Нора Робъртс
Свидетелката (4)

4.

Тичаше, без да вижда накъде, всяка глътка въздух изгаряше дробовете й, а тя хлипаше неудържимо. Не можеше да остави вика, който напираше в гърлото й, да изскочи. Щяха да я чуят. А ако я чуеха, щяха да я хванат и да я убият.

Както убиха Джули.

Понечи да изтича на улицата, но се спря. Може би имаше и други. Дори да успееше да спре някоя кола — откъде да знае дали не е на някой от мафиотите? А ако почука на вратата на някоя къща, дали няма да отвори някой от тях?

Трябваше да тича — да се отдалечи колкото е възможно по-бързо от тук. Трябваше да се скрие.

Ако се натъкнеше на ограда, я прескачаше. Ако попаднеше на жив плет, се провираше през клоните. Босите й крака се разраниха. Бягаше от лунната светлина, криеше се по тъмните места като къртица.

Претича през един двор и някакво куче се разлая бясно.

Дано да не чуят.

Не поглеждай назад! — нареди си тя.

Усети остра болка отстрани. За момент реши, че е простреляна. Легна на земята и притисна колене към гърдите си.

Оказа се най-обикновен спазъм. Изправи се и усети, че й се гади.

Това е от шока, каза си тя. Зъбите й тракаха. Потеше се и трепереше. Чувстваше се замаяна, беше й лошо, пулсът й беше ускорен. Имаше нужда от време, за да помисли.

Разтри ръцете си, за да се стопли. Опитваше се да успокои дишането си. Намери чантичката, която се изплъзна от ръката й при падането.

Трябваше да се обади в полицията.

— Извади мобилния — прошепна си тя. — Натисни едно. Кажи им, разкажи им всичко…

— Деветстотин и единайсет. С какво мога да ви помогна?

— Помогнете ми. Можете ли да ми помогнете?

— С какво да ви помогна?

— Той ги застреля. — Очите й плувнаха в сълзи, и тя усети как гласът й трепери. — Той ги застреля и аз избягах.

— Госпожо, за престрелка ли искате да съобщите?

— Той ги уби! Той уби Джули. Аз избягах.

— Кажете ми адреса.

— Не знам къде се намирам. — Тя покри устата си с ръка. И се опита да се стегне, за да не рухне. — Тичах. Мисля, че съм близо до Лейк Шор Драйв. Чакайте! Не затваряйте!

— Няма. Как се казвате?

— Елизабет. Елизабет Фич.

— Елизабет, виждате ли нещо познато наоколо?

— Намирам се зад една къща. Сива каменна къща с кули. — Тя закуцука нататък. Трепереше неудържимо. — Има… павирана алея за автомобили и огромен гараж. Има и тераси, и градини.

— Можете ли да излезете на улицата?

— Да, виждам я. Виждам и уличните лампи. Ако изляза на светло и те се появят отнякъде, ще ме видят.

— Продължавайте да говорите. Не затваряй телефона, Елизабет. Използваме сигнала, за да те открием.

— Виждам адреса. Има и цифри. — Тя ги прочете.

— Полицаите идват към теб, Елизабет. Ранена ли си?

— Не, избягах. Бях на терасата, когато влязоха. Те не знаеха. Не ме видяха. Той ги застреля. Той уби Джули.

— Къде се случи това?

— Не знам. Къщата се намираше на „Лейк Шор Драйв“. Не трябваше да ходим там. Не трябваше да, влизаме в онази къща. Джули е мъртва.

— Коя е Джули, Елизабет?

— Джу… Джули Мастърс. Приятелката ми Джули. Идва кола. Трябва да се скрия.

— Това е патрулка. Идва помощ.

В гърдите, й нахлу паника и тя усети, че не й достига въздух.

— Сигурна ли сте?

— В момента говорят по радиостанцията — наближават адреса. Ще им кажа да включат лампата. Ще я видите.

— Да, добре. Господи! Виждам я! — Тя пристъпи напред към светлината. — Благодаря ви.

— Вече си в безопасност, Елизабет.

Тя се сгуши под одеялото, с което един от полицаите я загърна, и продължи да трепери на задната седалка на патрулната кола.

Закараха я в управлението. Единият от полицаите отиде да й донесе кафе, а другият остана с нея.

— Разкажи ми какво се случи — започна той.

Тя си спомни името му — полицай Блейкли, той я беше загърнал с одеялото. Имаше строго лице и уморени очи.

— Отидохме в клуба. Двете с Джули отидохме в клуба.

— Джули Мастърс.

— Да.

— Кой клуб?

— „Уеърхаус 12“. Аз… — Трябваше да им каже истината. Дотук с лъжите. — Направих фалшиви лични карти и за двете.

По лицето му нямаше изненада, докато пишеше в малкото си тефтерче.

— Ти на колко си?

— На шестнайсет. През септември ще стана на седемнайсет.

— На шестнайсет, значи — повтори той и я погледна безизразно. — Къде са родителите ти?

— Имам само майка. Тя е извън града — на медицинска конференция.

— Трябва да я уведомим.

Елизабет затвори очи.

— Добре. Доктор Сюзан Л. Фич. Намира се в хотел „Уестин Пийчтрий Плаза“ в Атланта.

— Добре. Значи ти подправи личните карти, за да влезете в „Уеърхаус 12“.

— Да, много съжалявам. Арестувайте ме, ако искате — но трябва да намерите мъжете, които убиха Джули.

— Нали каза, че си била в къща?

— С Алекс се запознахме в клуба. После отидохме у тях. Бяхме пили. Не трябваше да ходим. На мен ми прилоша, след това излязох навън, защото… — По бузите й отново рукнаха сълзи. — Излязох навън, и тогава влязоха двамата мъже. Те застреляха Алекс. След малко влезе Джули — застреляха и нея. Аз избягах.

— И не знаеш къде се намира къщата.

— Мога да я намеря. Мога да ви заведа дотам, или да ви нарисувам карта. Само че не погледнах адреса. Каква съм глупачка!

— А знаеш ли фамилията на въпросния Алекс?

— Ами… Да! Представи се като Алекс. Мъжът, който го уби, го нарече Алекси. Алекси Гуревич.

Блейкли застина на място; погледът му стана остър.

— Да не би да искаш да кажеш, че си била в къщата на Алекси Гуревич и си станала свидетелка на двойно убийство?

— Да.

— Чакай малко. — Той стана. Вторият полицай влезе и донесе кафе. Блейкли му заговори тихо. Той хвърли поглед към Елизабет и бързо излезе от стаята.

— Заради възрастта ти се налага да уведомим „Закрила на детето“ — предупреди я Блейкли. — Ще дойде детектив, за да разговаря с теб.

— Ами Джули? Не може ли първо да ви заведа до къщата?

— Знаем къде живее Гуревич.

Остави я сама. След петнайсет минути влезе друг полицай и й донесе пилешка супа. Тя мислеше, че няма да може да яде, но още след първата лъжица усети как стомахът й копнее за още.

Въпреки че хапна и пи кафе, се чувстваше уморена. Отпусна се, опря глава на масата и затвори очи.

Детектив Шон Райли отстъпи от двустранното огледало и погледна партньора си.

— Значи това е свидетелката ни.

— Елизабет Фич, на шестнайсет, дъщеря на доктор Сюзан Л. Фич, завеждащ отделение „Хирургия“ в „Силва Мемориъл“. — Бренда Грифит отпи дълга глътка от кафето си. От петнайсет години работеше в полицията и беше свикнала с повикванията посред нощ. — От „Закрила на детето“ ще дойдат всеки момент.

— Проверихте ли твърденията й?

— Гуревич е прострелян веднъж в челото и два пъти в слепоочието. Оръжие с малък калибър; стреляно е отблизо. Момичето — Джули Мастърс — е на двайсет и една, според личната й карта, но според свидетелката тя е фалшива. Застреляна е с два куршума в главата.

— По дяволите, само на шестнайсет! — Райли — ветеран с двайсет години опит, хронични болки в гърба и оредяла кестенява коса, поклати глава. — Тази има късмет, че е жива.

— Разбери какво знае — каза Бренда. — Нека аз да започна — ще я поуспокоя. Ако и половината от това, което казва, е истина, малката е прекарала ужасна нощ. Ето я и жената от „Закрила на детето“.

— Ще донеса на хлапето една кола — предложи Райли. — Наистина има нужда от успокояване.

Елизабет подскочи, после зяпна красивата жена с черна коса, вързана на пухкава опашка.

— Извинявай, не исках да те стряскам. Аз съм детектив Грифит, а това е госпожица Петри от „Закрила на детето“. Партньорът ми ще дойде всеки момент. Отиде да ти донесе нещо безалкохолно.

— Заспала съм. — Тя погледна часовника. — Господи! Вече е почти сутрин. Джули…

— Моите съболезнования за приятелката ти.

— Аз съм виновна! Не трябваше да ходим там. Знаех си, че не е редно. Просто исках да… Аз подправих документите.

— Разбрах. Може ли да видя твоята карта?

— Добре. — Елизабет извади личната карта от чантата си.

Грифит я погледна, обърна я отзад, вдигна вежди и погледна Елизабет.

— Твърдиш, че си я направила сама?

— Да. Експериментирах. Джули много искаше да отиде в „Уеърхаус 12“ — затова ги направих. Знам, че е незаконно. Арестувана ли съм?

Грифит погледна Петри, след това отново се обърна към Елизабет.

— Засега не. Познаваше ли Алекси Гуревич, преди да се видите снощи в клуба?

— Не. Той дойде на нашата маса. Ние пиехме „Космополитън“. — Тя скри лицето си с ръце. — Господи, нима наистина се е случило? Преди да отидем, четох за клуба в интернет. Никога досега не бях ходила в клуб. В една статия пишеше, че собствениците са заподозрени във връзки с руската мафия. Дори не помислих, когато той дойде при нас, а после и Иля…

— Иля ли? За Иля Волков ли говориш?

— Да. Танцувахме с тях, след това се настанихме в едно сепаре и той ме целуна. Досега никой не ме беше целувал. Исках да разбера какво е. Беше толкова мил с мен, а после…

Тя замълча. Страхът се върна в очите й.

— Елизабет, това е партньорът ми — детектив Райли.

— Донесох ти кола. Дъщеря ми не може да си отвори очите сутрин без кола.

— Благодаря ви. На мен ми е забранено… — Елизабет се засмя. — Колко нелепо, нали? Пих алкохол, докато ми прилоша. Видях как убиват двама души, а сега се сещам, че мама ми е забранила да пия безалкохолни напитки.

Тя отвори кутийката и си наля в пластмасова чашка.

— Благодаря — рече отново тя.

— Елизабет. — Грифит изчака момичето да я погледне. — Значи заедно с Джули, Гуревич и Иля Волков си тръгнахте от „Уеърхаус 12“ и отидохте в къщата на Гуревич?

— Не. Бяхме само тримата. Оказа се, че Иля има работа в клуба. Щеше да дойде… и наистина дойде, но по-късно.

— Иля Волков ли уби Гуревич и Джули?

— Не. Уби ги мъж на име Яков Короткий. Мога да го опиша или да го нарисувам. Помня лицето му. Помня го много добре. Имам ейдетична памет. Не забравям. Просто не забравям — повтори тя и се разтрепери.

— Детективи — започна госпожица Петри. — Елизабет е преживяла тежка травма. За тази нощ й е достатъчно.

— Не. Не. Трябва да помогна. Трябва да направя нещо.

— Имаме разрешението на майка й да я разпитаме — заяви Грифит.

— Мама ли?

— Вече е уведомена. Ще вземе първия полет на сутринта.

Елизабет затвори очи.

— Добре.

— Елизабет. Много е важно. Как разбра, че мъжът, който уби Гуревич и Джули, е Яков Короткий?

— Алекс го наричаше с това име, докато говореха. Джули… тя сигурно е била в банята. Аз заспах за малко, когато излязох на терасата. Гласовете на Алекс и на другите двама мъже ме събудиха.

— Двама мъже.

— Да. Вторият беше по-едър, по-як. Короткий го нарече Игор. Короткий каза, че Алекс бил окрал чичо му. Алекс нарече чичото Сергей. Той отрече, но лъжеше. Личеше му, че лъже. А пък Короткий… Виждали ли сте как кобра убива мишка? Наблюдава, проявява невероятно търпение. Сякаш се наслаждава на момента, преди да нападне, колкото и на самото нападение. И снощи беше така. Алекс се държеше пренебрежително, сякаш той командва парада. Само че не командваше нищо. Короткий владееше положението. Короткий каза, че всички знаели, че сътрудничи на полицията, и Алекс се уплаши. Сергей знаел. Той започна да се моли. Да повторя ли какво си говореха?

— Ще се върнем и на това.

— Якият блъсна Алекс на колене. Тогава Короткий извади пистолет, затъкнат отзад на колана. Сигурно е бил в кобур — не видях. И го застреля.

Елизабет докосна челото си с пръсти.

— Опря дулото в челото му и го застреля. Гърмежът не беше силен. След това стреля още два пъти по него. За малко да изпищя. Трябваше да си запуша устата с ръка, за да не изпищя. Короткий нарече Алекс… Една много изразителна руска ругатня.

— Знаеш ли руски?

— Не много добре. Досега не бях чувала този израз. Всичко стана невероятно бързо. Алекс беше мъртъв. Тогава от кухнята влезе Джули и каза: „Алекс, не ми е добре…“ Короткий се обърна и я застреля. Тя падна. Виждаше се, че е мъртва, и въпреки това той стреля отново по нея. Изруга на руски. За момент не чувах нищо. В главата ми звучаха писъци. След това чух гласа на Иля. Уплаших се, че ще убият и него. Исках да го предупредя, да му помогна. А след това…

— Не бързай — спря я тихо Райли и Грифит веднага разбра, че загрижеността му е съвсем искрена. — Спокойно.

— Заговориха на руски, но разбирах всичко… почти всичко. Иля беше ядосан, но не защото Алекс беше мъртъв.

Тя затвори очи, пое си дъх и предаде разговора дума по дума.

— Много точно — отбеляза Райли.

— Имам ейдетична памет. Побягнах, защото Иля знаеше, че съм в къщата. Знаех, че ще ме потърси. Знаех, че ще ме убият. Затова избягах. Не обърнах внимание накъде тичам — просто тичах. Оставих си сандалите на терасата. Просто не мислех. Действах. Ако бях помислила, щях да ги взема. Те сигурно са намерили сандалите. Разбрали са, че съм видяла и чула всичко.

— Ще те защитим, Елизабет — обещавам ти. — Грифит хвана ръката на Елизабет.

Грифит излезе от стаята заедно с Райли и стисна главата си с ръце.

— Мили боже, Райли! Разбираш ли с какво разполагаме?

— Имаме свидетелка с памет като компютър, която знае руски. Спипахме шибания Короткий и онзи мазник Иля Волков. Ако имаме късмет, ще спипаме и Сергей. Ако тя издържи, ще размажем цялата шайка на Волков.

— Ще издържи. — Грифит погледна към вратата с блеснали очи. — Трябва да я заведем на безопасно място. Трябват ни шерифите.

— Майната им на шерифите!

— Трябва ни помощта им — няма да минем без тях.

— Много мразя, когато си права. Добре, да се заемаме. А знаеш ли какво друго забелязах?

— Какво?

— Реакцията й, когато разбра, че майка й ще дойде, беше същата, както и за убийствата.

— Май наказанието е последната й грижа.

 

 

Елизабет беше зашеметена. Беше й все едно накъде я водят. Искаше само да поспи. Заспа в колата, докато пътуваше с двамата детективи и госпожа Петри. Когато спряха, тя слезе, без да се оплаква, и влезе като сомнамбул в малката къща от шперплат. Взе тениската и памучните панталони, които й даде детектив Грифит, и дори успя да се преоблече в малката спалня с тясно двойно легло. Страхуваше се, че ще сънува кошмари, но се оказа твърде изтощена.

Отпусна се на леглото и се зави с одеялото. Когато затвори очи, усети как сълзите й капят.

Не чувстваше нищо.

Събуди се по обяд — изтощена, с усещане за празнота. Нямаше представа какво ще се случи от тук нататък. Цял живот бе наясно какво се очаква от нея — но сега не можеше да разчита нито на списък със задачи, нито на график.

Беше гладна, пиеше й се кафе, искаше да вземе душ и да си измие зъбите — обикновени, ежедневни неща. Засрами се. Джули никога вече нямаше да е гладна, нямаше да прави обикновените неща.

Стана и се намръщи, когато изморените й стъпала докоснаха пода. Усети, че цялото тяло я боли. Така и трябваше — реши тя. Трябваше да я боли.

След това се сети за майка си. Майка й се връщаше — може би дори се беше върнала. Това щеше да е по-лошо наказание от болката и глада.

Тъй като смяташе, че заслужава наказание, тя открехна вратата. Ослуша се.

Някъде отдалече чу гласове и усети аромат на кафе. Вдъхна дълбоко. Очакваше с готовност наказанието, но се надяваше да вземе душ преди него.

Излезе и тръгна в посоката, от която се носеха гласовете.

Застина на място.

В малката кухня в бяло и жълто, стоеше непознат мъж. Беше висок като върлина. Наливаше си кафе от каната. Усмихна й се.

Беше с дънки и бяла риза, с кобур на рамото.

— Добро утро, или по-скоро добър ден. Аз съм заместник-шериф Джон Бароу. Всичко е наред, Елизабет. Тук сме, за да те пазим.

— Вие сте шериф?

— Да. По-късно ще те отведем на друго място.

— Детектив Грифит няма ли я?

— Ще дойде по-късно. Донесла ти е дрехи и някои други неща. — Елизабет го погледна. — Дала си й ключа си и си й казала да отиде у вас, за да ти донесе дрехи и четка за зъби.

— Да, така беше.

— Сигурно малко кафе и един аспирин ще ти дойдат добре.

— Бих искала да взема душ, ако е възможно.

— Може — усмихна се отново той и остави каната и чашата. Имаше сини очи, но те с нищо не приличаха на очите на майка й. Неговите бяха с по-наситен цвят, по-топли.

— Ще ти донеса чантата. Тук съм със заместник-шериф Тереза Нортън. Тук си в безопасност, Елизабет. Казват ли ти Лиз?

Сълзи опариха очите й.

— Джули ме наричаше Лиз. Само тя.

— Моите съболезнования за приятелката ти. Знам, че ти е било тежко, Лиз. Двамата с Тереза ще се грижим за теб.

— Те ще ме убият, ако ме открият. Сигурна съм.

Топлите сини очи срещнаха нейните.

— Няма да те намерят. Няма да им позволя да ти навредят.

Много й се искаше да му повярва. Изглеждаше добър човек. Лицето му бе слабо и изпито, като на учен.

— Колко време ще трябва да се крия?

— Ще видим. Ще ти донеса нещата.

Тя го изчака, без да помръдне от мястото си.

— Да ти приготвя ли нещо за хапване, докато се къпеш? — предложи той. — По-добър готвач съм от Тери. Няма да те отровя.

— Благодаря — стига да не ви притеснявам.

— Ни най-малко.

— Не знам къде е душът.

— Насам — посочи той. — След това надясно.

Взе чашата с кафе, загледан след нея. Когато партньорката му влезе, й каза:

— Тя се събуди. Господи, Тери — прилича на дванайсетгодишна. Изобщо не е трябвало да ходи в онзи клуб.

— Нали видя личната карта, която е фалшифицирала? Лесно ще си изкарва прехраната. — Тери беше дребна, непоколебима и красива като цвете. Тя взе каната с кафе и попита: — Държи ли се?

— И още как. Любезна и възпитана като пралеля ти.

— Ако имах пралеля, тя със сигурност щеше да е голяма работа.

— Дори не попита за майка си. Попита за Грифит, но не и за майка си. Това е достатъчно показателно. Ще й изпържа бекон с яйца.

Той отвори хладилника и извади необходимите продукти.

— Да се обадя ли на прокурора? Нали той искаше да говори с нея незабавно?

— Да й дадем време да се нахрани. Но е по-добре да се срещне с нея тук, преди да я преместим. За да се посъвземе, преди да разбере, че ще живее в обезопасена квартира месеци наред.

— Може би дори години. Как е възможно умно шестнайсетгодишно момиче, което учи в „Харвард“, да се забърка със семейство Волкови?

— Така е с тийнейджърите. — Джон сложи бекона в тигана и той зацвърча.

— Ще им кажа да дойдат след два часа, за да й дадем време да се облече и да похапне.

— Ще провериш ли кога пристига майка й?

— Дадено.