Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Нора Робъртс. Свидетелката

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Анна Балева

ISBN: 978-954-655-338-6

История

  1. — Добавяне

Елизабет

„И нека справедливостта възтържествува, дори когато небесата се продънват.“

Лорд Мансфийлд

23.

Роланд Бабет се регистрира в странноприемница „Озаркс“ в един пролетен следобед, когато горещината навън напомняше повече на августовски ден. Щом влезе в стаята с впечатляваща гледка към хълмовете, той сложи лаптопа на старинното лъскаво бюро и го включи. Харесаха му удобствата — безжичният интернет, плоскоекранният телевизор, подбраните с вкус мебели и душът с мощна водна струя.

Обикновено работеше или в разни гадни мотели, където душовете едва капеха, а собствениците оставяха мизерни калъпчета сапун, или в автомобила си, където удобствата свършваха с буркан, от който редовно изхвърляше урината.

Такъв бе животът на частния детектив.

На него обаче му харесваше. Двете години работа като ченге му доказаха, че не работи никак добре, когато е притиснат от правила и условности. Но пък беше страхотно ченге — така си намери работа в „Стюбън Прайс Инвестигейшънс“. През почти десетте години като техен служител той се доказа като човек, на когото може да се разчита, изобретателен и упорит детектив. А във фирмата ценяха много високо тези качества.

Освен това обичаше да получава премии и се надяваше да вземе поредната, след като завърши настоящата задача.

Извади си багажа — бермуди, бельо, тениски, пуловери, яки ботуши. Беше си избрал гардероб, подходящ за прикритие като фотограф на свободна практика, благодарение на което можеше да обикаля града и околностите, да снима и да разговаря с местните.

Клиентът не му харесваше. Според Роланд, Линкълн Блейк беше първокачествен гадняр, а отрочето на Блейк бе чисто и просто болезнен цирей на задника на обществото.

Работата обаче си беше работа, и Блейк щеше да му осигури добри пари, защото бе нагъл, противен и подмолен. Когато шефът кажеше „заминавай“, Роланд се подчиняваше. Още повече, че имаше дете в частно училище; друго, на което предстоеше да постъпи в същото училище през есента, и — изненада — трето на път.

Обичаше семейството си, а парите, които си докарваше от „Стюбън-Прайс“, плюс премиите, осигуряваха на цялото семейство добър живот, който включваше огромна ипотека за новото жилище с четири спални в Уест Литъл Рок.

Така че, противен или не, клиентът беше цар. След като Блейк искаше да научи всичко — най-вече мръсотийките — за Абигейл Лаури, Роланд щеше да изрови всичко. Същото важеше и за Брукс Глийсън, началника на полицията в Бикфорд, а според клиента — и любовник на Лаури.

Клиентът твърдеше, че въпросните двама и семейство Конрой — собствениците на хотела с прекрасна гледка и супер удобства — са се наговорили да изнудват сина му за пари. Блейк разгорещено и много шумно отрече момчето да е причинило щети в хотелския апартамент, както твърдяха другите; отрече малкият да е нападал Ръсел Конрой и да се е нахвърлял с нож върху шефа на полицията.

Роланд не беше глупак и бе напълно убеден, че момчето е надробило всичко, в което го обвиняваха, а и още кой знае колко неща. Само че той си имаше работа, а задачата му бе да си заработи заплатата, с която да плати сметките.

Провери фотоапарата, касетофона, тетрадката и шперцовете. След това се обади на съпругата си по мобилния, за да й каже, че е пристигнал и е добре.

Каза й, че му се иска и тя да е при него, и бе напълно искрен. В стаята имаше огромно легло с балдахин. А бременността бе превърнала Джен в сексуално динамо.

Докато се подготвяше за първата си обиколка из града, той си обеща да се върне с Джен, след като бебето се роди — когато родителите й щяха да са все още достатъчно замаяни, за да поемат безропотно трите деца за един дълъг уикенд.

Метна калъфа на фотоапарата на рамо, а самия „Никон“ провеси на врата си на каишка със знака на мира. Облечен с бермуди, спортни обувки и тениска с „Ар И Ем“, той си сложи слънчевите очила и се огледа.

Тази сутрин нарочно не се обръсна, защото прецени, че неугледният вид ще допринесе за прикритието му. Обичаше да се прави на някой друг, а когато имаше възможност, докарваше новия образ максимално близо до истинския. Естествено и лесно.

Той се смяташе за приятен и общителен човек. Можеше да разговаря с всеки и да се представи толкова добре, сякаш четеше информацията от компютъра си. Изглеждаше добре — поне така си мислеше, докато слагаше бейзболната шапка с надпис „Грийнпийс“, за да завърши имиджа си.

Напоследък започваше да се притеснява, че оплешивява. Брат му — едва две години по-голям от трийсет и четири годишния Роланд, вече имаше голо петно на темето си.

Замисли се разсеяно дали да не си купи лосион против оплешивяване.

Настоя за стая на последния етаж, въпреки че момчето на рецепцията му предложи друга, заради шума от ремонта. Той обаче не обърна внимание на предупреждението. Така щеше да има възможност да огледа щетите, които синът на клиента не беше нанесъл — ако можеше да се вярва на първокласни гадняри.

Тръгна по коридора, забеляза плътно затворената врата и надписа с извинение за причиненото неудобство поради ремонт. Шумът беше твърде приглушен, за да е от сериозен ремонт.

Възнамеряваше да провери тази работа малко по-късно, когато наоколо нямаше работници и хора от персонала. Заслиза по стълбите, защото започваше да се притеснява от закръгленото си шкембенце — доказателство за наближаващата средна възраст, и излезе в горещия ден.

Красиво малко градче, помисли си той. На Джен щеше да й хареса — и магазините, и занаятите. Щеше да й купи нещо, също и на децата — включително и на неродената, безименна изненада.

Забеляза, че има много туристи. Никой нямаше да обърне внимание на мъж с фотоапарат. Той веднага започна да щрака хотела, и хвана в близък план прозорците на въпросния апартамент, с плътно спуснати завеси.

Имаше усет към снимките. Беше решил, когато настъпи моментът, да се оттегли от работата на частен детектив и да се пробва като фотограф — нещо като хоби, което докарва и по малко пари. Пообиколи наоколо и снима. Интересен прозорец. После направи снимка в близък план на цветя, засадени в бъчва от уиски. Всеки случаен наблюдател би решил, че просто се мотае без цел и посока.

Той обаче знаеше много добре накъде се е запътил. До дома на Лаури можеше да отиде единствено с кола — но пък можеше да отиде пеш до жилището на полицейския началник и къщата, в която живееха родителите му. Така щеше да опознае мястото, хората. Роланд огледа и снима прозорците на апартамента на Брукс Глийсън над една претъпкана закусвалня.

Забеляза, че щорите са вдигнати. Тук нямаше нищо за гледане. Заобиколи отзад и снима саксиите, докато оглеждаше задния вход.

Прилични ключалки, но нищо непреодолимо, ако все пак решеше да влиза вътре. Ако имаше как, предпочиташе да избегне подобен момент.

Стиснал картата на града в ръка — беше я взел безплатно от хотела — той тръгна по тротоара.

Спря, напълно омагьосан от стенописите по една къща. Провери адреса и разбра, че е попаднал на дома на родителите. От събраната досега информация разбра, че майката е художничка, а бащата преподава в местната гимназия.

Предположи, че жената с коса, прибрана под забрадка в цветовете на дъгата, и опръскан с боя гащеризон, която се беше качила на скелето, е майка на обекта.

За скелето беше вързано кутре, свило се на сянка, за да подремне.

Колкото от любопитство, толкова и заради работата, Роланд направи няколко снимки и се приближи. Когато стигна до оградата, кученцето се събуди и излая нервно.

Жената му кимна.

— Търсите ли някого?

— Извинете, че ви прекъсвам, просто се разхождах и… Това е невероятно! Вие ли го нарисувахте?

— Да. На гости ли сте тук?

— Ще прекарам няколко дни в града. Фотограф съм и обикалям Озаркс от две седмици. Ще правя изложба.

— Тук имаше предостатъчно за снимане. Добре, Платон, идвам!

Тя слезе, отвърза кученцето и то се спусна да подуши Роланд.

— Добро куче. — Той се наведе, за да погали животинчето. — Май го събудих.

— Той е страхотно куче-пазач, както виждате. Съни О’Хара — добави тя и му подаде ръката си, изпръскана с боя.

— Роланд Бабет. Може ли да снимам къщата? Прекрасна е.

— Да. Откъде си, Роланд?

— От Литъл Рок.

— Синът ми прекара там няколко години. Беше детектив в полицията. Брукс Глийсън.

— Не съм чувал името му — старая се да не се забърквам в неприятности.

Тя се усмихна.

— Той е шеф на полицията тук.

— Градът ми се струва приятен. Дано няма много работа.

— А, винаги изниква по нещо. Къде си отседнал?

— През втората половина от пътуването често ще спя на палатка. Сега обаче съм в странноприемница „Озаркс“.

— Страхотно местенце — една от перлите в съкровищницата на Бикфорд. Преди няколко дни там имаше проблеми. Градското изчадие и двама от свитата му разпердушинили най-хубавия апартамент.

— Така ли? Аз съм на етажа с апартаментите и ме предупредиха, че щяло да бъде шумно. Правели ремонт.

— И то какъв! Най-добре се премести на друг етаж.

— А, не ме притеснява. Спя на всякакъв шум. — Небрежно вдигна фотоапарата. — Жалко, че е имало неприятности. Хотелът е много красив — и архитектурата, и обзавеждането. Все едно си на гости, но с разни екстри. Те защо са го съсипали?

— Просто на някои хора им доставя удоволствие да чупят.

— Жалко, наистина. Очевидно дори в хубавите малки градчета има гнили ябълки. Ще се постарая да не се сблъсквам с тях, докато съм тук.

— Той е в затвора и ми се струва, че ще поостане там известно време. Повечето жители на града са приятелски настроени. Животът ни зависи от туризма и хората на изкуството като теб. Сериозен фотоапарат имаш.

— Съкровището ми — погали го той. Снимките му трябваха не по-малко от информацията, която тя небрежно му подаваше. — Още снимам на лента, но предпочитам дигиталните.

— Ако искаш да продадеш нещо, отнеси го в галерия „Шоп Стрийт“. Там купуват много местни снимки.

— Благодаря. Две продажби, и ще имам пари за хотдог цели две седмици.

Двамата побъбриха още няколко минути, след това той се отправи към центъра. Ако се съдеше по Съни О’Хара — помисли си Роланд, клиентът нямаше да остане очарован от доклада.

Отправи се към закусвалнята. Закусвалните и сервитьорките бяха безценен източник на информация. Той си избра сепаре, откъдето можеше да вижда кой влиза и излиза, и внимателно остави фотоапарата на масата.

Изкушаваше се да снима сервитьорката — обичаше да разглежда човешките лица, а нейното беше интересно.

— Кафе, ако обичате.

— А какво ще кажете за парче пай към него? Черешовият е върхът.

— Черешов пай ли? — Той се замисли за набъбващото си шкембе. Какво пък толкова? Довечера щеше да направи петдесет допълнителни коремни преси. — Май не мога да откажа.

— Затоплен, с топка ванилов сладолед — нали?

Добре де, щяха да са седемдесет и пет.

— Точно така, госпожо. Едва ли има човек с достатъчно воля да устои на подобно предложение. Ако наистина е толкова вкусен, колкото ми се струва, ще идвам тук всеки ден, докато съм в града.

— Страхотен е. На гости ли сте тук? — попита тя небрежно като Съни.

Той й отговори по същия начин; дори й показа някои от снимките на стенописа, които бе направил.

— Никога не се знае каква ще бъде следващата й рисунка. Хубави снимки.

— Благодаря.

— Отивам да изпълня поръчката ви.

Докато чакаше, отпиваше от кафето и разглеждаше туристическия наръчник като съвестен турист. Тя му донесе дебел резен пай със сладолед, който се топеше по коричката.

— Изглежда хубав, и ухае прекрасно. — Роланд си взе едно парче. — А вкусът е божествен. Благодаря, Ким.

— Да ви е сладко. — Тя погледна към вратата, когато Брукс влезе в заведението. — Здрасти, началник. — Когато посочи сепарето точно пред неговото, Роланд реши, че ще й остави двоен бакшиш.

— Само кафе.

— Да, но има домашен черешов пай. От опит знам, че никой не може да му устои. — Тя намигна на Роланд.

— Точно сега няма дори да му усетя вкуса. Адвокати.

— Сладурче, това означава, че ще искаш две топки ванилов сладолед към него.

— Следващия път. Дойдох за едно прилично кафе и място, където да си поема на спокойствие глътка въздух, да си прегледам бележките.

— Добре. Да не би да са адвокатите на Блейк? — попита тя, докато наливаше кафето.

— Някакви нови. Уволнил е Хари, и между нас казано, Хари е във възторг от това. Блейк е наел някаква фирма от север.

— Адвокати янки? — Ким изкриви уста с отвращение.

— Нищо чудно.

— С костюми на „Армани“ и куфарчета „Луи Вюитон“, според помощник-адвокат Големия Джон Симпсън, който проучва случая. Само се лутали и подскачали напред-назад. Искали да променят тактиката. Съдията никак не ги е харесал. И това е нещо.

— Сигурно искат да го измъкнат оттук. И без това всички тук знаят какво лайно е малкият Блейк.

— Не ги виня. Тук или на Плутон, той ще си остане лайно. Лошото е, че фактите невинаги са достатъчни в съда.

Тя отстъпи крачка назад с ръце на кръста.

— Да не би да мислиш, че той ще се измъкне? Няма начин, след всичко, което направи.

— Няма да мисля по този въпрос, защото, ако се измъкне сега, следващия път ще убие някого. Инстинктът никога не ме е подвеждал.

— За бога, Брукс!

— Извинявай. — Брукс разтърка уморените си очи. — Трябваше да си остана в управлението с това гадно настроение.

— Я сядай, пий си кафето и не позволявай тази история да те скапва. — Тя се наведе и го целуна по косата. — Ти си вършиш съвестно работата, и всички го знаят. Повече от това не можеш да направиш.

— А все имам чувството, че трябва да направя още нещо. Както и да е… Само кафе.

— Повикай ме, ако искаш още нещо. — Тя поклати глава, отдалечи се от масата и на връщане доля кафе на Роланд.

Роланд седеше замислено. Казаното от ченгето очевидно беше истина. Той самият презираше „лайното“. Само че, както каза Ким, човек трябва да си върши работата.

Той беше дошъл, за да открие нещо, което да наклони везните в полза на клиента му.

Едва не се задави с пая, когато видението влезе.

Знаеше, че в малките градчета понякога се раждат хубавици, а южнячките умееха да съхраняват тази красота като парникови рози. Дали се дължеше на времето, на въздуха или на възможността да се обличат в ефирни летни роклички, като това видение — нямаше представа. Може би си казваше думата забавеният ритъм на живот, или пък някоя грижливо пазена тайна, предавана от майка на дъщеря.

Каквато и да беше причината, тя даваше желаните резултати.

Той обичаше съпругата си и през дванайсетте години, откакто бяха заедно, не й беше изневерил нито веднъж. Но пък на всеки мъж му беше позволено да фантазира от време на време, особено когато пред него се появеше най-сексапилната жена на света.

Тя се отправи с полюшване на бедрата към сепарето на Глийсън и се разля като масло върху гореща препечена филийка.

— Моментът не е подходящ, Силби.

В света на Роланд всеки момент беше съвършен за Силби.

— Имам един въпрос. Няма да се опитвам да те върна — нищо подобно. Научих си урока през март.

— Чудесно, само че сега не му е времето.

— Струваш ми се напрегнат и уморен. Жалко. Едно време бяхме приятели.

Тъй като той не отговори, тя извърна поглед и въздъхна; великолепните й гърди се надигнаха и отпуснаха.

— Май не сме били приятели, и вината е моя. Много мислих, откакто се унижих заради теб.

— Да не подхващаме тази тема.

— Лесно ти е да го кажеш, но не ти беше гол.

Роланд усети как получава ерекция и безмълвно се извини на съпругата си.

— Беше грешка — отчасти и аз съм виновен, че не поговорих с теб. Ти се извиняваш, аз се извинявам. Най-добре да забравим за случая.

— Не мога да забравя, преди да разбера.

— Какво?

— Защо избра нея, а не мен? Нищо повече. Трябва да разбера защо предпочиташ Абигейл Лаури, а не искаш да бъдеш с мен.

И на Роланд му беше любопитно, и то не само заради клиента. Беше виждал въпросната Лаури на снимка — тя също беше привлекателна. Симпатична, може би дори красива, макар и малко невзрачна. Но в сравнение със зашеметяващата Силби?! Дума да не става!

— Не знам как да ти го кажа.

— Кажи ми истината. Да не би да е по-добра в леглото от мен?

— Боже!

— Грешен въпрос. — Тя нетърпеливо отметна великолепната си грива. — Нямах намерение да питам, въпреки че ми е интересно. Моля те, кажи ми — искам да разбера.

— Тя ме прави щастлив. Когато съм с нея, знам, че съм на мястото си — там, където искам да бъда. С нея ми се струва, че всичко е наред. Не знам защо човек се влюбва в някого, Силби. Просто се случва.

— Но ти не си влюбен в нея.

— Напротив, влюбен съм.

Тя сведе поглед над масата.

— Може ли да си пийна от кафето ти?

— Разбира се.

Тя го взе, отпи една глътка и го остави.

— Винаги го пиеш прекалено сладко.

— Лош навик.

— А мен обичал ли си ме някога?

— Желаех те. Имаше моменти, когато копнеех за теб. Първия път и двамата бяхме прекалено млади. Аз не можах да те направя щастлива. Ти не можа да ме направиш щастлив. Нищо друго не беше от значение.

— Сексът беше.

Той се засмя.

— За това си права. Само че сексът — дори чудесният секс — не е всичко.

— Мислех, че съм го разбрала след първия си развод, но очевидно греша. А пък вторият… Никога не съм смятала, че ще преживея два развода.

Обърна се и погледна през големия прозорец.

— Но стана точно така.

— По-добре мисли за тях като за два брака. Според мен хората, които се женят повече от веднъж, са истински оптимисти.

— Оптимисти! — Тя се разсмя и побутна кафето му. — По-добре, отколкото загубеняци.

— Не си загубенячка, Силби.

— Започнах да излизам с Гроувър.

— Ами… — Брукс отпи от кафето. — Добре.

— Да. Той не е от мъжете, по които обикновено си падам. Не е красив, и е малко пълничък. Но пък е сладък. И ти беше сладък, но не те оцених навреме. Сега обаче държа на него. Не спим заедно, но ми е хубаво с него. Чувствам се по-добре. С него сме приятели, а с теб не бяхме.

— Това е добре.

— Щастлива съм с него, а не очаквах. Тъкмо ще открия дали мога да си остана щастлива.

— Надявам се да можеш.

— И аз. — Тя се измъкна от сепарето. — Все още не съм готова да ти пожелая щастие с Абигейл Лаури, но скоро и това ще стане.

— Надявам се.

Тя излезе. Роланд се замисли. Тъй като си беше изял пая, реши да отиде другаде. Глийсън също тръгваше тъкмо оставяше пари на масата за кафето си.

Дали нямаше да подкара към къщата на въпросната Лаури? Така Роланд щеше да успее да я огледа.

 

 

Абигейл реши да си почине и огледа фактурите, получени онлайн. Почти не се притесняваше. Знаеше, че Брукс ще иска да поговорят за случилото се, когато дойде пак. Чудеше се какво ли предстои.

Седна да работи, после се зае с прането, оплеви градината, пак работи. Не можеше да си намери място, да се съсредоточи над една задача и да я довърши докрай.

Това бе твърде нетипично за нея.

Много й се искаше той да дойде.

Много й се искаше да остане сама.

Много й се искаше да знае какво точно иска. Мразеше липсата на решителност, разяждащото безпокойство. То не водеше до нищо добро.

Когато алармата се включи, тя скочи от стола, убедена, че след като бе разказала на Брукс историята си, е довела семейство Волкови в дома си.

В това нямаше никаква логика. Беше пълна смехория, призна тя — и въпреки това пулсът й се ускори, докато наблюдаваше на екрана непознатия с бейзболна шапка.

Хубав фотоапарат — отбеляза тя. Ботите му бяха поизносени. Носеше раница. Планинар или турист, който беше влязъл неволно в имота й, въпреки знаците. Сигурно така е станало.

Но когато извади бинокъл и го насочи към къщата й, безпокойството й нарасна.

Кой беше този тип? Какви ги вършеше?

Приближаваше все повече и повече.

Спря отново и загледа през бинокъла; на Абигейл й се стори, че я наблюдава, през една от нейните камери. След това продължи да обикаля.

Свали си шапката, почеса се по главата, извади шише с вода и отпи голяма глътка. Бръкна в джоба, извади компас, направи крачка и се препъна. Опита се да се справи с компаса и го изпусна. Каза нещо, докато се навеждаше, за да го вдигне от земята.

Разтърси го, вдигна го нагоре, после седна на земята и отпусна глава на коленете си.

Остана така няколко минути, след това отново скочи на крака. И тръгна към къщата.

Абигейл провери оръжието си, изведе кучето навън и заобиколи.

Чу го да приближава. Не се криеше — помисли си тя; говореше си нещо, дишаше тежко. Тя го наблюдаваше от едната страна на оранжерията и чу ясно: „Слава богу!“, докато той приближаваше към задната й врата.

Почука, избърса потта от лицето си и зачака. Почука отново, по-силно.

— Ехо! Има ли някого? Дано да има!

Тръгна по верандата, притисна лице към стъклото.

Тя се показа. Кучето застана до нея.

— Какво искате?

Той подскочи като подплашен заек и се обърна.

— Господи, как ме стреснахте само…

Ококори се, когато видя оръжието, и веднага вдигна ръце.

— Боже, не стреляйте! Изгубих се. Опитвам се да си намеря колата.

— Какво търсехте в гората? Имотът е мой. Пише много ясно.

— Извинете. Много се извинявам. Снимах. Фотограф съм. Щях да направя няколко снимки, да поразгледам наоколо, но се поувлякох и навлязох по-навътре, отколкото възнамерявах. Много се извинявам. Не трябваше да пренебрегвам знаците „Частен имот“. Повикайте полиция, ако искате. Само не стреляйте. Казвам се… Роланд Бабет. Отседнал съм в странноприемница „Озаркс“. Проверете.

— Свалете си раницата, ако обичате, оставете я на земята и отстъпете назад.

— Да, добре, разбира се.

Не носеше пистолет. Нали го наблюдаваше, докато приближаваше, и не забеляза такъв. Но бе възможно оръжието му да е скрито в раницата.

— Задръжте раницата, ако искате — предложи той, когато я остави. — Портфейлът ми е вътре. Задръжте парите.

— Не ви искам парите.

— Слушайте, изгубих се. Изпуснах си компаса и той се счупи. Видях къщата ви с бинокъла, докато оглеждах. Дойдох за помощ. Повикайте полиция.

— Къде е колата ви?

— Не знам — нали ви казвам, че се изгубих. Не се опитвам да хитрувам — добави бързо той. — Тръгнах от Бикфорд, на юг, пътувах около километър и половина, а после спрях. Светлината беше чудесна, нямаше много сенки. Исках да направя хубави снимки — уточни той, и хвърли поредния страхлив поглед към пистолета.

— Трябва да се съобразявате с частната собственост.

— Права сте. Много се извинявам.

Тя посочи.

— Ако тръгнете натам, ще излезете на пътя. Завийте наляво. Ще намерите колата си на около половин километър.

— Добре. Благодаря. Аз просто…

— Вземете си раницата — нареди му тя.

— Добре. — Взе я и премести поглед от лицето й към пистолета, към кучето и после пак към нея. — Благодаря.

Остана загледана след него, докато се отдалечаваше с бърза крачка и най-сетне изчезна от погледа й. Върна се в къщата и продължи да го следи на екрана, докато подтичваше към главния път и поглеждаше през рамо на всеки няколко минути.

Изглежда, го беше изплашила. Той също я изплаши. Значи бяха наравно.

 

 

Роланд много добре знаеше къде е паркирал.

Не очакваше пистолет. Не очакваше и камери. Бяха му казали, че е взела охранителни мерки, включително камери в къщата. Но никой не беше споменал, че е сложила и в гората.

Ако не беше забелязал една от тях, щеше да провали всичко.

Тя обаче се върза на номера с изплашения планинар.

А и защо не? Той наистина беше изплашен. Тя държеше „Глок“ като човек, който много добре знае как се борави с оръжие. Като човек, който не би се поколебал да го използва.

Браво — достойно за възхищение. Сега, след като беше вече далеч, можеше да го каже напълно спокойно.

Ами кучето? Знаеше, че има куче, но това беше истински звяр!

А ключалките? По-хубави едва ли можеха да се намерят на пазара, мислеше си той. Много разбираше от всякакви брави и ключалки, но досега не му се беше налагало да ги преодолява. А тук бяха вложени пари за най-ново и най-модерно оборудване.

Защо ли й беше чак такава охрана?

Работата ставаше интересна. Малко хора залагаха на такива охранителни мерки, имаха такива големи кучета, оръжия и бяха чак толкова подозрителни.

Очевидно тя криеше нещо. А любимото му занимание беше, да научава какво се опитват да скрият хората.