Нора Робъртс
Свидетелката (19)

20.

Малко след три часа следобед, Абигейл видя на монитора черен мерцедес седан да пълзи към къщата. Усети как по гърба й пробяга студена тръпка. Не познаваше автомобила, нито шофьора — в края на трийсетте, може би началото на четирийсетте, с широки рамене и къса, тъмна коса — нито пътника: към петдесетте, с тъмна, посивяваща коса и широко лице.

Маркира номера, вкара го в системата и си напомни, че е подготвена — за всичко. Бързата проверка в отдела за моторни превозни средства показа, че собственик е Линкълн Блейк, и тя отпусна рамене.

Досадно и неприятно прекъсване, но заплаха нямаше.

Блейк имаше вид на преуспяващ човек, забеляза тя, когато той слезе от автомобила. Направи й впечатление, че се беше постарал да си придаде вид на богат човек: носеше костюм със съвършена кройка и елегантни обувки. Другият мъж също беше с костюм и носеше куфарче.

Стори й се, че вижда лека издутина на левия му хълбок, която разваляше линията на сакото. Носеше оръжие.

Е, тя също.

Поколеба се дали да не се престори, че не чува тропането по вратата. Не беше длъжна да отвори и да разговаря с бащата на момчето, което се опита да убие Брукс. Освен това се замисли над факта, че човек като Блейк, — ако се съди по всичко, което беше чувала за него, по нейната преценка нямаше да подвие опашка и да си замине просто така. Освен това я глождеше любопитство.

Бърт бе застанал до нея, когато отвори вратата.

— Госпожице Лаури. — Блейк й отправи пестелива усмивка и подаде ръка. — Простете, че нахлувам неканен. Аз съм Линкълн Блейк, един от съседите ви.

— Домът ви е на няколко километра от моя — всъщност се намира в другия край на Бикфорд — следователно не живеете достатъчно близо до имота ми, за да се наричате мой съсед.

— Тук всички сме съседи — възрази ведро Блейк. — Това е личният ми асистент, Марк. Идвам, за да се извиня, че синът ми е нахлул в имота ви снощи. Може ли да влезем, за да обсъдим въпроса?

— Не.

Винаги се учудваше защо хората я поглеждаха така изненадано и дори се дразнеха, когато й задаваха въпрос и получаваха отрицателен отговор.

— Вижте, госпожице Лаури — дойдох, за да предложа извиненията си, тъй като разбрах, че синът ми ви е създал известно неудобство, и да се разберем. Най-разумно е да седнем и поговорим на удобно място.

— На мен тук ми е удобно. Благодаря за извинението, господин Блейк, но не мога да го приема, тъй като синът ви нахлу в имота ми посред нощ, без позволение, и се опита да наръга с нож началник Глийсън. Доколкото ми е известно, полицията се занимава с този въпрос. Ние с вас няма какво да обсъждаме.

— Тъкмо затова съм тук. Не ми е приятно да водя разговор на прага.

— А на мен не ми е приятно да приемам непознати в дома си. Сега, ако обичате, си вървете. Обсъдете въпроса с полицията.

— Не съм приключил. — Той вдигна пръст. — Разбрах, че имате приятелски отношения с Брукс Глийсън и това…

— Това е самата истина. Той нямаше да е тук в два след полунощ, когато синът ви и приятелят му нахлуха незаконно в имота ми, за да съсипят патрулката му, ако не бяхме в приятелски отношения. Връзката ми с началник Глийсън не променя фактите.

— Един от фактите е, че не живеете тук отдавна. Не сте наясно какво е положението ми в общността, нито пък с миналото.

Тя искрено се зачуди какво значение има това, но реши, че не си струва да пита.

— Нито положението ви, нито миналото променят фактите и случилото се тук през нощта. Много е стряскащо някой да те събуди по този начин и да наблюдаваш как синът ви напада началник Глийсън с нож.

— Това е неопровержим факт. Било е посред нощ. Сигурен съм, че Брукс Глийсън е подкокоросал момчето ми, заплашил го е. Джъстин просто се е защитавал.

— Разказът ви е неточен — отвърна напълно спокойно Абигейл. — Охранителните светлини бяха включени. Аз виждам отлично и бях на не повече от три метра по време на нападението. Началник Глийсън просто накара сина ви да си покаже ръцете, и синът ви се подчини, за да покаже ножа, с който побърза да разреже гумата на патрулката, след това заплаши Брукс със същия нож…

— Синът ми…

— Не бях приключила — изтъкна тя и Блейк остана толкова изненадан, че млъкна.

— Едва след като синът ви го заплаши и с думи, и с жестове, Брукс извади оръжието си. Синът ви дори тогава отказа да пусне ножа. Вместо това, дори когато аз излязох с личното си оръжие, той се нахвърли върху Брукс с ножа. Според мен Брукс имаше пълно основание да го застреля, но предпочете да го обезоръжи, макар че по този начин рискуваше собствената си безопасност.

— В този край никой не ви познава. Вие сте странна самотница, за чието минало никой от общността не знае нищо. Ако разкажете нелепата си измислица в съда, адвокатите ми ще разкъсат свидетелските ви показания на парченца и ще ви унижат.

— Едва ли — но съм сигурна, че адвокатите ви ще си свършат работата. Ако това е всичко, крайно време е да си тръгвате.

— Я чакай малко, мамка му! — Блейк пристъпи напред.

Бърт потрепери и изръмжа.

— Стряскате го — подхвърли спокойно Абигейл. — Ако асистентът ви се опита да извади оръжието си, ще пусна кучето. Уверявам ви, че то ще скочи значително по-бързо, отколкото господинът е в състояние да извади пистолета. Аз също съм въоръжена, както сигурно вече сте видели. Освен това съм забележително точен стрелец. Не ми е приятно непознати да идват в дома ми и да ме заплашват. Не харесвам и хора, които отглеждат и възпитават гневни младежи, склонни към насилие.

Също като Сергей Волков, помисли си тя.

— Не ви харесвам, господин Блейк, и за последен път ви моля да напуснете имота ми.

— Дойдох да уредя този въпрос с вас, да ви се извиня и да ви предложа компенсация за причиненото неудобство.

— Компенсация ли?

— Десет хиляди долара. Доста щедро извинение за едно нещастно стечение на обстоятелствата и недоразумение.

— Дори прекалено щедро — съгласи се Абигейл.

— Парите са ваши, — в брой, стига да се разберем, че наистина става въпрос за недоразумение.

— Предлагате да приема десет хиляди долара в брой от вас, за да изопача случилото се тази нощ.

— Престанете да се инатите. Предложението ми е — приемете парите в брой, които асистентът ми носи в куфарчето, като извинение, и да се съгласите, че случилото се е най-обикновено недоразумение. Освен това ще ви дам дума, че синът ми никога вече няма да стъпи в имота ви.

— Първо, вашата дума не е в състояние да определи поведението на сина ви. Второ, синът ви ми дължи извинение за поведението си тази нощ, а не вие. И последно — предложението ви е най-обикновен подкуп; разменяте пари за лъжата, че нищо не се е случило. Доколкото ми е известно, опит за подкуп на свидетел в криминално разследване е престъпление. Най-простичкото решение, което е и най-добрият изход за вас, е да ви откажа. Така че — не, благодаря и довиждане.

Тя отстъпи назад, затвори вратата и щракна всички резета.

Той започна да думка по вратата с юмрук. Това никак не я изненада. Синът му беше наследил същия неуравновесен характер и илюзията, че всичко му е позволено. Тя отпусна ръка върху оръжието и се върна пред монитора в кухнята, за да види как асистентът се опитва да успокои работодателя си.

Нямаше никакво желание да вика полицията. Щеше да си навлече нови неприятности, нови прекъсвания, още противно държание.

Беше малко притеснена, — нямаше нищо срамно да си го признае, но пък успя да устои, когато той искаше да я стресне и сплаши. Няма защо да се паникьосваш, помисли си тя, няма нужда да бягаш.

Не вярваше в съдбата, не вярваше, че животът е предопределен, но дори да вярваше — на теория — й беше писано да преживее тези две ужасни случки: напомнянето за Иля, а сега — и за баща му, и да докаже на себе си, че може да устои.

Нямаше да бяга отново, ако вярваше в съдбата.

— Ще му дадем две минути — започват да текат от този момент, за да възвърне самообладанието си и да си тръгне; в противен случай излизаме отново.

Този път, реши тя, оръжието щеше да бъде в ръката й, вместо в кобура.

Щеше да го стори — каза си тя, докато нагласяше таймера на часовника и продължаваше да го наблюдава на монитора.

Сигурно кръвното му налягане бе стигнало опасни стойности, тъй като лицето му бе почервеняло, а очите — буквално изпъкнали. Забеляза колко бързо се повдигат и спускат гърдите му, докато крещеше на асистента си.

Надяваше се да не й се налага да вика „Бърза помощ“ и полицията.

Единственото й желание беше да си довърши работата и да прекара малко време в градината. Неприятностите на този човек нямаха нищо общо с нея.

След една минута и четирийсет и две секунди Блейк изфуча обратно към колата. Абигейл въздъхна от облекчение, когато асистентът зави и подкара към града.

След толкова години, помисли си тя. Не беше ли ирония, че отново ставаше свидетелка на престъпление, че отново трябваше да търпи заплахи?

Не, тя не вярваше в съдбата — и въпреки това… Имаше чувството, че съдбата е решила да преобърне живота й и да го върне отново там, откъдето бе започнал.

Трябваше да помисли по този въпрос.

Погледна работата си и въздъхна отново.

— Най-добре да се поразходим — наведе се тя към Бърт. — Твърде ядосана съм, за да работя.

Щом излезе, настроението й се пооправи. Усети как се успокоява, докато вървеше сред дърветата и се радваше на цъфналите диви цветя по пътя към любимото й място, откъдето се разкриваше гледка към хълмовете. Много скоро щеше да потърси подходяща пейка.

Беше… щастлива. След малко получи есемес от Брукс.

„Какво ще кажеш да донеса китайска храна? Недей да готвиш. Сигурно си уморена.“

Замисли се и отговори:

„Не съм уморена, но обичам китайска храна. Благодаря.“

След малко дойде отговор:

„Няма защо.“

Разсмя се и настроението й стана още по-ведро. Тъй като вече бе навън, остави Бърт да тича цял час; след това се върна и седна да поработи с прояснена мисъл. Изгуби представа за времето — нещо необичайно за нея, и беше готова да кипне, когато алармата се включи отново. Каза си, че ако онзи неприятен човек се върне, няма да се държи любезно.

Настроението й се промени, когато видя патрулката на Брукс. Погледна часовника и забеляза, че минава шест.

Днес нямаше да има време за градината — помисли си тя и обвини неприятния човек й асистента му с каменното лице, че са я лишили от това удоволствие.

Изключи компютъра и отида да отвори вратата, изпълнена с щастие, че отново я очаква вечеря с Брукс.

Усмивката й угасна и я обзе притеснение, когато видя изражението му.

— Не си спал.

— Много ни дойде.

— Изглеждаш уморен. Донесъл си прекалено много храна за двама.

— Нали знаеш какво казват за китайската храна?

— Едва ли е истина. Ако ядеш, както трябва, няма да си гладен след час. А донесъл си и пиджин.

— Така ли?

— Китайска бира — уточни тя, докато го водеше навътре. — Китайските селяни започнали да правят бира седем хиляди години преди новата ера.

— Едва ли тази, която нося, е чак толкова стара.

— Това беше шега. Тя била използвана за ритуали. Съвременната бира за пръв път става позната в Китай едва през седемнайсети век.

— Добре, че ми каза.

— Струваш ми се изморен. Седни, изпий една бира. Аз спах още два часа и се поразходих. Чувствам се отпочинала. Ще извадя храната.

— Просто им казах да ми сложат от всичко. Не знаех какво искаш.

— Не съм капризна. — Тя започна да отваря кутиите. — Много ми е мъчно, че денят ти е бил труден. Разкажи ми, ако искаш.

— То не бяха адвокати, спорове, обвинения, заплахи. — Той отвори една бира. — Документи, срещи. Не е нужно да пресипваш всичко в купички. Хубавото на китайската храна е, че ядеш направо от кутиите.

— Значи, че се храниш набързо и яденето не ти носи удоволствие и спокойствие. — Според нея той имаше нужда от малко спокойствие. — Ще ти сипя в чиния, стига да искаш.

— Както кажеш. И аз не съм капризен.

— Трябва да се поразходим след вечеря, а после вземи гореща вана и поспи. Струваш ми се много напрегнат, а на теб рядко ти се случва.

— Просто ме е яд, че ми се нахвърлиха адвокати, които се опитаха да сплашат заместниците ми.

— Да, той е голям досадник. — Тя гребна ориз от кутията, добави сладко-кисело свинско, пелмени и малко нудълс, а накрая и пържени скариди. — И аз трябваше да се поразходя, за да ми се оправи настроението, след като си тръгна днес следобед.

— Кой? Къде? Значи Блейк е идвал тук!

— Днес следобед, заедно с асистента си. Уж искаше да се извини за „недопустимото“ нахлуване на сина си, но това бе само за замазване на очите. Остана крайно недоволен, когато не го пуснах да влезе, за да обсъдим положението.

— Сигурно. Той не понася да му отказват. Добре, че не си отворила вратата.

— Отворих, но нямах желание да го каня вътре. — Тя реши да пие бирата направо от бутилката, като Брукс. — Ти знаеш ли, че асистентът му носи оръжие?

— Да. Да не би да те е заплашил с него?

— А, не. Няма страшно. — Искаше да го успокои, а ето че стана обратното. — Не, разбира се. Просто забелязах издутината под костюма му, а също и жестовете му, когато Бърт изръмжа.

Брукс отпи голяма глътка бира.

— Кажи ми какво каза той. Какво направи?

— Ето, че се ядоса — промълви тя. — Не трябваше да го споменавам.

— Напротив, трябваше.

— Не беше нищо важно. Каза, че е дошъл да се извини, а след това се ядоса, когато отказах да ги поканя. Определи случката като недоразумение, за което си виновен ти. Аз обясних, че не е било така, тъй като съм била свидетел на всичко. Той намекна, че не разбирам положението му в общността, че връзката ми с теб ще постави под съмнение свидетелските ми показания. Не се изрази с тези думи, но това беше смисълът. Да ти предам ли точно разговора?

— Още не. Смисълът е напълно достатъчен.

— Добре. Остана разочарован и ядосан, когато му казах да си върви и го предупредих, че ако асистентът извади оръжието си и го насочи към Бърт, ще пусна Бърт, който ще го обезоръжи много бързо. Напомних им, че и аз съм въоръжена.

— Мили боже!

— Най-разумно бе да посоча очевидното. Господин Блейк настоя, че бил дошъл да се извини и добави, че бил подготвил и компенсация. Ако приема десет хиляди долара, трябвало да обясня, че става въпрос за недоразумение. Подразних се.

— Колко пъти ги покани да си тръгнат?

— Три. Не си направих труда да ги моля отново — просто им казах „довиждане“ и затворих вратата. Той блъска по нея почти две минути след това. Много е невъзпитан. След това асистентът му го убеди да се качи в колата.

Брукс се оттласна от плота и започна да крачи из кухнята.

— Защо не ми се обади?

— Нямаше нужда. Справих се сравнително лесно. Аз…

Тя замълча, защото, когато той се обърна към нея, едва сдържаният гняв по лицето му я стресна.

— Слушай ме внимателно. У вас идват двама мъже, които не познаваш, единият очевидно е въоръжен. Отказват да си тръгнат, когато им казваш, при това няколко пъти. Коя е логичната постъпка в този случай?

— Да затворя вратата, както и направих.

— Не, Абигейл. Логично е да затвориш вратата, а след това да повикаш полицията.

— Не съм съгласна. Никак не ми е приятно, че се ядосваш, и въпреки това не съм съгласна. Нали си тръгнаха? — Тя реши да не го ядосва още повече и не спомена, че е имала намерение след две минути да излезе с извадено оръжие.

По-късно се запита дали не става въпрос за едно от объркванията, характерни за междуличностните отношения.

— Бях въоръжена, Брукс, а и Бърт беше нащрек. Нямаше опасност за мен. Всъщност, Блейк толкова се разпали, че бях готова да повикам полицията и „Бърза помощ“, ако не си беше тръгнал.

— Ще повдигнеш ли обвинение?

— Не. Не искам да ми се сърдиш. Направих онова, което ми се стори най-подходящо при създалите се обстоятелства. Ако егото ти е застрашено, защото не съм повикала помощ…

— Може би — малко. Да, май е така. Няма да ти обяснявам какво облекчение е да знам, че съм с жена, която знае как да се държи. Лошото е, че познавам Блейк. Той се е опитал да те сплаши.

— Да, опита се — но не успя.

— Достатъчно е, че се е опитал. Освен това се е опитал и да те подкупи.

— Казах му, че опитът за подкуп при криминално разследване е незаконен.

— И какво от това? — Брукс прокара пръсти през косата си и отново седна. — Просто не го познаваш. Не знам какъв точно враг си си създала днес, но от мен да знаеш, че имаш такъв.

— Вече знам — отвърна тихо тя. — И много добре знам какво представлява. Но не съм виновна, че ми е станал враг — нито пък, че е твой враг.

— Може и да е така — но станалото, станало.

— Ще повдигнеш ли въпроса пред него?

— И още как!

— По този начин няма ли да го предизвикаш още повече?

— Може би. Но ако не направя нищо, той ще реши, че това е слабото ми място. Може да се върне, да пробва отново и да реши, че след като не си споменала и дума, просто очакваш по-голям подкуп.

— Но аз ясно му показах какво мисля по въпроса.

— Ако разбереш с какъв човек си имаш работа, ще разбереш също така, че онова, което мислиш за него, е без значение.

Бягаше от дванайсет години — помисли си тя. Разбираше, и още как.

— Прав си, но за мен беше много важно да изразя мнението си.

— Добре, няма значение. Сега обаче ти казвам, ако той се върне, да не му отваряш вратата. Повикай ме.

— Искаш да подчиня егото си на твоето ли?

— Не. Може би. По дяволите, не знам и пет пари не давам!

Тя се усмихна.

— Това е тема за нов разговор.

Начинът, по който той си пое въздух, й подсказа, че се опитва да се овладее.

— Казвам ти го, защото, ако се върне, ще се държи много по-нападателно. Освен това искам да разбере, че няма да му се размине, ако се опита да те тормози. Теб или някой друг. Казах същото и на Ръс, на съпругата му, и на родителите му, казах и на заместниците да предупредят семействата си.

Тя кимна и усети как раздразнението й преминава.

— Ясно.

— Той е побеснял, Абигейл. Парите и положението няма да му помогнат този път. Синът му е зад решетките, и по всяка вероятност ще остане там дълго време.

— Той обича сина си.

— Честна дума — не знам дали го обича. Знам обаче, че егото му е настъпено. Никой няма да натика момчето му зад решетките. Никой няма да опетни името Блейк. Той ще вложи всичко в тази война, и ако това означава да упражни натиск върху теб — ще го направи.

— Не се страхувам от него. За мен наистина е важно, че не се страхувам от него.

— Виждам. Не искам да се страхуваш, но държа да ме повикаш, ако отново дойде, ако се опита да те заговори на улицата и той или някой от сътрудниците му се свърже с теб, независимо от повода. Ти си свидетелка и си под моя закрила, мама му стара!

— Не го казвай. — Тя усети как сърцето й прескочи. — Не искам да съм под ничия закрила.

— Да, но си.

— Не, не, не и не! — Обзе я паника. — Ще ти се обадя, ако той дойде отново, защото от негова страна е неетично да се опитва да ми влияе и да ме кара да лъжа; също така е незаконно и да ми предлага подкуп, за да излъжа. Само че не искам никаква закрила.

— Добре, успокой се.

— Сама отговарям за себе си. Не мога да остана с теб, ако не проявиш разбиране и не се съгласиш, че и сама мога да се грижа за себе си.

Тя беше отстъпила няколко крачки назад и кучето бе застанало пред нея.

— Абигейл, ти може и да си напълно способна да се справиш с всичко, което ти се изпречи на пътя. Само че аз съм длъжен да защитавам всички, които са под моя юрисдикция. Това включва и теб. Освен това не ми е никак приятно да използваш чувствата ми като оръжие, с което да постигнеш онова, което си си наумила.

— Не е вярно!

— Разбира се, че е вярно.

— Не съм… — Тя замълча и се опита да заговори бавно и разумно. — Не съм искала да постъпя по този начин. Извинявай.

— Майната им на извиненията. Не използвай неща, които се стоварват върху мен като чук.

— Не съм искала да използвам чувствата ти. Наистина. Просто нямам необходимите умения. Досега не бях попадала в подобно положение. Не знам какво да правя, какво да кажа, нито как да го кажа. Просто не искам ти да носиш специална отговорност за мен. Не знам как да обясня колко неловко ще се почувствам, ако се грижиш за мен.

— Защо поне не опиташ?

— Сега си ядосан и уморен, а вечерята ти изстива. — Тя изпита ужас, когато усети, че по бузите й рукват сълзи. — Не исках да стане така. Не съм и помисляла, че е възможно да се ядосаш заради Блейк. Аз не постъпвам правилно, но не знам къде точно бъркам. Не искам и да плача. Знам, че сълзите също са оръжие, а не искам да ги използвам по такъв начин.

— Знам.

— Аз… ще затопля вечерята.

— Няма нужда. — Той стана, извади вилица от чекмеджето и седна отново. — Наистина — повтори той.

— Трябва да използваш клечки.

— Така и не се научих.

— Ще те науча.

— Някой друг път. А сега ела да вечеряме.

— Още си ми сърдит. Омаловажи нещата, защото се разплаках. Значи сълзите наистина са оръжие.

— Да. Ядосан съм и омаловажих нещата, защото плачеш и защото очевидно се разкъсваш между онова, което не ми казваш или чувстваш, че не можеш да ми кажеш.

Сълзите, които бе успяла да овладее за кратко, отново рукнаха — горещи, повлияни от паниката. Тя изхлипа, втурна се към вратата и изскочи навън.

— Абигейл.

— Недей. Просто недей. Не знам какво да направя. Трябва да помисля, да открия своя мир. Трябва да си отидеш, за да помисля разумно.

— Да не би да си въобразяваш, че ще те оставя сама, когато си в подобно състояние? Казвам ти, че те обичам, а имам чувството, че с тези думи разбивам сърцето ти.

Тя се обърна, притиснала ръка към гърдите си, а очите й бяха пълни със сълзи и чувства.

— Никой не ми е казвал подобно нещо досега.

— Сега ще обещая нещо, което ще чуваш от мен всеки ден.

— Не, недей, — никакви обещания. Просто недей. Дори не знам какво изпитвам. От къде да знам, че това не са просто думи? Изумително е да ги чуя, да те гледам и да виждам, че говориш сериозно. Поне така ми се струва. Но как да съм сигурна?

— Няма как да знаеш всичко. Понякога трябва да вярваш. А друг път просто се остави да чувстваш.

— Искам го. — Тя продължаваше да притиска ръка към сърцето си, сякаш, ако разтвореше пръсти, то щеше да отлети. — Искам го безумно много.

— Тогава го вземи. То е пред теб.

— Не е вярно. Не е честно към теб. Ти просто не разбираш, наистина не разбираш.

— Абигейл!

— Не се казвам така!

Тя притисна устата си с ръка и захлипа. Той пристъпи към нея и избърса сълзите й.

— Знам.

Тя пребледня, олюля се назад и стисна перилата на верандата.

— От къде знаеш?

— Ти бягаш или се криеш от нещо, от някого. Може би и двете. Прекалено умна си, за да бягаш и да се криеш под истинското си име. Името Абигейл ми харесва, но още от самото начало знам, че не се казваш така. Името не е важно. По-важно е да ми се довериш и да ми кажеш. Струва ми се, че напредваме.

— Някой друг знае ли?

— Уплашена си до смърт. Това никак не ми харесва. Не разбирам защо трябва някой друг да знае или да се интересува. Допускала ли си друг толкова близо, колкото мен?

— Не, никога.

— Погледни ме. — Той говореше тихо. Пристъпи към нея. — Слушай сега.

— Слушам те.

— Аз няма да те разочаровам. Когато ми повярваш, ще продължим. Да опитаме отново. Влюбен съм в теб. — Той я целуна нежно и не спря, докато тя не престана да трепери. — Ето, виждаш ли — не е толкова трудно. И ти си влюбена в мен. Не само го виждам, но и го усещам. Защо не опиташ да го кажеш?

— Не знам. Искам да съм сигурна.

— Просто опитай, да видим как ще се почувстваш. Няма да ти натяквам след това.

— Аз… влюбена съм в теб. Господи! — Тя затвори очи. — Струва ми се съвсем истинско.

— Кажи го отново и ме целуни.

— Влюбена съм в теб. — Не пристъпи внимателно към него — хвърли се на врата му. Бе зажадняла за тези думи, за този дар, за светлината, която носеше. Любов. Копнееше да обича, да се отдаде на любовта.

Досега не бе вярвала, че любовта съществува. Не вярваше и в чудеса.

А ето че любовта бе в нея. Това бе нейното чудо.

— Сега вече не знам какво да правя.

— Справяш се чудесно.

Тя вдишваше и издишваше. Дори това й се стори различно. Почувства се по-свободна, по-завършена.

— Искам да стопля храната. Искам да те науча как да ядеш с клечки и да вечерям с теб. Може ли? Може ли това да е единственото, с което да се занимаваме? Поне за кратко.

— Разбира се. — Ако тя се нуждаеше от време, той щеше да й го осигури. — Само за клечките не обещавам нищо.

— Ти промени всичко.

— Това хубаво ли е, или лошо?

Тя помълча.

— Не знам. Но е така.