й станаха твърди. Очите й потъмняха. Тя стисна устни. И той разбра, че е стигнал до нещо.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Няма да отговарям повече на въпросите ти. Твой ред е. За теб знам само, че си детектив от отдел „Убийства“, че имаш брат и си страшно подозрителен по природа. Имаш ли и друго семейство?

Той изпи бирата и изхвърли кутийката в почти пълното кошче за отпадъци, поставено в ъгъла. Подпря рамо на рамката на вратата и я изгледа замислено. Тя беше може би на три метра от него. Стоеше пред камината и изглеждаше абсолютно великолепно. Няколко кичура коса се бяха изплъзнали от кока й и обрамчваха лицето й, а строгият делови костюм — каква ирония — само подчертаваше женствените извивки на стройното й тяло.

Смяната на темата бе неговото оръжие — доведено до съвършенство.

Но този път реши да удовлетвори любопитството й.

— Имам майка, три омъжени сестри, брат ми, който също е женен, и толкова много племенници, че съм им изгубил бройката. Всички те живеят във Филаделфия, така че се виждаме често. Всъщност майка ми дава обяд всяка неделя и се опитва да ни придумва да присъстваме всички, но аз пропуснах няколкото последни събирания.

Лицето й бе омекнало — като че ли разнежено от идеята за семейство.

— Защо?

Той сви рамене. Ако споделеше истинската причина, щеше да стъпи на хлъзгава почва.

— Бях прекалено зает.

— Ти по-голям или по-малък си от сестрите си и брат си?

— Аз съм най-големият.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Трябваше да се досетя.

— Защо?

— Защото обичаш да командваш и да контролираш.

— О, така ли?

Тя разглеждаше снимките. Не отговори. Той се опита да си спомни чии снимки бяха подредени там горе, но не успя.

— Всичките тези хора твоето семейство ли са? — посочи тя редицата снимки.

— Повечето, да.

— Този тук племенник ли ти е? — Вдигна снимката така, че той да може да я види. На нея се виждаше пълничко момченце в кадифен гащеризон. Седеше на една от онези цветни кутии, върху които фотографите поставят децата. В ръката си държеше играчка, представляваща гърмяща змия на райета. Очите му бяха големи и кафяви, косата — гъста и черна. Усмихваше се широко и разкриваше две липсващи зъбчета.

Сърцето на Том се сви.

— Не. — Думите заседнаха в гърлото му. Глупаво, да, но все още му беше трудно да говори за това след всичките тези години. — Това е синът ми.

Тя ококори очи.

— Синът ти?

— Загина заедно с майка си — бившата ми съпруга — при злополука с лодка, малко след като бе направена тази снимка. Джош — казваше се Джошуа — беше само на десет месеца.

— О, мили Боже! — Кейт го гледа втренчено няколко секунди, после остави снимката обратно върху камината и тръгна към него. — Толкова съжалявам! Нямах представа.

Тя го погали нежно по ръката, а той се изправи. Въпреки че бе минало време, усещаше буцата, заседнала в гърлото си, и стягането на гърдите.

Болката бе по-слаба. Много по-слаба. Но все пак бе там, в сърцето му. И той вече бе сигурен, че никога няма да си отиде.

— Случи се преди единайсет години. — Очите й бяха пълни със съчувствие. Опита се да запази гласа си спокоен, да омаловажи станалото, защото, както бе научил през годините, не му беше необходимо съчувствието на хората. — Двамата с Мишел точно се бяхме развели официално две седмици преди това. Тя и Джош бяха на разходка с лодка по река Делауеър с новия й приятел. Блъснала ги друга лодка. Всички били пили повече от необходимото. Никой не носел спасителна жилетка. Не че това щеше да спаси Джош. Той умрял още при удара.

Простото изреждане на фактите не даваше представа за агонията от загубата на сина, за мъката, преживяна на погребението, и за кошмарите, от които бе страдал години след това, представяйки си телцето на невръстното си дете, заровено в студената земя. Нищо не можеше да опише ада, в който бе потънал. И от който бе излязъл с огромни усилия — болезнен ден след болезнен ден.

— Това е толкова… тъжно. — Мъката в гласа й накара сърцето му отново да натежи. Държеше го за ръкава на сакото, пръстите й изглеждаха неестествено бледи. Устните й бяха полуотворени, а очите й бяха като огромни сини басейни, пълни със съчувствие. Беше така близо до него, че долавяше аромата на шампоана й. — Това трябва да е разбило сърцето ти.

Да. Точно това се беше случило — сърцето му беше разбито. А болката бе толкова силна, че никога не би рискувал да преживее подобно нещо отново.

— Оцелях.

— Наистина много, много съжалявам, Том.

Не грешеше — в очите й, вдигнати към него, блестяха сълзи. Стомахът му се сви. Докато я гледаше, сълзите се търкулнаха мълчаливо по бузите й.

— Плачеш ли, по дяволите? — Гласът му беше неочаквано остър. — За мен?

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Да. Има ли някаква причина да не плача?

Това бе повече, отколкото можеше да понесе. Болката за него, изписана на лицето й, го разкъсваше. Прегърна я през раменете и я притисна силно към себе си.

Тя не се съпротивлява. Буквално се разтопи в прегръдките му. А той усещаше топлината на тялото й с всеки свой нерв.

Очите им се срещнаха. Нейните бяха присвити и пълни със сълзи.

Беше грешка, той го знаеше и въпреки това, я допусна.

Покри устните й със своите.