Карън Робърдс
Признат за виновен (6)

Глава 6

Том вдигна слушалката с твърда ръка. Контролираше дишането си, коленете му не трепереха, не се потеше, не мигваше дори. Нищо във външния му вид не подсказваше за безпокойството, което караше стомаха му да се свива болезнено, сърцето му да тупти тежко и адреналина да изпълва вените му.

Те — малката група ченгета и помощник-шерифи, скупчени около него и телефона — току–що бяха чули, макар и приглушен, изстрела в охранявания коридор. Том се замисли за Кейт Уайт, стройна и хубава със светлата си като на скандинавка коса, с безупречната кожа и огромните сини очи, безпомощна като мишле в лапите на изгладняла котка. Вътрешностите му се обърнаха.

Дали беше мъртва?

А Чарли, когото все още не бе намерил? Ако Чарли бе някъде в Центъра, вече щеше да е при тях.

Дали и Чарли не бе мъртъв?

Тази вероятност го подлудяваше. Диспечерът от подземните етажи мислеше, но не беше сигурен, че Чарли бе придружил взетия от него затворник до втория етаж. Вместо да тръгне по лабиринта от охранявани коридори, за които и бездруго нямаше разрешение, Том, придружен от двама мъже от охраната, бе взел асансьора до втория етаж, за да потърси Чарли. Тъкмо бяха излезли от асансьора, когато чуха първите изстрели откъм съдебната зала 207. Трябваше да си пробият път през тълпата, която тичаше като изплашено стадо, готово да прегази всекиго, за да се спаси. Все още не бе намерил Чарли и изпитваше лошо предчувствие.

В момента обаче дългът му се казваше Кейт Уайт.

— Ако не ни позволи да я чуем, ще трябва да предположим, че я е застрелял, нали? — каза Мич Куни. Лицето на пълничкия и оплешивяващ петдесет и няколко годишен охранител бе посивяло. Страдаше жестоко за смъртта на толкова много от другарите и колегите си. Но както и всички други от групичката, обградила Том, той бе готов да изпълни дълга си. Каквото и да му струваше това.

— Ще бъде глупаво от негова страна да я убие. Тогава няма да разполага с нищо. И няма да има власт да сключва сделки — каза полицаят Ла Ронда Дейвис, дребна чернокожа жена със страхотна фигура, на която дори униформата стоеше зашеметяващо. Гласът й трепереше. Бе разтърсена до дъното на душата си. Беше част от групата около телефона, защото отиваше към една от съседните зали да даде показания, когато бе започнала стрелбата.

— Млъкнете всички! Ще се обадя сега. — Том натисна бутона, който щеше да го свърже с телефона в охранявания коридор.

— Нямаме нищо. Какво ще му кажем? — запита полицаят Тим Линиг. Звучеше така, сякаш бе на ръба на паниката. Истината бе, че никой от тях не се чувстваше компетентен да поеме отговорността за подхранването на сложната паяжина от алчност, надежда и глупост, която би могла да запази живота на Кейт Уайт. Но докато не дойдеше някой по-компетентен, те бяха всичко, с което Кейт разполагаше.

— Ще го помоля отново да говоря с нея — каза Том сериозно. — Ако й даде слушалката, ще го излъжа, че ще получи всичко, което иска. Ако не, е, все ще стигнем и дотам…

Набра номера. И чу как телефонът в охранявания коридор започна да звъни. Всеки негов нерв бе опънат и нащрек, докато слушаше.

Телефонът продължаваше да звъни.

Той чакаше. Напрежението го караше да трепери като алкохолик пред затворено заведение. Твърдо решен да го покаже, Том стисна зъби.

Телефонът продължаваше да звъни.

Оставаха четири минути до края на петнайсетминутния срок, даден им от Нико Родригес. Хеликоптерът — щяха да дадат на Родригес искания хеликоптер, но той нямаше да отлети с него; хеликоптерът бе само примамка, която да го изкара на открито — беше поне на десет минути от сградата. Стоте хиляди долара — които той нямаше да може да похарчи — все още се събираха, в случай, че Родригес имаше време и достатъчно ум да погледне в чантата с парите. Специалният отряд и снайперистите бяха все още на път и им оставаха приблизително три минути да стигнат до мястото на действието. Както и специалистът по преговори с похитители.

Той трябваше само да запази живота на Кейт Уайт, докато не дойдат всичките тези професионалисти и да се справят с проблема.

Ако тя не бе вече мъртва.

Мисълта го накара да направи болезнена гримаса.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Вдигни проклетата слушалка! — каза Дейвис на глас, изразявайки мислите на всички. Всички бяха напрегнати, но ако дадяха воля на чувствата си, нямаше да помогнат на жената, чийто живот бе заложен.

Том стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Смръщи вежди по посока на Дейвис.

Телефонът продължаваше да звъни.

В съдебната зала цареше хаос. Беше пълна с полицаи и медицински лица, с цивилни и дори репортери. Навсякъде имаше петна от кръв и мозък. Жертвите продължаваха да лежат там, където бяха паднали. Лекарите от „Бърза помощ“ бяха извънредно заети, такава се опитваха да дават и лица, които нямаха специална подготовка. Жените плачеха истерично. Чуха се и няколко пронизителни писъка, за които Том преднамерено си затвори ушите. Вероятно някои бяха открили, че любимите им са сред жертвите. През счупения прозорец долиташе воят на сирени, слабо приглушен от пороя и разстоянието.

Подкрепленията идваха. Скоро тук щеше да има хора с по-добра квалификация от неговата за справяне с положението.

Телефонът продължаваше да звъни.

Бе направен опит съдебната зала да бъде отрязана от другите части на сградата; бе направен и опит да бъде прочистена от неподходящите за справяне със ситуацията хора. Започнаха да евакуират от сградата всички, чието присъствие не беше задължително, но това ставаше бавно. Всъщност нищо не ставаше бързо. Имаше прекалено много хора, и прекалено много действия, които да се координират. Смутът бе навсякъде.

До този момент не бяха успели да постигнат необходимата организация. Всички бяха завладени от шок, бяха неподготвени за ужаса, появил се така внезапно в живота им.

Работата му, тъй като в момента той бе старшото ченге на мястото на действието и защото познаваше Родригес — беше го арестувал самият той — бе да накара Родригес да говори и да го поощрява да не спира, да го накара да повярва, че ще получи каквото иска, за да му попречи да убие Кейт Уайт.

Докато може.

Очите й, приковани в него, като че ли наистина мислеше, че той може да я спаси, го преследваха. Както и гласът й, треперещ от страх, докато му съобщаваше, че е самотна майка.

Нямаше да си позволи да мисли за детето й.

Телефонът…

Звънът престана. Някой бе вдигнал слушалката.

Той се напрегна.

Езикът на тялото му вероятно бе подсказал на останалите, че нещо става, защото всички се събраха по-близо един до друг и не откъсваха поглед от лицето му.

Никой не говореше от другия край на линията.

— Родригес? — позволи да направи предположение Том. Тонът му бе сериозен. Досието на този главорез бе по-дълго от ръката на Том. Щеше да убие заложника, без да му мигне окото.

— Не. — Беше Кейт Уайт. Веднага позна гласа й. Той бе висок и трепереше, но добрата новина беше, че е жива. Едва тогава, когато бе залят от огромно облекчение, усети, че шумът в ушите му заглъхва. Дотогава дори не го беше осъзнавал.

Толкова силен бе страхът му, че е мъртва.

— Добре ли си? — запита, а групата около него — чула гласа й или познала по езика на тялото му, че е жива — изпусна всеобща въздишка на облекчение.

— Да.

Тя дишаше на пресекулки и той не можеше да я обвинява за това. Като се вземеха предвид всички обстоятелства, тя се държеше възхитително, участваше активно в борбата за запазването на живота си и той й се възхищаваше за това. В дадената ситуация доста хора вече щяха да крещят от ужас и да бъдат безполезни. Може би дори включително самият той.

— Чухме… — поде той, но тя го прекъсна.

— Изстрел. Знам. — Чу я как си пое дълбоко дъх. Следващите й думи го изненадаха. — Застрелях го. Мъртъв е.

За миг, Том не беше сигурен, че е чул правилно.

— Какво? — Изненадата вероятно бе проличала и в гласа му, защото другите се наведоха напред, целите в слух.

— Мъртъв е. Всичко свърши. — Пое си отново дълбоко дъх, после го изпусна бавно. Той долови въздишката й по линията. — Излизам.

— Как… — поде Том, вече без да крие изненадата си, но тя отново го прекъсна. Този път — като затвори телефона.

Просто така.

Том слуша сигнала за набиране няколко секунди, преди да окачи слушалката. Остана да гледа втренчен телефона, недоумяващ.

— Какво? — Въпросът го накара да вдигне глава. Гледаха го въпросително дузина чифта очи.

— Каза, че Родригес е мъртъв. — Умът на Том все още отказваше да побере информацията. — Каза, че го е застреляла. И че излиза оттам.

— Сама? — запита Линиг.

— Предполагам. Не каза нищо по въпроса, но това е логичното заключение, след като Родригес е мъртъв.

Искаш да кажеш, че сме чули този изстрел? — В гласа на Дейвис се долавяше същата изненада, каквато и в думите на Том. — Тя го е застреляла?

Том сви рамене.

— Не знам. Това ми звучи странно. — Куни, ветеранът, поклати глава. Мръщеше силно вежди и не откъсваше поглед от затворената метална врата — като че ли, ако опитваше достатъчно дълго и упорито, щеше да разбере какво се бе случило зад нея.

Том видя как израженията на лицата на останалите се промениха и разбра, че в главите им се върти същата мисъл, хрумнала и на него. Дали това не беше номер? Дали Родригес не бе намислил нещо?

Това изглеждаше далеч по-вероятно от възможността Кейт Уайт да е застреляла Родригес.

С това наум, побързаха да изолират вратата към охранявания коридор от останалата част на съдебната зала, която, за щастие — с изключение на няколкото трупа и малкото хора, за които Том се надяваше, че са медицински лица — бе почти празна. Двама от тях — полицаи, чиито имена Том не знаеше — се заеха да изпразнят залата напълно, в случай че през вратата минеше Родригес и започнеше да сипе куршуми наляво и надясно. Щяха да останат само жертвите, двама лекари и полицаите, които извадиха оръжие, прикриха се в галерията и зад столовете или се притиснаха до стените — въобще, направиха всичко възможно да дадат добри изстрели, ако се наложи.

Когато бравата започна бавно да се движи надолу, те бяха готови. Вратата бе обградена. Който и да излезеше, в лицето му веднага щяха да бъдат насочени поне дузина дула на пистолети.

Том бе единственият, който щеше веднага да попадне в полезрението на онзи, който застанеше на прага. Той стоеше до масата на защитата, изправил гръб и сам, като че ли бе повярвал безрезервно на думите на Кейт и я чакаше да влезе в залата сама. В ръката си държеше „Глок“, но тя беше отпусната спокойно до тялото му.

Въпреки това, той бе готов да стреля още в следващата секунда.

Бравата спря движението си надолу. Вратата не се отвори. Нищо не се случи.

Господи!

Всеки негов мускул бе напрегнат. Сърцето му биеше тежко. Беше стиснал здраво челюсти. Предчувствието стягаше гърдите му като менгеме. Дясната ръка го сърбеше да вдигне оръжието и да стреля.

Не още…

Чакането го убиваше. Бяха го прострелвали и преди и това не му бе харесало. Преценяваше, че шансовете куршумите да попаднат в тялото му сега са петдесет на петдесет. И беше сигурен, че това няма да му хареса повече отпреди.

Независимо как ще го кажете, усилието да избегнеш куршумите не е никак забавно. Особено в положението, в което той бе сега.

Най-после бравата отново подхвана движението си надолу.

Той сдържа дъха си в очакване.

Този път, когато бравата спря движението си надолу, вратата започна да се отваря — бавно и беззвучно. Том не смееше да диша, докато пред очите му не застана Кейт Уайт. Тя стоеше в охранявания коридор, бледа като призрак и крехка като порцеланова кукла в черния, прилепнал по тялото й костюм и със свободно падащата руса коса. По тялото й нямаше видими рани, лицето й бе лишено от изражение. Накрая, със скована ръка, тя отвори вратата докрай и стъпи на прага.

Само очите й блестяха. Бяха огромни и изразяваха шока, който я владееше.

Тя наистина бе сама. Бе дребна и слаба, не беше възможно Родригес или някой друг да се крие зад нея. Но погледът на Том инстинктивно оглеждаше коридора зад нея. Нищо. Никой. Само сиви стени и врати. Празно пространство.

И Кейт Уайт.

Не бе за вярване, но тук нямаше никакъв номер.

— Кейт? Мъртъв ли е Родригес?

При споменаването на името му, тя за първи път го погледна право в очите. Погледите им се срещнаха. Сега нейните бяха много по-тъмни от онези, които си спомняше от по-рано, огромни и кръгли — вероятно защото зениците й се бяха разширили от страх и шок. Тя кимна, пое си дълбоко дъх и се запрепъва към него на несигурните си крака, които изглеждаха още по-дълги заради изненадващо сексапилните й обувки с високи токчета.

— Не стреляйте! — заповяда той рязко през рамо на останалите. — Сама е.

Всички полицаи се показаха иззад прикритията си, вратата се затвори тихо зад Кейт, той прибра пистолета си в кобура и тръгна да я посрещне.

Бе така пребледняла, все едно че в тялото й не бе останала и капка кръв. Той заговори нежно:

— Добре ли сте?

Тя отново кимна и спря. Устните й се отвориха, но от тях не излезе нито звук. Като стигна до нея, Том забеляза струйката засъхнала кръв на бузата й и ужаса в очите й.

Тя беше жива и вероятно не бе сериозно ранена, но определено не беше добре.

Кейт погледна встрани от него. Пое си отново дълбоко дъх и притисна длан към гърдите си — които бяха малки, но имаха съвършени форми — като че ли сърцето й играеше номера, каквито не би трябвало да прави, и това я плашеше.

— Какво се случи там? — запита той, а останалите полицаи тръгнаха предпазливо към сега затворената врата, готови да претърсят охранявания коридор.

— Застрелях го — каза тя и вдигна поглед към него. Думите прозвучаха студено и ясно. — Мъртъв е.

После коленете й поддадоха, тя извика тихо и щеше да падне на пода, ако Том не я бе хванал навреме.