Карън Робърдс
Признат за виновен (4)

Глава 4

Кейт бе завладяна от ужас. Прие бруталното убийство на съдията Моран като силен удар в стомаха. Не й достигаше въздух. Ушите й бучаха. Усещаше горчив вкус в устата си.

„Това не може да се случва наистина.“

Стената зад съдията бе оплескана с кръв и мозък. Червеното влажно петно, в което се бе превърнала главата му, все още висеше във въздуха на нейното място, след като тялото му се бе свлякло тежко на пода. Коленете на Кейт се огънаха. Не успя да се задържи на крака и падна на колене до масата, ококорила широко очи от изненада и с тежко биещо сърце. Дланите й, свити в юмруци, затискаха устата й. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Чувстваше се така, сякаш нямаше крайници, които да застави да се движат. Струваше й се, че наблюдава всичко това от огромно — и безопасно — разстояние.

„Моля те, о, моля те, нека това е само кошмар.“

Двама мъже — поне единият от тях беше затворник, ако се съдеше по оранжевата униформа, която носеше — се втурнаха в залата откъм охранявания коридор. В ръцете си държаха пистолети. Сото им хвърли поглед през рамо.

— Vamonos! Да вървим!

Бум! Бум!

Прозвучаха още изстрели, идващи откъм мястото на съдебните заседатели. Единият от помощниците бе прострелян, макар Кейт да не виждаше кой стреля, тъй като все още бе коленичила на пода. Но усещаше смута и нарастващата паника около себе си. Няколко секунди бяха достатъчни съдебната зала да се превърне в калейдоскоп от цветове, звуци и движение.

Сото и новодошлите се приведоха и затичаха към предната част на залата. Онзи в оранжевата униформа с късите ръкави извика:

— Какво направи току-що, по дяволите?

— Убих го. И какво? — извика в отговор Сото.

— Ти, глупаво лайно!

— Върви по дяволите.

Като продължаваха да се ругаят, тримата, все така приведени, бързо напредваха към прозореца, като ловко избягваха куршумите и в същото време спореха. Къри легна на пода пред пейката и покри главата си с ръце, а в следващата секунда един куршум се заби в гладката махагонова повърхност на не повече от петдесет сантиметра от него. Секретарката на съда вдигна ръце над главата си и затича, завладяна от паника, към мястото на съдията. Мъжът от охраната, който бе най-близо до пейката, изпищя и падна; Кейт разбра, че е прострелян, още преди да види кръвта, изтичаща от дупката в главата му. Във въздуха се издигаха и смесваха ужасяващи писъци, ругатни и остри изстрели — дори след всичките тези години Кейт лесно би ги разпознала — отразяваха се от тавана и стените и отекваха като зловещи и оглушителни гръмотевици. Мирисът на барут и разядена плът изпълваше съдебната зала.

Кръвта продължаваше да се стича от главата на охранителя и да приижда към нея като червено ручейче по каменния под, изцапан сега с черни и тъмночервени петна.

Миризмата достигна до ноздрите й.

„Човешката кръв има мирис на сурово месо. О, Господи, спомням си този мирис…“

Стомахът на Кейт се преобърна. Повдигна й се, но не можеше да повърне. Като че ли беше парализирана. Шокът — добре бе, че най-после бе успяла да определи студеното чувство като шок — я обездвижваше й я приковаваше към гладките и твърди плочки под краката й.

„Кръв, толкова много кръв… Кръв навсякъде… Стените са изпръскани с кръв, подът също, кръвта изтича от разядената плът…“

Времето пълзеше ужасно бавно. Като че ли бе спряло. Стомахът й се сви болезнено. Сърцето й блъскаше в ушите — бързо и тежко. Обзета от леденостуден ужас, тя осъзна, че не може да направи нищо, за да спаси себе си или някого другиго от кошмара, разгръщащ се около тях.

— Къде са те? — извика мъжът в оранжевата униформа с къси ръкави. Достатъчно силно, за да надделее гласът му над експлозията от звуци — толкова високи и пронизителни, та на Кейт й се струваше, че ще оглушее.

— Откъде да знам, по дяволите? — извика в отговор Сото.

— Трябваше да са тук!

— Излезте навън, излезте навън! — разнесе се от галерията призивът на някой от невинните граждани, подтикващ другите да побягнат в търсене на безопасност.

— Мамо, къде си? — Пронизителният детски писък долетя също откъм галерията.

— Господ да ми е на помощ. Исусе, помогни ми! — проплакваше жената до нея.

Тези, а и други гласове, достигнаха до нея измежду многото писъци и викове. Хората наоколо отчаяно се бореха да оцелеят. Ако можеше да помръдне, щеше да запуши ушите си с длани, но крайниците й бяха натежали като олово и упорито отказваха да се подчинят на заповедите на мозъка й. Дишането й бе забързано и плитко. Пулсът й — ускорен. Студена пот я обливаше на вълни. Знаеше, че трябва да се размърда, да побегне, да се скрие, но стоеше на мястото си като закована. Не, не можеше да помръдне. За втори път в живота си бе прикована на място от ужаса. Движеха се само очите й, оглеждаха се отчаяно наоколо.

О, Господи, колко ли бяха мъртвите!?

Вдигна поглед нагоре и забеляза, че някои от хората в галерията бяха залегнали на пода в отчаян опит да избегнат куршумите, които охраната и затворниците продължаваха да си разменят. Други прескачаха пейките и тичаха по централната пътека, приведени на две, блъскайки се един в друг, докато се опитваха да излязат през вратата, през която тя и Брайън бяха влезли преди малко. Един от тях бе прострелян в гърба и събори двамата пред себе си, докато падаше. Онези, които тичаха по пътеката след него, прескочиха падналите тела. Съдебните заседатели бяха като препускащо стадо, устремено към стаята на съдията.

Куршумите бяха навсякъде.

Друг от помощниците се движеше прилепен за лявата стена на съдебната зала и стреляше непрекъснато и безмилостно по тримата затворници, но скоро бе улучен от ответен куршум. Изстрелите разкъсваха тъпанчетата на Кейт. Пищеше от ужас заедно с останалите, но отново от устата й не излизаше нито звук. Писъците й звучаха само в собствената й глава.

— Кейт, за Бога, залегни!

Настоятелният глас долетя съвсем отблизо. Нещо топло и леко влажно сграбчи крака й. Тя изпищя, подскочи и си пое рязко въздух. Реалността я връхлетя, сякаш я поляха с леденостудена вода.

„Мога да умра тук и сега. Не, не мога. Какво ще стане с Бен?“

Пред очите й изникна лицето на любимото дете, а паниката отново я завладя. Инстинктът й за оцеляване се задейства. Осъзна, че топлите и влажни пръсти на Брайън са я докоснали по глезена, и го видя да се подслонява под съмнителното прикритие на масата. Той пълзеше на лакти и колене и дишаше тежко, очевидно облян в студена пот. В очите му, които срещнаха нейните, се четеше единствено страх.

„О, мили Боже, убиха съдията Моран. Ние, прокурорите, вероятно сме следващите в списъка им.“

Времето поднови нормалния си ход. Тя се обърна и запълзя с трескава бързина към Брайън. Сърцето й биеше тежко като на маратонец. Дланите й бяха изпотени, плъзгаха се по пода. Макар да знаеше, че не е в безопасност, тя се почувства на сигурно място под слабото прикритие на махагоновата повърхност. Притисната до успокояващо топлото тяло на Брайън, надигна глава, за да види къде са затворниците. Но не можеше да види кой знае какво, защото й пречеха дипломатическото й куфарче, чадърите и документите, паднали от масите и разпилели се по пода, долната част на пейката, подиумът, подсъдимата скамейка и мястото, столът, на който трябваше да седи секретарката на съда, а и много други неща наоколо. Единствените, които виждаше от този ъгъл, бяха простреляният охранител и Къри, който пълзеше бързо към масата на защитата и най-вероятно се опитваше да стигне до стената, която отделяше галерията от другата част на съдебната зала.

— Ситуацията е лоша — прошепна в ухото й Брайън с треперещ глас.

— Трябва да се измъкнем оттук. — Ужасът я стискаше за гърлото и думите й излизаха трудно. Може и да се чувстваха в безопасност в тази малка тъмна пещера, но тя със сигурност знаеше, че не са. Трябваше да оцелее — заради Бен, ако не заради нещо друго.

Какво щеше да прави той без нея? Баща му беше мъртъв, а тя нямаше семейство, което да се грижи за него. Щеше да бъде съвсем сам на света. Тази мисъл я изпълни със смразяващ страх.

— Онова копеле там ли е, чака ли ни? — запита високо мъжът в оранжевата униформа. — Виждаш ли го?

— Не мога да видя нищо заради проклетия дъжд.

— Трябва да рискуваме. Да вървим.

Като съдеше по яснотата, с която думите достигаха до нея, Кейт смяташе, че поне двама от затворниците са близо до нея. Струваше й се, че куршумите прелитат директно над главата й. Все още не можеше да ги види, което извикваше у нея още по-силна паника. При мисълта, че всяка секунда можеха да си спомнят за нея и Брайън, Кейт потрепери.

„Моля те, Господи, нека не умра сега.“

Дишаше така забързано, че се страхуваше да не припадне. Сърцето й биеше оглушително в ушите и й пречеше да чуе каквото и да било за секунда. След като това премина, чу силен трясък откъм мястото на съдията, но, колкото и да се опитваше, не можеше нищо да види и не знаеше какво го е причинило. Беше сигурна в едно — двамата с Брайън бяха в смъртна опасност. Знаеше, че масата на защитата им дава само илюзорна закрила, затова отчаяно се огледа за най-добрия начин за бягство. Стената, която отделяше галерията и трябваше да държи масите на безопасно разстояние от членовете на съда, сега не работеше в техен интерес. Намираше се на около метър зад тях и ги лишаваше от какъвто и да е път за бягство. Така, както тя виждаше нещата, имаха само три възможности. Можеха да прескочат стената и да се опитат да избягат през галерията; можеха да затичат към малката въртяща се врата, да се смесят с другите по централната пътека и да се опитат да минат през вратата, а можеха и да останат на мястото си. Първите две възможности щяха да ги изложат на куршумите, които продължаваха да прелитат из цялата зала, а ако лошите момчета ги забележеха, което сигурно щеше да се случи, щяха да се превърнат в подвижни мишени и да получат по куршум в гърба. Третата възможност изглеждаше най-сигурна, — или лесно можеха да бъдат улучени от заблуден куршум, който щеше да ги убие или да бъдат открити от някой от тримата престъпници.

Беше сигурна в това, след като видя какво стана със съдията Моран.

Мисълта, че е оставена на милостта на престъпниците, я накара да се облее в студена пот.

— Трябва да намерим начин да се измъкнем — прошепна тя на Брайън, който се оглеждаше отчаяно като нея.

Той кимна.

Преди още дори да са помислили да помръднат от мястото си, последният останал жив от охраната — онзи, който преди малко стоеше до скамейката на съдебните заседатели — се появи в полезрението им. Кейт забеляза, че е на средна възраст, че кестенявата му коса е започнала да посивява на слепоочията и че има малко коремче. Той изтича тромаво напред, приведен, и извика в радиостанцията си: „Застрелян служител! Застрелян служител!“, като в същото време стреляше, за да се прикрие. Секунди след това вече беше прострелян в гърба. Тялото му падна напред, само на няколко метра от мястото, където се криеха тя и Брайън, и радиостанцията се плъзна по пода. Кейт ужасено загледа пърхащите му клепачи и червеното петно, което бързо се разливаше по гърба на тъмносинята му риза. Но той не бе мъртъв, поне не още, защото сви ръка в юмрук.

Сърцето й прескочи един удар.

„Той има нужда от помощ…“

Но не можеше с нищо да му помогне. Не можеше дори да се приближи до него, без да се изложи на порой от куршуми.

— Дръж се — прошепна му. Очите му вече бяха престанали да премигват. Гледаше я втренчено, погледът му беше изцъклен, и тя се страхуваше, че това е равносилно на лоши новини. Беше почти сигурна, че не я вижда.

Докато продължаваше да го гледа, завладяна от ужас, се случиха две неща. Първо се чуха стрелба и звънът от счупено стъкло. Ако се съдеше по звука, беше счупен най-близкият до тях прозорец. Парченцата стъкло се посипаха шумно по пода и вдигнаха облак прах във въздуха. Второ, откъм далечния край на залата, където бяха и вратите, водещи към коридора, се разнесе мощен вик. Достатъчно висок, та да бъде чут сред целия този хаос:

— Полиция! Останете по местата си! Залегнете, залегнете!

„Слава Богу, спасени сме…“

— По дяволите! — извика едно от лошите момчета — беше сигурна, че не е онова, облечено в оранжевата униформа с късите ръкави. Последваха нови оглушителни изстрели и викове, които увериха Кейт, че съдебната зала е още доста пълна.

— Навън има цяла армия от тези прасета! — изпищя лошото момче в оранжевата униформа. Гласът му идваше от място, много близо до Кейт, което никак не й се нравеше.

— Ще се погрижа. — Този глас бе висок и истеричен.

— Хулио, недей!

Дори да бе последвал отговор, Кейт не го чу. Може би защото думите бяха заглушени от поредното: „Казах никой да не мърда!“, последвано от нов порой изстрели. Куршумите свистяха във въздуха — толкова близо до нея, че чуваше свистенето от триенето им във въздуха. Един се заби в скамейката на съдебните заседатели, която бе само на няколко метра от тях. Друг — в пода, само на сантиметри от дипломатическото й куфарче. Двамата с Брайън инстинктивно покриха главите си и се опитаха да се слеят с пода. Бяха толкова близо един до друг, че бе трудно да се каже къде свършваше неговото тяло и започваше нейното. Кейт съдеше по шумовете, които достигаха до нея. Кейт бе почти сигурна, че се стреля и извън сградата. До ушите й долетя приглушен вик и по гръбнака й полазиха студени тръпки.

— Мисля, че сградата е обградена — прошепна Брайън. — Мисля още, че застреляха онзи, който скочи през прозореца. — И двамата трепереха неудържимо. Зъбите на Брайън тракаха, а това само подчертаваше силата на думите му.

— Иска ми се всички да скочат.

Друг куршум се заби в крака на масата само на сантиметри от Кейт. По нея се посипаха трески. Тя ахна и втренчи поглед във въпросния крак, започна да трепери неудържимо и се притисна в Брайън.

— Господ да ни пази… — Думите на отчаяние излязоха от устата на Брайън. Кейт му хвърли поглед и видя, че се е свил на кълбо и е покрил главата си с ръце.

Стъпките се приближаваха. Кейт ококори очи, устата й пресъхна. Обърна рязко глава по посока на звука. Чуваше гласовете, но не можеше да види кой говори. Откри, че вероятно е ужасяващо да бъдеш сляп.

Но тази истина не бе така ужасяваща като осъзнаването на следния факт: стъпките най-вероятно отекваха от краката на някого от стрелците, защото нямаше никого другиго на това място в съдебната зала.

Докато оглеждаше внимателно оскъдния периметър, до който погледът й достига, сърцето й препускаше лудо. Стомахът й се свиваше от страх. Очите й се стрелкаха отчаяно наоколо, но не се виждаше нищо ново. Буквално залепнала за пода, поемайки си мъчително въздух на пресекулки, тя се опита да попие всичко само с един поглед, когато осъзна, че вдишваният въздух се е променил — той беше по-студен и миришеше на дъжд, което потвърди предположението, че се е счупил най-близкият до тях прозорец. Затворниците очевидно бяха планирали да скочат навън, но се бяха отказали — всички без Сото — заради полицаите, обкръжили сградата. Кейт чуваше силния шум от пороя и сирените, чийто вой се врязваше във въздуха. Много сирени — като че ли цялото полицейско управление се беше устремило към Центъра за правосъдие.

„Ако оцелея в следващите няколко минути, всичко ще бъде наред.“

— Хвърлете оръжието! Веднага! — извика един от полицаите извън залата. Тя и Брайън инстинктивно се сгушиха един в друг и сведоха глави. Трепереха неудържимо, защото воят на сирените и оглушителните звуци от близките изстрели не секваха. В този момент идеята да се измъкнат оттук изглеждаше невъзможна.

„Моля те, моля те, нека оживеем…“

Чуха се отново близки стъпки от бягащи нозе и по гръбнака й отново полазиха леденостудени тръпки. Обзета от тревога, отново се огледа — поне дотам, докъдето погледът й стигаше. Нищо ново в празната една трета от съдебната зала, освен двата трупа на мъжете от охраната. Вече бе сигурна, че и вторият прострелян е мъртъв; очите му бяха изцъклени, а свитите в юмруци длани се бяха отпуснали. После, внезапно, гледката се промени — появиха се чифт черни маратонки. Сърцето на Кейт се качи в гърлото, когато пред очите й се появи затворникът в оранжевата униформа, клекнал като жаба. В ръка държеше огромен черен пистолет. Кейт усещаше мириса на изгорял барут, който се разнасяше от дулото му. Той, както и Сото, бе латиноамериканец, в средата на двайсетте, и пънкар. Лицето му бе кръгло, гладко избръснато и едва ли не бебешко, с пълни бузи и брадичка с трапчинка. Потеше се и дишаше тежко, а на лицето му бе изписана паника. Гледаше някъде над главата й, над масата, вероятно към ченгетата в другия край на залата. Очите му бяха малки и жестоки.

После той сведе глава и погледите им се срещнаха.

— Хвърлете оръжието! — изрева един от полицаите в галерията. Сърцето на Кейт блъскаше толкова силно в гърдите, че думите достигнаха до тях приглушени и сякаш от километри разстояние.

Затворникът в оранжевата униформа с нищо не показа да е чул. Дори не премигна. С ужасяваща яснота, Кейт осъзна, че най-вероятно гледа смъртта си в лицето.

Спря да диша.

„О, моля те, моля те, моля те, не му позволявай да ме застреля.“

— Хвърли оръжието! — извика повторно ченгето. Едва тогава Кейт отчете факта, че говори в единствено число, за разлика отпреди. Това означаваше ли, че бе останал само един въоръжен затворник? Този в оранжевата униформа с къси ръкави?

— Хайде! — Затворникът в оранжевата униформа я сграбчи за лакътя и пръстите му се забиха грубо в плътта й. Насочи дулото на пистолета си в лицето й и я дръпна към себе си. Тя не се опита да се съпротивлява; ни най-малко не се съмняваше, че той ще я застреля. Коленете й се бяха разранили от колениченето на твърдия под. Беше толкова силно изпотена, че ръката й бе хлъзгава и не му бе лесно да я измъкне изпод масата. Кейт гледаше втренчено малкото кръгло дуло. Спомни си как бе експлодирала главата на съдията Моран. Това щеше да се случи и с нея, ако той дръпнеше спусъка.

„Не, не, не.“

Не можеше обаче да направи нищо за собственото си спасение. Брайън не се опита да й помогне. Напротив, отдръпна се от нея и тя не можеше да го обвинява. Беше повече от ясно, че ще бъде мъртъв в секундата, в която се намесеше.

— Моля те, имам малко момченце — каза Кейт, когато коленете й се блъснаха в краката на затворника. Опита се да срещне погледа му, да провокира неговата хуманност, но той отново гледаше някъде над масата, вероятно към ченгетата (надяваше се да са няколко, а не само едно) в другия край на залата. Сърцето й блъскаше тежко като парен чук. Изпитваше толкова силен страх, че й прилошаваше.

— Млъкни, да те вземат дяволите! — Оранжевата униформа я обърна с гръб към себе си и обгърна гърлото й с ръка така, че едва не я задуши. Успяваше някак си все още да държи главата си под масата. — А сега ще се изправим. Заедно.

Студеното и твърдо дуло на пистолета се заби в бузата на Кейт. Сърцето й прескочи един или два удара, не беше сигурна. Коленете й трепереха и заплашваха да се огънат, но затворникът успя да я изправи. Беше притисната в него, а ръката, която притискаше гърлото й, бе изненадващо мускулеста, така че нямаше възможност да се освободи. Тялото му бе топло, твърдо и усещането за допир до него бе неприятно. Бе малко по-висок от нея така, с тези високи обувки, но бе по-мускулест и много по-силен от нея. Усещаше миризмата му — на някакъв евтин афтършейв. Чуваше тежкото му дишане.

Повдигна й се.

— Ще я убия! — извика той, все така притискайки я към себе си, докато двамата бавно се изправяха. Ръката му я принуди да вирне брадичка. Дулото на пистолета отново се заби в бузата й. — Отдръпнете се или ще й пръсна главата!

— Не стреляйте! — извика някой. Може би беше ченге, но главата на Кейт бе наклонена под такъв ъгъл, че тя не можеше да види кой говори. — Не стреляйте! — извикаха няколко гласа и откъм другия край на залата, вероятно негови колеги.

Ръката му се премести по-надолу, към основата на гърлото й и тя можеше отново да наведе глава. Коленете й се огъваха, но той успяваше да я задържи права. Пред погледа на Кейт се разкри съдебната зала, в която всички други цивилни — може би десет на брой — се бяха свили на кълбо и се криеха в галерията. Много малко се осмеляваха дори да надзърнат иззад прикритията си. До задната стена се бяха строили в редица въоръжени мъже от охраната и полицаи. Имаше още такива на вратата и в коридора. Те стояха, вцепенени и лишени от способност за действие. Само двама от тях носеха защитни жилетки, останалите — не. Всички имаха оръжие и го бяха насочили към нея. Никой не помръдваше. Главното ченге с черната коса и маслиновата кожа не беше в униформа, а носеше синьо сако, бяла риза и червена вратовръзка. Дрехите му бяха прогизнали от проливния дъжд и прилепнали към стройното му широкоплещесто тяло. Беше, може би, в средата на трийсетте и бе достатъчно привлекателен, че при други обстоятелства да го погледне втори път. Беше коленичил на пътеката, пред всички други, и държеше пистолета си и с двете си ръце. Както и другите, и той бе насочен право в Кейт.

„Не, не трябва да стреляте в мен“, каза си тя и се опита да успокои бясно препускащото си сърце. Знаеше, разбира се, че дулата на пистолетите не са насочени в нея, а в мъжа, чиято заложница беше.

Тя просто се бе озовала на пътя му.

Погледът й срещна очите на ченгето. Тъмните му очи с цвят на оникс бяха обградени с тежки клепачи. Бяха хладни, спокойни, окуражаваха я. Той задържа погледа й за части от секундата, преди цялото му внимание да бъде насочено към мъжа зад нея. Ако въобще изпитваше тревога, то това не личеше.

— Пусни я — каза ченгето. Гласът му, както и очите му, беше спокоен. Кейт разбра, че до този момент все пак е дишала, защото ръката на затворника се стегна около гърлото й и сега вече наистина я лиши от въздух. Тя се задъха и хвана и с двете си ръце косматата му ръка. Не смееше да забие нокти в плътта му от страх да не я застреля. Изпълнените й с ужас очи не се отделяха от тези на ченгето.

Полицаят не погледна повече. Цялото му внимание бе погълнато от мъжа, чиято заложничка бе тя.

— Да, бе! — Оранжевата униформа избухна в подигравателен смях и започна да я дърпа вдясно, към охранявания коридор. Тя се препъваше в невъзможно високите обувки, но той я принуждаваше да стои с болезнено изправен гръб. Хватката му се отпусна малко заради движението и тя отново можеше да диша. Изпитала облекчение, тя започна жадно да си поема дъх. — Какво, да не ме мислите за някакъв проклет глупак?! Мислите, че не знам каква присъда ме очаква? — Поколеба се за части от секундата и Кейт почувства повдигането и спадането на гърдите му, долепени за гърба й. — Искам хеликоптер. Пред сградата. След петнайсет минути. В противен случай ще я убия.

— Ако я убиеш, ние ще убием теб — каза спокойно ченгето. Тонът му бе словесният еквивалент на небрежно повдигане на раменете. Слабото му лице бе абсолютно безизразно. Погледът му не се откъсваше нито за секунда от похитителя й. Дулото на пистолета му ги следваше.

— Ако не получа хеликоптер, съм мъртъв и бездруго.

— Не и днес.

— Майната му на днешния ден! Искам хеликоптер, чувате ли? Или тя е мъртва.

Стигнаха до вратата, която водеше към охранявания коридор.

— Отвори вратата! — прошепна в ухото й Оранжевата униформа. Кейт не се подчини веднага и той заби дулото на пистолета в бузата й, разкъсвайки кожата. Болката бе внезапна и остра. Тя трепна и нададе приглушен вик, след това протегна ръка към бравата, която едва виждаше с крайчеца на окото си. Беше сребристо сива и хлъзгава под потната й длан, както скоро откри.

„Не натискай бравата. Опитай се да го забавиш…“

— Виж — каза тя, едва мърдайки болезнено пресъхналите си устни и знаейки, че е безполезно, още преди да е опитала, — може би ще успееш да сключиш сделка…

— Отвори проклетата врата! Веднага!

— О!

Дулото на пистолета отново се заби в бузата й, точно под скулата. Този път дори усети как кожата й се разкъса. Към врата й се спусна топла струйка, за която знаеше, че е кръв. Болката бе нищо в сравнение с изпълващия я страх и, като дишаше тежко, тя се предаде. Напрегнатостта на мускулите му, повърхностното му и накъсано дишане, потта, която го обливаше и горещината на тялото му ясно й подсказваха колко е отчаян. Беше сигурна, че ако не му се подчинява, ще я убие тук и сега. Много бавно, тя натисна бравата и успя да отвори вратата, въпреки хлъзгавата си от потта длан.

Започна да я отваря все по-широко, сантиметър по сантиметър.

— Пусни я и ще разполагаш с години, в които да мислиш как да избегнеш смъртното наказание — каза ченгето с все същия спокоен тон, сякаш говореха за времето. Тя го гледаше умолително. Но той не я удостои с вниманието си, дори окото му не мигна.

Кейт не искаше дори да мисли какво щеше да се случи с нея, ако оранжевата униформа успееше да я изблъска през вратата.

„О, Бен. Мама толкова много те обича, Бен.“

При мисълта, че може никога вече да не види малкото си момченце, тя неудържимо заплака.

— Това трябва да е много лесно за умно момче като теб — продължаваше да говори полицаят. — Знаеш как работи системата. От друга страна, ако я убиеш, ти гарантирам, че няма да доживееш утрешния ден.

— Пълни глупости! — каза Оранжевата униформа и за ужас на Кейт ритна вратата. Двамата се озоваха в охранявания коридор. Мъжът безмилостно буташе и дърпаше Кейт. — Няма начин да се хвана, амиго. Няма начин. Имате петнайсет минути да ми докарате хеликоптера.