Нора Робъртс
Свидетелката (5)

5.

Когато Елизабет се върна, облечена в дънки и синя блуза с набрана дантела по края, той вече беше приготвил бекон с яйца и препечени филийки.

— Детектив Грифит взела ли е всичко, от което имаш нужда?

— Да. Не бях сигурна какво да правя с куфара. Нали казахте, че няма да останем тук.

— Не се притеснявай. Яж, докато е още топло.

Тя погледна чинията.

— Колко много храна!

Бекон? Диетоложката й щеше да получи инфаркт!

Усмихна се, като си представи реакцията й.

— Изглежда си гладна.

— Много. — Вдигна поглед към него. — Не трябва да ям бекон.

— Защо?

— Месото е било подложено на обработка, съдържа натрий, пълно е с животински мазнини. Не е в списъка с позволените ми храни. Мама и диетоложката ми са измислили много стриктен хранителен режим.

— Така ли? Жалко, че ще трябва да изхвърлим всичко това.

— Да. — Ароматът я привлече към масата. — А вие положихте толкова усилия. — Тя седна и си взе парче бекон. Затвори очи. — Много е вкусно.

— Всичко е по-вкусно с бекон. — Той сложи до чинията й чаша сок и три таблетки „Парацетамол“. — Изпий ги със сока. Явно страдаш от махмурлук.

Усмивката й се стопи.

— Не трябваше да пием.

— Не е трябвало. Ти винаги ли правиш онова, което трябва?

— Да, до вчера. Ако вчера бях постъпила правилно, Джули щеше да е жива.

— Лиз, Джули е мъртва, защото Яков Короткий е убиец. Семейство Волков са много лоши хора. Двете с Джули сте постъпили глупаво. Тя не е заслужавала да умре заради това, а ти не си отговорна за случилото си. Хайде, яж.

Тя се подчини по навик. Не й се ядеше много, но храната беше вкусна и й подейства успокояващо.

— А сега ще ми кажете ли какво следва? Ще ми бъде по-лесно, ако знам какво да очаквам.

Той седна до нея.

— До голяма степен зависи от теб.

— Питам, защото заради свидетелските ми показания Яков Короткий ще бъде осъден по обвинение в убийство, а другият мъж — като негов съучастник. Иля също ще бъде осъден. Може би ще бъде достатъчно, за да се повдигне обвинение срещу Сергей Волков, но за това не съм сигурна. Той ще бъде най-важната мишена, защото е шефът — или един от шефовете — на организацията.

Джон се облегна назад на стола.

— Доста добре си запозната с положението.

— Много чета и следя криминалните дела.

— От вчера ли?

— Не. — Понечи да се засмее, но смехът заседна в гърлото й. — Откакто започнах да уча в колеж. Интересно ми е.

— Нали учиш за лекар? — Тя сведе поглед към чинията и внимателно си взе от бърканите яйца.

— Да, така е.

Той стана, отвори отново хладилника и извади две коли. Изви въпросително вежди.

— Аз не трябва да… Благодаря — с удоволствие ще изпия една кола.

Той седна. Влезе стройна руса жена с вързана на опашка коса.

— Лиз, това е заместник-шериф Нортън. Тери, запознай се с Лиз.

— Как си, Лиз?

— По-добре, благодаря.

— Лиз тъкмо ме разпитваше за процеса — въпреки че самата тя е доста наясно. Тери се свърза с прокурора. Ще дойде представител на „Закрила на детето“, докато разговаряме — ако майка ти не пристигне дотогава. Сътрудничеството ти е напълно доброволно, Лиз, но…

— Но мога да бъда задържана като важен свидетел. Няма да се наложи. Искам да сътруднича. Искам да дам показания. Семейство Волкови от руската мафия ли са?

— Можем да докажем, че…

— Кажете ми какво смятате — прекъсна го Елизабет. — Искам да съм наясно с положението си. Може и да съм непълнолетна, но не съм дете. Коефициентът ми на интелигентност е двеста и десет; притежавам забележителни умения да разбирам случващото се около мен. Знам, че съм се държала глупаво, но това не означава, че съм глупачка. Разбирам, че ако стана свидетелка на убийство, извършено по нареждане на пахан — шефа — ще се превърна в мишена. Ако свидетелствам, Короткий или някой друг като него ще направи всичко възможно, за да ме спре. Дори след като свидетелствам — особено ако свидетелските ми показания доведат до присъда — пак ще си остана мишена за отмъщение.

Тя замълча и отпи глътка кола от кутийката.

— Снощи — по-точно тази сутрин — ми беше лошо от алкохола, а после и от преживяния шок. Не преценявах трезво положението. Сега е различно. Ако представителите на семейство Волкови са просто лоши хора — произволно събрана банда главорези и престъпници, положението е трудно. Но ако са организирана престъпна група от червената мафия, тогава е още по-зле. Искам да разбера каква е ситуацията.

Забеляза как двамата шерифи се споглеждат.

— Ако имам достъп до компютър — добави Елизабет, — ще мога да открия отговора сама.

— Сигурно — измърмори Джон. — Според нас Волкови са шефове на организирана престъпна мрежа. Знаем, че се занимават с трафик на оръжия и хора; с компютърни измами — това им е специалност; с рекет, кражби и дрога. Като организация са се разпрострели доста; имат и значителни законни — или сравнително законни — интереси като нощни клубове, ресторанти, стриптийз клубове и недвижими имоти. Полицията успява да ги ограничи донякъде, но йерархията им си остава непокътната. Знаем, че Короткий е наемен убиец на Сергей Волков. Досега обаче така и не успявахме да го хванем.

— Той уби Алекс с удоволствие. Не скри, че го презира. А Джули… Убийството й просто го подразни. Ни повече, ни по-малко. Извинете, но не мога да си доям закуската.

— Няма проблем.

Тя сведе поглед, после отново вдигна глава и срещна погледа на Джон.

— Няма да мога да се върна в „Харвард“, нито вкъщи. Ще се наложи да вляза в програма за защита на свидетели. Така ще стане, нали?

— Не избързваш ли малко? — обади се Тери.

— Винаги избързвам. Снощи не го направих, и платих ужасна цена. Ще мога ли да се запиша в друг университет, под друго име?

— Може да се уреди — отвърна Джон. — Ние се грижим добре за своите свидетели, Лиз. Можеш и това да провериш в компютъра.

— Ще проверя. Те не знаят коя съм. Само на Иля казах малкото си име. Той ме познава като Лиз, а винаги всички са ми казвали Елизабет. Освен това аз… преди да отидем в клуба, си подстригах и боядисах косата. Не изглеждам по този начин.

— Косата ти ми харесва — обади се Тери. — Изглеждаш добре.

— Изглеждам съвсем различно. Снощи бях с грим, а и роклята, косата… Наистина изглеждах съвсем различно от обикновено. Може би има начин да дам показания, без да разберат коя съм. Знам, че шансовете за това са минимални, но ми се иска да вярвам, че независимо от всичко съществува такава възможност. Поне засега.

Тери се размърда, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от калъфчето на колана.

— Нортън. Да. Разбрано.

Върна телефона на мястото му.

— Майка ти идва.

— Добре. — Елизабет стана и отнесе чинията до мивката. — Аз ще измия чиниите.

— Ще ти помогна — предложи Джон.

— Недейте. Ако нямате нищо против, предпочитам да остана за малко сама, преди да дойде мама.

— Разбира се. — Той отпусна ръка на рамото й. — Всичко ще бъде наред, Лиз.

Тя кимна и се зае с чиниите, обърната с гръб. Така никой нямаше да забележи, че ръцете й треперят.

Когато цивилните полицаи доведоха майка й до вратата, тя вече се беше овладяла. Когато Сюзан влезе, Елизабет стана. Само един поглед бе достатъчен, за да й подскаже, че оправданието, което бе намислила, е крайно неподходящо.

— За бога, Елизабет — какво си направила с косата си?

— Аз… — Елизабет вдигна ръка към косата си напълно объркана. — Съжалявам.

— Сигурно.

— Доктор Фич, аз съм заместник-шериф Бароу, а това е заместник-шериф Нортън. Положението е много сложно. Може ли да седнем, за да ви обясним какви предпазни мерки сме взели, за да защитим дъщеря ви?

— Не е необходимо. Вече ми съобщиха. Бихте ли ни извинили? Искам да поговоря с дъщеря си насаме.

— За съжаление, доктор Фич, заради нейната безопасност се налага поне един от нас да бъде непрекъснато с Елизабет.

Момичето го погледна и се запита защо я беше оставил сама в кухнята.

— Както кажете. Седни, Елизабет. — Сюзан остана права. — Няма никакво приемливо и разумно обяснение за поведението ти. Ако фактите са ми предадени точно — ти си нарушила закона, като си фалшифицирала документи, за да влезеш в нощен клуб заедно с друга малолетна. Там си пила алкохол. Точни ли са фактите?

— Да.

— Усложнила си положението, не си го преценила както трябва и си придружила мъж, с когото току-що си се запознала, в дома му. Извърши ли полово сношение с въпросния мъж?

— Не.

— Много е важно да кажеш истината, тъй като има опасност да си прихванала болест предавана по полов път или да си забременяла.

— Не съм правила секс с никого.

Сюзан я изгледа студено, сякаш бе образец, поставен под микроскоп.

— Не мога да се доверя на думата ти. Ще се подложиш за преглед веднага щом е възможно. Действията си имат последствия, Елизабет, както много добре знаеш.

— Не съм правила секс — заяви равнодушно Елизабет. — Джули прави секс с Алекс и сега е мъртва. Струва ми се, че последствията са твърде крайни за действието.

— Твоите действия са изложили теб и другото момиче на сериозна опасност.

Думите бяха като камъни, запокитени по нея, които чупеха костите й.

— Знам — няма оправдание за това, което направих.

— Наистина няма. Едно момиче е мъртво, а ти си под полицейска закрила. Освен това може да повдигнат срещу теб обвинения в дребно…

— Доктор Фич — прекъсна я Джон. — Държа да ви уверя и двете с Елизабет, че няма да бъдат повдигнати обвинения.

— Вие ли решавате? — сопна се тя, след това се обърна отново към Елизабет. — Наясно съм, че момичетата на твоята възраст не са способни на правилна преценка, често се отнасят неуважително към властта. Намекнах за това в разговора ни, преди да замина за Атланта. Но очаквах нещо повече от човек с твоя интелект, възможности и възпитание. Единствено благодарение на една прищявка на съдбата не си мъртва.

— Не съм, защото избягах.

— Най-сетне някаква проява на здрав разум. Събери си нещата. Ще се разбера с дежурния гинеколог в болницата да те прегледа, преди да се приберем.

— Само че… не мога да се прибера вкъщи.

— Сега не е най-подходящият момент за ненавременната ти проява на самостоятелност.

— Елизабет е под защитата на американската шерифска служба — започна Джон. — Тя е единственият свидетел на двойно убийство. Мъжът, извършил убийствата, е заподозрян като наемен убиец на братя Волкови. Става дума за руската мафия, доктор Фич. Предполагам, че са ви разяснили тези факти.

— Много добре ми е известно какво е разказала Елизабет пред полицията.

Елизабет добре познаваше този тон — тонът на шеф, завеждащ хирургическо отделение — шеф, който не търпи възражения, не понася някой да му се противопоставя и няма никакво намерение да подлага вече взетото решение на обсъждане.

— Освен това ми казаха, че мъжът не я е видял. Той и съучастниците му не знаят името й. Възнамерявам да отведа дъщеря си у дома, където ще взема мерки, за да сложа край на неподходящото й поведение.

— Независимо какво възнамерявате, доктор Фич, Лиз остава под закрилата на американската шерифска служба.

Джон говореше спокойно и сдържано. Елизабет не откъсваше очи от него.

— Довечера ще бъде преместена на място, което, според нас, е напълно безопасно, за разлика от вашия дом. Безопасността й е наш приоритет. Би трябвало да бъде и ваш.

— Имам възможност да наема частна охрана, ако трябва. Вече се консултирах с адвоката си. Не можете да накарате Елизабет да свидетелства насила.

— Никой не ме кара насила. Аз сама се съгласих да свидетелствам.

— Преценката ти и този път не е достатъчно добра. Това е решението ми.

Той я беше нарекъл Лиз, помисли си момичето. Беше я нарекъл Лиз и се беше противопоставил на доктор Сюзан Л. Фич, без дори да трепне. Значи отсега нататък щеше да е Лиз. Нямаше да се свива и отстъпва като Елизабет.

— Трябва да свидетелствам. Не мога да се прибера.

Проблясък на неподправено смайване измести студения гняв, изписал се по лицето на Сюзан.

— Ти имаш ли представа за последствията от подобно решение? Няма да можеш да участваш в лятната програма, нито да се запишеш в „Харвард“ през есента. Не само че ще отложиш образованието си, но и ще оставиш живота си — собствения си живот, Елизабет, в ръцете на хора, чиято единствена цел е да осъдят въпросния човек, независимо какво ще ти струва това.

— Джули е мъртва.

— Това не може да се промени, но решението ще съсипе живота ти, плановете ти, цялото ти бъдеще.

— Как да се прибера вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Как да си върна живота? Как да продължа да следвам плановете ти — защото тези планове никога не са били мои? Тяхната цел е да осъдят убийците. Според теб трябва само да ти се подчинявам и да живея живота, който ти си ми определила. Не мога. Не мога да продължавам по този начин. Искам да постъпя правилно. Такива са последствията, мамо. Налага се да ги приема.

— Така само ще задълбочиш допуснатата грешка.

— Доктор Фич — започна Джон. — Федералният прокурор ще дойде, за да разговаря с Лиз.

— Тя се казва Елизабет.

— Сама ще чуете какво има да каже той. Ще научите какви мерки са предприети. Ще ви трябва известно време. Разбирам, че шокът е голям. Ще ви преместим и двете с дъщеря ви за няколко дни на ново място, където да помислите и да поговорите.

— Нямам никакво намерение да ходя, където и да било с вас, нито пък съм длъжна да го правя. Очаквам до ден-два да се опомниш — обърна се тя към Елизабет. — И това ще стане, щом разбереш какво следва. Ще съобщя на доктор Фриско, че си болна и ще наваксаш с работата. Помисли си добре, Елизабет. Има неща, които не подлежат на промяна, ако бъдат извършени.

Тя зачака отговора на Елизабет и стисна устни, когато не последва такъв.

— Съобщи ми, когато си готова да се прибереш. Довиждане, заместник-шериф.

Джон я спря.

— Един момент, докторе. — Той посегна към радиостанцията. — Бароу. Доктор Фич излиза. Трябва да бъде придружена до дома си.

— Разбрано. Чакаме я.

— Не одобрявате решението ми — отбеляза Сюзан.

— Не ви трябва одобрението ми — но познахте. Изобщо не одобрявам.

— Прав сте. Не ми трябва одобрението ви. — Тя излезе, без да се обръща назад.

Когато Джон се върна, Тери седеше на подлакътника на стола на Елизабет, прегърнала момичето през рамото.

— Хората реагират на страха и тревогата по различен начин — започна той.

— Тя не беше нито уплашена, нито разтревожена — поне отначало. Беше ядосана, че не става, както иска тя. Разбирам.

— Тя не постъпи добре — каза й Тери. — Знам, че ти е майка — но се държа неприемливо.

— Тя никога не греши и никога не се е държала като майка. Може ли за малко да си отида в стаята?

— Разбира се — но, Лиз — добави Джон, когато тя стана, — няма хора, които никога не грешат.

— Гаднярка — изсъска Тери, след като Елизабет излезе от стаята. — Студенокръвна гаднярка! Довлече се тук и наруга момичето в такъв момент!

— Не я докосна нито веднъж — отбеляза Джон. — Не я прегърна, нито я попита как е. Не каза, че се радва, че е добре — че не е ранена. Господи! Ако животът на това момиче е бил все такъв, програмата за защита на свидетели ще бъде като санаториум за нея.

 

 

Елизабет прекара два часа с господин Помрой от кабинета на прокурора. Повтори всичко отново, описа всяка стъпка от предишната нощ. Изтърпя прекъсванията, за да бъдат направени необходимите уточнения. Връщаха се назад. Продължаваха напред, после отново се връщаха. С него имаше още трима мъже, облечени в тъмни костюми. Единият водеше записки, въпреки че разговорът се записваше.

Детективи Райли и Грифит също присъстваха, така че къщата изведнъж се препълни.

По едно време Помрой се облегна на стола и се намръщи.

— Елизабет, значи признаваш, че си изпила няколко алкохолни напитки. Колко бяха? Три, четири? Повече?

— Малко повече от четири. Не допих последната чаша. Когато отидохме у Алекс, пих вода. Той беше направил нови напитки, но аз отказах, защото не се чувствах добре.

— И ти е прилошало. След като си повърнала, си заспала на терасата. Често ли ти се случва да пиеш?

— Не. Пила съм по малко вино, защото мама смята, че трябва да имам изискан вкус — но никога досега не бях пила коктейл.

— Значи за пръв път пиеш силен алкохол и вечерта си изпила почти пет чаши, станало ти е лошо, заспала си — или си припаднала — навън. И твърдиш, че можеш да идентифицираш лицата, които са влезли в къщата и са застреляли Алекси Гуревич и Джули Мастърс, така ли? От какво разстояние наблюдаваше всичко?

— Около три метра. Но съм сигурна в това, което казвам. Видях всичко много ясно. Те бяха на светло.

— Не си ли била замаяна, след като си погълнала толкова алкохол и си вилняла до безумие?

Тя се почувства засрамена и сведе поглед към свитите си в скута ръце.

— Сигурна съм, че реакциите ми са били забавени, а преценката — изкривена. Но очите и слухът ми бяха съвсем наред.

Помрой кимна на един от мъжете, които го придружаваха. Мъжът пристъпи напред и подреди няколко снимки на масата.

— Познаваш ли тези мъже? — попита той.

— Да. — Тя посочи снимка от дясната страна. — Това е Яков Короткий. Той застреля Алекс, след това и Джули. Косата му на снимката е по-дълга.

— Познаваш ли го? — попита я Помрой. — Познавате ли се отпреди?

— Никога не съм го срещала. За пръв път го видях снощи, когато застреля Алекс и Джули.

— Добре. — Помрой взе снимките, а мъжът подреди нови. — Познаваш ли някой от тях?

— Този. Нарекоха го Игор. Не знам останалата част от името му. Беше с Короткий. Той държеше Алекс, след това го повали на колене.

— Има и още. — Прибраха и тези снимки и подредиха нови.

— Това е Иля. — Тъй като устните й трепереха, тя ги стисна здраво. — Иля Волков. Той влезе след… когато Джули и Алекс бяха вече мъртви. Влезе няколко минути след това. Беше ядосан. Заговори на руски.

— Как разбра, че е ядосан?

— Знам руски, макар и не много добре. Казаха, че…

Тя си пое дъх и предаде разговора.

— След това избягах. Знаех, че ще ме търсят и ако ме открият, ще ме убият заради онова, което съм видяла. Когато спрях да тичам, се обадих на деветстотин и единайсет.

— Добре. Браво, Елизабет. Ще ги арестуваме. Може да се наложи да ги идентифицираш отново, този път сред други хора. Те няма да те виждат.

— Знам.

— Свидетелските ти показания ще ни помогнат да тикнем тези опасни мъже зад решетките. От прокурорската служба са много благодарни.

— Няма защо.

Той се усмихна.

— Ще поговорим отново. Ще се виждаме през следващите седмици. Елизабет, ако имаш нужда от нещо — каквото и да било — някой от шерифите ще се свърже с теб, а ти можеш да се свържеш с мен. Искаме да разполагаш с всички удобства.

— Благодаря.

Напрежението, което досега не бе забелязала, изчезна.

Грифит седна на ръкохватката на стола.

— Държа се грубо с теб, защото на процеса ще ти бъде трудно. Защитата ще те разпитва в най-големи подробности. Ще се опитват всячески да дискредитират показанията ти. Няма да е никак лесно.

— Знам.

— Разследването е смесено, защото с Райли настояхме за това. Работата е на федералните, но ние все още сме в играта. Ти как си?

— Добре. Всички са много внимателни. Благодаря, че ми донесохте нещата.

— Няма проблем. Имаш ли нужда от още нещо?

— Лаптопа, ако може. Трябваше да ви помоля преди, но не мислех трезво.

— Няма да можеш да изпращаш имейли на никого, нито да влизаш в чатове или да пускаш постинги.

— Искам да направя проучване. Ако ми донесете компютъра, някои от книгите…

— Ще проверя.

 

 

Вечерта я качиха в автомобил заедно с Джон и Тери. Грифит и Райли бяха в колата зад тях, а другите шерифи пътуваха отпред.

Докато пътуваха по магистралата, й хрумна, че само преди двайсет и четири часа бе излязла с новата червена рокля и високите лъскави сандали.

В таксито до нея седеше Джули — с блеснали очи, опиянена от нетърпение. И беше жива.

А сега всичко бе толкова различно.

Спряха пред гаража на семпла двуетажна къща с просторен двор. Гаражът беше празен — нямаше инструменти, кашони и ненужни стари вещи.

На вратата, която водеше към къщата, висеше катинар.

Мъжът, който отвори, беше с прошарена, тъмнокестенява коса. Беше висок почти колкото Джон, но по-едър, дънките и тениската с яка и копчета подчертаваха мускулите му. Носеше оръжие в кобур.

Той отстъпи, за да могат да влязат в кухнята. Уредите бяха модерни, подът бе покрит с бледобежови плочки.

— Лиз, това е заместник-шериф Косгроув.

Той протегна ръка и се усмихна окуражително на Елизабет.

— Добре дошла у дома. Заместник Пески — искам да кажа, Лидия — оглежда периметъра. Довечера ще те пазим ние.

— Добре, но…

— А ние ще се върнем сутринта — успокои я Джон. — Преди да тръгнем, ще те настаним.

— Ела да те заведа в стаята ти — предложи Тери. Преди Елизабет да има възможност да отговори, тя грабна куфара й и се заизкачва нагоре.

— Изглежда по-млада, отколкото очаквах — отбеляза Бил.

— Изтощена е, а и малко объркана. Само че хлапето е върхът. Издържа два часа с Помрой, без да гъкне. Съдебните заседатели страшно ще си паднат по нея.

— Една тийнейджърка да събори клана Волков — поклати глава Бил. — Да му се не види!

 

 

Сергей Волков беше в разцвета на силите и възможностите си — богат човек, изтръгнал се от нищетата. На десет години вече бе съвършен крадец, познат на всеки ъгъл, във всяко незаконно свърталище в бедняшкото гето в Москва. Извърши първото си убийство на тринайсет, с американски боен нож, който открадна от свой съперник. Беше счупил ръката на съперника си — жилаво шестнайсетгодишно момче.

Още пазеше ножа.

Беше се издигнал в редиците на московската братва и стана водач на банда, преди да навърши осемнайсет.

Амбицията го тласкаше все по-нагоре, докато заедно с брат си Михаил не превзе братва с безжалостен, кървав преврат по времето, когато Съветският съюз се разпадаше. За Сергей това бе най-подходящият момент да се възползва от възможностите и промените.

Ожени се за прелестна жена с вкус към изисканите вещи. Тя го дари с две дъщери; той ги обичаше безумно още от мига, в който поеха първия си дъх. Плака, когато поемаше в ръце момиченцата, завладян от радост, почуда и гордост.

А когато най-сетне прегърна сина си, вече нямаше сълзи. Този път радостта, почудата и гордостта му бяха твърде дълбоки за сълзи.

Обичта към децата и амбициите му за тях го накараха да емигрира в Америка. Там можеше да им даде възможности, да им осигури по-богат живот.

Освен това бе преценил, че е крайно време да разшири мрежата си.

Погрижи се най-голямото му дете да сключи брак с адвокат, и притисна до себе си първото си внуче. И тогава плака. Уреди малката си дъщеря — неговата художничка, неговата мечтателка — със собствена галерия.

А синът му — неговият бизнесмен с диплома от Университета в Чикаго — той беше неговото наследство. Момчето беше умно, силно, с ясна и трезва мисъл, хладнокръвно.

Всички надежди и стремежи на момчето от московското гето се прехвърлиха върху сина му.

Сега работеше в сенчестата градина в имението си в Голд Коуст и чакаше Иля да пристигне. Сергей беше строг, красив мъж с бели кичури в тъмната коса и гъсти тъмни вежди, надвиснали над очи, черни като късчета оникс. Поддържаше тялото си стегнато и задоволяваше съпругата си, любовницата си и от време на време по някоя курва.

Градината му беше друг източник на гордост. Разбира се, разполагаше с ландшафтни дизайнери и градинари, но всяка седмица прекарваше часове в ровене в пръстта, копаене и засаждане на нови растения с двете си ръце.

Ако не беше станал пахан, Сергей със сигурност щеше да живее щастливо като градинар.

Беше с шорти. По звездите, татуирани на коленете му, бяха полепнали пръст и тор. Продължаваше да копае, когато чу пристигането на сина си.

— Пилешки курешки — рече Сергей. — Евтино, лесно се намира и се отразява добре на растенията.

Слисан, както винаги, от слабостта на баща си към мръсотията, Иля поклати глава.

— На това и смърди — на пилешки курешки.

— Цената е нищожна. Пъстролистната ми функия ги обича — я погледни. Медунията скоро ще цъфне. Колко много тайни се крият ниско долу в сенките.

Сергей най-сетне вдигна поглед и присви очи.

— Казвай. Откри ли я?

— Още не. Но ще я открием. Накарах един човек да провери в „Харвард“. Много скоро ще научим името й, а след това ще я спипаме.

— Жените лъжат, Иля.

— Не мисля, че ме е излъгала. Учи медицина там и е нещастна. Майка й е хирург и работи тук — в Чикаго. Сигурен съм, че и това е истина. Сега търсим майката.

Иля приклекна.

— Няма да отида в затвора.

— Разбира се, че няма да отидеш в затвора. Нито ти, нито Яков. Търся и други възможности. Но не ми е никак приятно, че един от най-ценните ми убийци е заврян зад решетките.

— Няма да проговори.

— Не това ме притеснява. Той няма да каже и дума, както и Игор. Американската полиция е мусор^[1]. — Той махна презрително с ръка. — Никога няма да успеят да пречупят такива като тях. Няма да пречупят и теб, ако не успеем да убедим съдията да те пусне под гаранция. Само че момичето ме притеснява. Много ме притеснява, Иля, че е била там и е останала жива. Яков дори не е разбрал, че тя и другата са били там.

— Ако не се бях забавил, щях да бъда там и нямаше да позволя да има свидетел.

— Комуникацията — това е проблемът. Вече го разрешихме.

— Татко, ти каза да го държим под око и да се въртим около него, докато не му дадем урок, задето краде.

Иля се надигна и свали слънчевите си очила.

— Лично бях готов да му отрежа ръката за това, че краде от семейството. Ти му даде всичко, а той ламтеше за още. Още пари, още наркотици, още жени, още забавления. Моят братовчед. Кучи син — изсъска той. — Изплю се в лицата ни — при това неведнъж. А ти беше толкова добър с него, татко.

— Синът на братовчедката на майка ти. Как да не направя, каквото мога? Въпреки всичко хранех надежди.

— Прибра и него, и Яков.

— Яков доказа, че е достоен за този дар. Ами Алекси? — сви рамене Сергей. — Лайно — рече той с полуусмивка. — Сега ще се превърне в тор. Наркотици. Беше слабак, затова посегна към тях. Ето защо бях толкова строг с теб и със сестрите ти. Наркотиците са подходящи единствено за бизнес. Заради наркотиците той крадеше от нас, предаде собствената си кръв.

— Ако знаех, щяха да съм там, за да го гледам как се моли като жена. Да го видя как умира.

— Информацията за арестуването му — за сделката, която мръсникът е сключил с ченгетата, дойде едва снощи. Трябваше да елиминираме този проблем незабавно. Изпратих Яков и Игор да проверят дома му — дали е там. Може да са го очистили прекалено бързо. Стават и грешки, както казват американците. А ти не обикаляше по курви заедно с Алекси. Вкусът му винаги е бил по-просташки от твоя.

— Исках да съм около него — повтори Иля. — А момичето беше много интересно. Свежа, неразглезена. Тъжна. Да, малко тъжна. Хареса ми.

— Има предостатъчно други. Тази е вече мъртва. Ще останеш за вечеря. Майка ти ще се зарадва, аз също.

— Разбира се.