Нора Робъртс
Свидетелката (24)

25.

Тя нямаше представа дали той й вярва. Лицето му не изразяваше нищо — нямаше изненада, съмнение, нито разбиране. Брукс поне я прекъсваше на няколко пъти с въпроси, а след това само й кимаше, за да продължи.

Преди да приключи, кучетата се върнаха, за да ги погалят, и се проснаха на пода, изтощени от игра. Тя най-сетне завърши разказа си.

— Спомням си част от нещата, за които разказа — започна Ансън. — Навремето новината беше гореща, особено сред силите на реда. Двама шерифи бяха убити; трети — ранен, свидетелката на двойно убийство, извършено от мафията, беше изчезнала. Показваха те седмици наред по всички национални медии; имаше доста междуведомствени доклади за теб.

— Да, знам.

— Имаше и заповед за задържането ти за бягство от местопрестъплението. Търсеха те за разпит във връзка със смъртта на агентите и експлозията в къщата.

Тя преплете пръсти и ги стисна с всички сили в скута си.

— От написаното разбрах, че са повярвали на твърденията на Кийгън и Косгроув. Уж ме търсят за разпит, а всъщност са искали да ме обвинят в убийство, или в съучастничество в убийство.

— Ти откъде знаеш за междуведомствената кореспонденция?

Без да каже и дума, Брукс протегна ръка, разтвори пръстите й и я хвана за ръката.

— Аз съм специалист по компютрите и въпросите на сигурността. Освен това съм и хакер.

— Да не би да твърдиш, че можеш да влезеш в секретни файлове и докладни записки на шерифската служба и ФБР?

— Да. Много съм добра, а това бе един от приоритетите ми. И Кийгън, и Косгроув твърдяха, че когато влезли, заварили Тери в кухнята, а оръжието й липсвало. По тях стреляло неизвестно лице, което ранило Косгроув. Кийгън отвърнал на огъня, и лампите угаснали. Кийгън успял да измъкне Косгроув навън и се обадил, за да докладва за инцидента. Преди да успее да се върне за Тери, мен или Джон, къщата се взривила. Освен това твърди, че видял някого да бяга.

— Аз помня почти същото — съгласи се Ансън.

— Една от най-широко разпространените теории беше, че съм се паникьосала или пък ми е омръзнало, свързала съм се със семейство Волкови и сме се споразумели. Те открили къщата, аз съм се сбила с Тери и съм се опитала да избягам. Или аз, или неизвестни лица — сътрудници на семейство Волкови, са стреляли по Джон Кийгън и Косгроув, а пък аз или съм избягала, след като съм се почувствала напълно объркана, или са ме отвлекли. След това убийците взривили къщата, за да си прикрият следите, а може и аз да съм го направила.

— Шестнайсетгодишно момиче да стреля по-добре от двама шерифи и да взриви цяла къща. — Брукс поклати глава. — Според мен е малко неправдоподобно.

— Изключително интелигентно момиче, обучено да стреля лично от единия от въпросните двама шерифи, което поискало пет хиляди долара в брой от попечителския си фонд; момиче, което успешно фалшифицира лични карти и е прекарало цялото лято в мисли какво ще й се случи, след като колелото на закона се завърти и тя свидетелства. — За Абигейл тази логика беше безупречна. — Човек лесно би повярвал, че момичето се е пречупило, че е опитало да се отърве от цялата тази работа.

— Звучи разумно — отбеляза Ансън, — след като нищо не противоречи на изявленията на шерифите и последователността на случилото се и няма свидетели, които да твърдят нещо различно.

— Не вярвам теорията, че аз съм убила Джон и Тери или съм участвала в убийствата им, да издържи — заяви Абигейл. — Затова пък вярвам, че ако ме арестуват, това няма да има абсолютно никакво значение. Двайсет и четири часа, след като ме арестуват, ще съм мъртва. Може да инсценират самоубийство — но предполагам, че ще заложат на бързо и чисто убийство.

— Говориш с невероятно хладнокръвие — отбеляза Ансън.

— Разполагах с много години, през които да обмисля какво ще направят с мен, ако им падна в ръцете.

— Защо реши да се разкриеш точно сега?

Тя погледна Брукс.

— Ако не го направя, нищо няма да се промени. Всъщност, много неща се промениха. Брукс ме накара да му повярвам, да повярвам и на теб. Опитвам се.

— Тя подава на агент от ФБР, анонимно, сведения за организацията на Волкови.

— А ти си се добрала до тази информация, защото хакваш мрежата на Волкови ли? — Ансън подсвирна и се облегна назад. — Сигурно си страхотен хакер.

— Така е. Организацията на Волкови разчита на компютри; те са убедени, че системата е безопасна и много добре защитена. Имат изключителни специалисти — добави тя. — Но аз съм по-добра от тях. А пък Иля е твърде небрежен в това отношение. Според мен това е проява на арогантност. Той използва имейла си редовно и пуска есемеси — както във връзка с бизнеса, така и за лична кореспонденция.

— Имат доста арести на базата на тези сведения, капитане — обади се Брукс.

— С кого се свързваш във ФБР?

Абигейл погледна Брукс и той кимна.

— Със специален агент Елиз Гарисън.

— Защо не отиде да й разкажеш всичко това?

— Ако изтече информация — а аз знам със сигурност, че в офиса в Чикаго има поне един информатор на Волков — ще я отвлекат, ще я измъчват и ще я убият. Ще я ликвидират веднага. Могат да я използват, за да се доберат до мен. Досега така и не са установили, че аз подавам вътрешната информация. Щом научат, и нейният, и моят живот ще бъдат изложени на сериозен риск.

— И ти искаш някой да осъществи контакта от твое име — човек, който няма нищо общо с Елизабет Фич, ако някой си направи труд да провери?

— Говорим за човек с безупречно досие, човек с положение и власт, на когото вярват — продължи Брукс. — Човек, на когото въпросната жена ще повярва.

— Ако се съглася — ако замина за Чикаго и осъществя връзката, тогава какво?

— Така ще може да се проведе среща между нея и Абигейл на място, което ние изберем.

— Аз ще продължа да преглеждам комуникациите на силите на реда, за да съм сигурна, че няма да заложат капан и че хората, за които, предполагам, че имат нещо общо със семейство Волкови, няма да ни издадат.

— Стигаш твърде далеч. — Той извърна студения си поглед към Брукс. — И двамата прекалявате.

— Кажи ми, капитане — какви са според теб шансовете й да доживее до процеса и да свидетелства, след като Волкови имат шпиони навсякъде?

— Вярвам в системата, Брукс. Вярвам, че ще я защитят. Не я виня обаче, че им няма доверие. Ако ставаше въпрос за човек, когото обичам, не знам дали щях да им повярвам.

Той въздъхна дълбоко.

В утихналия двор, след като кучетата се прибраха и захъркаха тихо, се чуваше единствено ромоленето на водата в малкия градински фонтан. Абигейл имаше чувството, че нервите й са опънати до крайност.

— Може и да успеем да го направим по твоя начин и да изобличим Кийгън, Косгроув и останалите като тях — започна Ансън. — Може и да успеем да направим ключови арести и да отворим огромна дупка в организацията на Волкови. А после? Готов ли си да влезеш в програмата за защита на свидетели? — попита той Брукс. — Да се откажеш от мястото, което обичаш, и от човека, който искаш да бъдеш?

— Да.

— Не! — отсече Абигейл. — Не. Нямаше да се съглася да дойда тук, ако смятах, че резултатът ще бъде такъв. Елизабет Фич ще се срещне с агент Гарисън и ще даде свидетелски показания. Само трима души ще знаят, че Елизабет Фич и Абигейл Лаури са един и същи човек, и това няма да се промени. Ако някой направи връзка между тях двете, аз изчезвам. Мога да го направя.

— Абигейл!

— Не! — сопна се отново тя, тихо и ожесточено, и се обърна към Брукс. — Ти трябва да постъпиш правилно, да ме защитиш. Можеше да направиш и двете, но трябва да ми се довериш. Ще стана отново Елизабет Фич заради процеса, а след това тя ще изчезне отново. Ще се изпари, и Абигейл ще продължи да живее нейния живот. Знам как да съсипя семейство Волкови така, че никога вече да не се възстановят напълно. Няма да има огнестрелни оръжия, ножове и кръв. Всичко ще стане по фин, безкръвен начин.

— С компютър ли? — попита Ансън.

Спокойните й зелени очи срещнаха неговите.

— Именно. Ако успея да осъществя онова, което съм намислила на теория, и властите се вслушат и задействат, всичко ще приключи. Поверявам ви живота си, капитан Ансън, защото Брукс ви има доверие и ви уважава безусловно.

— Да пием по едно кафе — предложи след малко Ансън, — тъкмо ще обсъдим подробностите.

 

 

Тя настоя да шофира на връщане. Брукс почти не беше спал през последните трийсет и шест часа, а след още шест му престоеше дежурство. Затова поспа малко.

Тя пък премисли всичко отново.

Джоузеф Ансън щеше да отиде в Чикаго и да осъществи контакта. Нямаше да споменава името Абигейл Лаури, но щеше да каже на агент Гарисън, че Елизабет Фич се е срещала с него, разказала му е историята си й му е дала името на агента. Щеше да разкаже подробности за информацията, която Абигейл беше изпращала на Гарисън досега.

Ако Гарисън действаше, както досега, тя щеше да докладва единствено на преките си началници. Тогава процесът щеше да започне.

Толкова много неща можеха да се объркат.

Но ако всичко тръгнеше, както бе предвидено…

Тогава щеше да принадлежи на мъжа, който спеше до нея. Щеше да се научи как да се държи на барбекю. Щеше да си остане Абигейл и всичко, което се случваше отсега нататък, щеше да е истинско.

Най-сетне щеше да се изправи на свидетелската скамейка, да погледне в очите Короткий, Иля, Сергей Волков и да каже истината като Елизабет.

Не, като Лиз — поправи се тя. Поне в представите си щеше да говори като Лиз, заради Джули, Джон и Тери.

Освен това щеше да използва всичко, което бе научила през изминалите дванайсет години, за да разбие организацията на семейство Волкови.

 

 

Той се размърда, когато тя зави към къщата.

— Мислех си нещо — започна той.

— Не спиш ли?

— По малко и от двете. — Той изправи седалката и разтри лицето си с ръце. — Мислех си, че трябва да ме поканиш да живея с теб. Аз почти живея у вас — добави той, тъй като тя мълчеше. — Защо да не стане официално?

— Искаш да живееш тук, за да ме защитаваш ли?

— Това ще бъде допълнително предимство. Другите допълнителни предимства включват да ми подреждаш нещата, да ми направиш място в чекмеджетата и гардеробите, както и фактът, че ще разчиташ на редовен секс. Това са все плюсове — но основната причина, поради която искам да живея тук е, че те обичам и искам да съм с теб.

Тя остана загледана в къщата. Нейната къща, помисли си тя. Това бе домът й с градината, оранжерията, малкия поток и гората. Беше свикнала да ги нарича свои, да чувства, че й принадлежат. За пръв път възприемаше всичко тук като свой дом.

Само неин.

— Ако се преместиш, ще ти трябват кодовете и ключове.

— Да, няма да е зле.

— Може ли да помисля, ако нямаш нищо против?

— Разбира се.

Една-единствена дума, толкова небрежно изречена, докато той слизаше от колата, за да отвори на кучето. Той й показа, че е уверен, че ще преодолее всички препятствия, които можеха да й хрумнат, и накрая щеше да постигне своето.

Каза си, че би трябвало да се е подразнила, дори да се е почувствала обидена. Но не изпита нищо подобно. Просто си напомни какво представлява той.

„Тяхна“. Тя изрече безмълвно думата, позволи си да помисли над нея, докато двамата чакаха Бърт да се облекчи след дългия път.

Изрече думата в красивата, обсипана със звезди нощ, с искрящите наблизо цветя, ромолящия поток и приятния бриз, който нашепваше отговора.

Тяхната къща, тяхната градина, тяхната оранжерия, техният поток, тяхната гора.

„Нейната“ звучеше по-безопасно, навяваше спокойствие.

„Тяхно“. Тук звучаха компромиси, надигаха се въпроси.

Имаше и обещания.

Тя отключи вратата и изключи алармата.

— Ти искаш ли да се преместиш при мен?

— Това е важна крачка. Трябва да помисля.

— Нали току-що каза… — Тя се обърна към усмихнатото му лице и усети как се усмихва в отговор, докато заключваше. — Ти се шегуваш.

— Хвана ме. — Той сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си. — Знам обаче, че това е много важно решение за теб.

— За теб е нещо естествено, тъй като си отрасъл в традиционно семейство с двама родители.

— Леле! Да знаеш, че мама ще побеснее, ако разбере, че някой я е включил в категорията „традиционно“. — Той я прегърна и я поведе към горния етаж. — Няма да й казваме.

— Не съм се замисляла, че може да деля дома си с друг човек. Едва започнах да си представям, че това място може да се превърне в мой дом.

— Повярвай, и не спирай да вярваш. Няма смисъл да изпращаш отрицателни мисли към вселената.

— Оптимистичните или песимистични мисли не оказват влияние върху събитията.

— Ти откъде знаеш? — Той подръпна закачливо косата й. — Нямаш представа какво мислят, желаят или вярват другите хора, ако не ти кажат лично. А какво ще кажеш за твърдението, че вярата може да премести планини?

— Никога не съм виждала планина да се мести — още по-малко, да я мести вярата.

— Не приемай нещата буквално. — Той докосна с пръст челото й. — Ами вулканите? Един вулкан може да премести цяла планина.

— Нелепо е да изтъкваш, че пукнатина в земната повърхност, разместването на тектоничните плочи, изригването на лава, газове и пепел през въпросната пукнатина може да бъде причинено от вярата или от липсата на вяра.

— Така ли казах? Ама какво ми става? — Тя стана и тръгна към банята, а той се провикна след нея: — Направих вулкан в шести клас. Получи се страхотно.

За пръв път тя не затвори вратата и продължи да говори с него, докато се приготвяше за лягане.

— Това е добро упражнение за ученик.

— И се получава страшно готино. — Той влезе, посегна към четката си за зъби, докато тя си миеше лицето. — Исках да го кръстя „Дяволската пръдня“, но татко ме убеди, че подобно име ще се отрази на успеха ми.

— Мъдър съвет.

— Аз обаче го наричах с това име, и така лавата от сода за хляб, боя за сладки и оцет, която избликна през гърлото на буркана, стана незабравима. Обзалагам се, че ти си била невероятна, когато са ви давали домашни по естествени науки.

— Справях се прилично. — Беше интересно да се мие заедно с него. — Направих подводен вулкан върху застъпващи се тектонични плочи, за да покажа как са се образували островите.

Той остави четката и присви очи към нея в отгледалото.

— Подводен вулкан?

— Да. Горещата вода винаги се издига на повърхността и се задържа там. Моделът беше от печена глина.

— Така ли?

— Да, и с плочите, които се управляваха с дистанционно, успях да създам много убедително избухване.

— На колко години беше?

— На девет.

— Фукла!

— Беше ми приятно, че се справям добре. Говориш за домашни и училище, за да мога да се отпусна и да спя добре.

— При мен се получава.

Когато се отпусна до него в тъмното и мислите й се залутаха нанякъде, тя откри, че и при нея се получава.

 

 

На следващата сутрин първата работа на Брукс беше да арестува Роланд Бабет. Достави му огромно удоволствие да почука на вратата на Бабет в седем сутринта. Стана още по-хубаво, когато Бабет, все още сънен и рошав, отвори вратата.

— Роланд Бабет?

— Да. Проблем ли има?

— Да, за вас. Аз съм началник Глийсън от градската полиция на Бикфорд, а това е заместникът ми Бойд Фицуотър. Нося заповед за задържането ви.

— Какво?

— Нося и разрешително да претърся стаята ви, вещите ви и автомобила ви. Облечете се и елате с нас.

— Какво става? Ще ме арестувате ли? Това е лудост!

— Напротив, тъй като притежавате инструменти за взлом, които сте използвали в два и петнайсет след полунощ, за да влезете незаконно в апартамент „Озаркс“, който е заключен и запечатан.

Роланд вече се беше ококорил и оглеждаше внимателно Брукс.

— Искам да позвъня по телефона.

— Няма проблем. Ще се обадите веднага, след като отидем в управлението. Ще ви дам възможност да се облечете, или ако предпочитате, ще ви отведем с хотелския халат. Не е лош.

— Искам да се облека.

— Добре. Бойд, прочети правата на господин Бабет, докато си обува панталоните. — Брукс му показа заповедта, преди да влезе в стаята. — Хубава гледка. Господин Конрой има вкус. Пробвахте ли ресторанта?

— Използвах рум сървис. Ядох пържола.

— Как беше?

— Хубава, алангле.

— Да, добре готвят тук. — Той отвори тъмносиня раница, порови в нея и извади комплект за разбиване на брави в пликче за доказателствен материал. — На гости ли сте тук?

Въпреки обстоятелствата, Роланд се изсмя.

— Всички това питат. Вече знаете, че съм тук по работа.

— „Стюбън-Прайс“ от Литъл Рок. — Докато прибираше мини касетофон в плика за доказателства, гласът на Брукс остана спокоен и любезен. — Работех в Литъл Рок. Но сигурно и това ви е известно. Фирмата е добра — и цените са добри, господин Бабет.

— И вършим добра работа.

— Не се и съмнявам. — Той се усмихна приятелски на Роланд. — Жалко, че не избирате клиентите си по-добре.

— Не ги избирам аз. Имате ли нещо против да си измия зъбите и да отида до тоалетната?

— Не, разбира се.

Брукс продължи да претърсва стаята, докато Бойд стоеше пред отворената врата на банята.

— Градчето ни е тихо и спокойно — продължи да бърбори Брукс. — Е, понякога обстановката, се нажежава, особено през пролетта и лятото. Прииждат туристи, има конфликти; жегата притиска всички. Не се случва обаче да ни навестяват частни детективи от известни градски фирми, които правят проучванията си в най-хубавия ни хотел.

— Ще ме смачкат заради тази работа. — Роланд махна с ръка и ядосано изплю пяната в мивката. — Няма да има премия. Надявах се да доведа жената за един уикенд без децата, след като роди.

— Кога й е терминът?

— Петнайсети август.

— Октомври е много красив в Озаркс — подхвърли Брукс, докато Роланд излизаше. — Много ще ни бъде приятно да се обадите, когато дойдете на гости. Бойд, би ли продължил с претърсването? Аз ще отведа господин Бабет в участъка.

— Няма ли да ми сложите белезници?

Брукс отново му се усмихна приятелски.

— Искате ли?

— Не, благодаря.

— Едва ли ще хукнете да бягате — а дори да го направите, къде ще отидете?

Той не хукна. Дори да имаше накъде да бяга, вече беше разкрит, а работата — съсипана.

Щом пристигнаха в управлението, Брукс му наля кафе, даде му възможност да се обади и го остави за няколко минути насаме на едно от бюрата, вместо в килията.

След като позвъни, Роланд седна и се замисли.

— Приключихте ли? — попита Брукс.

— Да, приключих.

— Да поговорим в кабинета ми. Джеф? — обърна се Брукс към един от помощниците на непълен работен ден. — Не ни прекъсвай и не ме свързвай, разбра ли? Само ако е нещо много важно.

— Добре, шефе.

— Заповядайте, седнете. — Брукс затвори вратата на кабинета и се облегна на бюрото. — Ще говоря направо. Забъркал си се в сериозни неприятности, Роланд.

— Чакам адвокат.

— Сигурно лъскав адвокат от някоя лъскава фирма. Но те спипахме как влизаш с взлом. Камерата те е хванала в коридора — пред вратата, след това друга камера те е хванала как тършуваш вътре в апартамента. Намерих инструментите ти за влизане с взлом. — Брукс се преструваше на изпълнен със съчувствие; въздъхна и поклати глава. — Дори лъскавият адвокат ще се затрудни да те измъкне от тази каша, не мислиш ли? Може да се стигне до кратък престой в затвора и да се отрази зле на разрешителното ти. А чакаш бебе. Няма да е никак приятно, ако се налага жена ти да те посещава в затвора в нейното състояние.

— Престоят ми в затвора е под съмнение. А що се отнася до това как ще се отрази на разрешителното ми… По дяволите! — Роланд притисна очите си с пръсти. — Може и да ми се размине. Това е първата издънка в стажа ми.

Брукс вдигна рамене.

— Може и така да е.

— Обикновено не съм небрежен. Уж се огледах, но не съм забелязал камерите.

— Не се обвинявай. Нямаше ги, докато не се отби у Абигейл.

— Аха. — Едва сега Роланд вдигна очи към Брукс с разбиране. — Тя ми изкара акъла с кучето и пистолета си.

— И ти си я уплашил. Тя си е градско момиче — излъга ведро Брукс. — Живее там сама, наблизо няма съседи. А и като се има предвид как си изкарва хляба… Но ти сигурно вече знаеш. Занимава се с охранителни системи и вечно търси начините, по които хората се измъкват. Но пък е малко нервна.

— Сигурно, след като е сложила камери в гората.

— Непрекъснато експериментира, пуска нови програми и разиграва разни сценарии. Доста беше уплашена и се беше заключила, докато ме чакаше да се прибера. Ами ако се беше оказал някой кръвожаден убиец, а не заблуден фотограф?

— Не ми се стори уплашена — измърмори Роланд.

— Абигейл умее да се преструва, а кучето й дава самочувствие. Разказа ми за теб, и аз се зачудих. Казал си й истинското си име.

— Документите ми бяха в раницата. Тя беше насочила пистолет към мен. Нямах никакво желание да я дразня с лъжи, ако пребърка раницата ми. Не съм и предполагал, че ще тръгнете да ме проверявате.

— Това сме ние, ченгетата. Цинични и подозрителни по природа. И така, Роланд — слушай. Знам кой би наел частен детектив от лъскава фирма, за да души около Абигейл, мен, семейство Конрой и хотела.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека, преди да дойде правният ми съветник.

— Не искам от теб подобно нещо. Просто от мен да знаеш, че Линкълн Блейк ще направи всичко по силите си, за да измъкне онова келешче — сина си, дори ще наеме човек, който да подхвърли фалшиви доказателства и да даде фалшиви изявления.

Роланд скочи от стола.

— Слушайте! Тази работа не е за мен. Не бих направил подобно нещо, независимо кой е клиентът, независимо от цената. И от фирмата не биха приели подобна поръчка. Иначе нямаше да имаме сегашната си репутация.

— Съвсем неофициално — бих казал, че ти вярвам. Но официално… — Брукс вдигна незаинтересовано рамене.

— Сделка ли надушвам?

— Може би. Ръс Конрой е най-старият ми и най-близък приятел. Родителите му са ми като семейство. Майка му буквално рухна, когато видя какво са направили с апартамента онова изчадие и приятелите му. Сега положението е значително по-добро, но…

Брукс взе една папка и я подаде на Роланд.

— Направихме ги, след като Джъстин Блейк и видиотените му приятели бяха приключили забавленията си.

— Господи — измърмори Роланд, докато преглеждаше снимките. — Чак такива поражения! Това не е нито проява на небрежност, нито глупава младежка постъпка. А чисто и просто злоба. Напълно в стила на Джъстин Блейк.

Брукс протегна ръка, за да вземе папката.

— След това келешчето успя да излезе под гаранция, дойде в къщата на жената, в която съм влюбен — яко надрусан, въоръжен, и то посред нощ. Прояви глупостта да ме нападне с ножа, който беше донесъл, за да ми нареже гумите. Разстрои момичето ми — а това, Роланд, разстройва мен. Сега сигурно разбираш защо е реагирала така, когато те е видяла пред къщата си.

— Да.

— Джъстин е нанесъл поразии за над сто хиляди в онзи апартамент; наряза гумата ми, опита се да ме наръга и уплаши приятелката ми. Откакто съм поел работата, не му се случва за пръв път — но сега прекали. Да знаеш, Роланд, че ще си плати за стореното. Това ще се превърне в моя основна цел. Той си го заслужава, и ако някой държи да чуе мнението ми, веднага ще кажа, че си го е заслужил. У него има нещо ненормално — нещо, което и двамата сме виждали у други, които накрая или умират, или убиват.

— Искам да кажа нещо, неофициално.

— Добре, ще си остане между нас.

— Изобщо не ми е приятно да работя за Блейк. Той е гнусен тип. Съгласен съм с абсолютно всичко, което казахте за него. Ще си понеса заслуженото, ако се налага, въпреки че ми е безкрайно неприятно да опирам пешкира заради тези гадняри.

— Не те виня. Слушай какво ще ти предложа, преди да дойде адвокатът. Върви си, Роланд. Нямам предвид единствено да напуснеш града — въпреки че, както казах, ако се върнеш със съпругата си, ще ми бъде приятно да се видим. Искам да кажа, да си отидеш и да сложиш край на тази работа. Притесняваш приятелите ми, притесняваш и любимата ми. Освен това си губиш времето, а Джъстин Блейк няма начин да се измъкне от кашата, която е сътворил. Не виня хората, които си вършат работата, за която са наети — стига да не престъпват закона. Само че за теб може да се окаже доста трудно, а аз ще обърна нещата така, че фирмата ти да понесе удара. Може и да ти се стори, че не е много — но не съм сигурен, че те ще бъдат склонни да изтърпят лошата реклама.

— Налага се да предам доклада си.

— Предай го. Не си открил нищо нито за мен, нито за Абигейл, нито за семейство Конрой, защото няма какво. Но ако продължиш да ровиш, ще разбера, и тогава ще обърна дебелия край. Би трябвало вече да си разбрал, че компютрите са любимата играчка на Абигейл.

— Долавям някаква заплаха.

— Няма никаква заплаха. Казвам ти фактите такива, каквито ги виждам. Мога да подмина цялата тази работа. Опази досието си чисто, предай си доклада и се прибери при жена си. Адвокатът ти няма да успее да постигне по-добра сделка от тази.

— А ти защо ми я предлагаш?

— Вече ти казах какви са причините — а има и още една. Не горя от желание да те тикна зад решетките, Роланд, честна дума. Щях да се отнасям към теб по съвършено различен начин, ако бях преценил, че работиш с удоволствие за човек като Блейк и би направил много повече, отколкото да се вмъкнеш в заключена стая и да огледаш какво има вътре. Ако бях заподозрял подобно нещо, досега да си зад решетките.

— Може ли да се обадя на шефа си, за да му разясня положението?

— Давай. — Брукс стана от бюрото.

— Запознах се с майка ти.

Брукс отново приседна на ръба.

— Така ли?

— Вървях си по улицата, за да се ориентирам — както би казал ти. Къщата е невероятна.

— Много си я харесваме. Хайде, звънни на шефа — подкани го Брукс и излезе от кабинета.