Карън Робърдс
Признат за виновен (15)

Глава 15

Както Кейт вече бе открила, паниката оставаше кисело-горчив вкус в устата. Четирийсет минути, след като бе оставила Брага да я чака долу като някой тлъст паяк, очакващ жертвата да се оплете в паяжината му, тя беше в своята баня до удобната спалня и търкаше усилено зъбите си, за да се отърве от неприятния вкус. Погледът към огледалото й каза, че е бледа и с широко отворени очи — беше свалила ластичката, която придържаше косата й в конска опашка, докато четеше на Бен с напразната надежда, че така ще се отърве от главоболието — сега висеше разбъркана около лицето й, а устните й бяха пресъхнали и лишени от цвят.

Изглеждаше уплашена до смърт и имаше причина да изглежда така. Защото наистина беше уплашена до смърт.

Дори обмислянето на различните възможности караше сърцето й да препуска лудо. Помнеше съвсем ясно, че охранителната камера бе разрушена от куршума, прелетял над главата й, и забил се в нея. Дали е имало и друга, която е пропуснала да забележи? Като се замислеше, не беше сто процента сигурна. Но колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше увереността й, че Марио и „приятелите“ му не биха допуснали подобна небрежност — освен ако камерата не е била добре скрита и не са знаели за нея.

При мисълта, че ченгетата може би разполагат с лента, на която е записано всичко, случило се в охранявания коридор, започна обилно да се поти.

„Ако Марио и случилото се беше записано на лента, нямаше да го посетиш в затвора, защото бързо щяха да го преместят в някой по-добре охраняван.“

„Добре. Поеми си дълбоко дъх.“

Оставаше друга възможност: не беше единствената, измъкнала се жива от онзи коридор. Чарли Брага също бе оцелял. Може би беше видял нещо. Може би дори беше видял Марио.

Чарли Брага й се беше сторил мъртъв, но може би през цялото време е бил в съзнание. Може би е видял Марио, преди да го прострелят. Може би, може би…

Можеш да се докараш до лудост с тези „може би…“

Както и да е, не беше възможно да ги е видял двамата с Марио. Не би могъл да види как Марио застрелва Родригес, а после я принуждава да вземе оръжието. Не би могъл да чуе думите, които си бяха разменили двамата с Марио. Това беше невъзможно, като се имаше предвид положението на Чарли Брага на пода.

Почти невъзможно. Нали?

Да, така мислеше.

Следователно, не беше възможно Том Брага да знае нещо. Тя се опитваше да се убеди в това, докато търкаше зъбите си. Но не можеше да бъде сигурна. Ако знаеше, вече щеше да я е арестуван. Вероятно подозираше нещо и се опитваше да го изкопчи от нея. Често беше виждала ченгета да обработват заподозрени по този начин.

Но никога преди не беше обектът, подложен на това. И не знаеше от опит колко страх може да предизвика подобен тормоз.

„Особено ако криеш нещо.“

Но Брага не знаеше и това. Ако го знаеше, тя щеше да седи в някоя от стаите за разпит в Кръглата сграда и около нея щяха да кръжат повече полицаи от мухите, кръжащи около кофа за боклук. Вече щяха да са й прочели правата. И животът й вече щеше да е разрушен.

А засега всичко, което имаше значение за нея и за което бе работила толкова упорито, беше цяло и невредимо.

Брага обаче подозираше нещо специално.

Достатъчно специално, за да го отведе на правилна следа. Но основното беше, че Брага не знае нещо със сигурност и докато това не станеше, тя можеше да се придържа към версията си. Ако успееше да запази самообладание.

„Това заключение трябваше да ме накара да се почувствам по-добре“, помисли си Кейт с горчивина, докато се вчесваше набързо и слагаше розово червило на устните си, за да им придаде цвят, преди да слезе долу и да се изправи срещу врага. Но не. Стомахът й продължаваше да се свива болезнено, повдигаше й се от страх.

Чувстваше се виновна.

Загасянето на лампите й беше втора природа, тъй като трябваше да пести електричеството. Изключи осветлението в банята и в спалнята и пристъпи на малката площадка в началото на стълбите — имаше прозорец, но завесите му бяха спуснати — където бе толкова тъмно, че едва различаваше тъмното петно, което представляваше стаята на Бен в другия й край. Отиде да затвори вратата на спалнята му, преди да слезе долу, защото не искаше да чуе разговора й с Брага, ако се събуди — той никога не се будеше, спеше дълбоко, но просто за всеки случай. Беше заспал, докато му четеше, тя го зави и го целуна нежно по бузата — доказателство, че е заспал, защото в противен случай щеше да възрази — и изпита такава безкрайна любов към него, че смелостта и силата се върнаха в нея.

Бен имаше само нея на този свят и тя щеше да направи всичко необходимо, за да му осигури безопасност.

Включително да лъже Брага толкова често, колкото се налагаше.

Въпреки ледената тежест в стомаха й.

Застанала до вратата на спалнята на Бен, тя погледна надолу, където знаеше, че я чака Брага, и си пое дълбоко дъх. Опита се да извика на помощ силата и смелостта, които бе изпитала, докато приспиваше Бен, но въпреки отчаяните си усилия, не успя.

„Изпитвам само страх. И самота. Дори да успея да се отърва от Брага, остава Марио. Ще трябва да се справя и с него.“

При тази „щастлива“ мисъл, се отказа.

Проблемите се решават един по един.

Брага беше първи.

Усещаше как сърцето й бие тежко с всяка нейна стъпка, докато слизаше към басейнчето — светлина на долния етаж. Като стигна до средата, в полезрението й се появиха масичката за кафе и част от дивана.

Кейт откри, че се е втренчила в два дълги и мускулести и красиви мъжки крака, със здрави глезени в черни чорапи. Глезените бяха кръстосани, а краката — подпрени на масичката за кафе.

Смръщи вежди. Брага беше вдигнал краката си върху масичката, което никак не й харесваше. Като размисли малко, реши, че при дадените обстоятелства това й харесва, тъй като щеше да й даде повод да му се разкрещи и така да отложи момента, в който ще й се наложи да се защитава.

Следователно, смръщи вежди, стисна неодобрително устни и продължи да слиза.

Но като стигна в подножието на стълбите, откри, че Брага е заспал на дивана.

Това я свари неподготвена за ситуацията и обхваната от нерешителност, се запита как трябва да постъпи сега.

Тръгна към него с намерението да го събуди, но спря, когато го приближи. Остана така за миг от другата страна на масичката за кафе, втренчила поглед в него и премисляща ситуацията. Определено беше дълбоко заспал. Широките му рамене заемаха една трета от дивана, краката му бяха върху масичката за кафе, а дългото му тяло, все още напълно облечено — дори със сакото на гърба — беше отпуснато. Вратът му изглеждаше доста загорял на фона на разтворената яка на бялата риза. По брадичката му бе набола брада и оформяше линията й. Очите му бяха затворени; дългите му мигли хвърляха сянка върху бузите. Устните му бяха полуотворени и разкриваха редица равни бели зъби. Светлината на лампата придаваше на мургавата му кожа златист отблясък, приглаждаше част от бръчките, които бе забелязала преди, и оцветяваше в син нюанс кичури от тъмната му коса.

И тя забеляза, без да иска, че дори заспал, той е страшно секси.

Измежду леко отворените му устни излезе тихо похъркване.

Кейт се замисли дали да не го събуди. Но ако го направеше, щеше да й се наложи да отговори на въпросите му. Погледът й се плъзна към дигиталния часовник върху телевизора. Беше 10:06. Ако го оставеше да поспи час — час и половина, а после го събудеше, можеше да го отпрати веднага под претекст, че е късно, а тя има нужда от сън.

„Планът като че ли е добър.“

Взе празните чашки от кафето и джезвето и ги занесе в кухнята, за да ги постави заедно с другите чинии в съдомиялната машина. Прибра хранителните продукти в хладилника, почисти кухнята и се погрижи всичко да е готово за сутринта. След това изгаси осветлението и се върна при неканения си гост.

Той продължаваше да спи като младенец. Дори не беше помръднал. Кос поглед към часовника й показа, че е едва 10:30. Ако искаше оптимален резултат, трябваше да го остави да спи още поне половин час. И дори един.

Добре, и бездруго имаше работа. Хвърли предпазлив последен поглед на спящия на дивана мъж, загаси лампата, която бе най-далеч от него — страхуваше се да не би случайно да го докосне и така да го събуди — после отиде в кабинета си. Тъй като той беше всъщност пригодената за целта трапезария, беше свързан с дневната чрез врата с цветно стъкло. От другата страна бе свързан със свод с кухнята. Помещението беше малко и тя не си бе направила труд да го украси. Стените бяха обикновени, бели, бели евтини завеси покриваха единствения прозорец, а рисунките на Бен бяха залепени навсякъде с помощта на тиксо. Единствените мебели бяха бюрото, столът й и кошчето за боклук. Почти цялото останало пространство се заемаше от неотворени кашони с книги. Бюрото й бе купено от „Гудуил“, беше огромно и изработено от дъбово дърво. И претрупано. Бе поставено в средата на помещението и гледаше към дневната, за да може да вижда Бен, когато той гледаше телевизия.

„Да се захващаме за работа.“

Неканен, в главата й се появи споменът за „приятеля“ на Марио, изникнал от мрака зад дъба, и тя хвърли бърз страхлив поглед към прозореца, благодарна на белите завеси, че скриваха нощта отвън. После се вгледа по-внимателно. Имаше ли лека пролука между двете, през която някой можеше да я види?

Да.

Очите й останаха приковани в пролуката, а сърцето й заби тежко в гърдите. Отиде бързо до прозореца и ги затвори плътно. Но пак се чувстваше оголена. Струваше й се, че усеща нечие присъствие зад завесите. Дали наистина там, навън, не се криеше някой? Не можеше да се застави да ги дръпне встрани, за да погледне. Дори да го направеше, навън бе толкова тъмно, че сигурно единственото, което щеше да види, бе нощта, обгръщаща къщата.

„Ако мислиш непрекъснато за случилото се тази нощ, може да се побъркаш.“ Изискваше се огромно усилие на волята, за да обърне гръб на прозореца, но го направи. В кухнята бе тъмно като в рог. Единственият лъч светлина идваше от лампата, която светеше в дневната. С изключение на тихото жужене на електрическите уреди, в къщата цареше абсолютна тишина. Ужасяваща тишина. Кейт потрепери и в душата й се прокрадна радост, че двамата с Бен не са сами в този момент.

Въпреки че Брага представляваше за тях почти такава опасност, каквато беше Марио.

„Не мисли за това. Изхвърли тези мисли от главата си!“

Кейт седна на тапицирания офис стол, който също бе купен от „Гудуил“, и нарочно пренебрегна възможността да вижда Брага, който продължаваше да спи на дивана. Не искаше да го гледа. Не искаше дори да мисли за него. Не искаше да мисли за нещо друго, освен за работата, с която се захвана. Включи лампата на бюрото си, отвори дипломатическото си куфарче и се зарови в досадните си дела. Подробности за побоища, грабежи, телесни повреди и опити за убийство бяха представени по възможно най-пестелив начин по страниците, лежащи пред нея. В много от най-лошите случаи жертвата имаше досие, дълго като това на извършителя. Те бяха най-трудните, защото беше почти невъзможно у съдебните заседатели да се предизвика съжаление към жертвата. Невинните жертви, от друга страна, бяха пиршество за прокурорите. След нейните случаи имаше и няколко такива. Обикновено за Кейт бе най-трудно да помни, че не бива да пуска в сърцето си определени случаи и жертви. Но тази вечер, когато собственият й живот бе в опасност, й беше трудно просто да се концентрира.

„Тези хора разчитат на теб, за да получат справедливост.“

Въпреки хаоса, който опитът за бягство в Центъра бе предизвикал, системата трябваше да продължи да работи. Предстояха предварителни дела, постъпваха нови обвинения, сключваха се сделки за присъди, провеждаха се дела. Макар че тази седмица вероятно щеше да бъде изгубена кауза за всички, предполагаше се, че следващата седмица колелото на съдебната власт щеше да се върти гладко и бързо. И, съответно, тя трябваше да е готова. Дължеше го на хората, които се подготвяше да представлява.

Но въпреки че положи усилие на волята, накрая трябваше да признае, че в момента не може да свърши нищо. Прочете едни от свидетелските показания три пъти, преди да разбере, че чете един и същи текст, и се отказа. Нямаше да помогне на никого, ако продължеше да седи тук, втренчила поглед в листовете пред себе си, докато в същото време мисли със страх за собственото си положение. Най-добре беше да си легне и да работи на сутринта, с трезв разсъдък.

Затвори папката, по която работеше, върна я в куфарчето при другите, които щяха да й трябват утре, и най-после погледна през вратата с цветното стъкло.

Брага продължаваше да спи. В същото положение. Дори не бе помръднал.

Смръщила вежди, тя хвърли поглед на малкия часовник върху бюрото си и с изненада установи, че е 23:57. Макар да не бе запомнила нито дума от прочетеното, времето бе минало бързо.

Изправи се, протегна се, изгаси лампата на бюрото си, взе куфарчето си и тръгна — така, както бе по чорапи, маратонките й бяха под бюрото, където ги бе събула — към кухнята. Искаше да отложи събуждането на Брага колкото можеше по-дълго. Защото, първо, не искаше да й зададе въпросите си и второ, не искаше да остане сама с Бен в къщата.

Чувстваше се по-сигурна, когато знаеше, че на дивана й спи въоръжено ченге, пък макар и то да не беше най-добрият й приятел.

„Трябва да преодолееш страха си. Трябва да се справиш с това сама.“

Което беше, разбира се, историята на живота й.

Не включи осветлението в кухнята. Лунната светлина се процеждаше през прозорчето в горната част на вратата и й беше достатъчна, за да остави куфарчето си върху кухненския плот и да вземе две хапчета против главоболие. Освен че я болеше главата, устата й беше пресъхнала, а в очите й като че ли имаше песъчинки. Беше уморена. Изтощена, всъщност. Състояние, което вероятно се дължеше на натрупващата се тревога и липсата на сън. Като нямаше работа, която да я разсейва, тя отново усети напрежението в раменете си и тежестта в стомаха си.

Макар и да се нуждаеше остро от сън, съмняваше се дали ще може да заспи.

„Едно по едно.“

Изсипа в дланта си две хапчета „Тиленол“ от шишенцето, което държеше в шкафчето над печката, отиде при хладилника за чаша мляко — надяваше се твърденията, че помага да заспиш, да не се окажат празни приказки. Светлината от вътрешността на хладилника направи мрака в кухнята по-пълен и по-зловещ. Изпита облекчение, след като си наля мляко и затвори вратата му.

Изпи хапчетата и отиде до мивката, за да изплакне чашата. След това я остави в мивката, за да я сложи в съдомиялната на следващата сутрин, и призна, че вече не може да отлага. Беше полунощ, а и бяха свършили всички извинения.

„Ще му кажа, че сънят му е бил толкова дълбок, че не съм посмяла…“

Мисълта й бе прекъсната от внезапен шум. Тих като от метал. Шум, който при нормални обстоятелства вероятно не би привлякъл вниманието й. Но сега съзнанието й го регистрира, защото не беше типичен за тъмната и смълчана кухня в полунощ.

Въртеше се топката на вратата.

Кейт осъзна този факт с ужас и обърна глава към вратата. Тъй като продължаваше да стои до мивката, вратата бе само на метър и половина от нея. Погледът й бе прикован за миг в медната топка, която едва се забелязваше в мрака. Нямаше да може дори да я забележи, ако не беше тънкият лъч лунна светлина, процеждащ се през горното прозорче.

Но я виждаше. Дъхът заседна в гърлото й, защото тя се въртеше нетърпеливо напред-назад.

„Някой се опитва да проникне в къщата.“

Не можеше да повярва.

Сърцето й се качи в гърлото. Кръвта й замръзна във вените. Стомахът й се сви.

После осъзна, че вече не вижда нощното небе през прозорчето. И причината за това беше огромната тъмна сянка на мъж — различаваше очертанията на главата, раменете и ръцете му — застанал от другата страна на вратата и опитващ се да влезе в кухнята. Да стигне до нея.