Нора Робъртс
Свидетелката (7)

7.

Арканзас, 5 май 2012 г.

Понякога да си шеф на полицията в малък град, сгушен в Озаркс също като сънена котка в нечий скут, си беше истинска гадост.

Както например, когато се налага да арестуваш човек, с когото си играл баскетбол в гимназията, защото се е превърнал в пълен кретен. А според Брукс да си пълен кретен не спадаше към криминалните престъпления. В момента Тайбол Кру си отспиваше, след като бе прекалил с уиски „Ребъл Йел“.

Да се олееш с уиски от време на време бе поредното човешко право. Само че такова оливане ставаше причина човек да се дотътри вкъщи и да пребие жена си, което вече се превръщаше в криминално деяние.

Пълна гадост.

Превръщаше се в съвършена гадост, тъй като Миси Кру — бивш заместник-капитан на мажоретките от гимназия „Бикфорд“ — се втурна в управлението преди обед, като твърдеше, че Тай не я бил смлял от бой. Блъснала се във вратата, в стената, препънала се по стълбите.

Колкото и приказки да се изприказваха, колкото и съчувствие и раздразнение да предизвикаше, колкото и чар и заплахи да използваше, за да я убеди — или пък тя него — те щяха да се целунат и да се сдобрят, сякаш Тай се бе върнал от война след година отсъствие, и да се чукат като зайци.

След седмица-две Тай щеше да докопа нова бутилка „Ребъл Йел“, и колелото щеше да се завърти отново.

Брукс седна в любимото си сепаре в кафенето на Линди „Емпориум“ и се замисли над положението, докато закусваше.

Беконът с яйца и пържените картофки на Линди бяха несравними, но вкусната, мазна, хрупкава храна не ободри Брукс.

Беше се върнал в Бикфорд преди шест месеца, за да поеме поста на шериф, след като баща му получи инфаркт. Лърен Глийсън — който се бе опитвал да научи и Тай Кру, и почти всички останали гимназисти на тайните на алгебрата — се съвзе. Благодарение на правилното хранене и упражненията, които майката на Брукс накара горкия човек да прави, той бе по-здрав от когато и да било досега.

Независимо от всичко, инцидентът разтърси Брукс и го накара да усети нуждата от дом. И така, след цели десет години в полицията на Литъл Рок; през последните пет от които беше детектив, той си подаде документите и зае свободното място за полицейски началник.

През повечето време се чувстваше страхотно. Не си беше давал сметка колко много му липсва домът, докато не се върна окончателно. Хрумна му, че същото може да каже и за Литъл Рок, ако се върне — но поне засега се чувстваше страхотно в Бикфорд.

Чувстваше се супер, дори когато работата му се струваше истинска гадост.

Обичаше един-два пъти в седмицата да закусва в заведението на Линди. Обичаше гледката към хълмовете, която се разкриваше от прозореца на кабинета му. Обичаше постоянството, на което разчиташе в тази работа. Обичаше града, художниците, грънчарите, тъкачите, музикантите, йогите и екстрасенсите, всички магазинчета, ресторанти и странноприемници, които привличаха туристи, готови да пробват предлаганите стоки.

През шейсетте години бяха дошли хипита, които се бяха установили тук. Един господ знае защо майка му, променила името си от Мери Елън на Съншайн — все още всички я наричаха Съни, бе обърнала гръб на Пенсилвания. И така, Съншайн успя да очарова или да поквари — зависи кой разказваше историята — един млад учител по математика, който едва започвал кариерата си.

Двамата се заклели във вярност на брега на реката и си създали дом. Няколко години по-късно, след като им се родили две бебета, Съни се примирила с нежното, но упорито настояване, на което бе способен единствено баща му, и се съгласила да узаконят връзката си.

Брукс обичаше да дразни сестрите си, като им припомняше, че е единственият от семейство Глийсън, роден след сключването на законен брак. Те пък го засичаха, че бил единственият Глийсън, който трябвало да разнася пищов, за да си върши работата.

Той протегна ръка към кафето и започна деня, като наблюдаваше какво става отвън — точно пред прозореца.

Беше още рано и повечето магазини не бяха отворени, но „Зеленчукова градина“ вече работеше. Стараеше се да уважи всички — затова от време на време се отбиваше да похапне супа, но бе върл любител на месото и не намираше никакъв смисъл във вегетарианството.

Пекарната — тук го чакаше работа. Витрината на „Брашнения Джо“ беше пълна. Март едва започваше, но туристите от север офейкваха от родните си места, за да избягат от последните, най-злобни издихания на зимата. Ранните круши бяха напъпили. След седмица щяха да потънат в бели цветове. Жълтите нарциси цъфтяха на туфи в сандъчетата, изнесени по тротоарите.

Камионът на Сид Файърхок изтрещя, докато минаваше по улицата. Брукс въздъхна и си каза, че трябва отново да предупреди Сид да си смени ауспуха.

Пияни побойници, които посягаха на жени, и шумни замърсители на околната среда — помисли си Брукс. Доста дълъг път бе изминал от отдел „Кражби и убийства“. Но пък тук му харесваше, дори когато беше страшна гадост.

Но му харесваше, и когато не беше така — помисли си той и се намести, за да вижда по-добре.

Признаваше пред себе си, че се е настанил на това място рано, изпълнен с надеждата тя да се мерне в града.

Загадъчната Абигейл Лаури с прекрасна кестенява коса, забележително дупе й великолепни котешки зелени очи, въпреки че през повечето време ги криеше зад слънчеви очила.

Как само говореше — и при това нарочно. Никога не се разхождаше безцелно и не си губеше времето. Идваше в града на всеки две седмици, за да си напазарува. Винаги пристигаше рано, но никога в един и същ ден. Рядко се случваше да влезе в някой магазин и излизаше бързо.

Това нейно качество му харесваше. Харесваше целеустремеността и експедитивността й. Искаше му се да научи повече за нея — но тя толкова държеше на уединението си, че в сравнение с нея дори отшелник би изглеждал като светски лъв.

Тя имаше огромен, як черен джип — не че го ползваше често, както бе забелязал.

Доколкото можеше да прецени, предпочиташе да си стои в имота — забележително красив и подреден, поне според момчетата от „Федекс“ и „Ю Пи Ес“, от които той често се опитваше да измъкне информация.

Знаеше, че рано през пролетта е засадила в градината зеленчуци и цветя, че си има парник и огромен черен булмастиф на светли ивици, когото наричаше Бърт.

Живееше сама — само с Бърт, и не носеше халка. Доставчиците казваха, че е любезна и щедра — давала им бакшиш за Коледа, но била хладна и сдържана.

Повечето хора в града я смятаха за странна.

— Да ти долея ли? — Сервитьорката Ким вдигна каната с кафе.

— Добре ще ми дойде, благодаря.

— И досега не беше зле. Беше се разбеснял като мечка, когато влезе, а сега си се ухилил до уши. — Тя го потупа закачливо по бузата, и той се усмихна още по-широко.

Държеше се майчински, а бе едва пет години по-голяма от него.

— Припалва мотора.

— Аз бих казала, че тя го припалва. — Ким посочи с брадичка Абигейл, която тъкмо влизаше в магазина на близкия ъгъл. — Хубавица е — няма спор, но е много странна. Живее тук повече от година, а нито веднъж не е стъпила при нас, нито пък в някой от другите ресторанти. Не поглежда нито магазините, нито работилничките. Почти всичко си поръчва онлайн.

— И аз така знам.

— Не че имам нещо против пазаруването през интернет. И аз понякога си купувам разни неща от там. Само че и ние — в градчето, има какво да предложим. Да не говорим, че трябва да й теглиш думите от устата с ченгел. Прекарва почти цялото си време вкъщи. И все сама.

— Спокойна и възпитана жена, но необщителна. Сигурно е сериен убиец.

— Брукс — изсумтя Ким, поклати глава и се отправи към съседната маса.

Той сложи захар в кафето и го разбърка бавно, без да откъсва поглед от магазина. Защо пък да не отиде да я заговори? Знаеше как да се държи с жените. Щеше да купи кока-кола, за да занесе в управлението, или пък… Все щеше да измисли нещо.

Брукс плати сметката и се измъкна от сепарето.

— Благодаря, Ким. До скоро, Линди.

Кльощавият дългуч със сива плитка, дълга до задника, изръмжа и размаха шпатулата.

Брукс излезе. Беше висок като баща си. А заради режима, на който бе подложен Лърен след инфаркта, вече имаха и еднакво телосложение. Майка му твърдеше, че е наследил гарвановочерната си коса от индиански воин от племето алгонкуин, който отвлякъл негова далечна прабаба и се оженил за нея.

Но пък майка му често послъгваше — в повечето случаи нарочно. Пъстрите му лешникови очи се променяха от зеленикаво до кехлибарено, а понякога заблестяваха в синьо. Носът му бе леко изкривен на една страна в резултат на ниска топка, бавен отскок и лоша преценка. Ако някоя жена попиташе, казваше, че са му разбили носа в юмручен бой.

Понякога и той послъгваше, също като майка си.

В новия магазин зареждаха с шантави продукти на шантави цени. Ароматът на свежи подправки му беше приятен, както и наситените цветове на различните стоки, блясъкът на бутилките, пълни с какви ли не масла, дори блестящите кухненски инструменти, които нямаше никаква представа за какво служат.

Според него човек спокойно можеше да се оправи с два хубави ножа, шпатула и решетеста лъжица. Всичко друго намирисваше на ненужна показност.

Когато трябваше да пазарува — задължение, което ненавиждаше със същата страст, както плъховете отровата — той ходеше в „Пигли Уигли“.

Веднага я забеляза, защото избираше бутилка безобразно скъпо олио, а после посегна към някакъв смахнат оцет.

Макар да не беше очевидно, погледът му веднага попадна на оръжието, скрито под якето с качулка.

Продължи замислено напред.

— Госпожице Лаури?

Тя обърна глава, и той срещна очите й за пръв път. Бяха големи и зелени като мъх, избуял в сенчеста гора.

— Да.

— Аз съм Брукс Глийсън. Шеф на полицията.

— Да, знам.

— Позволете да ви помогна с кошницата. Сигурно е тежка.

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Така и не разбрах защо са им на хората подобни неща. Малинов оцет — добави той и побутна с пръст бутилката в кошницата й. — От тази работа нищо няма да излезе.

Забеляза недоумяващия й поглед и й отправи една от най-чаровните си усмивки.

— Малини, оцет. Двете просто не се връзват. Кой ги измисля такива дивотии?

— Хората, които умеят да готвят. Бихте ли ме извинили?

— Аз съм от хората, които признават единствено пържола на скара.

— Значи няма да ви се наложи да ползвате малинов оцет. Извинете. Трябва да платя покупките си.

От опит знаеше, че усмивката му размеква женските сърца, и не се отчая. Тръгна до нея към касата.

— Как сте там, в стария имот на Скитър?

— Много добре, благодаря. — Тя извади тънък портфейл от един джоб на чантата си.

Веднага забеляза как го обърна така, че той да не види какво има вътре.

— Израснах тук; известно време живях в Литъл Рок. Върнах се около шест месеца след вашето пристигане. Какво ви доведе в Бикфорд?

— Автомобилът ми — рече тя, а касиерът се изсмя сподавено.

Костелив орех — реши той. Но се беше справял и с много по-тежки случаи.

— Автомобилът ви не е никак лош. Имах предвид, какво ви накара да дойдете в тази част на Озаркс.

Тя извади пари в брой и ги подаде на касиера, когато той приключи сметката.

— Мястото ми хареса. Обичам тишината.

— Не сте ли самотна?

— Обичам тишината — повтори тя, докато протягаше ръка за рестото.

Брукс се подпря на щанда. Личеше, че е нервна. Изражението й не я издаваше, нито пък очите или жестовете. Само че той усети напрежението й.

— С какво се занимавате?

— Живея. Благодаря — вдигна поглед тя към касиера, сложи си отново слънчевите очила и излезе, без да каже и дума повече.

— Май не е много по разговорите, а? — отбеляза Брукс.

— Хич. Винаги е много любезна, но почти не говори.

— Винаги ли плаща в брой?

— Май да… Да, като се замисля — винаги.

— Е, обърни специално внимание.

Брукс не спря да мисли за нея, докато отиваше към автомобила си. Неумението или нежеланието да води разговор бе едно — но скритото оръжие беше нещо съвсем различно.

Доста от познатите му носеха оръжие — но не бяха много онези, които ги криеха под якетата, докато си купуваха малинов оцет.

Ето че най-сетне си намери извинение да отиде у тях.

Първо се отби в управлението. Тримата му заместници на пълен работен ден работеха на смени; други двама — на половин ден, едната диспечерка беше на пълен работен ден, а другата — почасово. Щом настъпеше лятото, когато, жегата връхлиташе като адско дихание, всички започваха работа на пълен работен ден, за да се справят с гневните изблици и прояви на вандализъм, предизвикани от скуката и потока от туристи, които обръщаха повече внимание на гледката, отколкото на пътя.

— Тай създава проблеми — оплака се начупеният Аш Хайдърман — най-младият от заместниците му, прегърбен намусено на бюрото си. През зимата се бе опитал да си пусне брада и мустаци. Така и не се получи, но той не се отказа.

Изглеждаше, все едно си е омазал горната устна и брадичката с карамелова глазура.

— Занесох му закуска, както ми каза, а той се разсмърдя като някоя евтина курветина.

— Ти откъде знаеш как смърдят евтините курветини, Аш?

— Използвах въображението си. Отивам си, да знаеш. Изкарах цялата нощна смяна със смрадливия Тай зад решетките. Да не говорим, че кушетката направо може да ти прекърши гръбнака.

— Трябва да тръгвам. Бойд ще дойде всеки момент. Той ще те замести. И Алма трябва да дойде. Щом пристигнат, можеш да си вървиш.

Брукс мислеше, че Аш страшно ще се изкефи, ако в града има банда разбойници, които вдигат шум и съсипват всичко наред, защото в такъв случай щяха да го извикат за подкрепление.

— Трябва да проверя нещо. Няма да се бавя. Можете да се свържете с мен по радиостанцията, ако изникне нещо. Кажи на Бойд да се опита да набие малко здрав разум в главата на Миси, когато дойде да ни хленчи, че Тай не я бил докосвал. Няма да се получи, но той да пробва въпреки това.

— Работата е там, Брукс, че на нея й харесва.

— На никого не му харесва да му размажат лицето с юмрук, Аш. Лошото е, че може да се превърне в навик. И за двете страни. Ако ви потрябвам, търсете ме по радиостанцията — повтори той и излезе.

 

 

Абигейл се опитваше да овладее нервите, раздразнението и лошото си настроение, след като нахалният шеф на полицията реши да я притеснява, защото си нямаше друга работа.

Беше се преместила в това красиво кътче на Озаркс тъкмо защото не искаше да й досаждат разни съседи и да прекъсват безценното време, което бе отделила за себе си.

Шофираше по лъкатушещия частен път към къщата си в гората. Бяха й нужни седмици, докато направи подробна карта на сензорите, за да ги програмира така, че да не се задействат от зайците и катериците, които не спираха да щъкат около къщата. Отне й още повече време, докато инсталира и камерите и провери как работят.

Усилието обаче си струваше. Обичаше къщата от грубо издялани дънери, със закрити веранди. Когато я видя за пръв път, реши, че това е мечтаната къща от приказките, която ще се превърне в неин дом.

По-късно осъзна грешката си. Беше се отървала от всякакви хора и ангажименти, но се беше влюбила в мястото. Тук цареше истинска тиха прелест — тя слушаше ромона на потока и се наслаждаваше на песента му. Сред гъстата гора беше спокойно и усамотено. Напълно безопасно и сигурно място.

Сама се беше погрижила за безопасността, защото нямаше доверие на абсолютно никой друг.

Е, помисли си тя, докато изключваше двигателя — на никого, освен на Бърт.

Голямото куче седеше на закритата предна веранда на двуетажната вила. Целият беше напрегнат, очите му блестяха. Щом тя скочи от автомобила, му даде сигнал „Свободно“. Той се втурна напред и заподскача радостно около нея с целите си шейсет килограма.

— Доброто ми момче! Най-доброто куче на света. Толкова си умен! Най-умният ми е той. — Тя го погали бързо, и едва тогава посегна към покупките. — Направо няма да повярваш какво стана!

Тя извади ключовете, докато вървяха редом към къщата по тясната каменна пътека.

— Гледам си аз работата, купувам си разни неща, а шефът на полицията нахълтва в магазина и започва да ме разпитва. Как ти се струва?

Освободи двете секретни брави и хоризонталната брава, след това прекрачи бързо вътре, за да набере кода на алармата. Променяше го на всеки три до пет дни.

— И аз така реших. — Тя заключи вратата и отново въведе кода. — Държа се грубо.

Пресече хола, който бе специално обзаведен, за да й носи спокойствие. Обичаше да се сгушва тук, пред припукващия огън в камината, а Бърт да се отпуска в краката й. Четеше или гледаше филм. Достатъчно бе да натисне едно копче, и охранителните камери се включваха на огромния телевизор с плосък екран.

Отиде в кухнята, където на мястото на трапезарията бе направен втори кабинет.

По навик провери заключалките на задната врата и издайническите следи, които беше оставила на прозорците. Вътре в къщата обаче не се страхуваше. Най-сетне бе убедена, че е намерила място, на което страхът не я притеснява. Въпреки това бдителността бе абсолютно задължителна. Включи телевизора в кухнята, за да се синхронизира с охранителните камери. Щеше да прибере покупките, които успя да направи преди прекъсването, и да огледа периметъра.

Даде на Бърт от специалните кучешки бисквитки, които държеше в метална кутия. Беше се убедила, че той ги различава от по-обикновените.

Като неин бодигард заслужаваше най-доброто.

— После трябва да свърша малко работа. Налага се да си заслужа парите за поръчката на „Босто“. След това ще поизлезем и ще се пораздвижим. Дай ми един час и…

Тя замълча, а Бърт застана нащрек, когато алармата на алеята изписука.

— Днес не очакваме доставки. — Тя отпусна ръка върху пистолета отстрани. — Сигурно някой е завил в грешната посока. Трябва да монтирам порта, но пък имаме толкова много доставки.

Намръщи се, докато наблюдаваше как автомобилът приближава, след това пристъпи към компютъра и увеличи образа.

— О, боже. Сега пък какво иска?

Щом долови раздразнението в гласа й, Бърт изръмжа тихо.

— Възглавница.

Това беше кодовата й дума за „спокойно“. Кучето се поотпусна, но без да откъсва очи от нея.

— Възглавница — повтори тя и му даде знак да дойде с нея.

Бърт умееше да пропъжда посетителите.

Тя изключи алармата, отключи входната врата и излезе на верандата тъкмо когато шефът на полицията паркираше зад джипа й.

Изнерви се. Той не й препречи пътя — поне не напълно. Можеше да го заобиколи, ако се налагаше. Намекът й беше неприятен.

— Госпожице Лаури.

— Началник Глийсън. Някакъв проблем ли има?

— Странно, че питате, защото и аз имах намерение да ви задам същия въпрос. Преди това обаче държа да отбележа, че кучето ви е огромно.

— Да, огромно е.

Отпусна единия си крак настрани и пъхна палци в предните си джобове. Езикът на тялото му издаваше, че е напълно спокоен. Затова пък очите му — бяха нащрек и забелязваха всичко. Личеше, че е човек, свикнал с властта.

— Ще скочи ли да ме захапе за гърлото, ако пристъпя напред?

— Само ако му наредя.

— Ще съм ви много благодарен, ако не му нареждате. Може ли да влезем вътре?

— Защо?

— Защото е по-приятно. Но и тук не е зле. Имотът изглежда доста добре. Много по-добре, отколкото си спомням. — Той кимна към ограден парцел, покрит с черен найлон. — За цветя или зеленчук?

— За цветя. Ако сте дошъл чак до тук, за да ме попитате дали има някакъв проблем — отсега ви казвам, че няма. Няма никакъв проблем.

— Тогава имам друг въпрос. Защо носите оръжие?

Тя усети, че изненадата й си е проличала, и й се прииска да си беше сложила слънчевите очила.

— Живея сама. Не ви познавам, идвате неканен, затова възнамерявам да използвам и пистолета, и кучето за защита. Имам разрешително.

— Това е добре. Проблемът е, че носите пистолет, когато идвате в града, за да си купите от онзи шантав оцет. Не ви трябва подобна защита за кулинарния магазин.

Мисли бързо и е наблюдателен, помисли си отново тя и съжали, че не беше взела по-малко оръжие.

— Имам разрешително да нося скрито оръжие на обществено място. Не съм нарушила правата си.

— Ще ви помоля да ми покажете разрешителното, ако нямате нищо против.

— Имам против. Защо хората винаги го казват, след като много добре знаят, че човекът, към когото е насочен въпросът, има нещо против?

— Просто проява на възпитание — отвърна той мило и търпеливо. — Държа да проверя разрешителното, за да съм сигурен… Абигейл, нали така се казваш?

Тя се обърна, без да каже и дума, и извади ключовете. Той я последва, и се качиха на верандата.

— Ще го донеса.

— Карате ме да се питам защо не ме допускате в къщата. Да не би да имате лаборатория за производство на метамфетамини или оръжеен склад, или пък произвеждате експлозиви?

— Нищо подобно. — Косата й, гъсто покривало от златистокафяви кичури до раменете, плисна настрани, когато се обърна. — Не ви познавам.

— Аз съм Брукс Глийсън, шеф на полицията.

Да, реши тя — всеки, който умееше да пробутва саркастични отговори, прикрити зад бавен говор и приятна усмивка, имаше скрити таланти.

— Името и заниманието ви не променят факта, че не ви познавам.

— Ясно. Само че вие имате огромно куче, което ме гледа лошо, защото е усетило, че сте напрегната, а причината съм аз. Сигурно тежи поне петдесет кила.

— Шейсет.

Брукс огледа внимателно Бърт.

— Поне трийсет килограма по-тежък съм от него, но той има по-остри зъби, а вие носите пистолет.

— Вие също. — Тя отвори вратата и когато Брукс понечи да я последва, вдигна ръка. — Изчакайте тук. Ще го оставя да пази. Той е напълно в състояние да ви спре, ако не останете на мястото си. Нямате право да влизате в дома ми.

— Добре.

— Бърт. Пазѝ. — Тя се обърна към стълбите и се заизкачва.

— Какво точно означава „пазѝ“?

Шефът на полицията наистина прекаляваше. Тя усети, че всеки момент ще изгуби търпение, и му се сопна:

— Останете на място и няма да разберете.

— Добре. — Той въздъхна, когато тя влезе вътре. Погледна кучето. — И така, Бърт — имаш ли си развлечения? Не си от бъбривите, а? Хубава къща, нали? — Брукс не смееше да помръдне — само наклони глава. — Тук царят ред и дисциплина.

Брави, обезопасителни лостове, подсилени прозорци, първокласна алармена система.

Коя, по дяволите, беше Абигейл Лаури и от какво — или от кого — се страхуваше?

Тя се върна и му подаде документа, който носеше.

— „Глок 19“, значи. Сериозно оръжие.

— Всички пистолети са сериозни оръжия.

— Така си е. — Той й върна разрешителното и я погледна в очите. — Права сте, наистина не ме познавате. Ще ви кажа името на стария си капитан от Литъл Рок. Работих в полицейското управление там цели десет години, преди да се прехвърля у дома. Добро ченге съм, Абигейл. Ако ми кажете в какво сте се забъркали, ще се опитам да ви помогна.

Началник Глийсън не е единственият, който има умения — напомни си тя. И погледът, и гласът й бяха напълно спокойни.

— В нищо не съм се забъркала. Просто си живея живота. Имам работа; сигурна съм, че и вие си имате предостатъчно задължения. Ще ви помоля да си тръгвате.

— Добре. Ако решите нещо друго… — Той извади визитка и я остави на масата до входната врата. — Написан е номерът на мобилния ми. Ако ви трябва помощ, просто звъннете.

— Не ми трябва помощ.

— Имате секретна хоризонтална брава, подсилени прозорци и по-добра алармена система, отколкото в банка. Едва ли причината е, че искате да държите кучето вътре.

Той отвори входната врата и се обърна към нея.

— Обичате ли загадки?

— Да, но това няма нищо общо.

— И аз ги обичам. До скоро, Бърт.

След тези думи той затвори вратата.

Абигейл пристъпи напред, заключи, затвори очи, коленичи на пода и зарови лице в якия врат на кучето.