Нора Робъртс
Свидетелката (30)

Епилог

Той поиска да занесат шампанското на нейното място с изглед към хълмовете.

— Нещо като пикник? Да приготвя ли малко храна?

— Шампанското е предостатъчно. Тръгвай, Бърт.

— Слуша те. И как иначе, след като тайно крадеш храна от масата и му даваш, когато си мислиш, че не гледам?

— Спипа ме.

Тя се разсмя и стисна ръката му.

— Обичам да се държим за ръце, докато се разхождаме. Обичам толкова много неща. Обичам да съм свободна, и то благодарение на теб.

— Не е благодарение на мен.

— Прав си, не е точно това. Свободна съм благодарение на нас. Така е дори по-добре.

— Още носиш пистолет.

— Ще ми трябва известно време, докато отвикна.

— А на мен ще ми трябва известно време, докато събера кураж да стрелям отново.

— Брукс!

— Приключихме. Получи се, но държа да ти кажа, че да те гръмна беше едно от най-трудните неща, които някога съм правил. Знаех какво става, но имах чувството, че умирам.

— Направил си най-трудното нещо, защото ме обичаш.

— Така е. — Той отново поднесе ръката й към устните си. — Държа да ти кажа, че щях да обикна и Елизабет, и Лиз.

— Това е най-хубавото, което знам — а аз знам много неща.

— Умницата ми тя.

Тя се засмя и усети, че може да се смее часове наред.

— Мислех за едно нещо.

— Както правят всички умници.

— „Глоубъл Нетуърк“. Ще се закрие… Шефката на фирмата е решила да се оттегли и да заживее в уединение. Искам да започна на чисто.

— И какво ще правиш?

— Ще започна отново да разработвам софтуер. И игри. Това ми беше изключително приятно. Не искам целият ми свят да се върти около сигурност и безопасност. — Усмихна се широко, и този път тя допря устни до ръката му. — Това е твоя работа.

— Много точно казано. Нали съм началник на полицията!

— Може би някой ден на полицейското управление в Бикфорд ще му потрябва отдел, който се занимава с кибер престъпления. Аз съм висококвалифицирана и мога да фалшифицирам всички необходими документи и дипломи. Това последното беше шега — уточни, като видя погледа му.

— Никакво фалшифициране повече.

— Добре.

— Нито хакерство.

Очите й се разшириха.

— Абсолютно никакво ли? Изобщо? Не става. През следващите няколко дни искам да разбера дали вирусът е проработил, а след това… никакво хакерство, освен ако не обсъдим въпроса и не се разберем за друго.

— Ще поговорим.

— Това е компромис. Двойките обсъждат и стигат до компромиси. Искам да обсъдим кога да поканим приятелите ти и семейството ти на вечеря, да обсъдим сватбата и да се науча как да…

Тя замълча.

— Тук има пейка — прошепна тя. — Красива пейка, поставена точно на мястото, където исках да бъде!

— Това е изненадата. Добре дошла у дома, Абигейл.

Пристъпи напред с насълзени очи и прокара пръсти по гладката извивка на облегалката, по подлакътниците. Сякаш бе издялана от пън, полиран до блясък, а на гърба — в средата, беше изрязано сърце с инициалите А.Л. и Б.Г.

— О, Брукс!

— Твърде сладникаво, но…

— В никакъв случай! Каква глупава дума. Предпочитам „романтично“.

— И аз.

— Прекрасна изненада. Благодаря ти. Много ти благодаря! — Тя го прегърна.

— Пак заповядай. Няма да е зле да поседнем.

Тя се отпусна на пейката и го придърпа до себе си.

— Погледни колко са зелени хълмовете, докато слънцето се спуска, а небето се обагря в червено и златно. Обичам това място. Може ли да се оженим тук? Точно тук.

— По-хубаво място едва ли ще намерим. — Той извади кутийка за пръстен от джоба си. — Да направим годежа официален.

— Купил си ми пръстен!

— Разбира се. — Той отвори капачето. — Харесва ли ти?

Пръстенът заблестя на меката светлина, сякаш оживя, помисли си тя, сякаш прославяше всичко истинско.

— Много ми харесва. — Вдигна просълзените си очи към неговите. — Изчака чак досега, защото си знаел, че сега ще означава много повече. Никой не ме е разбирал като теб. Не вярвам в съдбата, нито че нещо е било писано да се случи, но вярвам в теб.

— Аз пък вярвам в съдбата, и че нещо е писано да стане. Вярвам и в теб. — Той сложи пръстена на пръста й.

Целуна я, а след това бързо отвори шампанското.

Той наля в две пластмасови чаши, а после и в трета, която сложи на земята за кучето.

— Недей да му даваш. Не се дава шампанско на куче.

— Защо?

— Защото… — Погледна към Бърт и той наклони глава, докато я наблюдаваше с красивите си лешникови очи. — Добре, но само веднъж.

Тя докосна чашата на Брукс със своята.

— Скоро ще бъда Абигейл Глийсън!

Докато кучето щастливо лочеше шампанското, тя отпусна глава на рамото на Брукс и зарея поглед към хълмовете, зад които залязваше слънцето. Там беше домът й.