Нора Робъртс
Свидетелката (6)

6.

Минаха две седмици; започна трета. Само няколко пъти й позволиха да излезе от къщата, при това нито веднъж сама.

Никога не оставаше сама.

Преди копнееше за компания, а сега откриваше, че липсата на усамотение е още по-потискаща от това да си затворен между четири стени.

Но поне имаше лаптопа си. Бяха блокирали достъпа й до имейла и чатовете. Обзета от скука и любопитство, тя хакна блокировката. Нямаше намерение да се свързва с когото и да било, но така поне можеше да си каже, че е постигнала нещо.

Запази този малък триумф в тайна.

Сънуваше кошмари — тях също запази в тайна.

Носеха й книги, дискове с музика. Достатъчно бе само да ги поиска. Поглъщаше популярната музика и литература, които майка й не одобряваше. Те би трябвало да й вдъхнат чувство за свобода. А вместо това единствено подчертаваха колко много неща й липсват, колко малко знаеше за истинския свят.

Майка й не дойде нито веднъж.

Джон и Тери бяха сутрешна смяна, а Бил и Линда ги сменяха всяка вечер. Понякога приготвяха храна; закуската, изглежда, бе специалитетът на Джон. В повечето случаи доставяха храната отвън — пица, хамбургери, пиле или китайска храна. Водена от чувство на вина, Елизабет започна да експериментира в кухнята.

Според нея рецептите приличаха на формули, а кухнята — на лаборатория.

Докато експериментираше, откри, че има усет. Обичаше да кълца и да бърка; допадаха й миризмите и допирът.

— Какво е менюто днес?

Елизабет вдигна поглед, когато Джон влезе.

— Реших да пробвам това пържено пиле.

— Звучи добре. — Той си наля кафе. — Жена ми пържи зеленчуците, за да накара децата да ги ядат.

Тя знаеше, че със съпругата му Мади имат две деца: седемгодишно момче, Максфийлд (кръстен на художника Максфийлд Париш) и Емили (на Емили Бронте) — на пет години.

Той й показа техните снимки, които носеше в портфейла си; разказваше й весели истории за тях.

Тя разбираше, че го прави, за да не се чувства изолирана. Осъзна, че не може да разкаже нищо весело за своето детство.

— Притесняват ли се за теб? Страхуват ли се, че работата ти е опасна?

— Макс и Ем ли? Още са твърде малки, за да се притесняват. Знаят, че преследвам лошите — засега това е достатъчно. А Мади… — Седна, стиснал в ръце чашата с кафе. — Да, малко. Няма как иначе. Сигурно й е трудно — аз отсъствам много, прибирам се късно.

— Нали каза, че е била съдебен репортер?

— Да — преди да се роди Макс. Най-хубавият ден в живота ми беше, когато я видях в съда. Докато я наблюдавах, забравих и собственото си име. Беше най-красивата жена, която съм виждал. Не знам откъде този късмет — да я убедя да излезе с мен, а после и да се оженим.

— Ти си страхотен — започна Елизабет. — Хубав, мил, с широк светоглед и разнообразни интереси. А фактът, че имаш власт и носиш оръжие, може да бъде невероятно привлекателен за една жена, на примитивно ниво.

Очите му се смееха над чашата кафе.

— Невероятна си, Лиз!

— Де да бях.

— Недей така. Ти си изключително момиче — стряскащо умна, смела, състрадателна. Имаш и разнообразни интереси. Толкова са много, че не мога да им хвана края. Наука, право, здраве и правилно хранене, музика, книги — а напоследък и готварство. Кой знае какво следва?

— Ще ме научиш ли да боравя с оръжие?

Той остави чашата.

— Това пък как ти хрумна?

— Може да се окаже един от многобройните ми интереси.

— Лиз!

— Сънувам кошмари.

— Миличка! — Той отпусна ръка върху нейната. — Разкажи ми.

— Сънувам онази нощ. Знам, че това е напълно нормална реакция, напълно очаквана.

— Не че от това ти става по-лесно.

— Не. — Тя сведе поглед към готварската книга и се запита дали светът й някога ще стане толкова простичък като съставките и грамажа в рецептите.

— Освен това сънувам как разпознавам извършителите. Само че той ме вижда. Короткий. Знам, че ме вижда, защото се усмихва. Посяга зад гърба си, също както онази нощ. Всичко се случва на забавен кадър, докато той вади оръжието. Никой не реагира. Той ме застрелва през стъклото.

— Той не те е видял, Лиз.

— Знам. Това е напълно логично. Само че става въпрос за страхове и емоции — подсъзнателни страхове и емоции. Опитвам се да не мисля, да си намирам различни занимания.

— Да потърся ли майка ти?

— Защо?

Остана потресен от искреното й удивление.

— Нали знаеш, че разполагаме с психолог. Преди каза, че не желаеш да разговаряш със специалист, но…

— Още не искам. Какъв смисъл има? Много добре разбирам какво се случва и защо. Знам, че това е процес, през който умът ми трябва да мине. Само че той ме убива. Убива ме или в къщата, защото в сънищата ме открива, или докато го разпознавам, защото успява да ме види през стъклото. Страх ме е, че ще ме намери, че ще ме види, че ще ме убие. Освен това се чувствам беззащитна. Нямам нито сила, нито оръжие. Не мога да се защитавам. Искам да се науча да се защитавам. Не искам да бъда безпомощна.

— И реши, че като се научиш да стреляш, ще имаш по-голям контрол, няма да си толкова уязвима?

— Точно така.

— Тогава ще те науча. — Той извади оръжието си, извади пълнителя и го остави настрани. — Това е „Глок“ 19. Стандартен модел. Има петнайсет патрона в пълнителя.

Подаде й го, и Елизабет го взе.

— Полимер. Вече проверих.

— Сигурно.

— Не е толкова тежък, колкото си мислех. Само че не е зареден, и това отнема част от тежестта.

— Засега ще остане незареден. Да поговорим за безопасността.

Тя го погледна в очите.

— Добре.

След като й каза някои от основните неща, той й показа как да се прицелва и как да държи оръжието. В този момент влезе Тери.

— Божичко, Джон!

— Не е зареден — побърза да уточни Елизабет.

— За бога!

— Остави ни за малко сами, Лиз.

— Добре. — Тя върна пистолета на Джон с неочаквано нежелание. — Отивам в стаята си.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Тери в мига, в който Елизабет излезе от стаята.

— Тя иска да се научи да стреля.

— И аз искам Джордж Клуни гол в леглото си, но досега не съм се пробвала да го отвлека.

— Тя сънува кошмари, Тери.

— По дяволите. — Тери отвори хладилника и извади една кола. — Извинявай, Джон, това е сериозно изпитание за всяко хлапе. Но да й дадеш служебното си оръжие не е решение.

— За нея е. Тя не иска да се чувства беззащитна. Кой би я обвинил? Можем по цял ден да я убеждаваме, че е в безопасност и ще я защитаваме — и въпреки това тя се чувства безсилна.

— Знам, Джон. Разбирам, че е уплашена, отегчена и притеснена. Не можем да променим това.

— Животът й никога няма да е същият, Тери — не бива да го забравяме. Да не забравяме, че тя не е обикновен свидетел, тийнейджърка. Ако умението да борави с оръжие й помага, тогава ще имам грижата да я науча. Най-малкото, което заслужава, е да се наспи хубаво.

— По дяволите — повтори Тери. — Добре, разбрах. Само че…

— Какво?

— Мисля.

— Добре, мисли. Аз ще се пробвам да пробутам същото, което ти казах и на шефа, за да ми даде разрешение да я водя на стрелбището.

— Потъркай вълшебната лампа. Може и да помогне.

Джон само се усмихна, взе телефона си и се премести в съседната стая.

Тери въздъхна. След известно време извади втора кола и се качи до стаята на Елизабет. Почука на вратата.

— Влез.

— След като си поиграя с оръжия, ожаднявам. — Тери пристъпи към леглото, където седеше Елизабет, и й подаде колата.

— Нали не се сърдиш на Джон? Вината беше изцяло моя.

— Не се сърдя. — Тери седна до нея. — Просто бях изненадана. Джон ми каза, че сънуваш кошмари. И да ти кажа да не се страхуваш, полза няма — но истината е, че и аз на твое място щях да се страхувам.

— Не можех да направя нищо. В кошмарите си не мога да направя абсолютно нищо — затова той ме убива. Искам да се науча как да се грижа за себе си. Вие няма да сте винаги до мен. Говоря за теб, Джон, Бил и Линда, когото и да изпратят да ме пази. Един ден няма да сте с мен, и аз трябва да знам как да се грижа за себе си. Мама няма да направи нищо.

— От къде знаеш…

— Напротив. — Каза го спокойно, без да влага каквито и да било чувства, изненадана, че е толкова спокойна и незаинтересована. — Когато настъпи моментът да ме преместите, да ми дадете нова самоличност, тя няма да тръгне с мен. Животът и кариерата й са тук. Скоро ще стана на седемнайсет. Мога да заведа дело за самостоятелност, ако реша, и ще спечеля. Когато стана на осемнайсет, ще получа парите от попечителския си фонд. Ще получа още по-голяма сума, когато навърша двайсет и една. Мога да уча, мога и да работя. Сега вече дори мога малко и да готвя. Само че не мога да се защитавам, ако се случи нещо.

— Ти си достатъчно умна и си проучила програмата. Не сме изгубили нито един свидетел, който е следвал правилата за безопасност.

— Цял живот съм следвала чуждите правила, така че съм свикнала.

— О, Лиз. По дяволите!

— Това беше пасивно-агресивно — въздъхна Елизабет. — Извинявай. Работата е там, че те никога няма да спрат да ме търсят. Вярват в отмъщението и възмездието. Знам, че ще направите всичко, за да им попречите да ме открият, но ако ме намерят, трябва да знам, че мога да се отбранявам.

— Има и други начини за самоотбрана — не е само пистолетът.

— Въпреки това ти носиш пистолет.

— Два. — Тери докосна глезена си. — Одобрено резервно оръжие. Ако искаш да се научиш как да стреляш, Джон е най-подходящият за целта. Но има и други начини. Мога да те науча на самозащита. Ръкопашен бой.

Заинтригувана, Елизабет се облегна назад.

— Истински бой ли?

— По-скоро защита — но, да, говорех за истински бой.

— Много искам да се науча. Аз съм схватлива ученичка.

— Ще се погрижа.

Джон застана пред отворената врата.

— В пет сутринта да си готова. Имаме позволение да използваме стрелбището.

— Благодаря. Много ти благодаря.

— Тери?

— Пет сутринта? По дяволите! С вас съм.

 

 

Три пъти в седмицата, преди изгрев-слънце, Джон я водеше на стрелбището. Тя свикна да държи пистолета в ръка, свикна с формата, тежестта и отката му. Той я научи да се прицелва, да преценява изстрелите, да презарежда.

Когато научи, че процесът е бил отложен, тя изкара разочарованието си на стрелбището.

През останалите дни Тери я учеше на самозащита. Тя се научи как да се възползва от теглото и баланса на противника, как да се измъква от хватка, как да удря.

Кошмарите продължаваха да я измъчват, но не всяка нощ. Понякога насън тя печелеше.

Мина един месец, и старият й живот й се струваше все по-далечен. Тя живееше в празна двуетажна къща със специална защита, а през нощта я охраняваха федерални шерифи.

Линда изпращаше на Елизабет любовни и криминални романи от собствената си библиотека. Дойде август, и Линда отново подстрига Елизабет — доста по-умело — и й показа как да си боядиса корените. В някои тихи, скучни вечери Бил я учеше да играе покер.

Времето се влачеше едва-едва.

— Искам да разполагам с известна сума — каза тя на Джон.

— Заем ли искаш, малката?

— Не, но благодаря все пак. Искам да разполагам със собствени пари. Имам собствена сметка и искам да изтегля известна сума от нея.

— Ходенето до банката е свързано с ненужен риск. Ако ти трябва нещо, ние ще ти го осигурим.

— Мама може да изтегли. И парите са като пистолета. Имам нужда от тях за сигурност. — Тя беше премислила нещата. Разполагаше с много време, за да мисли. — Когато най-сетне дам показания и ме преместят, всичко ще стане много бързо. Искам да имам пари — собствени пари — когато това стане. Искам да знам, че сама мога да си купя онова, от което се нуждая.

— Колко ти трябват?

— Пет хиляди.

— Това са много пари, Лиз.

— Не са чак толкова много. Ще ми трябва нов компютър, и други неща. Предпочитам да мисля за утре, вместо за днес. Днес си е просто днес.

— Знам, че чакането е много неприятно.

— Ще отлагат, докато могат, защото се надяват да ме открият, или пък да се изплаша. Само че не могат да отлагат вечно. Трябва да мисля за живота си по-нататък, независимо къде и коя ще бъда. Искам да уча отново. Имам фонд за колеж, и той трябва да бъде прехвърлен. Имам обаче и други разходи.

— Ще направя, каквото мога.

Тя се усмихна.

— Много ми е приятно, когато кажеш нещо подобно. Мама винаги казва „да“ или „не“. Почти никога не казва „може би“, защото това издава нерешителност. Ти казваш, че ще направиш, каквото можеш — това не е „може би“ и не издава нерешителност. Означава, че ще направиш нещо по въпроса — ще опиташ. Много по-добре е от „не“ и почти също толкова хубаво като „да“.

— Така е. — Той се поколеба за момент. — Никога не споменаваш баща си. Знам, че той не присъства в живота ти, но при тези обстоятелства…

— Не го познавам. Зачената съм от донор.

— Така ли?

— Да. Когато мама решила да има дете, проверила профилите на различни донори и преценила качествата им — физически данни, медицинска и семейна история, интелект, и какво ли още не. Избрала най-добрия, и уредила инсеминация.

Тя замълча и сведе поглед към ръцете си.

— Знам как звучи.

— Така ли? — прошепна той.

— Надминала съм очакванията й в интелектуално отношение. Здравето ми открай време е изключително. Физически съм силна. Тя обаче така и не успя да осъществи връзка с мен. Тази част от процеса се провали. Винаги ми е осигурявала най-добрите грижи, храна, подслон и образование. Само че така и не ме обикна.

Той усети как му прилошава и сърцето му се свива.

— Значи нещо с нея не е наред.

— Така е. А след като вече знае, че провалът е неин, й е много трудно да почувства дори и малко обич. Дълго време мислех, че аз съм виновна. Сега обаче знам, че не е така. Знам защо ме изостави. Защото можеше — защото направих избор, който й позволи да ми обърне гръб. Можех да я накарам да се гордее с мен — с онова, което е постигнала чрез мен, но така и не успях да я накарам да ме обикне.

Той не се сдържа. Привлече я до себе си и започна да я гали по косата, докато тя въздъхна дълбоко и се отпусна.

— Ще се оправиш, Лиз.

Срещна погледа на Тери над главата й и видя сълзи в очите й. Добре че и тя е чула, помисли си Джон. Сега малката можеше да разчита на двама души, които държаха на нея и щяха да се погрижат всичко да е наред.

 

 

Сергей се срещна с брат си, племенника си, Иля и един от най-доверените си убийци. Децата се къпеха в басейна, под зорките погледи на жените, а останалите седяха на дълга маса, отрупана с храна. Напитките се изстудяваха в охладители от неръждаема стомана, пълни с лед. Някои от по-големите деца на поляната играеха боулинг или волейбол. Музиката тътнеше ритмично и монотонно.

Нищо не доставяше такова удоволствие на Сергей като шумно парти, на което присъстват роднини и приятели. Той се бе надвесил над огромния грил — подарък от най-голямата му дъщеря и зет му за рождения му ден, и се наслаждаваше на американската традиция. Златен „Ролекс“ и кръст висяха на врата му и блестяха на силното лятно слънце, а яркочервената престилка върху памучните панталони и риза приканваше всички да целунат готвача.

Докато грилът пушеше, той обръщаше дебелите кюфтета от смесена кайма и дългите зеленчукови шишчета, които не спираше да пръска с тайната си марината.

— Майката ходи в болницата — рече Миша, племенникът на Сергей. — Прекарва там дълги часове всеки ден; често се случва да остава и нощем. Веднъж в седмицата вечеря с мъжа, с когото спи. Четири пъти седмично ходи в един скъп фитнес, където си има личен треньор. Ходи на фризьор и маникюр. Живее така, сякаш няма дъщеря.

Сергей просто кимна, докато прехвърляше зеленчуците в едно плато.

— Прегледах цялата къща — продължи убиецът. — Проверих телефона. Звъняла е в болницата, на гаджето си, на един друг лекар и в салона, за да си запише час за фризьор. Няма нито едно обаждане до полицията, до шерифите или до ФБР.

— Все някога трябва да отиде да види момичето — настоя Михаил. Беше по-закръглен от брат си, а косата му побеляваше на широки ивици. — Майка й е все пак. — Той погледна към басейна, където собствената му съпруга и дъщеря се смееха, докато внуците си играеха в басейна.

— Според мен не са близки. — Иля отпи от бирата си.

— Майката си е майка — настоя Михаил. — Би трябвало да знае къде е дъщеря й.

— Можем да я отвлечем — предложи Миша. — Когато отива към болницата. Можем… да я накараме да ни каже къде държат момичето.

— Ако е истинска майка, никога няма да каже. — Сергей започна да подрежда кюфтетата в друга чиния. — По-скоро би умряла. Ако не е такава майка — а според информацията ми не е, може и наистина да не знае. Отвлечем ли я, ще преместят момичето и ще сложат допълнителна охрана. Значи ще следим майката, която не е кой знае каква майка.

— В къщата — рече убиецът — няма и следа от дъщерята, освен в стаята й. А и там няма кой знае какво. Всичко е прибрано в кашони, все едно е оставено на склад.

— Ето, виждаш ли — кимна Сергей. — Моят начин е различен; ще приключим със случая и няма да оставим следи. Кажи на Яков да прояви още малко търпение, Миша. Следващия път ще празнуваме завръщането му. Сега обаче… — той вдигна платото, отрупано с кюфтета и кренвирши — ще ядем.

 

 

Лятото се проточи и Елизабет си напомни, че ако си беше вкъщи, щеше да се предаде — сигурно щеше да стане точно така — и да започне да посещава лятната програма в болницата. Всичко останало щеше да си е, както досега — четене и учене. Само че сега тя слушаше музика и гледаше филми. Благодарение на летните повторения на „Бъфи, убийцата на вампири“ усвои съвременния жаргон.

Когато се върнеше в колежа, щеше да е научила още повече и да се сближи по-успешно с колегите си.

За да е сигурна в уменията си да се защитава, тя продължаваше да се упражнява на стрелбището. Научи се и да играе покер.

Нищо нямаше да върне Джули — напълно безсмислено беше да се обвинява. Много по-разумно беше да се възползва от летния си затвор.

Никога нямаше да стане хирург.

По някое време щеше да получи нова самоличност, да започне нов живот, да открие начин да се възползва максимално от него. Можеше да учи, каквото пожелае. Имаше чувството, че няма да е възможно да постъпи на работа във ФБР, но така и не попита. Може и да беше глупаво, но като не знаеше окончателния отговор, й оставаше лъч надежда.

Свикна с ежедневието; то се превърна в нещо естествено.

Рожденият й ден не промени нещо. Тя не се почувства различно, нито пък изглеждаше различно. Тази година нямаше да има вечеря по случай рождения й ден — контрафиле с печени на скара зеленчуци, а за десерт — торта от моркови — нито пък щеше да получи колата, която майка й беше обещала. Всичко зависеше от постиженията й в учението, разбира се.

Днес бе просто поредният ден, който я доближаваше до явяването в съда и представата й за свободата.

Тери и Джон не споменаха рождения й ден и тя реши, че са забравили. А и защо да помнят? Тя си подари един ден без учене и реши да сготви специална вечеря — само не контрафиле — и по този начин да отбележи празника.

Навън валеше и гърмеше. Беше мрачно. Тя си каза, че така кухнята изглежда по-уютна. Замисли се дали да не направи торта, но й се стори неподходящо. Освен това все още не беше опитвала да прави сладкиши. И без това приготвянето на спагети и кюфтета бе голямо предизвикателство.

— Господи, мирише страхотно! — Тери спря в средата на кухнята и вдъхна дълбоко. — Караш ме да се замисля дали да не се науча как се прави нещо по-различно от сандвич със сирене.

— На мен ми е приятно, особено когато е нещо ново. Никога не съм правила кюфтета. Оказа се забавно.

— Всеки се забавлява, както умее.

— Мога да ти сложа кюфтета и сос в кутия за вкъщи. После само трябва да свариш спагетите. Направила съм много.

— Линда се обади, че е болна, така че довечера ще дойдат Бил и Стив Кийгън. Сигурна съм, че ще ометат всичко.

— Жалко, че Линда не е добре. — Ежедневие, помисли си Елизабет. Винаги се стряскаше, когато нещо се промени. — Ти познаваш ли шериф Кийгън?

— Не. Джон го познава. На тази работа е от пет години, Лиз. Не се притеснявай.

— Няма. Просто ми трябва време, докато свикна с новите хора. Няма значение. Ще почета след вечеря и ще си легна рано.

— Точно на рождения си ден ли?

— А! — Елизабет се изчерви. — Не бях сигурна, че знаеш.

— Тук няма тайни. — Тери се засмя и пристъпи към печката, за да вдъхне отново аромата на соса. — Знам, че обичаш да четеш — но не можа ли да измислиш нещо по-забавно за рождения си ден?

— Не.

— Значи имаш нужда от помощ. — Тя потупа Елизабет по рамото и излезе.

Четенето е забавно — напомни си Елизабет. Погледна часовника и си каза, че новата смяна ще пристигне скоро. Щеше да остави соса да къкри, докато дойдат Бил и новият заместник-шериф. Но наистина беше направила доста, така че щеше да сложи на Джон и Тери за вкъщи.

Щеше да е нещо като обратен подарък за рождения ден, реши тя.

— Пристига помощ.

Елизабет се обърна.

Тери се усмихваше широко, стиснала кутия в лъскава розова хартия с огромна бяла панделка. Зад нея бе застанал Джон, стиснал малко подаръчно пликче и бяла картонена кутия.

— Вие… вие ми носите подаръци?

— Разбира се, че ти носим подаръци. Нали имаш рожден ден? Има и торта.

— Торта!

Джон остави кутията на масата и вдигна капака.

— Шоколадова, със сметанова глазура.

— Аз я избрах — похвали се Тери. — Честит рожден ден, Лиз!

— Благодаря! — Тортата имаше надпис в розово. Беше украсена с розови пъпки и бледозелени листенца.

— Не е от моркови — прошепна тя.

— Изпитвам крайна неприязън към всеки сладкиш, направен от зеленчук — обясни Тери.

— Всъщност е много вкусна, но тази изглежда по-добре. Прилича на истинска торта за рожден ден. Много е красива.

— Трябва да си оставим място и за нея, и за сладоледа — обади се Джон. — След специалната вечеря. Щяхме да поръчаме пица, но ти започна да правиш кюфтета — затова променихме програмата.

Беше весело, сякаш слънцето бе надникнало през проливния дъжд.

— Значи ще останете.

— Днес е твоят рожден ден! Разбира се, че няма да пропусна сладоледа и тортата. Ще изчакаме другите да се нахранят — но според мен трябва да отвориш подаръците си още сега.

— Наистина ли?

— Очевидно геният не разбира важността на рождения ден. Заповядай. — Тери тикна кутията в ръцете на Елизабет. — Отвори моя. Нямам търпение да разбера дали ще ти хареса.

— Вече ми харесва. — Тя започна внимателно да разлепва хартията.

— Знаех си! — възкликна Тери. — Тя е от онези, на които им трябват десет минути за отваряне на подарък, вместо да разкъсат хартията.

— Но хартията е толкова красива! Аз не очаквах нищо.

— А трябва — отвърна Джон. — От сега нататък вече ще очакваш.

— Това е най-прекрасната изненада! — След като сгъна хартията, Елизабет вдигна капака. Извади тънка жилетка, украсена с къдрици по деколтето и дребни теменужки, пръснати по материята.

— Много е красива. О, към нея има и потниче!

— Това не е от онези комплекти, които харесва майка ти — заяви Тери. — Можеш да го носиш с дънки или с пола. Реших, че е точно като за теб.

Никой не й беше казвал, че къдричките и теменужките са точно като за нея.

— Много ми харесва. Благодаря ти.

— Сега е мой ред. Трябваше ми помощ, за да го избера. Ако не ти хареса — да знаеш, че жена ми е виновна.

— Тя ли ти е помогнала? Много е мила. Благодари й от мое име.

— Първо трябва да видиш какъв е подаръкът.

Нетърпелива и очарована, Елизабет бръкна в малката кутийка и извади комплект от обеци и колие от сребърни капчици с малка перла.

— Прекрасни са. Невероятни!

— Знам, че не сваляш златните, но Мади реши, че тези може да ти допаднат.

— Много ми харесват. Страхотни са. Просто нямам други, освен тези. Продупчих си ушите в деня преди… предишния ден. Това са първите ми истински обеци.

— Честит седемнайсети рожден ден, Лиз!

— Хайде, пробвай всичко — нареди Тери. — Знам, че нямаш търпение.

— Наистина нямам. Може ли?

— Ти си шефът — днес имаш рожден ден. Давай!

— Благодаря. — Силно развълнувана, тя прегърна Тери. — Много благодаря! — След това се обърна към Джон. — Много съм щастлива — това е един невероятен рожден ден! — Грабна подаръците и хукна по стълбите.

— Невероятно — въздъхна Тери. — Тя ни прегърна. Никого не прегръща.

— Никой не я е прегръщал. Дадох на майка й номера на обезопасения телефон. Казах й, че ще вземем на Лиз торта за рождения ден и я поканих. Тя много любезно отказа.

— Любезната гаднярка си остава гаднярка. Много ще се зарадвам, когато всичко това свърши и за нея, и за нас. Но хлапето ще ми липсва.

— И на мен. Ще звънна на Мади, за да й кажа, че Лиз е харесала обеците. — Той си погледна часовника. — Ще проверя и кога ще дойдат Косгроув и Кийгън. Би трябвало вече да са тръгнали.

— Аз ще сложа масата и ще украся малко, за да отбележим празника.

Тя извади чинии и прибори и се замисли.

— Джон? Помоли Косгроув да спре някъде и да купи цветя. Нека да направим всичко, както си му е редът.

Той кимна и продължи да говори с жена си.

— Да, много ги хареса. Качи се горе, за да ги пробва. Дай да чуя децата. Едва ли ще се прибера, преди да си легнат.

Тери се върна в кухнята и реши да пробва доматения сос, за да е сигурна, че е хубав. Тъкмо посягаше към лъжицата, когато Джон я повика.

— Идват!

— Разбрано. — По навик сложи ръка върху оръжието, хукна към вратата на гаража и зачака сигнала. Три бързи почуквания, три бавни.

— Момчета, чака ви угощение. Ще…

Бил се вмъкна бързо.

— Може и да имаме неприятности. Къде е Джон?

— В хола. Какво…

— Бил май забеляза нещо съмнително — обясни Кийгън. — Къде е свидетелката?

— Тя… — Нещо не беше наред. Нещо не се връзваше. — Вие съобщихте ли? — Тя извади телефона си.

Почти успя да отбие първия удар — той се плъзна по слепоочието й. В окото й рукна кръв. Тя посегна към оръжието и изкрещя на Джон:

— Пробив!

Кийгън я удари по главата с ръкохватката на пистолета. Тя падна и преобърна един стол, който падна с трясък на плочите.

Джон извади оръжието си и се долепи към стената на хола. Трябваше да намери начин да се качи по стълбите при Лиз.

— Да не го застреляш — рече тихо Кийгън, докато прибираше пистолета си и се навеждаше за оръжието на Тери.

— Не забравяй — не искаме дупки в него.

Бил кимна.

— Спипах го, Джон. Спипах мръсника! Тери е ранена. Тежко ранена! Кийгън се обажда да съобщи. Провери свидетелката.

Джон чу над плющенето на дъжда гласа на Кийгън, който обясняваше какво е положението.

В същия момент чу проскърцването на дюшемето.

Показа се с вдигнато оръжие. Видя как Бил пристъпва към него, видя изражението му.

— Пусни оръжието. Пусни го веднага!

— Тери е ранена! Ще се пробват отпред.

— Пусни оръжието веднага!

Джон видя как Бил обръща поглед наляво, завърта се и се отдръпва назад, преди Кийгън да нанесе удар. Джон се дръпна надясно тъкмо, когато Косгроув стреля. Куршумът го прониза отстрани — прогори го, сякаш някой го жигоса. Отвърна на огъня и хукна към стълбите. Нов куршум се заби в крака му, но не го забави. Мярна Кийгън да заема позиция и стреля, без да спира.

Третият куршум попадна в корема му.

Погледът му се замъгли, но той продължи напред. Видя Елизабет да излиза от стаята си.

— Вътре! Връщай се вътре!

Хвърли се напред, блъсна я, затвори вратата и падна на колене.

— Господи! — Тя грабна блузата, която току-що бе свалила, и я притисна към корема му.

— Косгроув и Кийгън са.

— Но те са шерифи!

— Някой ги е обработил. — Той стисна зъби и рискува да погледне раната в корема си. Усети, че ще изгуби съзнание. — Господи! Може и да са били корумпирани още от самото начало. Тери! Ранена е. Може и да са я убили.

— Не!

— Знаят, че съм тук, при теб, и ще застрелям всеки, който се приближи до вратата. — Така щеше да бъде, докато можеше да държи оръжие. — Също така знаят и че съм ранен. — Стисна китката й с лявата си ръка. — Положението е лошо, Лиз.

— Ще се оправиш. — Само че тя не успяваше да спре кървенето. Блузата бе подгизнала, а кръвта продължаваше да блика. — Ще повикаме помощ.

— Изпуснах телефона. Кийгън има връзки — яки връзки. Издигна се бързо. Нямам представа кой друг е замесен. Няма как да разбера. Тук вече не е сигурно, хлапе. Изобщо не е сигурно.

— Лежи спокойно. Трябва да спра кървенето. — Натискай, рече си тя. Натискай по-силно.

— Трябваше да ми се нахвърлят. Замислили са нещо друго. Тук не е сигурно. Слушай. Слушай! — Пръстите му се впиха в китката й. — Трябва да излезеш. Бягай през прозореца. Спусни се долу и бягай. Бягай надалече и се скрий.

— Няма да те оставя!

— Изчезвай! Вземи си парите. Не се доверявай на ченгетата, не и сега. Сигурно има и други. Вземи си парите и всичко необходимо. Бързо. Мама му стара, изчезвай!

Тя се подчини, за да го успокои, но нямаше намерение да го изостави.

Натъпка парите, лаптопа и няколко дрехи в една чанта.

— Готово. Не се тревожи — каза му тя. — Някой ще дойде.

— Няма. Прострелян съм в корема, Лиз, и изгубих много кръв. Няма да оцелея. Не мога да те защитя. Трябва да бягаш! Вземи второто ми оръжие — онова на глезена. Ако някой от тях те види и тръгне след теб, стреляй.

— Не ме карай да те оставя. Моля те, много те моля. — Тя притисна лице до неговото. Беше толкова студен. Прекалено студен.

— Не те карам — нареждам ти. Това ми е работата. Не искам да се проваля. Върви. Върви веднага!

— Ще доведа помощ.

— Бягай. Не спирай. Не се обръщай назад. Излез през прозореца. Веднага.

Той я изчака да стигне до прозореца, пропълзя до вратата и нареди:

— Брой до три. След това върви. Аз ще ги задържа.

— Джон!

— Искам да се гордея с теб, Лиз. Брой!

Тя преброи до три и се изплъзна навън. Вкопчи се във водосточната тръба. Дъждът плющеше по лицето й. Нямаше представа дали тръбата ще я издържи, но и нямаше значение. След това чу изстрели и заслиза като маймуна.

„Повикай помощ“ — каза си тя и се затича.

Беше на по-малко от петдесет метра от къщата, когато тя се взриви.