Нора Робъртс
Свидетелката (27)

28.

Плановете за сватбата. Абигейл си ги представяше като малка, лъскава снежна топка, която се търкаля по склона на планината. Растеше безспир, ставаше все по-грамадна, набираше скорост и маса и се превръщаше в огромна, тътнеща лавина.

В слънчевия следобед в задния двор на Глийсън въпросната лавина тътнеше над нея.

— Следващата пролет ли мислите да бъде? — попита я Мия.

— Пролет ли? Аз…

— Не. — Брукс погали бедрото на Абигейл под масата. — Няма да чакам толкова дълго.

— Говориш като човек, който няма абсолютно никаква представа какво е свързано с една сватба. Ние разполагахме с десет месеца за Сибил и Джейк, и работихме като роби през всичкото време.

— Но пък беше толкова красиво — напомни й Сибил.

— Ние мислехме просто да отидем и да се подпишем в съда — започна Абигейл и жените ахнаха възмутено.

— Да не си посмяла! — насочи пръст към нея Мия.

Сибил сръчка сестра си в ребрата.

— Значи искаш нещо простичко?

— Да, съвсем скромно. — Погледна Брукс.

— Скромно, значи. Обзалагам се, че има огромна разлика между подписването в съда и пищната церемония, която си представя Мия. Мисля за есента, така че да има предостатъчно време за паника, но не достатъчно, че да се наеме някой цирк.

— Но това са по-малко от шест месеца! По-малко от шест месеца за съвършената рокля, за резервация за съвършеното място, да се проучат кетъринг фирми, фотографи…

— Фотографи ли? — прекъсна ги Абигейл.

— Разбира се! Не може да снима чичо ти.

— Нямам чичо. — Както обикновено, тя избягваше фотографите. Иля я беше познал в Ню Йорк за секунди, насред улицата. Ако нейна снимка се появеше онлайн или в някой вестник, беше почти сигурно, че той ще я разпознае и ще се стигне до катастрофа.

— Стигаме до списъка на гостите. Аз мога да помогна. Пазя списъците от моята сватба и сватбата на Сиб. Колко души ще бъдат от твоя страна?

— Нито един.

— Но… — Не беше нужно някой да сръчка Мия в ребрата, нито да види предупредителния поглед на Брукс, за да млъкне. Тя продължи така, сякаш въпросното „нито един“ бе нещо напълно нормално. — Значи става още по-лесно. Трябва да седнем и да планираме всичко, ще си организираме един дамски обяд — ти не си поканен — обърна се тя към Брукс с широка усмивка. — Сватбите се организират от булката.

— Съгласен съм.

— Знам един страхотен сватбен магазин в Литъл Рок — продължи Мия.

— „Бяла сватба“ — вметна Селин. — Истинска прелест. Там открих и моята рокля.

— Трябва един ден всички ние, момичетата, да отидем, да разгледаме, да обядваме заедно и да решим.

— Трябва да си проверя календара. — Мия извади телефона си и започна да го разглежда. — Какво ще кажете за следващата седмица?

— Следващата седмица — едва намери сили да промълви Абигейл.

— Открай време обичаш да командваш. — Съни се облегна и отпи глътка „Маргарита“. — Това е едно от нещата, които обичаме у нея, Абигейл, но преди това трябва да свикнеш. Дай й няколко дни, Мия — нека първо свикне с мисълта, че е сгодена.

— Обичам да командвам. — Мия отметна коса назад, а съпругът й се засмя. — А когато станем сестри, ще стане още по-зле.

— Тя говори сериозно — заяви Сибил.

Абигейл чу тихото бръмчене на телефона в джоба на Брукс. Сведе поглед, когато той го извади и погледна екрана.

— Извинявайте, но се налага да се обадя. — Очите им се срещнаха за миг, той стана и се отдалечи.

Всичко това й се стори нереално. Мия продължаваше да говори за сватбени бутици, цветя, куверти и шведски маси, а през това време Брукс говореше с Ансън за решението, което щеше да предопредели живота й.

Поредната снежна топка — помисли си тя, която не спираше да се търкаля и да расте, да става все по-масивна и тежка, и заплашваше да отнесе и планината със себе си.

Вече нямаше връщане назад, напомни си тя. Беше решила да действа докрай.

— Добре ли си? — попита я Сибил.

— Да, да, добре съм. Просто ми дойде малко множко.

— А това е само началото.

— Така е. — Абигейл погледна към Брукс. — Започна се.

Брукс се върна и отпусна ръка на рамото й.

— Извинявам се, но се налага да се погрижа за нещо.

— Върви да се правиш на ченге — подхвърли Мия. — Ние ще закараме Абигейл, когато си тръгнем.

— Така ли? — В първия момент Абигейл не знаеше как да реагира. — Благодаря, но трябва да се прибера и да свърша малко работа, за която не ми стигна времето днес сутринта.

— Тогава ще ти звънна утре, или ще ти пусна мейл. По-добре имейл, за да ти пратя няколко линка. Дай ми твоя…

— Мия? — Съни изви вежди. — Няма ли да й оставиш няколко дни, за да свикне с мисълта?

— Добре, де, добре. Какво да направя, след като съм родена да планирам и организирам партита? Ти ми пусни имейл, когато си готова. — Грабна една хартиена салфетка и написа имейл адреса си.

Абигейл имаше чувството, че ще й бъдат необходими повече от няколко дни.

— Добре. Много благодаря за приятния следобед.

— Абигейл. — Съни пристъпи към нея, прегърна я и прошепна. — Не се тревожи. Аз ще удържа Мия една-две седмици.

Очевидно, хората на барбекю не си тръгваха просто така. Прегръщаха се, довършваха разговори, градяха планове за бъдещето, играеха си с кучето. Дори децата се провикваха и махаха, след като се качиш в колата.

— Преди да ми кажеш какво говорихте с капитан Ансън, държа да ти кажа, че семейството ти е…

— Шумно и нахално?

— Не. Да, такива са — но нямаше да кажа това. Изпълнени с обич. При това им идва отвътре. Сега вече те разбирам по-добре, след като прекарах целия следобед с тях. Майка ти… Не ме съжалявай. Не ми е приятно.

— Няма.

— Майка ти ме прегърна през раменете. Това беше напълно небрежен жест. Тя дори не се е замислила — сигурно е правила същото и с други хора, безброй пъти. Но когато ме прегърна, имах чувството, че така постъпват майките. Тя те докосва, прегръща те, при това без причина. След това си помислих, че ако имаме деца, искам да бъда от майките, които докосват и прегръщат, без да се замислят, без да имат някаква причина. Надявам се да имам шанс да го изпитам.

— Разбира се, че ще имаш.

— Значи, Ансън е разговарял с ФБР.

— През по-голямата част от деня. Мислел е — поне отначало, че те са се надявали да го заобиколят и да се доберат до теб. Само че той настоял, че няма директна връзка с теб. Много внимавали какво му казват, но той бил сто процента сигурен, че са направили щателна проверка на Косгроув и Кийгън.

— Според него повярвали ли са на историята му?

— Ти изложи всичко стъпка по стъпка, дори предаде думите, които ти е казал Джон. Освен това си била безкрайно ценен източник на информация през последните две години. Защо да лъжеш за Косгроув и Кийгън?

— Няма логика.

— Точно така. Искат да разговарят с теб лично. Искат да се разкриеш. Обещават ти защита.

— Искат да ме разпитат, за да са сигурни дали нямам пръст в смъртта на Джон и Тери. Едва когато се уверят, ще се съгласят да свидетелствам срещу Короткий.

— Да, освен това ще искат и още. Ти имаш вътрешна информация за семейство Волкови, достъп до данни, които могат да им дадат възможност да натикат голяма част от организацията зад решетките, а на останалите да попречат да извършват престъпната си дейност.

— Докато данните продължат да пристигат от анонимен източник, властите могат да ги използват. Стане ли ясно, че са придобити по незаконен начин, вече няма да могат.

— Така е. Но пък може да открият някоя вратичка.

Тя се замисли над всичко това.

— Няма да им кажа как става, дори да ми гарантират имунитет за хакерството. Начинът на действие ми е необходим, за да разбия мрежата на Волкови. Те не могат да направят онова, което правя аз — нито технически, нито по законен път. Ще бъде разкрита отново, освен ако не вляза в мрежата им и не източа средствата им.

— Нима имаш такъв достъп до парите им?

— Мога да си го осигуря, до голяма степен. Питах се къде да ги прехвърля от различните сметки, когато съм готова. Мислех си за крупни анонимни дарения за различни благотворителни каузи. Така е най-добре.

Той отклони очи от пътя, за да я погледне настойчиво.

— Значи ще ги оставиш без нищо?

— Да. Мисля, че ме разбираш. Ако те разполагат с приблизително сто и петдесет милиона, от които теглят, лесно могат да реорганизират всичко. Имат и недвижими имоти, но аз имам идеи как да ги отърва и от тях.

— Да ги отървеш?

— Проблеми с данъците, прехвърляне на нотариални актове — някои имоти властите лесно ще конфискуват, тъй като се използват нелегално. Други обаче са много хитро скрити. Вече няма да е така, когато приключа с тях. Не е достатъчно просто да свидетелствам, Брукс — рече тя, когато той спря пред къщата. — Не е достатъчно да тикна Кийгън, Иля, дори и Сергей, в затвора. С техните ресурси и пари те ще се реорганизират наново и ще изградят всичко, освен това ще знаят, че аз съм им създала всичките тези неприятности. Не искам да научат как е била компрометирана мрежата им. Затова нямам намерение да казвам на властите. Те не могат да санкционират онова, което планирам.

Тя слезе от автомобила и го погледна.

— Никога вече няма да вляза в обезопасена квартира. Няма да им кажа къде съм, дори и когато се съглася да свидетелствам. Нямам доверие на защитата им. Имам доверие на себе си и на теб.

— Добре. — Той отвори на кучето, след това протегна ръка към нея. — Ще намерим някое място в Чикаго, когато моментът настъпи. Двамата с теб, нали? Ние ще бъдем единствените, които знаят къде е. Ще отседнем там. Ти ще избереш мястото за срещата. Може би някой хотел във Вирджиния или Мериленд, и няма да им казваш къде се намира, преди да се настаним.

— Добре, но ти не можеш да дойдеш с мен.

— Напротив, мога. Стига те да не ме видят.

Всичко щеше да приключи незабавно, освен ако той не беше с нея.

— Можеш да сложиш подслушвателно устройство в хотелската стая, за да следя разговора и да имаме доказателство, в случай че ни се наложи.

— За това не бях помисляла, а трябва, защото така ще бъде най-добре.

— Аз мисля за едно, ти — за друго.

Тя се обърна и се притисна към него.

— Когато започне, трябва да стане изключително бързо и в определен ред.

Тя нямаше да го откъсне от семейството му, ако нещо се объркаше. Не можеше да си го позволи.

— Трябва да довърша програмата. Без нея работата ни е частично свършена.

— Поработи над нея, а аз ще направя някои проучвания. Ще избера място за срещата.

— Вирджиния — подхвърли тя. — Окръг Феърфакс. Достатъчно далеч е от окръг Колумбия, и на по-малко от час от малкото летище в Мериленд. Ще наема чартърен самолет.

— Чартърен самолет ли? Сериозно?

— Да не би да си забравил, че имаш богато гадже?

Той се разсмя.

— Как можах да забравя!

— Ако си доведат подкрепления и решат да ме проследят, ще успеем да им се изплъзнем по пътищата, които ще ги отведат или на летище „Дълес“, или на „Рейгън“.

— Става. — Той я целуна. — Върви си поиграй с компютърните червеи.

 

 

Той се постара да не й се пречка през повечето време. След два часа му се прииска да изпие една бира в неделя вечер. Дояде му се и чипс, който се наложи да донесе тайно, защото в къщата й нямаше и хапка нездравословна храна.

Когато той влезе в кухнята, тя седеше с ръце в скута и гледаше екрана. Извади бира от хладилника и отвори шкафа, в който беше скрил чипса с вкус на сметана и лук.

Тя се обърна.

— Изчезвам след секунда.

— Готова съм.

Той я погледна внимателно и остави бирата.

— Завършила си програмата.

— Да. Работи. Изпробвах я на теория няколко пъти. Не мога да я пусна в мрежата, докато не настъпи моментът — затова не съм напълно сигурна. Не, всъщност, сигурна съм. Сигурна съм, че ще проработи.

Той се ухили, приближи се и я целуна.

— Ти си гений!

— Така е.

— Но защо не се радваш?

— Радвам се — просто съм… претръпнала. Поне така ми се струва. Явно не съм вярвала, че ще успея. — Тя притисна пръсти към слепоочието си, тъй като главата я наболяваше. — Няма логика.

— Напротив.

— Мога да срина мрежата им, да заразя всеки файл, който имат, всяка програма. Мога да ги затрия, независимо каква оперативна система или компютър използват. Мога да го направя веднага, след като им източа парите — тогава ще бъдат напълно разорени. Напълно. Но преди това ще дам на властите достатъчно информация, за да прекратят голяма част от дейностите им и да организират преследване на други водещи фигури и редови служители в организацията, докато братва на Волкови не започне да се разпада така, че никога повече да не може да се възстанови.

— Размажи ги!

Тя се опита да се засмее.

— Не вярвах, че ще мога — прошепна. — Иначе щях да съм го направила, преди да се съглася да свидетелствам.

Той не допусна чувствата да се изпишат по лицето му.

— Искаш ли да се оттеглиш?

— Ти ще ме оставиш да се оттегля? — Тя го прегърна. — Много те обичам! Би ми позволил да се откажа, въпреки че е против принципите, но няма да го направя. Не мога. Това е част от цялото — част от тази, която искам да бъда, която очакваш да бъда.

— Очаквам да си тази, която си.

— Сега вече очакванията ми са по-големи. Очаквам повече от Елизабет, а също и от Абигейл. Искам и ти да очакваш повече от мен. Свидетелските ми показания, данните, които събирам, хакерството, супервирусът. Всичко това е едно цяло и когато приключи, Елизабет ще може да се оттегли с чиста съвест.

Тя затвори очи за момент, а после се усмихна.

— Тогава Абигейл ще се омъжи за теб с чиста съвест. Много искам да се омъжа за теб. Може дори да се съглася да отида в някой сватбен бутик.

— Леле!

— Малко ме е страх, но може и да се съглася.

— Сега вече изглеждаш щастлива.

— Наистина съм щастлива. Щом намерим хотел, ще уредя транспорта. Ще накараме капитана ти да уреди срещата. Можем да започнем следващия етап.

— Готов съм с хотела. Намира се в Тайсънс Корнър, Вирджиния. От средна класа, точно до магистралата.

— Искам да разгледам уебсайта на хотела и картата на района.

— Знаех си. Отбелязал съм ги на моя лаптоп.

— Можем да разгледаме стаите, да се разберем за срещата още утре или на следващия ден. Така няма да дадем на властите достатъчно време да ме открият.

— На следващия ден? Трябва да премисля графика, за да съм сигурен, че всичко е изпипано.

— Така е добре. Трябва да уредя нещо за Бърт.

— Мама ще се грижи за него.

— Да, но… — Тя се поколеба и погледна кучето. — Мислех си за кучкарник, където има професионалисти.

— Искаш да го тикнеш в затвора ли?

— Кучкарникът не е затвор. — Сега вече в нея бяха вперени два чифта лешникови очи. — Днес следобед му беше приятно, но ме притеснява, че прекалявам с родителите ти.

— На тях им е приятно, а семейството е за това. Свиквай. Хайде, провери хотела. А аз ще им звънна.

— Добре.

Брукс извади мобилния, когато Абигейл излезе от кухнята.

— Длъжник си ми — обърна се той към Бърт.

 

 

Абигейл беше застанала в тайната стаичка и внимателно избираше какво да вземе за следващата стъпка.

Направи резервация за двете хотелски стаи под две различни имена, за различни периоди, от два различни компютъра. Брукс щеше да се регистрира като Лукас Бомън — името на първия треньор на младежката лига. Щеше да му подготви документи на следващия ден. Нейната лична карта, която щеше да даде на Ансън за федералните веднага след като двамата с Брукс се настанят, щеше да е на името на Катрин Кингстън — самоличност, с която тя вече разполагаше. Замисли се над колекцията си от перуки и запасите от боя за коса.

— Червенокоса ли ще станеш? — попита Брукс, когато тя посегна към късата права перука в червеникавозлатисто.

— Естественият ми цвят е кестеняв. Нямам нито една перука, която да прилича на естествената ми коса.

— Чакай. — Той наклони глава, за да я огледа. — Ти си червенокоса?

— По-точно кестенява, но с червеникави нюанси.

— Държа да подчертая, че съм виждал и други окосмени места, които не са кестеняви с червеникави нюанси.

— Ще станат, защото съм невероятно прецизна, когато променям вида си.

— Интересно. Много интересно. Дали не трябваше да кандидатстваш за работа в ЦРУ?

— Там не ми се стори интересно. Според мен, ще очакват да променя външния си вид за срещата. Това е достатъчно, покрай някои дребни промени, които ще постигна с грим и подплънки. Ще имам по-големи гърди.

— С по-големите гърди няма начин да сбъркаш.

— Според мен естествените ми гърди са точно каквито трябва.

— Я да видим? — Той ги обхвана с ръце. — Да, точно каквито трябва.

— Манията по размера на гърдите е също толкова глупава, колкото и тази по размера на пениса.

— Размерът на пениса ми е напълно достатъчен.

Тя се разсмя и се обърна към огледалото.

— Нали няма да тръгнеш да проверяваш?

— Може би по-късно.

Тя си сложи перуката с бързи и умели движения, от които стана ясно, че има доста практика.

— Хубава промяна.

Предпочиташе я с дълга коса — изглеждаше по-небрежна.

— Да, става. Трябва да си купя още една, която се доближава повече до естествения ми цвят — по-дълга, за да мога да си правя различни прически. Искам да приличам повече на снимките, които те имат на Елизабет, въпреки че са доста поостарели. Мога да си сложа контактни лещи, за да си сменя цвета на очите — може би само нюанса, за да бъде по-дискретно. Ще съм с по-налети бедра и по-едри гърди. По-тъмният тен се постига с бронзант. Да, така ще се получи.

Тя свали перуката и я върна на стойката.

— Служителите на ЦРУ лъжат и мамят. Необходимо е, за да изпълнят задачите си. Аз също съм лъгала предостатъчно през последните дванайсет години. Но вече искам живот, в който лъжите и измамите не са ежедневие. Не мога да залича всички лъжи, но…

Обърна се към него.

— До мен ще има поне един човек, който ще знае истината, който е наясно с всичко, и никога няма да се налага да лъжа пред него. Това е истински дар. Ти си моят дар.

— А до мен ще има човек, който ми вярва достатъчно, че да ми каже истината, да ми се довери във всичко. И това е дар.

— Значи и двамата имаме късмет. — Тя пристъпи към него и стисна ръката му. — Хайде да си лягаме. Трябва да проведа няколко теста, за да се уверя, че пенисът ти е на ниво.

— Добре, че вече е проверен.

Мобилният му звънна в два без петнайсет през нощта. Брукс се обърна в леглото, за да го вземе.

— Началник Глийсън.

— Здрасти, Брукс. Линди се обажда.

— Какъв е проблемът, Линди?

— Голям. Тайбол е при мен.

— Мама му стара!

— Пълна гадост — но не е, каквото си мислиш. Трябва да чуеш какви ги разправя Тай.

Брукс се изправи.

— Къде сте?

— В джипа, на около половин миля от къщата на Лаури. Тъй като патрулката ти не беше в града, реших, че си там.

— Това намирисва на полицейска работа, Линди. Да се срещнем в заведението ти.

— По-добре да не го правим, след като вече знам за каква гадост става въпрос. Най-добре ние да дойдем и да поговорим насаме. Хората от града виждат какво ли не, дори в този час. Най-вече в този час.

— Имаш право. Чакай малко. — Той покри телефона с длан. — Обажда се Линди от закусвалнята.

— Да, знам кой е.

— Бил с Тайбол Кру; искат да разговарят с мен насаме.

— Тук ли?

— Ако не беше важно и не се налагаше да е насаме, Линди нямаше да ми звъни в два часа през нощта.

— Ще се облека.

— Ще сме долу, няма да ти се пречкаме.

— След като се налага някой да дойде тук в този час, за да говори с теб, значи трябва да чуя какво има да казва.

— Добре. — Той отново се обади. — Тай трезвен ли е?

— Да, или по-точно — почти.

— Хайде, идвайте.

Брукс прокара ръка през косата си и остави телефона.

— Извинявай.

— Доскоро нямаше да пусна никого тук, но не съм нервна — наистина. По-скоро съм любопитна. Да направя ли кафе?

— Няма да е лошо.

Приятно й беше, като мислеше за бъдещето с Брукс и за среднощните обаждания, да прави кафе за хора, изпаднали в беда. Това щеше да е част от ежедневието й.

Надяваше се от нея да излезе добра съпруга на ченге.

Същевременно бе доволна, че Бърт, на когото нареди да не мърда от мястото си, легна в един ъгъл в кухнята. Освен това се сети да превключи компютрите на скрийнсейвър.

Не беше сигурна как да се обръща към двамата мъже, които щяха да дойдат посред нощ. Когато донесе кафето в хола, Брукс вече ги въвеждаше.

Линди, с дълга сива плитка и избеляла тениска с „Грейтфул Дед“, пристъпи пръв.

— Госпожо — кимна й той. — Много се извинявам, че ви притесняваме по това време.

— Да, госпожо — обади се и Тай. — Много се извиняваме, че ви се натресохме.

— Сигурно имате основателна причина.

— Дано — измърмори Брукс. — Господи, Тай, яко лъхаш на „Ребъл Йел“!

— Извинявам се. — Ушите му почервеняха и той наведе глава. — Имаше извънредни обстоятелства. Изкарах шейсетдневния период, а сега почвам наново.

— Всички сме се подхлъзвали, Тай — подхвърли Линди. — Първият ти ден започва сега.

— Ходя на срещите. — Тай пристъпваше от крак на крак и поглеждаше към Абигейл като рошава, засрамена мечка. — Линди е наставникът ми. Обадих му се. Знаех, че трябваше да му позвъня, преди да пийна, ама му се обадих после.

— Добре, добре, сядайте и двамата — нареди Брукс. — Казвайте защо сте тук в два часа през нощта.

— Работата е там, Брукс, че трябва да те убия. — Тай закърши едрите си ръце. — Ама няма.

— Какво облекчение! Я сядай.

— Не знаех какво да направя. — Тай седна на канапето и наведе глава. — Когато мъглата от уискито се разсея и започнах да мисля, пак не знаех. Затова се обадих на Линди и той ми помогна да поизтрезнея, поговорихме си. После каза, че трябвало да ти разкажем всичко. Може Линди да ти разкаже част от нещата. Аз дори не знам откъде да започна.

— Пийни си кафе, Тай и започвай.

— Изглежда, съпругата на Линкълн Блейк го е напуснала.

— Кога? — намръщи се Брукс и посегна към своята чаша. — Видях я тази сутрин.

— Да, пред църквата. Чух какво е станало, ама вече всички знаят. Това е преляло чашата, поне аз така си мисля. Чух, че след като са се прибрали, тя събрала разни неща в няколко куфара и се изнесла. Карли, внучката на госпожа Харис, била навън, видяла я как товари куфарите в колата и я попитала на екскурзия ли заминава. Госпожа Блейк отговорила напълно спокойно, че напуска съпруга си и вече нямало да се върне. Качила се в колата и потеглила. Той пък се затворил в кабинета си и останал там до края на деня.

— Едва ли е подскачал от радост — отбеляза Брукс. — Гордостта на Блейк понесе тежък удар днес сутринта.

— Напълно заслужено, нали? Както и да е — Бърди Спицър, която работи при тях — тя не си пада по клюките и не е ясно защо държи на тази работа — този път явно не можа да премълчи. Каза, че имало крясъци, но той честичко крещял, когато си бил вкъщи. Когато госпожата си тръгнала, се затворил. По някое време Бърди почукала на вратата, за да го пита иска ли вечеря, а той й се разкрещял да се разкара от къщата и да не се връща повече.

— Уволнил е Бърди? — Изненаданият Брукс изви вежди. — Та тя работи у тях вече двайсет години.

— Тя каза, че през август щели да станат двайсет и четири. Сигурно затова разказа историята в закусвалнята. Сега не знае дали има работа, или не, и не знае дали да се върне, ако той я повика.

— Останал е сам — рече тихо Абигейл. — Извинявайте. Не трябваше да ви прекъсвам.

— Нищо — това е самата истина. Съвсем сам е в онази огромна къща — синът му е зад решетките, а жена му вече не е до него. Със сигурност е седнал да помисли и е стигнал до заключението, че причината за всичко е Брукс.

— Преценката му е крайно неточна — започна тя. — Говоря за господин Блейк, не за вас.

— Така е, госпожо — ухили се Линди. — Това е възпитаният начин да кажеш, че той е голям лайнар — с извинение.

— Няма нужда да се извинявате. Той наистина е голям лайнар.

Брукс отпи глътка кафе и насочи вниманието си към Тай.

— Колко ти плати, за да ме убиеш. Тай?

— О, господи! — Абигейл подскочи.

— Спокойно, мила, Тай няма да нарани никого. Нали, Тай?

— Не, господине. Дойдох, за да ви кажа. Линди каза, че така било най-добре — затова дойдох.

— Кажи ми какво стана с Блейк.

— Добре. Той ме повика в къщата. Никога не бях влизал вътре — оказа се страшна работа. Като на филм. Реших, че има някаква работа за мен, а имах нужда да подхвана нещо. Покани ме направо в кабинета и седна на огромния кожен стол. Предложи ми напитка. Аз отказах. Той обаче наля и я остави пред мен. Беше от моята марка. Имам си слабости, Брукс.

— Знам.

— Да знаеш, че не бях близвал, откакто ме арестува — господ ми е свидетел, до тази вечер не бях сръбвал и глътчица. Бях нервен, докато седях в онази натруфена къща, а той не спираше да повтаря, че една чашка нямало да ми навреди. Държах се мъжки — не пих.

— Браво, Тай!

— Той обаче не спря да повтаря, че имал една работа за мен, ама не искал да наема хапльовци и — каква беше онази дума, дето ти я казах, Линди?

— Евнуси. Чекиджия! Извинявайте.

— Съгласна съм с мнението ви — рече Абигейл и погледна Тай. — Значи е свързал слабостта ви с мъжествеността и е добавил желанието ви да работите. Много жестоко и манипулативно.

— Направо побеснях, — но като го каза, звучеше съвсем истинско. Каза, че си се опитвал да ме принизиш като мъж, Брукс, че си ме бил унижавал и кастрирал — той каза, че ти си ме кастрирал и така си ме накарал да се чувствам зле. Карал си ме да побеснея. А пък чашата „Ребъл Йел“ беше пред мен. Пийваше ми се само едно — просто за да си докажа, че мога. Само че изпих още едно, а после и трето.

Очите на Тай се напълниха със сълзи, той наведе глава и раменете му се разтресоха.

Абигейл се изправи и излезе от стаята.

— Не спирах да пия, защото чашата беше пред мен и никога не се изпразваше. Аз съм алкохолик и съм наясно, че не мога да спра след една напитка — не мога да откажа следващата.

Абигейл се върна с поднос сладки и го подаде на разплакания Тайбол.

Брукс си помисли, че я обича повече от всякога.

— Постъпил е жестоко с теб — рече тя. — Би трябвало да се засрами от онова, което ти е причинил.

— Не спирах да пия и побеснявах все повече и повече. Той ми натякваше какво бил направил Брукс, че ме бил представил пред хората и пред жена ми като слаб никаквец, че се опитвал да унищожи целия град. Дори бил натопил сина му. Трябвало да се направи нещо по въпроса.

Не спираше да дърдори, а аз не спирах да пия. Каза, че трябвало да се появи смел и дързък човек. Попита дали съм смел, дали имам кураж. Такъв съм, и му го казах. Можех да те сритам, Брукс.

Тай поклати глава и отново се отпусна.

— Ходех на срещите, всеки път бях с групата. Вече ми е ясно, че като пийна, ми идва желание да пребия някого. И Миси страда от това. А покрай неговите приказки и пиенето бяха навит като пружина. Стори ми се напълно разумно, когато каза, че не било достатъчно просто да те сритам. Трябвало да бъде нещо постоянно. Ти си бил унищожил мъжествеността ми. Единственият начин да си я върна бил, като ти видя сметката. Тъй като той щял да ми бъде страшно благодарен, щял да ми даде пет хиляди долара. Това била наградата ми, рече той. Даде ми половината.

— Дал ти е пари? — попита Брукс.

— И аз ги взех. Много ме е срам, но бяха в брой и аз ги взех. Ама не ги задържах. Линди ги прибра. Той каза — господин Блейк, де — да си ида вкъщи и да си взема оръжието. Трябвало да чакам да мръкне и да седна тук, на пътя. Когато ти минеш с колата, просто да те гръмна. Отидох си вкъщи да си взема пушката. Миси я нямаше, при сестра си е. Извадих оръжието, заредих го и се замислих защо, по дяволите, Миси не си беше вкъщи. Замислих се, че заслужава да я поступам. Не мога да го обясня точно, но докато си мислех тези неща, ми се догади. Уплаших се. Обадих се на Линди и той дотича.

— Постъпил си правилно, Тай.

— Не съм. Пих. Взех парите.

— И си звъннал на Линди.

— Вие страдате от заболяване, господин Кру — обади се Абигейл. — Той се е възползвал от здравословното ви състояние, използвал го е срещу вас.

— И Линди каза същото. Благодаря, госпожо. Срам ме е да кажа на Миси. Тя още ти е сърдита, Брукс, но се радва, че не пия. Между нас взе да потръгва, и тя го знае. Пак ще се вкисне, ако ме натикаш в затвора. Линди каза, че няма да го направиш.

— Линди е прав. Парите ще ми трябват, Линди.

— Заключени са в джипа.

— Трябва да дойдеш с мен, Тай, за официално изявление.

— Миси много ще се разсърди.

— Може би заради пиенето, но когато чуе какво е станало, според мен ще бъде горда с постъпката ти.

— Мислиш ли?

— Да. Аз се гордея с теб. Радвам се, че не се опита да ме убиеш.

— И аз. Какво ще направиш, Брукс?

— Ще подредя фактите и събитията, а след това ще арестувам Блейк за подстрекателство към убийство на полицай.