Нора Робъртс
Свидетелката (20)

21.

Докато се занимаваше с вечерята, тя се поуспокои благодарение на простичките занимания. Той не настоя да научи повече. Тя разбра, че това е едно от оръжията му — умението да изчаква. Освен това знаеше как да смени тона, да й остави пространство, да й помогне да се отпусне, така че мислите й да не се объркат от нахлулото напрежение.

Тя заподозря, че нарочно се преструва. Че не умее да борави с клечки, и се разсмя.

Откакто той влезе в живота й, се смееше много повече от когато и да било досега.

Дори само това си струваше риска.

Можеше да откаже и да поиска още време. Той щеше да й го даде, а тя щеше да го използва, за да намери ново място, да си създаде нова самоличност, да планира ново бягство.

Ако побегнеше отново, никога нямаше да разбере какво би могло да се получи. Никога повече нямаше да се чувства както досега, с него. Никога нямаше да си позволи да пробва отново.

Можеше — и щеше — да намери сигурност, да се обвърже. Беше го правила преди, макар да не познаваше любовта.

Единият вариант беше да поеме по пътя на логиката и здравия разум — напусни при нужда, опази сигурността си. Другият беше да рискува всичко — и сигурността, и свободата, дори живота си заради една любов.

— Може ли да се поразходим? — попита го тя.

— Разбира се.

— Знам, че си изморен — започна тя, когато излязоха навън. — Трябва да изчакаме, за да поговорим за… всичко.

— И утре може.

— Не знам дали утре ще имам кураж.

— Тогава ми кажи от какво се страхуваш.

— От твърде много неща. А сега има едно, което излиза на преден план. Страхувам се, че ако ти кажа всичко, вече няма да изпитваш същите чувства към мен.

Брукс се наведе, вдигна една пръчка и я хвърли настрани. Бърт погледна Абигейл и щом видя сигнала й, хукна след пръчката.

— Любовта не се включва и изключва по желание.

— Не знам. Никога не съм била влюбена. Страхувам се да не я изгубя, да не изгубя теб. И всичко това. Страхувам се. Ти си имаш задължения, но също така имаш и принципи. Познавах човек, който приличаше на теб много повече, отколкото предполагах отначало. Той загина, докато ме защитаваше.

— От кого?

— Сложно е.

— Той обичаше ли те?

— Не и в смисъла, който влагаш. Нямаше нищо романтично, нищо сексуално. Беше негово задължение. Но той държеше на мен. Беше първият човек, който държеше на мен. — Тя притисна ръка към сърцето си. — Не говоря за онова, което представлявах, което бях постигнала, или което се очакваше да направя. Той държеше на мен самата.

— Каза, че не познаваш баща си, — значи не е бил баща ти. Някое ченге ли? Каза „задължение“. Да не би да си била в програма за защита на свидетели, Абигейл?

Ръката й потрепери. Дали той видя или усети? — запита се тя. Стисна пръстите й, стопли ги и ги успокои.

— Бях под закрила. Трябваше да получа нова самоличност, нов живот, но… всичко се обърка.

— Кога беше това?

— Бях на шестнайсет.

— На шестнайсет?!

— Станах на седемнайсет в деня, когато… — Усети кръвта на Джон по ръцете си. — Не ти го разказвам както трябва. Дори не съм си представяла, че ще разкажа на някого.

— Разкажи ми тогава от самото начало.

— Не съм сигурна къде е началото. Може би всичко започна, когато осъзнах, че не искам да стана лекарка и се уверих по време на първия семестър в медицинската школа.

— След като всичко се обърка ли?

— Не. Бях завършила предварителната програма, бях покрила всички необходими изисквания за медицинската школа. Ако бях продължила според плановете на мама, щях да започна същинското си обучение през есента.

— Нали каза, че си била на шестнайсет?

— Да. Учех по ускорена програма. През първия семестър в Харвард живеех у семейство, което тя беше избрала. Бяха много строги хора. Тя им плащаше, за да се държат така. След това изкарах един семестър самостоятелно, в общежитие, но бях под непрекъснато наблюдение. Струва ми се, че бунтът ми започна в деня, когато си купих първия чифт дънки и суичър. Беше истинско вълшебство.

— Чакай малко. Била си на шестнайсет, в Харвард, в подготвителната програма за медицина, и си си купила първия чифт дънки?

— Мама купуваше дрехите ми или ги поръчваше. — Тъй като това все още й се струваше важно, тя се усмихна. — Беше ужасно. По онова време не би ме и погледнал. Много ми се искаше да бъда като другите. Исках да говоря по телефона, да изглеждам като момичетата на моята възраст. И за бога, изобщо не исках да ставам лекарка! Исках да кандидатствам във ФБР, да постъпя в отдела за кибер престъпления.

— Трябваше да се сетя — промърмори той.

— Проверих всички курсове, учех онлайн. Ако тя беше разбрала… Нямам представа какво щеше да направи.

Тя спря на мястото, където искаше да постави пейка, и се запита дали ще има възможност да си я купи. След като вече бе започнала, й се струваше късно да прекъсне разказа си.

— Беше ми обещала през лятото да съм свободна, да не уча. Чаках с нетърпение екскурзията до Ню Йорк, а после да отида на море. Обещанието й ми помогна да избутам семестъра. Оказа се, че ме е включила в една от летните програми на свой колега. Ставаше въпрос за интензивен курс с лабораторни упражнения. Щеше да е супер като постижение, да ускори завършването ми. Тогава аз й се противопоставих за пръв път в живота си.

— Било е крайно време.

— Може би — но от там започна ужасна поредица от събития. Тя си събираше багажа. Заминаваше на някаква конференция. Щеше да отсъства една седмица. Тогава се скарахме. Не, не беше точно така. — Ядосана на себе си, Абигейл поклати глава.

В подобни моменти точността беше от особено значение.

— Тя не вдига скандали. Не е в стила й. Беше сигурна, че ще й се подчиня. Беше решила, че държанието ми, нещата, които исках, отношението ми са просто преходна фаза. Сигурна съм, че си е водила бележки. Тогава ми обърна гръб и замина. Готвачката беше освободена за две седмици, така че бях сама в къщата. Тя замина, без да каже и дума, докато аз се цупех в стаята си. Не знам защо бях толкова шокирана, че замина, но наистина беше така. След това се ядосах, може би пък изпаднах във възторг. Взех ключовете от колата й и отидох в мола.

— В мола ли?

— Струва ти се глупаво, нали? Това бе първата ми истинска глътка свобода, а аз реших да отида в мола. Само че не спирах да фантазирам как обикалям магазините с група приятелки, как се кискаме и обсъждаме момчетата, как пробваме дрехи. Тогава срещнах Джули. Известно време бяхме учили заедно. Тя беше година-две по-голяма от мен, изключително популярна и много красива. Този ден ме заговори, защото беше скъсала с гаджето си и й беше скучно. От там тръгна всичко.

Тя му разказа как са пазарували, как се е чувствала. Разказа му и за боята за коса, и за плановете да направи фалшиви лични карти и да отидат в клуба.

— Това е доста мощен тийнейджърски бунт за един ден.

— Просто ми се беше натрупало.

— Сигурно. Значи още на шестнайсет си можела да правиш прилични фалшиви документи?

— Бяха отлични. Интересувах се от кражбата на самоличност, от кибер престъпления. Бях убедена, че ще постигна много като следовател.

— Нищо чудно.

— Поласкана съм, че го казваш. Навремето беше много важно за мен. Онзи ден в мола снимах Джули, а после се снимах и аз. Отрязах си косата и я боядисах в черно. Стана наситеночерна. Купих си и грим и го използвах, както ми показа Джули. Бях гледала и другите момичета в колежа, така че знаех как.

— Чакай малко. Опитвам се да си те представя с къса черна коса. Той я огледа и присви очи. — Малко готически вид, леко загадъчен.

— Не съм сигурна, но изглеждах съвсем различно от начина, по който мама искаше. Сигурно това ми се е струвало най-важното.

— Най-вероятно — а другото е, че си имала пълното право да изглеждаш, както прецениш. Така е с всяко дете.

— Може и да си прав. Трябваше обаче да спра дотам. Това трябваше да е напълно достатъчно — дрехите, косата и гримът. Програмата, в която тя ме беше включила, започваше в понеделник, а аз вече бях решила да не ходя. Тя щеше да побеснее, а това бе предостатъчно. Само че аз не спрях.

— Носела си се на гребена на вълната — отбеляза той. — Направила си фалшиви лични карти и си влязла в клуб.

— Да. Джули избра клуба. Не знаех нищо за клубовете, но проверих онзи, който тя беше набелязала, и разбрах, че е собственост на едно семейство, за което се говореше — всъщност, знаеше се — че е от руската мафия. Става въпрос за семейство Волкови.

— Чувал съм нещо. В Литъл Рок нямахме нищо общо с руснаците. Там имаше ирландски престъпници и италианска мафия.

— Сергей Волков беше — все още е — пахан на братва Волкови. Клубът беше негов и на брат му. По-късно научих, че управител е бил синът на Сергей, Иля. Братовчед му Алекси също работел там — за пред хората. Основната дейност на Алекси там била да пие, да продава наркотици и да забива жени. Но това не го знаех, когато се запознах с него.

Двете с Джули пихме „Космополитън“. Коктейлът беше станал популярен благодарение на сериала „Сексът и градът“. Пихме и танцувахме, и нощта се превърна в най-страхотната в живота ми. После на масата ни дойде Алекси Гуревич.

Тя му разказа всичко — какво впечатление й бе направил клубът, как бе звучала музиката. Как пристигна Иля, как я погледна, как разговаря с нея и за първата целувка в живота си — с руски гангстер.

— Бяхме толкова млади и глупави — продължи тя. — Не исках да ходя в къщата на Алекс, но не знаех как да откажа. Беше ми лошо, а когато Иля остана и обеща да дойде по-късно, стана по-зле. Къщата на Алекс не беше далеч от дома на мама. Представих си как ще се прибера и ще си легна. Никога дотогава не се бях напивала. Вече не ми беше приятно.

— Понякога е така.

— А ти някога… когато си бил тийнейджър…

— Двамата с Ръс се напивахме заедно няколко пъти, преди да стигнем пълнолетие, а и няколко пъти след това.

— За мен беше първи и последен път — никога повече не пих „Космополитън“. Само като погледна коктейла, усещам, че ми прилошава. А и малко се страхувам — призна тя. — Домът му беше красив, с изглед към реката. Но пък беше обзаведен твърде претенциозно. Прекалено модерно. Той направи още коктейли, пусна музика, но на мен ми стана лошо и отидох в тоалетната до кухнята, за да повърна. Не помня някога през живота да ми е било по-зле. Единственото ми желание беше…

— Да се свиеш на пода ида умреш.

— Да, точно така — засмя се тя. — Май доста хора преживяват същото поне по веднъж в живота си. Все още ми беше лошо, когато излязох и видях… Джули и Алекс да правят секс на канапето. Бях колкото очарована, толкова и ужасена и смутена. Излязох на терасата на кухнята. Там, на въздух, се почувствах по-добре. Седнах на един стол и съм заспала. Събудиха ме гласове.

— Студено ти е. — Тя бе започнала, да трепери, и Брукс я прегърна през раменете.

— И онази нощ ми беше студено, може би защото ми беше лошо или… заради онова, което се случи после. И сега се чувствам по същия начин. Какво ще кажеш да се поразходим? Ще ми бъде по-лесно да ти разкажа, докато вървим.

— Добре.

— Имах намерение да сложа тук пейка от дърво, освен това е тихо, чува се само ромоленето на потока и птиците. Виж колко му е приятно на Бърт да си играе във водата. Имам чувството, че всичко наоколо е мое. Каква глупачка съм само.

— Не е вярно.

Глупачка, повтори тя наум.

— Същата нощ погледнах през плъзгащите се врати и видях Алекс с още двама мъже. Джули я нямаше. Отначало говореха на руски — аз съм учила руски. Обичам езиците и лесно ги научавам. Разбрах за какво говорят. Единият се казваше Короткий. Яков Короткий. Той обвини Алекс, че крадял пари от фамилията. Двамата се скараха, и отначало Алекс се държа много арогантно. Тази работа не продължи дълго. Обвиниха го, че е проговорил пред полицията, когато са го арестували за наркотици. Другият — едър мъж — накара Алекс да падне на колене, и той се изплаши. Опита се да се пазари, да заплашва, а накрая започна да умолява. Хвани ме за ръката, моля те.

Той стисна леко пръстите й.

— Спри, когато прецениш, че нямаш сили за повече.

— Трябва да довърша. Короткий го уби с два изстрела в слепоочието. Застреля го така, сякаш пали колата си, или си облича ризата. Все едно бе нещо напълно обикновено. Тогава се появи Джули. Не беше облечена; изглежда, й беше прилошало. Едва ги беше видяла, и Короткий застреля и нея — като някакъв рефлекс, както се убива комар. Господи. О, боже!

— Ела, облегни се на мен. — Той пусна ръката й, за да я прегърне и притисне до себе си, докато вървят.

— Той беше ядосан — за Короткий говоря, защото не знаеше, че тя е вътре. Не е бил информиран за нея. Нито пък за мен. За мен не знаеха, защото се бях свила навън — до плъзгащата се врата, и не помръдвах от мястото си. Стоях, без да помръдвам.

Не трябваше да излиза, помисли си Абигейл. Краката не я държаха, стомахът й започваше да се бунтува. Прииска й се да седне и да не може никога повече да преживее случилото се.

— Стига толкова — промълви Брукс. — Да се връщаме вътре.

— Дойде и Иля. Той ме беше целунал — това беше първата ми целувка. Беше толкова красив, с него се чувствах неземно. Мислех, че никога няма да изпитам подобно нещо, освен когато си купих дънките и суичъра и си боядисах косата. А след това Иля Волков ме целуна.

— Това няма значение.

— Напротив, има. Той влезе и беше много ядосан. Не защото братовчед му беше убит, а защото Короткий трябвало да убие Алекс следващата вечер. В този момент разбрах, че мъжът, който ме беше целунал — първият мъж, който ме беше целунал, щеше да ме убие. Той знаеше, че съм в къщата; щяха да ме открият и да ме убият. Той наруга Алекс, и го изрита, после пак. Беше вече мъртъв, но Иля бе толкова ядосан, че не престана да го рита. Видях същото у Джъстин Блейк снощи. Усетих у него нещо от Иля. Това е по-ужасно от всяко оръжие.

Тя усети аромата на билки и цветя от градината си, който се носеше във въздуха. Той й подейства успокоително, както и ръката на Брукс на раменете й.

— Побягнах. Бях си свалила новите обувки. Тичах, без да гледам накъде. Водеше ме страхът, че ще ме хванат и ще ме убият, защото се бях опълчила на мама и бях направила, каквото ми се искаше — затова и Джули беше мъртва. Тя беше едва на осемнайсет.

— Нищо. Сега вече всичко е наред.

— Не е наред — нищо подобно. Изобщо не е наред. Паднах и чантичката ми излетя нанякъде. Дори не бях забелязала, че все още е у мен. Телефонът ми беше вътре. Позвъних на полицията. Те дойдоха, намериха ме. Разказах им какво се е случило. Разговарях с двама детективи. Държаха се мило с мен. Детектив Грифит и детектив Райли. Помогнаха ми.

— Добре. Дай ми ключовете.

— Моите ключове ли?

— Влизаме вътре. Трябват ми ключовете ти.

Тя ги извади и му ги подаде.

— Отведоха ме в една къща. Обезопасена квартира. Останах с мен, след това дойде Джон. Заместник-шериф Джон Бароу и заместник-шериф Тереза Нортън. Ти си като него, като Джон. Търпелив, внимателен, мил.

— Хайде да седнем. Ще запаля камината, ще ти направя чай.

— Вече е топло за камината.

— Искам да запаля огън. Може ли?

— Разбира се. — Тя седна покорно. — Чувствам се малко странно.

— Просто седни и си почини, докато приключа.

— Обадиха се на мама. Тя се върна. Не ми разреши да свидетелствам, нито да остана с шерифите и да се включа в програмата за защита на свидетели.

— Притеснявала се е за теб — предположи Брукс, докато се занимаваше с подпалките.

— Не е затова. Настояваше да започна лятната програма, да се върна в „Харвард“, да стана най-младият неврохирург в чикагската болница „Силва Мемориъл“. Трябваше да следвам нейните планове, на които бе посветила безкрайно много време и усилия. Когато отказах да се подчиня, тя просто излезе, както и в деня, когато започна всичко. Оттогава не сме говорили нито веднъж.

Брукс се намръщи.

— Тя не заслужава нито да разговаряш с нея, нито да й казваш какво става с теб. — Той драсна клечка и я поднесе към смачкания вестник, без да откъсва очи от пламъка и подпалките. Усети, че и той се чувства по същия начин — готов да пламне и да изгори. Това обаче бе последното, от което тя се нуждаеше.

— Ще направя чай. Ти си почини.

— Искам да ти разкажа всичко.

— Ще ми разкажеш, но първо малко почивка.

— Ще се обадиш ли в шерифската служба? Или във ФБР?

— Абигейл, отивам да ти направя чай. Довери ми се.

Искаше му се да счупи нещо — да забие юмрук в нещо с такава сила, че да разкървави кожата си. Тя е била подложена на огромен натиск и тормоз от майка си — все едно е била насинена, със счупени кости, а онази жена е обърнала гръб на едно ужасено дете.

Той сложи чайника на печката. Трябваше да я стопли отново, да й помогне да се почувства в безопасност, да й осигури тишина и спокойствие. Нямаше търпение да чуе всичко, — но не искаше и да я измъчва, искаше да я приласкае и да я дари с обич.

Докато чайникът завираше, той извади бележника си и записа всички имена, които тя спомена. След това се зае с чая.

Тя седеше с изпънат гръб на канапето — много бледа и напрегната, с притворени очи.

— Благодаря.

Той седна до нея.

— Трябва да ти кажа някои неща, преди да продължим с цялата тази работа.

Тя се напрегна още повече.

— Добре.

— Нищо от случилото се не е било по твоя вина.

Устните й потрепериха.

— И аз нося известна отговорност. Наистина, бях млада, но никой не ме е карал насила да правя фалшиви лични карти, нито пък да ходя в клуба.

— Това са пълни глупости, защото не от това зависи случилото се по-късно. А пък майка ти е истинско чудовище.

Тя вдигна рязко глава и разтвори очи.

— Тя…

— Дори по-зле. Тя е скапан робот, и се е опитала да превърне и теб в робот. Набила ти е в главата, че те е „произвела“ по калъп и си й задължена за това, че си умна, красива и здрава. Пълни глупости.

— Но генетичният ми профил…

— Чакай. Не съм приключил. Карала те е да се обличаш, както тя пожелае, карала те е да учиш онова, което тя е искала, и съм готов да се обзаложа, че те е срещала единствено с хора, които тя е одобрявала; чела си книгите, които тя е избирала, хранила си се в зависимост от нейните предпочитания. Да не би да греша?

Абигейл поклати глава.

— Може никога да не ти е посягала, да те е обличала и хранила, да ти е осигурила покрив над главата — но мила, тя ти е оказала нечуван тормоз през първите шестнайсет години от живота ти. Много деца биха избягали, — дори по-лошо. А ти просто си си подстригала косата и си отишла на клуб. Ако си решила, че трябва да обвиниш за случилото се някой друг, а не убиеца и шефа му, тогава обвини нея.

— Но…

— Ти ходила ли си на терапия?

— Не съм луда.

— Не, не си. Просто питам.

— Ходех на терапия, откакто се помня, докато не се изнесох от къщи. Тя ме пращаше при един от най-добрите детски терапевти в Чикаго.

— И по този въпрос, предполагам, не си имала право на глас, нали?

— Не — въздъхна Абигейл. — Не, тя не ми предлагаше избор за нищо.

Той обхвана лицето й с длани и я целуна.

— Ти си истинско чудо, Абигейл. Как е възможно да си създадена от онова студенокръвно, безсърдечно създание и да се превърнеш в жената, която си? Не забравяй колко си невероятна. Разкажи ми останалото, когато си готова.

— Ще ме целунеш ли отново?

— Не е нужно да ме молиш.

Той нежно докосна устните й. Тя го хвана за ръцете, за да го задържи още малко.

Не беше сигурна, че той ще иска да я целуне, след като му разкажеше всичко.

Разказа му за Джон, за Тери, за къщата, за ежедневието и колко много се бавеше делото. Сигурно са протакали — бе решила тя. Разказа му как Бил Косгроув я учеше да играе покер, как Линда й правеше прически.

— По един ужасен начин, това беше най-хубавото време в живота ми. Гледах телевизия, слушах музика, учех, готвех, четях, бях заобиколена от хора, с които можех да си говоря. Джон и Тери — знаех, че това им е работата, но те бяха моето семейство!

И тогава дойде рожденият ми ден. Мислех, че не знаят, или пък няма да се сетят. Те обаче ми бяха купили подаръци; имаше и торта. Когато бях в мола с Джули, си пробих ушите, а Джон ми подари първите истински обеци. Тери ми беше купила жилетка. Нямаш представа колко беше красива. Отидох си в стаята, за да сложа обеците и да облека жилетката. Бях невероятно щастлива.

Тя замълча за кратко, докато се чудеше как да му обясни онова, което самата тя не бе успяла да си обясни.

— Не беше като онзи ден в мола. Щастието ми не беше подклаждано от бунт, нови преживявания и лъжи. Беше силно, въздействащо чувство. Знаех, че ще облека комплекта с жилетката и ще си сложа обеците, когато отида да свидетелствам в съда. Не можех да върна Джули, но поне щях да участвам в раздаването на справедливост в нейно име. Когато всичко приключеше, щях да стана, каквато исках. Щях да приема името, което ми дадат, и да се освободя и от себе си.

И тогава… не мога да повторя всичко, което се случи. За някои от нещата мога само да предполагам. Толкова много съм мислила. Най-логично е, че Бил Косгроув и агентът, който заместваше Линда същата вечер — казваше се Кийгън — са влезли през кухнята, както обикновено. Според мен Тери е била сама, а Джон е бил в хола. Тя, изглежда, е усетила или заподозряла нещо. Не знам какво. Убили са я, или поне са я извадили от строя. Тя обаче е успяла да предупреди Джон, и той е разбрал. Нямало е как да се добере до мен, да се качи по стълбите, без да се изложи на риск.

Чух стрелбата. Всичко се случи невероятно бързо. Изскочих от стаята и видях Джон. Когато той се добра до мен, беше прострелян на няколко места — в крака, в корема. Изблъска ме в стаята и падна. Не можех да спра кървенето.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Знаех какво да направя, но не можах да му помогна. Не му оставаше почти никакво време. Каза ми да бягам, да взема каквото мога и да скоча през прозореца. Нямах доверие на полицията. След като бяха купили Косгроув и другия, значи имаше и още като тях. Говоря за семейство Волкови. Никак не исках да го оставя. Въпреки това отидох до прозореца, бях взела всички пари, които имах, лаптопа, малко дрехи и пистолета, който той държеше на глезена си. Щях да се опитам да извикам помощ. Може би, ако някой се притечеше на помощ навреме, той нямаше да умре. Нямах представа дали Тери е жива, или мъртва. Бях едва в края на пресечката, когато къщата се взриви. Изглежда, са имали намерение да я взривят, докато съм вътре. Щяха да поемат смяната от Джон и Тери, да измислят нещо и да взривят къщата.

— Ти къде отиде?

— Вкъщи. Знаех, че мама ще бъде на работа, а готвачката ще си е тръгнала. Все още имах ключ. Отидох си вкъщи, за да се скрия, докато мама се прибере. Там обаче открих, че тя е прибрала в кашони всичките ми неща. Някои дори ги нямаше. Не знам защо това ме разстрои толкова много.

— Аз знам.

— И така, отворих сейфа и взех парите й. Задигнах десет хиляди долара. Не биваше, но ги откраднах от мама и си тръгнах. Никога повече не съм се връщала. Вървях и се опитвах да мисля. Малко преди това имаше буря, но когато излязох, само валеше. Валеше и беше тъмно. Знаех, че Джон и Тери са мъртви, а последните му думи бяха да бягам. Видях пикап с номер от Индиана, спрял пред едно кафене. Качих се отзад и се завих с брезентовото покривало. По пътя съм заспала, а когато се събудих, се оказах в Тера Хоут. Намерих мотел и платих в брой. Отидох в една дрогерия и си купих яркочервена боя за коса. Стана оранжева, но поне изглеждах различно. Пак заспах непробудно. Спах много дълго. След това пуснах телевизора. По Си Ен Ен имаше репортаж за Джон и Тери, за къщата и за мен. Мислеха, че съм била вътре. Търсеха останки от нас. Едва не повиках полиция. Още пазех визитката на детектив Грифит, но се страхувах. Реших да чакам и да си купя мобилен телефон за еднократна употреба — просто за всеки случай. Изчаках още един ден — хранех се в стаята, почти не излизах, гледах новините и се опитвах да намеря повече информация в Интернет.

Тя замълча и си пое дълбоко дъх.

— Накрая открих още. Не мислеха, че съм била в къщата. Знаеха, че не съм останала вътре. Имаше съмнения, че съм била отвлечена, преминала съм на другата страна, застреляла съм Джон и Тери и съм взривила къщата. Косгроув и Кийгън разчитаха един на друг и всеки потвърждаваше версията на другия, че са пристигнали няколко секунди, преди да стане твърде късно. Освен това Косгроув беше ранен.

— Значи Джон го е улучил. Провели ли са балистична експертиза?

— Много щателна. Казали, че лампите били угасени и не знаели кой е стрелял по тях, но Кийгън успял да измъкне Косгроув от къщата. Тя избухнала тъкмо когато излезли.

Затова избягах. Качих се на автобус за Индианаполис. Купих си провизии, намерих нов мотел, направих си нови документи и с част от парите си купих кола втора ръка, с която стигнах до Нашвил. Работих като сервитьорка в продължение на три месеца. След това си смених отново цвета на косата и личните документи. Преместих се на друго място.

Тя си пое отново дъх.

— По телевизията почти не говореха за случилото се, а на мен ми беше трудно да хакна файловете им — и на шерифската служба, и на ФБР. Постъпих в Масачузетския технически университет с подправени документи и се записах в часовете по информатика и всички предмети, което можеше да ми бъдат от полза. Там започнах връзка с един от студентите. Той знаеше много за хакерството — много повече от мен. Започнах да се уча от него. Спях с него; след това го напуснах. Мисля, че ме харесваше, но му оставих бележка и си заминах, след като научих онова, което ми беше необходимо. Няколко месеца обикалях — близо година. Отново си смених документите и външния вид. Подробностите не са важни.

Тя замълча отново.

— Търсят ме за разпит за убийствата на двама американски шерифи.

Той не каза нищо, стана и пристъпи към прозореца.

За Абигейл светът сякаш потъна в мрак. Сега вече щеше да приключи с нея, реши тя. Всичко между тях щеше да приключи.

— Ти следеше ли какво става с Косгроув и Кийгън през годините?

— Да. Кийгън получи няколко повишения.

— Добре, значи знаеш къде са и какво правят. Така ще си спестим време и работа.

— Не те разбирам.

Той се обърна към нея.

— Да не би да мислиш, че ще оставим двамата мръсници да се измъкнат, след като са убили две добри ченгета и са се опитали да те натопят, принудили са те да бягаш от деня, в който си навършила седемнайсет? Можем ли да оставим един хладнокръвен убиец и гнусните му, крадливи, подли приятели и съучастници да си живуркат, след като са убили невинно момиче?

Тя го гледаше втренчено.

— Значи ми вярваш?

— Боже, разбира се, че ти вярвам! Щях да ти повярвам, дори да не бях влюбен в теб — очевидно е, че казваш истината.

— Значи още ме обичаш.

— Слушай… — Той пристъпи отново към нея. — Очаквам — не, настоявам за повече уважение от теб. Аз не съм някой безгръбначен тип, който гледа да се измъкне, когато нещо се разсмърди. Обичах те преди час. Обичам те и сега. Ще продължа да те обичам, така че свиквай и недей да очакваш, че ще те разочаровам. По този начин ме обиждаш.

— Извинявай.

— Приемам извинението. — Той я целуна. — Къде се научи да стреляш?

— Отначало ме учеше Джон. Известно време живях в Аризона и вземах уроци от един старец. Той се занимаваше с теория на конспирацията и с различни начини за оцеляване. Беше интересен човек, макар и малко чалнат. Но ме харесваше и знаеше много. Прекарах доста време в най-различни университети, под измислени имена. Имах нужда да уча.

— Какво има в заключената стая на горния етаж?

— Ще ти покажа.

Тя го поведе нагоре и отключи трите ключалки.

— Това е стая-сейф — рече тя, докато отваряше.

Тук имаше цял арсенал — помисли си той. Пистолети, пушки, ножове. Полиците бяха отрупани с вакуумирани продукти, бутилки вода, компютър като другия долу, химическа тоалетна, дрехи, перуки, боя за коса, батерии, фенерчета, кучешка храна, книги, кука с въже, инструменти.

— Сама ли се снабди с всичко това?

— Да. Трябваше да се науча. Имам няколко комплекта лични документи; прибрани са в сейф. Имам и пари в брой, кредитни карти, машина за ламиниране и хартия, за да правя нови документи, ако се налага. Всичко е незаконно.

— Добре, ще те арестувам по-късно. Значи знаеш как да се защитаваш и мислиш в перспектива. От колко време живееш по този начин?

— От дванайсет години.

— Предостатъчно. Крайно време е да спреш да бягаш.

— И аз искам. Днес си мислех…

— Какво?

— Глупаво е.

— Господи, Абигейл! — Въпреки всичко, той се разсмя. — Кажи го.

— Тази работа прилича на омагьосан кръг. Сякаш видях Иля в Джъстин Блейк и Сергей Волков в Линкълн Блейк. Открих у теб онова, на което се възхищавах на Джон. Постъпих правилно, като не се оставих на паниката и не избягах. Имах чувството, че мога да спра да бягам, но вече не съм толкова сигурна.

— Можеш да спреш. Искам още една бира. Трябва да помисля. Ще измислим какво да правим; ще оправим всичко.

— Брукс…

— Вече не си сама, Абигейл. Свиквай. Ще ми кажеш ли как е истинското ти име?

Тя си пое въздух.

— Елизабет. — Неочаквано гласът й прозвуча дрезгаво. — Елизабет Фич.

Той наклони глава на една страна.

— Не ми приличаш на Елизабет.

— За кратко бях Лиз.

— Да, това вече ти отива. Аз имам слабост към Абигейл, но ще свикна и с Лиз. И така. — Той пристъпи напред стисна ръката й. — Приятно ми е да се запознаем, Лиз.