Карън Робърдс
Признат за виновен (11)

Глава 11

— Какво правиш тук?

Кейт бе така изненадана, че говореше доста по-рязко от обичайното. Щеше да бъде по-възпитана, ако я бяха предупредили поне преди няколко секунди. Ченге — дори това ченге, особено това ченге, с което се чувстваше странно свързана, като че ли случилото се ги съединяваше по някакъв начин — очакващо я в офиса й в този момент, в който се връщаше от федералния затвор и не бе уверена, че постъпваше правилно, бе нещо така смущаващо, каквото би бил и скелет, подаващ се изпод бюрото й. Не, по-смущаващо. Мона се блъсна в нея, преди да успее да спре. Още преди да усети мириса на цигарен дим, който винаги се разнасяше от Мона, Кейт знаеше, че наднича през рамото й.

— Хм, това беше другото, което исках да ти кажа — думите на Мона прозвучаха глупаво в ухото й. — Че две ченгета те чакат в офиса ти.

„Две ченгета…“

Видя и втория: елегантен в тъмносиния си костюм на райета, светлосиня риза и жълта вратовръзка, висок само около метър и седемдесет, широкоплещест и с ниско подстригана пясъчноруса коса, червена кожа и лице с едри черти, излъчващо приятно чувство за хумор. Очите му, които имаха цвета на костюма му, я оглеждаха с възхищение. Ченгето от съдебната зала й се усмихна — наистина бе привлекателен, висок, мургав и строен, с твърди черти на лицето и приятна усмивка — и й подаде ръка.

— Решихме да се отбием да проверим как се чувстваш — каза той и стисна ръката й кратко и делово, както бе типично за адвокатите. Благодарността, че е допринесъл за спасяването на живота й, бе заместена от предпазливост. Какво ли искаше той? Дланта му бе голяма, топла и силна, и в главата й незабавно нахлу споменът за това, как я бе взел на ръце, когато коленете й бяха отказали да поддържат тялото й. Беше широкоплещест, но мускулите му не бяха прекалено развити. Изглеждаше добре в свободното тъмно сако, бялата риза, червената вратовръзка и обикновените тъмносини панталони. Но тя знаеше от опит колко е силен. Макар да бе стройна, тя бе по-тежка от перце все пак, а той я бе вдигнал с лекотата, с която би вдигнал перце. — Аз съм Том Брага, между другото. Детектив от отдел „Убийства“. — Погледът му се спря на цитопласта на бузата й, после бързо я огледа цялата. — Радвам се да видя, че бързо се възстановяваш.

Сърцето й биеше с хиляди удари в минута и не защото той бе привлекателен. Вероятно защото бе ченге — макар и детектив от отдел „Убийства“ — тя се чувстваше като престъпник. Като че на него му бе известно, че тя е престъпник. Като че ли знаеше, че е излъгала за случилото се предишния ден в охранявания коридор.

Нещо, което нямаше как да знае.

„Дали?“

„Стегни се, Кейт. Доколкото му е известно на него, ти си жертвата.“

Тя се усмихна и пое дълбоко въздух през носа с надеждата това да я успокои, а той да не забележи състоянието й.

Не се получи.

— Това е детектив Хауърд Фишбек. Също от отдел „Убийства“ — добави Брага и посочи другия мъж. Второто ченге пристъпи напред с протегната ръка. Неговата длан бе по-месеста, с дебели пръсти. Усмихна й се и тя забеляза прекрасните му бели зъби и трапчинките от двете страни на устата му. Костюмът му бе безупречен, а ризата и вратовръзката изглеждаха нови. Може и да не притежаваше класическата красота на партньора си, но също бе привлекателен.

— Кейт Уайт — стисна тя набързо ръката му.

— Приятно ми е. — Усмивката му беше широка и искрена. Очите му бяха топли.

Определено се опитваше да я очарова. „Като че ли има някакви шансове.“ Погледна часовника си — беше 14:25 — с отчаяната надежда да намери някакво извинение и да се измъкне. Да излъже, че я чакат в съда? Не, съдът беше затворен. Че има важна среща? Лъжата й щеше да бъде прозрачна за Мона.

— А аз съм нейният административен помощник. Мона Морисън. — Мона очевидно действаше с убеждението, че Кейт съвсем е забравила за нея — което беше така. Тя пристъпи напред с протегната ръка. И двамата мъже я поеха за кратко, а Фишбек я дари с очарователната си усмивка, разкриваща двете трапчинки на бузите му. Тя обаче не откъсваше поглед от Брага. „Разбира се.“ Мона бе винаги на лов за мъже, а Брага беше доста привлекателен.

— От години те виждам из сградата, така че ми е много приятно накрая да се запознаем — каза Мона, а погледът й пронизваше Брага като лазер.

— Работиш тук от години? — Погледът на Брага се плъзна към Кейт. Той имаше гъсти и прави черни вежди, които сега бяха леко повдигнати от изненада.

Тя поклати глава.

— О, с Кейт сме заедно едва от юни, когато тя дойде да работи тук. Преди това бях в „Личен състав“.

— О! — възкликна Брага.

— Благодаря, Мона — каза Кейт. Нервите й бяха опънати и не й беше забавно да гледа как Мона флиртува. Отчаяно искаше да остане сама, да има поне малко време да подреди мислите си и да сложи чувствата си под контрол.

„Никакви шансове.“

Административният й помощник я стрелна с укор, но схвана намека.

— Е, ще бъда в офиса си, ако имаш нужда от мен.

Кейт кимна. Погледът на Фишбек проследи Мона, която излезе от стаята. Брага, от друга страна, гледаше нея, както Кейт откри, когато погледна към него. Той й се усмихна. И офисът изведнъж й се стори прекалено тесен. Брага беше толкова близо до нея, че виждаше наболата му брада и износените ревери на сакото му.

— Изненадан съм, че си на работа след случилото се вчера — каза Брага.

— И ти си на работа — отбеляза Кейт.

— Вече използвах всичките си свободни дни за годината.

Тонът му бе шеговит и Кейт разбра, че не бива да приема думите му на сериозно. Той се отдалечи от нея — нещо, което бе абсолютно необходимо — за да остави дипломатическото си куфарче на бюрото й. Това й даде няколко свободни секунди, в които тя се опита да отпусне мускулите на лицето си. Те бяха така напрегнати, че усмивката, с която ги беше дарила, беше така мъчителна, както и ако лицето й беше циментирано.

„Остани спокойна. Те нямат ни най-малка представа.“

Когато ги погледна отново, видя, че те обхождат офиса й с очи. Като всички други прокурори, тя разполагаше с правоъгълник три на четири метра, чиито стени бяха боядисани в ябълковозелено, метално бюро във формата на буквата L, имитация на дърво, разположено в средата на стаята, черни метални лавици и два шкафа, в които да държи папките, голям стол зад бюрото, тапициран с черна изкуствена кожа, и два по-малки, поставени пред бюрото й, за посетители. На стената зад бюрото бяха окачени поставените й в рамки дипломи. А на бюрото й бе снимката на Бен, правена в училище миналата година. В единия ъгъл имаше закачалка, която в момента бе празна. В другия — изкуствен фикус. Кейт отдавна се бе отказала от живите растения, защото винаги забравяше да ги полива. Фикусът се изправяше умърлушено до двойния прозорец. Рамката на прозореца беше очертана от тесни сиви щори, които почти винаги бяха вдигнати, за да може Кейт да се наслаждава на обикновената каменна фасада на сградата от другата страна на улицата. Понякога денят й бе разнообразяван от гледката на накацалите по перваза гълъби.

Ако отидеше до прозореца и вдигнеше поглед нагоре, щеше да види синьото небе сред кулите на небостъргачите.

— Видях те да придружаваш носилката с ранения мъж от охраната вчера. Надявам се, че той е добре? — Най-добрата защита винаги е нападението, а класическата стратегия за отвличане на вниманието е ти да водиш разговора. Но не бе сигурна, че е успяла. Гласът му, както и лицето му, оставаше неестествено скован.

Брага сви рамене и през лицето му премина сянка.

— Жив е. Лекарите казват, че ще оживее. Но е все още в интензивното отделение. — Очите му проблеснаха. — Той ми е брат.

Това я накара да забрави предпазливостта си за миг. Той очевидно обичаше брат си. Тя кимна, за да изрази искреното си съчувствие.

— Стори ми се, че видях прилика. Черната коса.

На устните му се изписа лека усмивка и озари лицето му. Той кимна бавно.

— Което ме подсеща за другата причина да сме тук. Имаш ли нещо против да отговориш на няколко въпроса?

Лицето на Кейт замръзна. Свариха я неподготвена. Надяваше се — макар да бе почти сигурна, че надеждата й е напразна — че не е прекалено късно да скрие желанието си рязко да откаже.

— Направих изявлението си вчера. Полицаите дойдоха у дома.

Господи, бе така разтърсена тогава, че дори не помнеше какво е казала! Бусът на телевизията се бе оказал само първата вълна на медиите, които се стремяха към нея. Бяха чукали на вратата й и натискали звънеца й непрекъснато, докато един от полицаите не бе отишъл да ги разкара. Като даде изявлението си и отиде да изпрати полицаите до входната врата, видя, че дворът представлява море от репортери и камери. Светкавиците засвяткаха, щом веднъж стъпи на верандата.

„Кейт, вярно ли е, че си застреляла похитителя със собствения му пистолет? Мислеше ли, че ще умреш, Кейт? Кейт, ще ни разкажеш ли за изпитанието, през което премина? Как се чувствате, мис Уайт? Какво ви каза Родригес, мис Уайт? Погледни насам, Кейт!“

Тя погледна тълпата завладяна от ужас и заяви:

— Нямам какво да кажа.

Един от репортерите пъхна микрофон в лицето й. Тя отстъпи назад, влезе в къщата и затръшна вратата след себе си, след което дори я заключи. Тя чуваше как полицаите отвън призовават всички да напуснат района. Те се подчиниха, макар и неохотно, но започнаха да звънят всички телефони в къщата — и стационарни, и мобилни. Тя стисна зъби и изключи всички телефони, след това обиколи къщата и спусна всички завеси. И накрая провери всички врати и прозорци, за да се увери, че са заключени. Обиколката й завърши в спалнята на Бен, където той продължаваше да чете в леглото. Тя автоматично включи нощната лампа до леглото му — той никога не се сещаше и не можеше да спре да чете нито за миг — а той се откъсна от книгата достатъчно дълго, за да я погледне.

— Мамо, какво правеха отвън всички тези хора? Наистина ли си застреляла някого днес? — Очите му бяха широко ококорени от любопитство и вълнение, че майка му е способна на такова нещо.

Очевидно, че врявата и раздвижването го бяха принудили да откъсне поглед от книгата си и да погледне през прозореца. И, без съмнение, бе чул някой от въпросите, тъй като репортерите бяха викали.

Сърцето й се сви.

— Не — отговори, защото не можеше да го излъже за нещо толкова важно, а и защото не искаше да мисли, че майка му е способна на насилие. А после, тъй като не можеше да рискува той да издаде тайната й, ако някой го запита, побърза да поправи отговора на „да“.

Той ококори очи, подпря се на възглавниците и втренчи поглед в нея. И тя бе принудена да седне в края на леглото и да му разкаже цялата история. Е, малко редактирана и преправена в ключовите моменти.

Както бе направила и когато даваше изявлението си за медиите.

Но по-голямата част от историята отговаряше на истината. Защото тя наистина беше жертвата. Нямаше какво да крие. Освен началото и края…

При тази мисъл сърцето й отново запрепуска бясно.

— Няма да отнеме много време. — Брага бе изтълкувал колебанието й погрешно.

Тя потисна инстинкта си да преглътне. Бе свила длани в юмруци и сега се ядоса, че така би могла лесно да издаде вълнението си. Ето, че не бе господарка на реакциите си…

За щастие, Брага гледаше лицето, а не ръцете й. Тя незабелязано ги подпря на ръба на бюрото.

— Казах всичко вчера в изявлението си — опита отново.

— Прочетох го тази сутрин. Но все още има неща, които трябва да изясним, докато са пресни в паметта ти.

— Няма да изпиташ болка, честна скаутска — увери я Фишбек и я дари с ослепителната си усмивка. И придърпа към себе си един от столовете за гости. Металните му крака изскърцаха по пода. — Имаш ли нещо против да седна?

Вече сядаше, без да изчака отговора й.

— Разбира се, че не. Седни — каза Кейт като че ли имаше някакъв избор. Брага също седна и извади от джоба на сакото си малък бележник и химикал. Тя седна на стола зад бюрото и обърна лице към тях. Знаеше, че той преглежда записките си. Бележки, без съмнение, отнасящи се до изявлението й.

— Видя ли някого в охранявания коридор, след като Родригес затвори вратата след вас?

Кейт едва успя да се сдържи да не ококори очи. „Знаят за Марио.“ Тази бе първата й мисъл. Стана й студено. След това се сети за брата на Брага — човека от охраната, който лежеше на пода на килията до другия затворник. Разбира се, Брага разполагаше с неговия разказ за събитията.

Взе един химикал от бюрото си и започна да го върти между пръстите си, за да скрие объркването си.

— С изключение на Родригес, искате да кажете? — Гласът й бе учудващо спокоен, като се имаше предвид как е пресъхнала устата й. Паниката заплашваше да я завладее, но ето, че разумът й я бе изпреварил. Гордееше се, че успя да изрази точната смесица от мъчителен спомен, любопитство и… нищо друго.

— Да, освен Родригес — съгласи се Брага.

— На пода на една от килиите лежаха три тела. Успях да ги зърна. Двама бяха от охраната — брат ти беше единият, макар тогава да не знаех, че ти е брат — а третият бе облечен в оранжева униформа, затова предположих, че е затворник. Аз… реших, че всички са мъртви. — Мъчителната нотка в гласа й бе съвсем искрена, защото си спомни какво впечатление й бяха направили телата.

Той кимна и записа нещо в бележника си. Кейт забеляза, че Фишбек оглежда бюрото й. Бърз поглед я увери, че няма нищо, което да я издаде — беше прибрала папката с досието на Марио, след като я бе разгледала. Лаптопът й беше отворен, но беше „заспал“, а и той едва ли можеше да види екрана му от мястото си. Върху бюрото й бяха само телефонът, няколко папки, листове хартия, днешната поща, две кутии с компютърни дискове, няколко подбрани книги, картонена чашка, изработена от Бен и пълна с химикали и моливи. Бюрото й беше чисто. Не се осмеляваше да погледне зад себе си, но добре знаеше какво има там — рафтове, натъпкани с учебници по право, и папки, и огромна раковина, която двамата с Бен бяха намерили при една от своите разходки по плажа. Вратичките и на двата шкафа бяха затворени. Върху единия стоеше факс апаратът. На календара, който бе забоден на стената до другия, днешната й среща с Марио не бе отбелязана. Вече бе достатъчно опитен адвокат, за да знае, че не бива да записва или отбелязва нещо, което по-късно би могло да бъде използвано срещу нея.

Беше сигурна, че тук няма да намерят нищо, което да ги наведе на мисълта за Марио.

Тъкмо щеше да въздъхне от облекчение, когато погледът й отново се спря на Брага. Той наблюдаваше ръцете й.

Тя продължаваше да си играе с химикала.

Трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да не свие дланите си в юмруци.

Остави химикала, сви прилежно длани в скута си и спокойно го погледна.

Нямаше как той да знае, че дланите й са влажни.

— И как, по-точно, успя да надзърнеш в килията? — запита Брага.

Кейт смръщи вежди. Трябваше да излъже нещо, защото причината да може да надникне в килията бе, разбира се, излизането на Марио от нея.

— Родригес отвори вратата за части от секундата. Не знам защо. Първо ме накара буквално да се залепя за стената и така успях да надникна в килията, когато вратата се отвори.

— И какво видя?

— Казах ти. Тримата мъже — двама охранители и един затворник — лежаха на пода. Видях ги съвсем за малко.

— Видя ли оръжие? Пистолет?

— Не. С изключение на онзи, който Родригес държеше, разбира се.

— Добре. — Брага отново погледна бележките си. Кейт се опита да не се поти.

— Имаш ли някаква представа откъде Сото е взел пистолета? — запита Фишбек.

Кейт отново бе на твърда почва.

— Не. Никаква. — Замисли се. Сото клечеше до масата на защитата в единия миг, а в другия вече бе скочил на крака въоръжен. — Когато скочи на крака, пистолетът беше в ръцете му.

— И тогава го видя за първи път? — Беше невъзможно да се разгадае изражението на Фишбек.

Тя отново беше на твърда почва.

— Да.

— Тогава, откъде взе пистолета, с който застреля Родригес? — запита Брага с химикал, допрян до бележника. Погледите им се срещнаха и Кейт видя в неговия само леко любопитство. Никакво подозрение.

Но въпреки това Кейт усети как потта избива по цялото й тяло.

— Той беше там — на пода.

— Лежеше на пода в коридора?

— Да.

— И ти не го видя по-рано?

— Не. — Трябваше да потисне импулса си да погледне встрани или да оближе устните си. — Той ме блъсна, паднах и видях пистолета на пода до стената. Не бях го забелязала по-рано.

В стаята се възцари тишина. Той като че ли я чакаше да продължи. Тя срещна спокойно погледа му, а в същото време едва се сдържаше да не скочи на крака и да побегне. Сърцето й туптеше бясно, всяко нейно нервно окончание бе напрегнато. Като адвокат, знаеше от собствен опит, че едно от нещата, които издават престъпниците, е, прекаленото говорене. Тя нямаше да падне в този капан.

— И така, видяла си пистолет на пода до стената — каза накрая Брага. — Вляво или вдясно?

Кейт се опита да си представи сцената, която се опитваше да създаде.

— Вдясно.

— Добре. — Той записа нещо в бележника си, а нервите й се опънаха като корабни въжета. — Каза, че те е блъснал. Как падна? — Кейт вероятно бе смръщила вежди в недоумение, защото той поясни: — По корем, гръб, настрани…

„О, Господи, нека това свърши, моля те.“

— По дупе. Приземих се по дупе и видях пистолета. Знаех, че Родригес ще ме застреля, затова го грабнах, прицелих се и дръпнах спусъка. — Пое си дълбоко дъх не само заради ефекта, а и защото наистина имаше нужда от въздух. — Застрелях го.

— Къде беше той? Родригес?

Кейт усещаше как потта се стича по гръбнака й. Дезодорантът й против изпотяване вече не действаше.

— Близо до стената. Задната стена, на която е телефонът. Беше с лице към мен. — Кейт отново се опита да си представи сцената, за да е сигурна. Би ли могла да грабне пистолета от земята, да се прицели и да застреля Родригес — така, както е застанал там със собственото му оръжие? С една дума, не. — Той… Изпусна пистолета и се наведе да го вдигне. Нямаше да имам по-добра възможност. И… се спуснах към него. Пистолета на пода.

Брага си записа нещо. После отново я погледна.

— И така. Родригес е изпуснал оръжието си и докато се е навеждал да го вдигне, ти си грабнала пистолета, който е бил на пода. Беше ли възможно той да стигне до пистолета си?

„Веществени доказателства. Не трябва да забравяш за тях. И онези, които ги събират. Те знаят къде и в какво положение сме били двамата с Родригес, когато е бил даден фаталният изстрел. Те знаят дори каква е била траекторията на куршума.“

Ако си бяха направили труда да разследват. Трябваше да предположи, че са си дали.

— Той държеше пистолета, вдигаше го от земята. Мисля… Почти съм сигурна, че се канеше да ме застреля.

Отново си пое дълбоко дъх — отчасти защото имаше нужда от кислород и отчасти, защото знаеше, че от нея се очаква някаква реакция на преживяния стрес. И съвсем ясно, с кристална чистота, пред нея изникна образът на Марио, който стреля в Родригес. Опита се да се постави на мястото на Марио.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Той е бил с лице към теб и с гръб към стената, а ти си била с лице към него, когато си дръпнала спусъка.

Кейт кимна.

— Беше ли свален предпазителят?

Въпросът я свари неподготвена, но се надяваше, че не е издала изненадата си. Ококори очи. Устата й не пресъхна. Тялото й не се скова. Остана напълно спокойна, но това й коства много. Като прокурор, беше обучена да разбира езика на тялото. Този бе един от инструментите, които трябваше да й помогнат да определи кога престъпникът лъже. Беше абсолютно сигурна, че детективите от отдел „Убийства“ следят за същите признаци за лъжа.

И, съответно, смръщи леко вежди, като че ли се опитваше да си спомни. Усещаше стомаха си неспокоен — като че ли вътре пърхаха пеперуди. Чуваше собствения си пулс. Трябваше да се пребори с импулса да преглътне мъчително.

На лицето й се изписа замислено изражение, докато умът й препускаше бясно — нещо, което тя се надяваше да остане незабелязано.

Не беше се замисляла как трябваше да бъде даден изстрелът при онези обстоятелства. Беше стреляла и преди — като тийнейджърка, а и в по-късните години, когато се учеше да стреля със струващия петдесет долара пистолет, който си бе закупила за самозащита. Но, общо взето, не знаеше много за пистолетите. Мислеше с трескава бързина. Опита се да се досети какви ще бъдат коварните подводни ями при всеки въпрос. Например, Брага можеше да каже: „Покажи ми как го направи.“ И да й подаде пистолет като онзи, с който уж беше стреляла. И щеше да й се наложи да покаже в какво положение е бил предпазителят. Трябваше да обмисли какъв е най-безопасният отговор на въпроса му.

Лицето й се изясни.

— Да.

Гласът й бе уверен, лицето — спокойно.

Браво.

Той кимна и си записа нещо. Беше толкова просто. Толкова лесно. Защо тогава продължаваше да се поти?

Телефонът й звънна и тя подскочи.