Нора Робъртс
Свидетелката (15)

15.

Помисли си, че той е истинско удоволствие за очите. Може би щеше да й е нужно известно време, докато изчезне химическата реакция, която преживяваше в близост до него.

— Извинявай, че закъснях. — Той се качи на верандата, стиснал в ръка плик с покупки.

— Няма нищо.

— Здрасти, Бърт. — Брукс небрежно погали главата на кучето, докато влизаше в къщата, след това се обърна и целуна Абигейл. — Как си?

— Добре, благодаря. Дай да отнеса плика в кухнята.

— Няма нужда. — Той кимна към бутилката вино на плота и възкликна: — Супер!

— Нали каза, че ще има пържоли? Това вино е най-подходящо за червени меса.

— Добре, защото съм донесъл две филета.

— Не каза какво ти се яде с тях, затова не знаех какво да приготвя.

— Нищо. Аз съм подготвен. — Той извади два огромни картофа и още един пакет.

— Какво е това? — побутна плика Абигейл.

— Пакет със смес за салата.

Въпреки нервността си, тя се усмихна.

— Имам достатъчно пресни зеленчуци.

— Които трябва да нарежеш, и какво ли още не. Хубавото на салатената смес е, че вече е готова. Защо не седнеш? Ще приготвя картофите.

Не трябваше да сяда. Не се беше упражнявала как да води разговора седнала.

— Искаш ли да проведем разговора преди вечеря?

Той я погледна, докато носеше картофите към мивката.

— Само един разговор ли ще проведем? Какво ще кажеш да поговорим преди вечеря, по време на вечеря и след това?

— Да, добре, разбира се. Имах предвид да обсъдим положението. Сега ли ще говорим, или предпочиташ първо да вечеряме?

— Кое положение?

— Ти и аз… Социалната връзка. Междуличностните ни отношения.

Той остави картофите на плота и я прегърна с толкова топла усмивка, че тя усети болка дълбоко в себе си.

— Междуличностните ни отношения ли? Аз съм направо луд по теб. — Целуна я страстно, настойчиво, дълго, а тя усети, че болката се разпростира. — Би ли ми наляла още вино?

— А… Не. Да, исках да кажа да, ще ти налея вино. Трябва да обсъдим…

— Като говориш така, имам чувството, че съм влязъл в политиката. — Той се намръщи за момент, след това се зае да пече картофите. — Защо просто не поговорим?

— Добре. Трябва да поговорим.

— За социалната връзка и междуличностните ни отношения ли?

Тя изправи предизвикателно гръб.

— Ти се шегуваш с мен.

— Нещо такова. Ще запаля огън.

И щеше да стане твърде уютно, помисли си тя.

— Брукс.

— Значи го знаеш.

— Кое?

— Името ми. За пръв път го казваш.

Невъзможно. Или пък…

— Ти ме объркваш. Още не съм започнала, а вече ме объркваш.

— Притесняваш се от онова, което става между нас. Нали?

Тя си пое облекчено дъх.

— Смятам те за много привлекателен и ми беше приятно да правя секс с теб, но не мога да си позволя връзка.

— Вече я започна.

— Моля… Какво?

— Това е връзка, Абигейл, така че вече си започнала въпросната връзка.

— Нямах никакво намерение. Не желая да продължавам тази връзка.

— Защо?

— Поласкана съм от интереса ти, разговорите с теб ми бяха много приятни, но работата ми изисква много време и пълно съсредоточаване. Предпочитам да не се разсейвам. А според мен ти се нуждаеш от много по-приятна и социално ориентирана компаньонка.

Той отпи глътка вино.

— Ти да не би да си репетирала какво да кажеш? — След това насочи пръст към нея. — Репетирала си.

Тя се напрегна от срам и неудобство.

— Не разбирам какво смешно намираш във факта, че съм искала да бъда сигурна в мислите и мнението си.

Леденият й глас го накара да се ухили още по-широко.

— Абигейл, сигурно си отделила доста време, за да измислиш какво да кажеш — но ще те разочаровам, защото по-голямата част са пълни глупости.

— Ако не си в състояние да водиш разумен разговор, най-добре си върви.

С чаша вино в ръката, подпрян на плота, той остана напълно спокоен — за разлика от нея.

— Не си имала никакво намерение да разговаряме. Решила си да ми изрецитираш вече репетирана реч, след което аз е трябвало просто да си тръгна. Ако искаш да се отървеш от мен, Абигейл, ще трябва да ми кажеш какво те тревожи, от какво се страхуваш и какво изпитваш.

— Вече ти казах, че не се интересувам от теб.

— Само че излъга. Не искам да бъда с жена, която не иска да бъде с мен. Ако е така, прояви достатъчно възпитание и уважение и ми обясни какво става, докато пека пържолите. Ще хапнем, а след това ще си отида. По-цивилизовано от това няма накъде.

— Вече ти казах, работата ми…

— Абигейл!

В гласа му прозвуча много търпение, което разпали огън у нея.

— Защо при теб никога не се получава така, както трябва? Не можеш ли да реагираш логично? Не мога да водя разговор с човек, който реагира неразумно.

— С риск да те ядосам, ще подчертая, че реагирам напълно разумно.

Тя вдигна ръце.

— Не мога да мисля!

— Я ми кажи, ти имаш ли чувства към мен?

— Не искам да имам.

— Ще го приема за „да“. А защо не искаш?

— Не знам какво да правя с тях. Не знам какво да правя и с теб. Просто искам отново тишина и спокойствие. Искам си ежедневието. Това е напълно разумно. — Гласът й отново стана остър и писклив — издаваше обзелата я паника, но тя така и не успя да го овладее. — Когато си тук, всичко се преобръща и става непредсказуемо. Не мога дори да отида до магазина, защото се разхождам с теб, разговарям с майка ти и си играя с кученцето ви, а майка ти ме черпи с компот от праскови. Единственото ми желание е да ме оставите на мира. Аз умея да живея сама.

— Да излезем на въздух.

— Не искам да излизам!

— Мила, ти трепериш и не можеш да си поемеш дъх. Нека излезем за минутка, да глътнем малко въздух и да успокоим страстите.

— Да не си посмял да се грижиш за мен! Аз се грижа сама за себе си, откакто навърших седемнайсет. Не ми трябва никой друг.

Брукс отключи задната врата.

— Ела, Бърт. — Стисна ръката на Абигейл и я изведе навън. — А сега дишай, по дяволите!

— Да не си посмял да ругаеш пред мен!

— Дишай, и няма да се налага.

Тя се отдръпна от него, облегна се на колоната на верандата. Сълзите й рукнаха веднага щом си пое дъх, и тя притисна лице към дървото.

— Ако искаш, ще падна на колене. — Брукс се опита да запази самообладание. — Абигейл, ако съм те накарал да се чувстваш чак толкова нещастна, имаш думата ми, че ще те оставя веднага. Но те моля — много те моля да ми позволиш да ти помогна.

— Не можеш.

— От къде знаеш?

Тя се обърна към него.

— Защо изобщо ти пука?

— Веднага ще ти кажа, че не си имала достатъчно социални контакти и междуличностни връзки, ако не разбираш защо.

— Пак ли се майтапиш с мен?

— Не. — Той не я докосна, но гласът му погали нежно изопнатите й нерви. — Имам чувства към теб. Все още не ги разбирам, но ми е приятно да ги усещам.

Тя поклати глава.

— Това е най-обикновена химическа реакция.

— Вече го каза. Хич ме нямаше по химия в гимназията. Нещастна ли си с мен?

Искаше й се да каже „да“, защото тогава той щеше да си тръгне и повече нямаше да се върне. Само че не можеше да го излъже в очите.

— Не. Чувствам се щастлива, когато сме заедно. Но не искам да съм щастлива благодарение на теб.

— Значи, когато си щастлива, всъщност си нещастна.

— Знам, че звучи нелогично, но е самата истина. Извинявай, че се държах така.

— Не се извинявай.

Той бръкна в джоба си и й подаде сгъната синя кърпа.

— Благодаря.

— Ще те попитам нещо. Ако не си готова да ми отговориш, просто кажи. Само не ме лъжи. За бивш съпруг ли става въпрос, или пък за гадже — нещо такова? Мъж ли те е наранил?

— Не, не. Нищо подобно. Никой не ме е наранил.

— Искаш да кажеш, че никой не те е наранил физически.

— Именно. — Вече поуспокоена, тя обърна поглед към оранжерията. — Мога да се грижа за себе си. Нямам нито съпрузи, нито гаджета — никакви връзки.

— Сега вече имаш — нашата връзка. — Той пристъпи към нея и избърса сълзите от бузите й. — Налага се да размърдаш огромния си мозък и да помислиш как да се справиш.

— Аз не съм като другите хора, Брукс.

— Ти си единствена и неповторима. Защо да не си?

— Нищо не разбираш.

— Тогава ми помогни да разбера.

Какво можеше да му каже? Ако разбереше достатъчно, може би той щеше да сложи край на връзката им.

— Искам си виното.

— Ще го донеса. — Той влезе вътре, а тя се възползва от момента, за да подреди мислите си.

— Не е нужно да правиш нищо за мен — започна, когато той изнесе виното. — За мен е важно да се справям сама.

— С виното ли? — Той седна на стъпалата на верандата. — Дребните жестове са много важни. Мама е много способна, независима жена, но въпреки това бих й поднесъл чаша вино. Вече знам, че ти си много способна. Но това не означава, че не мога да направя някой дребен жест за теб.

— Глупаво е. — Малко объркана, тя погледна кърпичката и я смачка в ръка. — Никак не ми е приятно да се държа като глупачка. А и не исках да кажа това.

— Защо не седнеш и не ми кажеш, каквото искаше?

Тя се поколеба, след това даде знак на Бърт да излезе в двора и седна.

— Способна съм на много неща, но не съм в състояние да поддържам връзка.

— Защо?

— Когато мама е решила да има дете, направила проучване на донорите.

— Значи не е имала връзка.

— Не. Не е намерила човек, с когото да създаде поколение.

Да създаде поколение — помисли си Брукс. Много показателен избор на думи.

— Била на етап от живота си, когато искала дете. Но имала много изисквания и проучила внимателно донорите. Мама е много интелигентна жена, затова искала да се сдобие с интелигентно… потомство. Искала донорът да е с висок интелект, добро здраве и безупречна семейна история от медицинска гледна точка. Имала и физически изисквания по отношение на тялото, силата и енергията.

— Ясно.

— Когато се спряла на донор, определила подходящата дата за зачеване — с инсеминация, така че да е удобно за личните й и професионални ангажименти. Родила съм се с цезарово сечение, на предварително определена дата, и съм се оказала здраво дете с нормално тегло и ръст. Тя, разбира се, уредила акушерка, така че грижите за мен били безупречни, и редовно ме водели на прегледи и изследвания, за да е сигурно, че развитието ми е нормално.

Щастливата птича песен прозвуча неуместно, както и стремителният полет на колибрито към алените карамфили.

— От къде знаеш всичко това — сама ли си го открила или тя ти го е разказала?

— Тя ми разказа. Знаех открай време. Това бе част от образованието ми. А образованието и физическото здраве бяха приоритети. Мама е забележително красива жена и е доста разочарована, защото, макар чертите ми да са приятни, съвсем не съм наследила красотата, на която тя се е надявала — но пък съм компенсирала с интелект, двигателни умения и реакции. Като цяло била доволна.

— О, мила!

Той я прегърна.

— Да не си посмял да ме съжаляваш!

— Ще трябва да го понесеш.

— Казвам ти всичко това, за да разбереш генетичната ми нагласа. Мама, макар и да беше доволна от мен като цяло, никога не ме е обичала. Така и не прие, че може да имам собствени цели, желания или планове. Плановете, които тя имаше за мен, бяха съвършено изпипани и уточнени. Дълго време мислех, че не ме обича, защото не съм достатъчно добра в това или онова — но постепенно разбрах, че просто не ме обича. Тя не е способна на подобно чувство, не умее да показва обич и привързаност. Като се имат предвид гените и средата, аз също не притежавам подобна способност. Нямам умения за връзки, но разбирам, че чувствата са от първостепенно значение за развитието и поддържането им.

Пълни дивотии — помисли си Брукс. Обмисли много внимателно отговора си.

— Правилно ли разбрах, че след като майка ти е студен човек, егоист с чувства, достойни за пясъчна бълха, значи и ти си генетично предразположена към същото?

— Това е прекалено.

— Мога да представя нещата и още по-зле.

— Няма нужда. Когато разглеждаме генетиката и средата, които често се наричат възпитание и природа…

— Много добре знам какво означава това.

— Сега пък се ядоса.

— Меко казано — но не се сърдя на теб. Искам да те попитам нещо друго. Ако си чак толкова неспособна генетично на любов, как ще обясниш чувствата си към кучето и фактът, че то също те обожава? Само не ми пробутвай празни приказки за обучение.

— Двамата с него имаме нужда един от друг.

— Нуждата е само едната страна на нещата. Ако той се разболее и вече не може да ти служи като куче-пазач, ще се отървеш ли от него?

— Не, разбира се.

— Защото ще бъде безчувствена проява на егоизъм — пълна гадост, а ти не си такъв човек. Освен това го обичаш.

— Той е куче, а не човек. Има хора, които изпитват силни чувства към животните, а чувствата им към хората са коренно различни.

— Ти изпитваш нещо към мен.

Тъй като нямаше подходящ отговор, Абигейл сведе поглед към чашата си.

— А баща ти?

— Той е донор.

— Разкажи ми за донора. Дори тя да не ти е казала кой е той, ти си го открила. Твърде умна си, за да не го направиш.

— Тя отказа да ми каже името му и каквото и да било друго. Но когато бях на дванайсет… проверих.

— Тя е държала информацията у вас, така ли?

— Стигнах до заключението, че… за нея трябва да е било важно да следи здравето му и потенциалните проблеми. Да, тя имаше сведения за него. Хакнах ги.

— На дванайсет ли?

— Открай време се интересувам от компютри. Той е физик. Постигнал е успехи, уважаван е. На двайсет години станал донор на сперма. Няколко години по-млад е от мама.

— Той знае ли за теб?

— Не.

— Би могла да се свържеш с него.

— Защо да причинявам сътресение в живота му и да го притеснявам? Имаме биологична връзка, нищо повече.

— Той сигурно има семейство.

— Да, оженил се е на трийсет и една. На времето, когато открих информацията, вече имаше едно дете и чакаше второ. Сега има три. Нямам място сред тях. Аз съм чисто и просто резултат от донорство на сперма.

— Той още ли е женен?

— Да.

— Значи е напълно способен да поддържа връзка. Ти си наследила и неговите гени.

За момент — доста дълъг момент — тя наблюдаваше полета на едно колибри — истинска сапфирена вихрушка, — докато то не изчезна от погледа й.

— Защо искаш да бъдеш с човек, който не притежава умения за създаване и поддържане на лични връзки?

— Може би обичам да наблюдавам как въпросният човек се променя и да бъда част от тази промяна. Освен това си падам по теб. Всичко това накуп.

— Има и други причини, поради които не мога да позволя това да продължава. Не мога да ти кажа какви са.

— Не можеш, засега. Знам, че бягаш от нещо — нещо, което те е наранило толкова дълбоко, че имаш нужда от кучето, от охранителните системи и оръжията. Каквото и да те е уплашило, то те е накарало да се криеш зад ключалки и аларми — както буквално, така и метафорично. Когато ми имаш достатъчно доверие, когато разбереш, че да имаш нужда от помощ не е същото като да си слаб и безволев, ще ми кажеш. А сега отивам да пусна грила.

Тя се изправи заедно с него и попита:

— Не се ли чудиш какво е скрито зад ключалките и алармите?

Тя имаше нужда от честност, може би повече от останалите хора, затова той реши да не крие нищо.

— Така се започна. Наистина се чудя какво става, защото ченгетата винаги задават въпроси. Сега обаче… Абигейл, ти ме плени. Наистина ме плени — повтори той, взе ръката й и я притисна към гърдите си.

Тя усети силните, ритмични удари на сърцето му. Тогава се предаде и го прегърна. Стисна очи и се остави чувствата да я завладеят. Какво удоволствие беше прегръдката с човек, който държеше на нея, в хладна пролетна вечер!

Беше истинско чудо — дори за човек, който не вярваше в чудеса.

— Все още не знам какво да правя с теб. С отношенията ни.

— Да видим как ще потръгне.

— Ще опитам. Ще останеш ли довечера?

Той притисна устни към косата й.

— Мислех, че никога няма да ме поканиш.

Тя отстъпи крачка назад и го погледна в очите.

— Отивам да направя салатата.

Той видя искриците в очите й.

— Ще бъде страхотно.

Тя влезе, а той махна капака от грила. Да, наистина го беше омагьосала — повече, отколкото предполагаше, че е възможно. Беше сигурен, че ще свикне; бе убеден и че ще я накара да отключи вратите една по една, както и че си струва усилията.

 

 

В Чикаго — само на две пресечки от клуба, в който се бе запознал с Елизабет Фич в една лятна нощ, Иля обикаляше опушения апартамент, в който се помещаваше една от най-печелившите незаконни компютърни операции. Често следеше лично как върви тази дейност, и макар присъствието му да изнервяше компютърджиите, работата течеше гладко и безпроблемно.

Няколко души работеха на компютрите и бълваха спам с предложения за работа в домашни условия, канадски лекарства, онлайн запознанства, безплатно сваляне на материали. В някои се посочваха такси — с тях се занимаваха телефонистите, които зарибяваха най-наивните или отчаяни хора. А други просто крадяха информация за кредитни карти, която се превръщаше в автоматична печалба или кражба на самоличност.

Тук разноските бяха минимални, а печалбата огромна и редовна.

Той лично бе замислил този вариант на изпитана измама, която бе основният им източник на приходи.

Тя беше повод за огромна гордост.

Той обичаше тази работа и я приемаше като интелектуално упражнение. Бизнесът беше добър; от миналата година се разрастваше. Независимо от броя на предупрежденията, които се пускаха онлайн, и предупрежденията в новините, никой и нищо не беше в състояние да утоли естествения човешки глад за лесни пари.

Единственото оръжие, от което се нуждаеше, за да измъкне портфейлите на глупаците, бяха компютър и телефон.

Той приемаше насилието; прилагаше го, когато се налагаше, нареждаше някой да го извършва, когато бе необходимо. И въпреки това предпочиташе безкръвните престъпления.

Смяташе се за бизнесмен. Скоро щеше да си има и съпруга, да създаде семейство. Щеше да научи и синовете си как да станат бизнесмени, и тогава щеше да остави кръвопролитията на другите. Мъже като Короткий винаги бяха полезни, но той имаше по-възвишени мечти за синовете, които щеше да създаде.

Всяко позвъняване на телефона му доставяше огромно удоволствие; „телефонистите“ четяха сценария, а ако се наложеше, импровизираха.

— Да, можете да печелите от дома си! Увеличете доходите си, самоопределяйте ритъма си на работа. Срещу минимална такса ще ви осигурим всичко, от което се нуждаете.

Те, разбира се, не осигуряваха нищо полезно — но важното бе, че таксата вече е платена: по-малко от четирийсет американски долара. Това бе нищожна цена за урока, който даваха.

Той поговори за кратко с отговорника, записа си приходите за деня, а след това и тръгна.

Обичаше да чува въздишките от облекчение, които се разнасяха зад него, когато си тръгваше.

Беше роден за власт — тя му отиваше също както любимите му костюми „Версаче“.

Излезе от блока и тръгна към автомобила, който го очакваше. Настани се на задната седалка, без да каже и дума на шофьора. Щом джипът се вля в движението, той пусна есемес на любовницата да го чака след два часа. След това пусна есемес и на годеницата си. Щеше да закъснее, но се надяваше срещата му да приключи до полунощ.

Автомобилът спря пред ресторант, който тази вечер беше затворен заради частно парти.

Баща му настояваше да провеждат такива срещи всеки месец, въпреки че според Иля същото можеше да се постигне и през „Скайп“ или с конферентен разговор.

Иля се бе научил да цени личните връзки; освен това щеше да има вкусна храна, хубава водка и мъжка компания.

Влезе и подаде кашмиреното си палто на красива брюнетка с котешки очи. Искаше му се да я изчука, без да й сваля очилата с черни рамки.

Баща му вече седеше с неколцина други на огромна маса в основния салон. Усмивката на Сергей стана още по-широка, когато видя сина си.

— Влизай и сядай. Закъсня.

— Имах малко работа. — Иля се наведе и целуна баща си, а след това и чичо си по бузите. — Нося цифрите за операцията на Петдесет и първа улица. Исках да ви ги представя тази вечер. Ще останете доволни.

— Браво. — Сергей наля водка на Иля и вдигна чашата си. На седемдесет той бе все още як мъж, който обичаше удоволствията на живота и продължаваше да им се радва.

— За семейството — вдигна тост той. — За приятелите и добрия бизнес.

Обсъждаха бизнеса, докато похапваха — както винаги на тези срещи — традиционна руска храна. Иля ядеше борш, докато слушаше докладите на командирите и доверените бойци. От уважение задаваше въпроси единствено когато баща му кимнеше. Когато поднесоха агнешко задушено, Иля докладва за бизнеса, който следеше лично.

Обсъдиха проблемите — ареста на войник, обвинен в трафик на наркотици, курва, която имала нужда от дисциплина, разпита и ликвидирането на заподозрян информатор.

— Миша ще проговори пред полицията за бизнеса на нашите хора — заяви Сергей.

Иля отмести чинията си встрани. Ако продължаваше да се тъпче, нямаше да може да се наслади на любовницата си. Погледна братовчед си и отпи глътка вино.

— Пикто каза, че все още не е открил как попада във ФБР информацията за някои от операциите ни.

— Тогава защо му плащаме? — попита Сергей.

— Точно така, чичо — и аз зададох същия въпрос. Понякога ни е предупреждавал да действаме, за да защитим интересите си, но не може да разбере кой от Бюрото получава сведенията, нито как. Убеден е, че контактът е един от трима, но те пазят много ревниво информацията. Помоли за още време и ресурси.

— Още пари, значи.

— Каза, че били за подкупи.

Миша — вече баща на четири деца, продължаваше да яде с охота. Иля знаеше, че той няма любовница, която да задоволява.

— Не поставям под въпрос верността му, но започвам да си мисля, че и той, и другите двама, които държим, не са достатъчно високо в хранителната верига, за да отговарят за нуждите ни.

— Ще проверим въпросните трима. Иля, двамата с Миша се заемате с тази работа. Който и да е информаторът на ФБР, на когото и да подава сведения, тази работа трябва да се прекрати. Струва ни твърде много пари. И е опасно.

Сергей отмести чинията си.

— Пак стигам до онази стара история. Още не сме забравили Елизабет Фич.

— Няма контакт с майка си — започна Иля. — Нито с полицията. Ако е все още жива, се страхува ужасно. Не представлява заплаха.

— Докато е жива, представлява заплаха. Това е тежка обида.

— Плащаме на онзи Кийгън, и той ни е от полза. Само че така и не успя да я намери. И останалите не успяха да я открият. По дяволите! — Той стовари юмрук на масата. — Как да опазим гордостта си, след като сме победени от една жена?

— Няма да спрем да търсим — увери го Иля.

— Няма, разбира се. Това е въпрос на чест, Яков?

— Да, чичо. — Годините се бяха отразили благосклонно на Короткий, както става при хората, които обичат работата си.

— Говори с Кийгън. Напомни му защо е важна тази работа. Говори и с Пикто. Парите са добра мотивация. Същото важи и за страха. Накарай ги да се страхуват.

— Добре, чичо.

— Добре, разбрахме се. А сега — Сергей плесна с ръце, — е време за десерта.