Нора Робъртс
Свидетелката (17)

17.

Абигейл беше сама в притихналата къща. Кучето похъркваше тихо в краката й, докато тя прехвърляше хакнатите досиета на ФБР. Остана доволна, че специален агент Елиз Гарисън е проверила сведенията, които й беше изпратила. От ФБР бяха конфискували пет милиона и шестстотин хиляди — хубава кръгла сума, която, поне според Абигейл, щеше да разбуни много духове. Същото важеше и за шестте ареста.

Подобна стъпка съвсем не беше достатъчна, за да изкара семейство Волкови от бизнеса, но щеше да ги подразни и да ги накара да потърсят виновника за изтичането на сведения дълбоко в организацията.

Напълно доволна, тя затвори файловете и си каза, че е време да си ляга. Беше станало почти полунощ; освен това през седмицата си беше осигурила две нови поръчки. Утре сутринта трябваше да бъде свежа, за да започне работа.

Само че не беше изморена. Призна пред себе си, че е неспокойна. Уж работеше, проучваше, а през всичкото време очакваше телефонът й да звънне.

Колко пъти, запита се тя, беше чела книга или гледала филм и се бе чудила как е възможно жената да чака някой мъж да й се обади. Струваше й се, че на тези жени не само им липсва чувство на самоуважение, а и ги смяташе за кръгли глупачки.

Сега не спираше да се чуди на себе си.

Усещането не й беше приятно, не харесваше това съчетание от нерви и безпокойство. Беше едва доловимо, въпреки това се усещаше.

Тя дори не искаше връзка, напомняше си, а още по-малко искаше това неудобно, неприятно положение, в което се намираше в момента.

Не искаше нито телефонни обаждания, нито компания за вечеря или пък разговори… Не искаше тези неща. Те пречеха на ежедневието й, но по-важното бе, че водеха до усложнения, а това не можеше да си позволи.

Въпреки това трябваше да признае, че й бяха приятни и че бе истинско облекчение да забрави всичко — поне за няколко минути — и просто да бъде Абигейл.

Как й се искаше да бъде онази Абигейл, която го привличаше, с която му беше приятно да бъде.

Нима по този начин нямаше да се окаже в същия капан, който бе заложила сама на себе си преди години? Нямаше ли така да се убеди, че е различна от онова, което можеше да бъде?

Стана добре — не, беше чудесно, че той не се обади. Тя можеше да започне веднага да се пренастройва, да направи живота си такъв, какъвто беше, преди той да го промени.

Щеше да си направи билков чай и да го изпие на горния етаж, след което да поспи. Така бе най-разумно. Това бе типично за нея.

Когато стана, кучето се събуди на мига. Последва я в кухнята и остана да я наблюдава как пълни чайника, сяда и чака водата да заври.

Добро куче — помисли си тя, докато слагаше чайника на котлона; приятна, добре обезопасена къща и работа, която й доставяше удоволствие. Това й бе достатъчно, за да се почувства доволна — а задоволството бе единственото, което искаше да постигне.

Въпреки това, когато алармата се включи, тя не почувства обичайното напрежение, не скочи. Вместо това усети прилив на надежда. Подразни се и забърза към монитора, на който видя как Брукс приближава къщата.

Реши, че той си позволява твърде много, като пристига след полунощ. Съжали, че не е угасила лампите и не си е легнала. Така поне той нямаше да реши, че го е чакала.

Щеше да му каже, че тъкмо се е канела да си легне и е твърде уморена за компания. Семпло и напълно разумно решение, помисли си тя и тръгна към вратата.

Отвори я тъкмо когато той слизаше от колата и видя по лицето и в движенията му изтощение, гняв и тъга.

— Извинявай. — За момент той застана на стълбите на верандата, облян в ярката светлина. — Трябваше да се обадя по-рано. Трябваше да се прибера вкъщи.

— Но не го направи.

— Не, нещата се усложниха. — Той прокара ръка през косата си. — Дойдох, преди да си дам сметка колко късно е станало. Ти все още не си легнала.

— Не съм. — Решителността й се изпари. — Правех чай. Ти искаш ли?

— Става. — Той се качи по стълбите. — Извинявай, че не ти казах, че ще се забавя толкова много.

— Имал си работа. Аз също работих.

Без да каже и дума, той я прегърна, притиснал лице в косата й. Не беше за удоволствие — разбра тя. Трябваше й малко време, за да разбере какво означава. Той беше дошъл при нея за успокоение.

Започна да го гали по гърба. Затвори очи и се опита да си представи какво иска той. Започна да описва с пръсти малки, нежни кръгове. Той въздъхна.

— Чайникът завря — каза му тя, когато чу просвирване откъм кухнята.

— Да. — Въпреки това той остана притиснат до нея още миг, преди да отстъпи.

— Влез. Трябва да заключа вратата.

— Аз ще заключа.

— Не, аз… — Нямаше да се чувства достатъчно сигурна, ако не заключеше сама.

— Добре. Ще направя чая.

След като приключи, го видя да налива гореща вода в ниския, тумбест чайник, в който бе пуснала листенца чай.

— Лимонов, нали? Мама прави същия понякога.

— Много отпуска.

— Имам нужда да се поотпусна.

Тя извади втора чаша.

— Приятелят ти добре ли е?

— Не съвсем.

— Защо? — Тя се засрами от първоначалното си раздразнение. — Ранен ли е?

— Физически не, освен един юмрук в лицето — случвало се е преди, и сигурно ще се случи отново.

— Хайде, сядай. Струваш ми се изморен.

Несигурна в себе си, тя остана права дори когато той седна.

— Гладен ли си? Да извадя лазанята? Ще я затопля.

— Не, благодаря.

— Много си тъжен — отбеляза тя.

— Да. Преди бях много ядосан. Трябва да се стегна, за да се справя утре.

— Ще ми разкажеш ли, или да сменя темата?

Той се усмихна.

— Седни, Абигейл, и си изпий чая.

— Не знам дали мога — отвърна тя, докато сядаше.

— Да пиеш чай ли?

— Да утешавам и да успокоявам. Тъй като си ядосан и тъжен, явно ти трябват и двете.

Той я погали по ръката, после наля чай.

— Дай да пробваме. Семейството на Ръс притежава хотел от три поколения. Това не е просто бизнес, не е само начин да си изкарват прехраната.

— Сигурно е важна част от семейната история, тяхното място в общността.

— Да — вложили са в хотела колкото гордост, толкова и обич. А Джъстин Блейк… Чувала ли си за семейство Блейк?

— Да, богато местно семейство с връзки.

— Джъстин е разглезено, противно хлапе с един куп обвинения за шофиране в нетрезво състояние и гадно отношение към хората. Списъкът щеше да е много по-дълъг, но баща му профуква купища пари, впряга връзките си и натиска политическите фигури, на които е правил услуги — всичко, което му е по силите — за да го измъкне. Келешчето не проявява никакво уважение към закона или към… ами, към нищо.

— Че как ще имаш уважение, ако ти позволяват да се държиш зле, при това напълно безнаказано? Извинявай, че те прекъснах — рече бързо тя.

— Няма нищо. Та да ти разкажа за последната му изцепка. Заедно с други две гаднярчета, с които се движи, наели най-хубавия апартамент в хотела и го съсипали. Направо са го порутили.

— Защо?

— За удоволствие, от скука, защото могат. Което си избереш. — Брукс сви рамене, след това разтри лицето си с ръце. — Тази вечер Ръс се качил, за да се разправя с тях, след като гостите се оплакали от шума. Накрая Джъстин го ударил, нахвърлил се на охраната, и тогава го арестували. Този път няма да успее да се измъкне. А щетите са за сто бона, може би дори повече.

— Това са много пари.

— Така е, а Ръс и родителите му няма да клекнат, когато Линкълн Блейк се опита да ги подкупи. Тази вечер ми се наложи да се разправям и с него, и с келешчето му.

— Няма да им се оставиш, нали?

— В никакъв случай. Джъстин и приятелите му ще прекарат нощта в затвора. Утре със сигурност ще им бъде определена гаранция — Блейк ще се погрижи за тази работа. За Джъстин обаче има два варианта. Признава се за виновен и отива в затвора, или отива на процес, а след това в затвора — но този път измъкване няма. И в двата случая Блейк трябва да плати всеки цент от щетите. Господи, нямаш представа колко съм се вкиснал!

Той стана и отиде до прозореца.

— Трябваше да си отида у нас.

— У вас нямаше ли да си вкиснат?

— Където и да съм, все щях да съм вкиснат. Онзи тлъст, самодоволен идиот, захапал пура, си въобразява, че може да ме заплашва, че ще ме разкара от поста ми и аз ще се стресна.

— Бащата ли?

— Да.

— Може ли да те уволни?

— Ако може, значи не ми трябва този пост. Не го искам, ако няма да мога да си върша работата. Не и ако някое кретенче с връзки може да прави, каквото му скимне, а аз трябва да се обръщам на другата страна.

— Парите са власт — рече тихо Абигейл, — но не са единствената власт.

— Ще видим. Ходих да поговоря с родителите на Ръс и Селин — жена му — след като се оправих с адвоката. Тя се разплака. За госпожа Конрой говоря. Тази симпатична, забавна жена се разплака. Трябваше да намеря начин да затворя онзи малък негодник, преди да стигне толкова далеч.

— Няма смисъл да се обвиняваш за онова, което е направил, или за онова, което баща му е в състояние да направи, особено след като са свикнали да правят, каквото си искат, много преди да станеш шеф на полицията. Най-разумното е да го арестуваш — ти вече си го направил — и да събереш доказателства за прокурора, за да получи полагаемата му се присъда на процеса. Извинявай, не проявих съчувствие — възкликна тя.

Брукс взе чашата си и се облегна.

— Разбирам логиката ти, Абигейл.

— Да, но приятелят ти и семейството му са наранени. Говоря както за емоционална обида, така и за финансови щети, физическо нараняване и криминално деяние. Хората трябва да плащат за действията си. Трябва да има последствия. Трябва да има справедливост.

Ръката й се сви в юмрук, и тя й нареди да се отпусне.

— Трудно е да не се натъжиш и ядосаш, да не изпиташ безпокойство, когато се случи нещо лошо, защото страхът, влиянието и парите често потискат справедливостта.

Той се наведе напред и отпусна ръка върху нейната.

— Кой те е наранил?

Тя поклати глава, но не отговори. Вместо това попита:

— Какво ще правиш утре?

— В седем и трийсет имам среща с прокурора, за да прегледаме всички материали. Ще има изслушване за определяне на гаранция. Предполагам, че ще пуснат и Джъстин, и останалите до процеса. Едва ли ще се признаят за виновни. Може би, когато времето за делото наближи, ще се усетят, стига адвокатът да не оклепа нещата. Семейство Конрой са достатъчно откачени, и като нищо може да заведат дело за нарушаване на гражданските права. Нямам нищо против. Крайно време е и те да си получат заслуженото.

— Значи знаеш какво и как трябва да направиш. Те склонни ли са към насилие?

— Хлапето обича да руши.

— Имах предвид, ще се опитат ли да наранят теб или семейството на приятеля ти? Ще използват ли насилие, за да ви сплашат?

— Не съм сигурен, но ми се струва малко вероятно. Любимото оръжие на Блейк са парите.

Абигейл се замисли.

— Според мен не могат да те уволнят.

— Така ли?

— Реално погледнато, семейството ти е едно от най-стабилните в общността. Хората ги харесват и уважават. Теб също те харесват и уважават заради заслугите ти. Предполагам, че като членове на същото това общество от поколения насам, с ключова собственост, приятелят ти и семейството му също са уважавани хора. Собствеността им е съсипана заради проява на безотговорност и егоизъм, така че съчувствието ще бъде насочено към тях, а възмущението — към другата страна. Това също са оръжия. Въз основа на това, което ми разказа тази вечер, стигам до извода, че мнозина се страхуват от семейство Блейк, но никой не ги харесва. В обществото има много хора, които ще останат доволни, че синчето е наказано за деянията си.

— Говориш така високопарно, и въпреки това успяваш да ме накараш да се чувствам значително по-добре.

— Така ли?

Той отпусна ръка върху нейната.

— Права беше за тъгата. Наистина бях тъжен, вкиснат, разочарован — дори се самосъжалявах. А сега просто ми е мъчно и съм ядосан, но чакам с нетърпение да сритам някого — по съдебен път.

— Това хубаво ли е?

— Много. — Той стисна ръката й. — Трябва да вървя.

— Иска ми се да останеш.

Той преплете пръсти с нейните.

— Слава богу.

— Да си лягаме.

— Великите умове мислят еднакво.

— Късно е — каза, стана, и прибра чашите. — Изморен си и все още ми се струваш малко тъжен. По време на секс се освобождава ендорфин, така че за кратко ще изпиташ… — Тя се обърна и видя широката му усмивка.

— Вече наполовина съм влюбен в теб — заяви той.

Усети как нещо в нея блясва като сноп слънчеви лъчи, залива всичко по пътя си и я обзема паника.

— Недей.

— То просто се случва.

— Говорим за смес от сексуално и физическо привличане, както и усещането за нещо ново и напрежението, свързано с конфликта на интереси. Хората често бъркат хормоналната реакция и съвместимостта с онова, което смятат за любов.

Той продължаваше да се усмихва, докато се изправяше, но блясъкът в очите му я накара да отстъпи предпазливо назад, когато той пристъпи към нея.

Той отпусна ръце на раменете й, наведе глава, и я целуна.

— Не ми казвай какво чувствам или не чувствам, че току-виж пак се вкисна. Не искаме да става така, нали?

— Не, но…

Той отново притисна устни към нейните.

— Красивата Абигейл — толкова подозрителна, толкова умна и цялата изтъкана от нерви.

— Не съм нервна.

— Изтъкана от нерви — повтори той и прокара палци по гърдите й, докато устните му продължаваха да докосват нейните — когато не си сигурна какво следва, когато не си премислила стъпките или когато всичко се окаже различно от предвижданията ти. Обичам да си изтъкана от нерви.

— Защо?

— Обичам и любопитството ти, и това „защо“. — Той й съблече блузата, като наблюдаваше изненадата и леката нервност в очите й. — Приятно ми е, когато знам, че не си подредила нещата — какво да правиш с мен, а и с всичко останало. — Ръцете му се спуснаха по гърдите й. — Действие и противодействие, нали така? Харесвам действията ти.

Трябваше да признае, че е нервна. Неувереността пълзеше по кожата й, вмъкваше се под нея, настаняваше се в стомаха й, притискаше сърцето й и го караше да бие по-бързо. Тялото й омекваше, след това се напрягаше; отначало бе отпуснато, след това — сякаш — изтъкано от стегнати възелчета. Как да се справи?

— Хайде да се качим горе.

Тя усети как устните му докосват шията й, как пръстите му обхождат гърба й.

— Защо? — прошепна той, докато разкопчаваше сутиена й. — Кухнята ти ми харесва. — Той се размърда, за да събуе обувките си. — Топло е, приятно е. Да знаеш само колко обичам да те докосвам, Абигейл!

Тя се отдаде на целувката — стремглаво, задъхано. Почувства се замаяна и отмаляла. Прелъстяване. Макар че никога досега не се беше оставяла да я прелъстят, тя веднага разпозна усещането, и тялото й се предаде безропотно.

Копнееше за вкуса му, за топлината му — затова плъзна ръце под ризата му. Усети стегнатите мускули под топлата, гладка кожа. Той я повдигна, така че да седне на плота. Преди да разбере какво точно се случва, той вече целуваше гърдите й.

Усещането бе толкова горещо, толкова силно, че тя извика замаяно, неспособна да овладее удоволствието. По-късно щеше да реши, че оргазмът, който я разтърси, бе резултат колкото от смайване, толкова и от удоволствие. В този момент обаче тя остана в недоумение — разтреперана и напълно безпомощна.

— Брукс! — Искаше да го помоли да изчака, докато се овладее, но устните му отново плениха нейните и я повлякоха към бездната толкова бързо, толкова надълбоко, че тя успя единствено да потръпне и да се остави на усещането.

Никога досега не се бе оставяла някой да я обладае — осъзна той. Не и по този начин, когато се отдаваше напълно и не можеше дори за секунда да контролира нещата.

Повдигна я и й свали дънките. Притисна устни в нейните, потисна инстинктивния й протест. Галеше я, дразнеше я, докосваше я нежно. Тя бе вече разгорещена и влажна, беше я довел до ръба. Искаше тя да го премине и да задържи чувството, докато то не я завладее и притисне.

Искаше да я наблюдава в този момент.

Въздухът — тежък и сладък, я опияняваше с всяка глътка. Удоволствието, с което той я даряваше, бе толкова наситено, толкова всепоглъщащо, че тя не намираше сили да помръдне, да се отдръпне. Той стисна зърното й със зъби и я извиси до връх, който граничеше с болката, като в същото време продължаваше да разпалва пламъците, лумнали в нея.

И когато мислеше, че няма да издържи повече — всичко се взриви, настъпи освобождение. Тя чу отдалеч собствения си стон — дълъг, протяжен, гърлен звук — и отпусна тежко глава на рамото му.

Искаше й се да се сгуши в него, но той я премести назад и обви разтрепераните й крака около кръста си. В следващия момент навлезе в нея.

Последва нов шок, ново удоволствие — бързо, наситено, неизпитвано досега. Надигна се приливна вълна и той я потопи в нея, остави бурните води да я изтласкат на повърхността. Тя се остави безсилно на течението, докато той не изплува при нея.

Постепенно усети как сърцето му блъска до нейното, а дъхът му свисти в ушите й. Усети и гладката повърхност на плота и ярката лампа в кухнята, въпреки че все още бе със затворени очи.

Трябваха й минутка-две, за да се съвземе отново — тогава щеше да…

Той я вдигна на ръце от плота.

— Не е нужно да…

— Тихо — нареди той и я понесе към леглото на горния етаж.

 

 

Тя слезе долу рано сутринта. Беше оставила лампата да свети — каква престъпна небрежност! Същевременно нямаше нито сили, нито желание да се ядосва. По пода бяха пръснати дрехи — негови и нейни.

Огледа плота, обзета от почуда. Никога досега не бе разбирала каква е притегателната сила на секса на необичайни места. Какъв смисъл имаше, след като има легло или канапе, които са много по-удобни и благоприятни за здравето? Всъщност, понякога обичаше да прави секс под душа.

Очевидно разбиранията й в това отношение бяха доста ограничени. Запита се колко ли време трябва да мине, докато започне отново да готви с предишното спокойствие.

Направи кафе, събра пръснатите по пода дрехи и ги сгъна. Когато Брукс слезе — чисто гол, — тя беше подредила кухнята и бе започнала да прави закуска.

— Май съм си оставил дрехите тук. — Очевидно развеселен, той взе дънките и ги облече. — Не трябваше да ставаш толкова рано.

— Обичам да ставам рано. Предстои ти труден ден. Ще се почувстваш по-добре, ако похапнеш. Правя омлет и препечени филийки.

Той си беше облякъл ризата и я наблюдаваше с умните си пъстри очи.

— Моля те, не ме гледай така.

— Как?

— Аз… — Тя се обърна и наля кафе. — Не знам.

Той застана зад нея, прегърна я през кръста, целуна я по врата и промърмори:

— Трето попадение и хоумрън.

— В момента не играем бейзбол. Дори не знам какво означава това.

Той я обърна към себе си и я целуна нежно по устните.

— Напротив, знаеш. Не се паникьосвай. — Той разтри раменете й, за да разсее напрежението. — Няма да бързаме. С какво е омлетът?

— С три вида сирене, спанак и чушки.

— Супер! Аз ще извадя препечените филийки.

Той се справяше с такава лекота в кухнята, сякаш мястото му бе там. Отново я обзе паника.

— Не съм… — Как се изразяват в подобни моменти хората? — Не съм създадена за тази работа.

— Аз обаче съм. — Той пъхна филийките в тостера и се облегна на плота. — Преди ти да се появиш, не бях сигурен. Сега вече знам, че съм създаден за това. Според мен, ти също.

— Не съм онази, за която ме мислиш.

Той я погледна и кимна бавно.

— Може и да не съм запознат с подробностите. Не, наистина не съм. Но ми е достатъчно да те погледна, Абигейл, да те чуя как говориш, и за мен се превръщаш в онази, която мисля, че си.

— Това не е… — Тя едва се сдържа да не му каже, че това не е истинското й име. Как можа да се остави да бъде въвлечена? Защо стана толкова небрежна? — Не можеш да си сигурен.

— Знам, че нямаше да кажеш точно това. Умея да преценявам хората. Идва с опита и работата. Знам, че се страхуваш от нещо или някого. Понесла си тежки удари и си направила всичко по силите си, за да се защитиш. Не те виня.

През прозорците нахлуваше светлина и хвърляше отблясъци по тъмната му, все още рошава коса.

— Не знам какво да кажа.

— Очите ти крият много тайни, а ти носиш огромен товар на плещите си. Но продължавам да вярвам, че един ден ще споделиш тези тайни и този товар с мен, и двамата заедно ще измислим какво да правим.

Тя само поклати глава и се обърна, за да сервира омлетите.

— Не е сега моментът да обсъждаме този въпрос. Ще закъснееш, а аз трябва да поработя над два нови договора.

— А какво ще кажеш да донеса нещо за хапване довечера?

— Има лазаня?

— Чудесно.

— Не помня да съм те канила.

Той си взе препечена филийки и седна.

— Изглежда страхотно.

— Сменяш темата, или се съгласяваш, за да не спорим, защото си сигурен, че накрая ще си постигнеш своето?

— Умееш да преценяваш хората. — Той опита омлета. — Страшно е вкусен. Можеш да си изкарваш хляба с това.

— Ужасен си!

— Знам, но така компенсирам красотата си.

Тя не искаше да се усмихва, но не успя да се сдържи.

— Не си чак такъв красавец.

Той се разсмя и се зае със закуската.

След като си тръгна, тя се замисли над възможностите.

В никакъв случай не можеше да му каже — но ако все пак му разкажеше, какъв щеше да е резултатът?

Търсеха я за разпит във връзка с убийствата на двама шерифи. Той, като полицай, беше длъжен да я предаде. Беше твърде съмнително дали ще оживее, докато даде показания. Семейство Волкови щяха да намерят начин да се доберат до нея и да я ликвидират — най-вероятно с помощта на някой от представителите на силите на реда, когото са подкупили.

Отново хипотетично, — ако Брукс й повярваше и разбереше, че животът й ще бъде застрашен, ако изпълнеше дълга си, щеше да се поколебае дали да действа.

Опита се да си представи как му обяснява за Джон и Тери, за Джули и всичко, което се бе случило след онези кошмарни нощи. Така и не успя да си представи как говори с него — а и с когото и да било, за да сподели товара, който носеше.

Тя си каза, че той е свестен човек; беше отдаден на правосъдието, решен да постъпва както е редно. В много отношения — все жизненоважни, й напомняше за Джон.

Ако му разкажеше и той й повярваше, може би също като Джон щеше да се почувства задължен да я защити, да й помогне. А това щеше да изложи живота му на риск.

Това бе поредната причина да спазва собствените си съвети и да продължи да живее, както през последните дванайсет години.

Само че всичко се промени — напомни си тя. Нещата сега бяха различни. Той ги бе променил, а тя му беше позволила.

Ако му разкажеше, трябваше да бъде подготвена да замине отново, да бяга за пореден път, да промени отново името си — независимо дали той й вярва, или не.

Следователно, ако следваше пътя на логиката, не можеше да му каже. Отношенията им постепенно щяха да се променят, докато животът й не станеше пак такъв, какъвто си беше.

Заключението, до което стигна, трябваше да я направи по-уверена, по-спокойна и сигурна. Но вместо това се почувства нещастна и нервна.