Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Нора Робъртс. Свидетелката

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Анна Балева

ISBN: 978-954-655-338-6

История

  1. — Добавяне

3.

Седнаха в едно от сепаретата. Всичко се случваше толкова лесно и естествено, сякаш бяха подвластни на някаква магия. Истинско вълшебство, създадено от приятната розова напитка, която се появи пред нея.

Тя беше Пепеляшка на бала, а до полунощ оставаше цяла вечност.

Седнаха един до друг, а той не откъсваше очи от лицето й; тялото му бе приведено към нея, сякаш тълпата и музиката ги нямаше. Докато говореше, я докосваше и всеки нежен допир на пръстите му по ръката, по лакътя или рамото предизвикваше възхитителни тръпки.

— Какво учиш в „Харвард“?

— В медицинската школа съм. — Скоро нямаше да е истина — обеща си тя, но засега поне беше истина.

— Лекарка. Ще ти трябват много години, докато завършиш, нали? Каква специалност ще избереш?

— Мама настоява да стана неврохирург като нея.

— Мозъчен хирург, значи! Един от невероятните лекари, които режат мозъка. — Той прокара пръст по слепоочието й. — Сигурно си много умна.

— Наистина е така.

Той се разсмя, сякаш тя бе казала нещо очарователно.

— Хубаво е човек да познава себе си. Казваш, че така иска майка ти. А ти какво искаш?

Тя отпи от напитката и си каза, че той също е много умен, или поне проницателен.

— Не точно това.

— Кажи какъв лекар искаш да станеш.

— Изобщо не искам да ставам лекар.

— Тогава какво?

— Иска ми се да работя с кибер престъпленията във ФБР.

— ФБР ли? — ококори се той.

— Да, искам да разследвам високотехнологични престъпления, компютърни измами, тероризъм, сексуални престъпления. Това е много важна сфера, която се променя всеки ден с напредъка на технологиите. Колкото повече хората използват компютрите и зависят от тях, от електрониката, толкова повече криминалните елементи ще се възползват от тази зависимост. Говоря за крадци, фалшификатори, педофили, дори терористи.

— Това ли е голямата ти страст?

— Май да.

— Значи трябва да се заемеш. Човек задължително трябва да следва голямата си страст. — Когато ръката му докосна коляното й, към корема й плъзна бавна, течна топлина.

— Досега не съм го правила. — Нима това беше страст, питаше се тя? — Но ми се иска да започна.

— Трябва да уважаваш майка си, но тя също трябва да проявява уважение към теб. Ти вече си жена, а майката иска детето й да бъде щастливо.

— Тя не иска да пропилея интелекта си!

— Но интелектът си е твой.

— И аз така си казвам. Ти учиш ли някъде?

— Приключих с ученето. Сега съм се посветил на семейния бизнес. Доволен съм. — Той даде знак на сервитьорката за нови питиета, още преди Елизабет да разбере, че чашата й е почти празна.

— Защото това е голямата ти страст ли?

— Точно така. Следвам интересите и страстта си. Ето така.

Щеше да я целуне. Тя не се беше целувала досега, но много пъти си беше представяла как става. Откри, че въображението не е силната й страна.

Знаеше, че целувката предава биологична информация с помощта на феромоните, че стимулира нервните окончания в устните и езика. Предизвикваше химична реакция — при това приятна, която обясняваше защо, с малки изключения, целувката бе част от човешката култура.

Но тя разбра, че да те целуне някой наистина е много различно от представите й.

Устните му бяха меки и гладки. Докоснаха нежно нейните, натискът им постепенно се увеличаваше, а ръката му се плъзна от бедрото й нагоре. Сърцето й затрепка под пръстите му, езикът му се вмъкна между устните й.

Тя си пое рязко дъх, а след това издаде неволен звук, сякаш пронизана от болка, и светът около нея се завъртя.

— Сладка — прошепна той и тя усети как трепетът на думата докосна устните й, последван от топлината на дъха му и по гърба й плъзна тръпка.

— Много сладка. — Зъбите му захапаха лекичко долната й устна, след това той се отдръпна и я погледна. — Харесвам те.

— И аз те харесвам. Приятно ми е да те целувам.

— Значи трябва да го повторим, докато танцуваме. — Той я изправи и отново докосна устните й със своите. — Ти не си… как беше онази дума… преситена. Точно така. Не си като жените, които идват, за да пият, да танцуват и да флиртуват с мъже.

— Нямам голям опит в това.

Тъмните очи заблестяха под пулсиращите светлини.

— Значи другите мъже нямат моя късмет.

Елизабет погледна към Джули, докато Иля я водеше към дансинга и забеляза, че и приятелката й се целува с партньора си. Не беше бавно и нежно, но на Джули, изглежда, й харесваше — всъщност, явно й доставяше огромно удоволствие.

Иля я привлече към себе си и я поведе в бавен танц, за разлика от останалите, които се мятаха, подскачаха и въртяха. А той просто танцуваше бавно с нея и притискаше устни към нейните.

Тя престана да мисли за химически реакции и нервни окончания. Вместо това се постара да участва. Инстинктът я накара да обгърне врата му с ръце. Когато усети промяната у него — твърдостта, притисната в нея — тя разбра, че това бе напълно нормална, дори неволна физическа реакция.

Въпреки това остана изненадана. Тя бе причинила тази реакция. Той я желаеше, а никой друг досега не я бе погледнал.

— Виж какво ми причиняваш — промълви той до ухото й. — Вкусът ти, ароматът ти…

— Това са феромони.

Той я погледна намръщено.

— Какво?

— Нищо.

Елизабет притисна лице на рамото му.

Знаеше, че алкохолът влияе на преценката й, но това никак не я интересуваше. Вдигна отново лице. Този път тя започна целувката.

— Трябва да седнем — рече той след малко. — Коленете ми омекнаха.

Стисна я за ръката и я поведе към масата. Джули, поруменяла, с блеснали очи, скочи от мястото си. Олюля се, засмя се и грабна чантичката си.

— Връщаме се веднага. Идваш ли, Лиз?

— Къде?

— Как къде? В тоалетната.

— О, извинете.

Джули я хвана под ръка колкото да запази равновесие, толкова и за солидарност.

— Мили боже, направо да не повярваш! Ние забихме най-готините типове в клуба. Господи, колко са сексапилни! А твоят дори има акцент. Как само ми се иска и моят да имаше акцент — но пък се целува много по-хубаво от Даръл. Той почти притежава клуба и има къща на езерото. Сега ще изчезнем от тук, и отиваме там.

— В неговата къща ли? Редно ли е?

— Задължително е. — Джули отвори вратата на тоалетната и погледна дългата редица кабинки. — Същата работа както навсякъде — но аз трябва да пишкам! Страхотно е! Как е твоят? Добре ли се целува? Как се казва?

— Иля. Да, много е добър. Харесвам го, но не съм сигурна, че трябва да ходим с тях в дома на Алекс.

— Отпусни се, Лиз. Не можеш да ме зарежеш точно сега, а пък аз не мога да отида там сама — не и на първата ни среща. Не е нужно да го правиш с Иля, ако си още девствена.

— Сексът е естествен и задължителен акт, не само за възпроизвеждане, но също така — поне за хората — за удоволствие и за освобождаване от стреса.

— Схванах. — Джули я сръчка в ребрата. — Значи не ме мислиш за курва, задето ще го направя с Алекс.

— Това е неблагоприятен страничен ефект на патриархалното общество, според който жените се представят като леки или евтини, ако си позволят секс за удоволствие — а мъжете се доказват по този начин. Девствеността не трябва да бъде награда, която се печели или пази. Хименът не притежава специални свойства или качества, не гарантира каквито и да било сили. Жените трябва да търсят удовлетворение в секса, независимо дали целта е възпроизводство, или моногамна връзка, и да имат същата свобода, на която се радва мъжът.

Слаба и висока червенокоса мадама си оправи косата, след това се усмихна ослепително на Елизабет и тръгна към вратата.

— Това вече е приказка, сестро. Само така.

Когато жената излезе, Елизабет се наведе към Джули.

— Каква приказка? — прошепна тя.

— Просто така се казва. Ще ти призная, Лиз — мислех си, че си от момичетата, които кръстосват крака и не дават да ги пипнат под полата.

— Това, че съм неопитна, не означава, че съм превзета лигла.

— Добре де. Мислех си, че ще трябва да те зарежа, след като влезем — но ти се оказа страшно забавна, въпреки че през повечето време нареждаш като учителка. Извинявай, че си помислих лоши неща за теб.

— Няма нищо. Всичко е наред. Освен това знам, че не съм като приятелките ти.

— Стига де. — Джули я прегърна през раменете и я притисна до себе си. — Сега вече си ми приятелка, нали?

— Надявам се.

— Слава богу. — Последва възклицание, Джули се олюля и се втурна напред, щом вратата на една от кабинките се отвори. — Значи отиваме у Алекс, нали?

Елизабет огледа претъпканата дамска тоалетна. Всички си оправяха грима и косите, смееха се, разговаряха. По всяка вероятност тя беше единствената девствена сред тях.

Девствеността не е награда — напомни си тя. Следователно не беше и товар. Тя трябваше да реши дали да я запази, или да я изгуби. Изборът беше неин. Животът също си беше неин.

— Лиз?

— Да. — Лиз си пое дълбоко дъх и пристъпи напред, когато вратата на следващата кабинка се отвори. — Да — повтори тя. Затвори вратата, стисна очи. — Добре, отиваме. Заедно.

 

 

Седналият на масата Иля вдигна бирата си.

— Ако тези момичета са на двайсет и една, аз съм на шейсет.

Алекс се разсмя и сви рамене.

— Там някъде са. Моята е адски разгонена, да знаеш.

— Пияна е, Алекси.

— И какво от това? Да не би аз да съм й наливал алкохола в гърлото? Приискала ми се е свежа плът, и тази вечер задължително ще опъна някоя. Не ми разправяй, че няма да заковеш готината брюнетка, братле.

— Тя е сладурана. — По устните на Иля затрепка усмивка. — Още не е узряла. А и не е толкова пияна като твоята хубавица. Ако има желание, ще я заведа в леглото. Харесва ми начинът й на мислене.

Алекс изви устни.

— Я стига глупости.

— Не са никакви глупости. Така само става по-хубаво. — Той се огледа. Всички тук бяха еднакви, помисли си той за жените, които минаваха покрай тях, прекалено предсказуеми. — Свежа, това е най-точната дума.

— Блондинката ще я убеди да отидем у нас. Всички. Каза, че нямало да дойде без приятелката си. За вас остава свободната стая.

— Предпочитам у нас.

— Виж — или и двете, или нито едната. Да не би да мислиш, че я обработвам от два часа, за да си изнесе задничето, само защото ти не можеш да забиеш приятелката й?

Иля се приведе над бирата.

— Мога да я забия, братовчеде.

— И къде според теб е по-подходящо, за да опънеш едно момиче, братовчеде? Скапаният апартамент, в който продължаваш да се завираш, или моята къща на езерото?

Иля сви едното си рамо.

— Предпочитам по-семпли места — но добре. Отиваме у вас. И никакви наркотици, Алекси.

— Стига, за бога.

— Никакви наркотици! — Иля се наведе напред, опрян на масата. — Искам всичко да е законно. Не ги познаваме, но моята няма да одобри — поне така мисля. Разправяше ми, че искала да работи за ФБР.

— Ти майтапиш ли се?

— Не. Затова никакви наркотици, Алекси — иначе няма да дойда, а ти няма да има кого да опънеш.

— Добре де. Ето ги и тях.

— Стани. — Иля ритна Алекс под масата. — Преструвай се, че си джентълмен.

Той стана и подаде ръка на Лиз.

— Готови сме да тръгваме — обяви Джули и увисна на врата на Алекс. — Нямам търпение да видя къщата ти.

— Значи тръгваме веднага. Частните партита са направо върхът.

— Нали нямаш нищо против? — прошепна Иля, когато тръгнаха.

— На Джули й се ходи, а дойдохме заедно, така че…

— Не те питам какво иска Джули. Питах какво искаш ти.

Тя го погледна, въздъхна и усети вече познатата тръпка. За него имаше значение какво иска тя.

— Искам да дойда с теб.

— Добре. — Той стисна ръката й и я притисна към сърцето си, докато се промъкваха през тълпата. — Искам да съм с теб. Тъкмо ще ми разкажеш повече за Лиз. Искам да науча всичко за теб.

— Джули казва, че мъжете обичат да говорят единствено за себе си.

Той се разсмя и я прегърна през кръста.

— Тогава как успяват да опознаят очарователните жени? — Бяха на вратата, когато приближи мъж с костюм и потупа Иля по рамото.

— Един момент — обърна се той към Лиз.

Не чуваше добре, а и разговорът се водеше на руски. Когато стрелна с поглед Иля, веднага разбра, че не е много доволен от онова, което чува.

Беше почти сигурна, че го чу да възкликва „По дяволите!“ на руски. Даде знак на непознатия да почака и изведе Лиз навън, където чакаха Алекс и Джули.

— Трябва да се погрижа за нещо. Много се извинявам.

— Няма нищо, разбирам.

— Стига глупости, Иля — нека някой друг да се погрижи.

— Става въпрос за работа — сопна се Иля. — Няма да отнеме много време, максимум час. Върви с Алекс и приятелката си. Ще дойда веднага щом приключа.

— Да, но…

— Хайде, Лиз, всичко ще бъде наред. Ще чакаш Иля у Алекс. Той има каква ли не музика… и плазмен телевизор.

— Чакай ме. — Иля се наведе и целуна Елизабет дълго и опияняващо. — Скоро ще дойда. Да караш внимателно, Алекси. Возиш ценен товар.

— Ето че се уредих с две красавици. — Тъй като нямаше желание да губи и минута повече, Алекс хвана и двете момичета за ръцете. — Иля приема всичко прекалено сериозно. Аз обичам да купонясвам. Прекалено млади сме, за да бъдем сериозни.

Тъмен джип спря до тротоара. Алекс улови във въздуха подхвърлените ключове. Отвори вратата. Водена от доброто си възпитание, Лиз се качи отзад. Погледна назад към вратата на клуба, когато Алекс потегли, а Джули запя заедно с уредбата.

 

 

Мястото й не беше тук. Без Иля вълнението и очакването се стопиха и всичко й се стори сиво и скучно. Заради изпития алкохол подрусването на задната седалка предизвика у нея вълна от гадене. Същевременно усети страхотна умора и подпря глава на страничния прозорец.

Нямаха нужда от нея, помисли си Елизабет. Джули и Алекс пееха и се смееха. Той караше безобразно бързо, сечеше завоите и тя усещаше как стомахът й се надига. Не можеше да си позволи да повърне. Дори когато усети как топлината се надига в стомаха й, се насили да диша бавно и равномерно. Нямаше да се унижи, като повърне на задната седалка на джипа на Алекс.

Свали прозореца с няколко сантиметра и остави въздуха да гали лицето й. Искаше й се да поспи. Беше пила прекалено много, и това бе поредната химическа реакция.

Тази обаче съвсем не беше приятна като целувката.

Съсредоточи се върху дишането си и хладния въздух, който нахлуваше отвън, оглеждаше къщите, улиците и автомобилите. Беше готова да прояви интерес към абсолютно всичко, стига да успееше да спре световъртежа и да успокои разбунтувания си стомах.

Докато минаваха по Лейк Шор Драйв, тя си помисли, че са съвсем близо до дома й в Линкълн Парк. Само да можеше да си отиде вкъщи и да си полегне на тихо, да се наспи, за да отмине прилошаването. Когато Алекс спря пред красива, стара, двуетажна, традиционна къща, тя си каза, че поне ще слезе от автомобила и ще стъпи на земя, която не се движеше.

— Гледката от тук е страхотна — обясни Алекс, докато двамата с Джули слизаха. — Мислех да си купя апартамент, но обичам да съм самостоятелен и независим. Тук има предостатъчно място за партита и никой не ми пили на главата, че музиката била прекалено силна.

Джули залитна и се изсмя, когато Алекс я хвана за дупето.

Елизабет заситни след тях, нещастна, защото се чувстваше напълно излишна.

— Сам ли живееш тук? — намери сили да попита тя.

— Имам предостатъчно място за компания. — Той отключи вратата и ги пусна да минат. — Първо дамите.

Докато Елизабет влизаше, той я плесна отзад.

Прииска й се да му каже, че има красив дом — но истината бе, че всичко вътре беше прекалено лъскаво, ново и модерно. Всички форми бяха ъгловати, всички повърхности блестяха, кожата беше неестествено лъскава. Имаше яркочервен бар, масивно черно кожено канапе и огромен плазмен телевизор, който сякаш смаляваше хола, въпреки че френските врати и прозорци към терасата трябваше да са в центъра на вниманието.

— Господи, много ми харесва! — Джули веднага се тръшна на канапето и се изтегна. — Обичам декадентството.

— И аз така, сладурче. — Той посегна към дистанционното, натисна едно копче и стаята се удави в силна музика. — Ще ти приготвя едно питие.

— Можеш ли да ми направиш „Космополитън“ — попита Джули. — Обожавам „Космополитън“.

— Ще го уредим.

— За мен може ли вода? — помоли Елизабет.

— Стига, Лиз, не разваляй купона.

— Малко ми е лошо. — Господи, трябваше й чист въздух. — Може ли да изляза навън? — Тя пристъпи към вратата на терасата.

— Разбира се. Mi casa es su casa[1].

— Танцува ми се!

Джули започна да се гърчи и извива, а Елизабет отвори вратата и изскочи навън. Предполагаше, че гледката е прекрасна — но докато се олюляваше към парапета, за да се облегне, всичко се размаза пред погледа й.

Какви ги вършеха? Къде им беше умът? Това беше грешка. Допуснаха тъпа, безразсъдна грешка. Трябваше да убеди Джули да си вървят.

Въпреки силната музика чу заваления пиянски смях на Джули.

Може би ако поседнеше за няколко минути и изчакаше, мислите й щяха да се прояснят, а стомахът й да се успокои. Можеше да каже, че майка й се е обадила. Какво значение имаше още една лъжа на фона на цяла нощ, изтъкана от лъжи? Щеше да измисли някакво извинение — убедително, логично, за да може да си тръгне. Само главата й да престанеше да се върти.

— Ето те и теб.

Обърна се, когато Алекс излезе на терасата.

— Нося ти от всичко. — На мъждивата светлина тя забеляза, че в едната ръка носи чаша вода с лед, а в другата чаша за мартини, пълна с розова напитка. Щом видя коктейла, усети как й прилошава.

— Благодаря. Само вода.

— Трябва да поддържаме веселието, сладурче. — Той остави коктейла. — Недей да стоиш тук сама. — Той се приближи и тя притисна гръб в парапета. — Можем да се позабавляваме и тримата. Ще се погрижа и за двете ви.

— Аз не…

— Кой знае дали Иля изобщо ще дойде. Работа, работа и пак работа. Само това му е в главата. Ти обаче привлече вниманието му. И моето също. Ела вътре — ще си прекараме чудесно.

— Ще чакам Иля. Трябва да отида до тоалетната.

— Ти губиш, сладурче. — Въпреки че той сви рамене, й се стори, че забелязва в очите му злоба. — Наляво. Отстрани, до кухнята.

— Благодаря.

— Ако решиш друго… — провикна се той, когато тя затича към вратата.

— Джули! — Тя стисна ръката на приятелката си, която се опитваше тромаво да се завърти.

— Прекарвам си страхотно. Това е най-хубавата вечер в живота ми.

— Джули, прекали с пиенето.

Джули изсумтя и махна презрително с ръка.

— И какво от това?

— Трябва да си вървим.

— Трябва да останем и да купонясваме.

— Алекс иска и двете да си легнем с него.

— Гадост. — Джули прихна и се завъртя отново. — Той просто се майтапи, Лиз. Не ми се прави на задръстена умница. Твоят пич ще дойде след няколко минути. Пийни още чашка — споко.

— Не искам да пия повече. Лошо ми е. Искам да се прибера.

— Никакво прибиране. Тук на никого не му пука. Хайде, Лизи! Танцувай с мен!

— Не мога. — Лиз притисна ръка към стомаха си и усети как се изпотява. — Трябва да… — Не успя да потисне гаденето и видя Алекс да се хили, облегнат на вратата на терасата.

Тя изхлипа, втурна се през кухнята и едва не падна на плочките, пред вратата на банята.

Рискува да отдели половин секунда, за да заключи вратата, след това се отпусна на колене пред тоалетната. Повърна гнусна, лигава розова течност и едва успя да си поеме дъх, преди да повърне отново. От очите й рукнаха сълзи, докато се изправяше. Използва мивката за опора. Беше й причерняло пред очите. Пусна студената вода, и си наплиска лицето.

Потръпна, вдигна глава и се огледа — беше бледа като призрак, спиралата и очната линия се бяха размазали под очите й и приличаха на синини. Аркансилът се стичаше на струйки по бузите й като черни сълзи.

Обзе я срам. В следващия момент усети нов пристъп на гадене и отново се отпусна на колене.

Всичко се въртеше около нея. Напълно изтощена, тя се сви на плочките и заплака, не искаше никой да я види в подобен вид.

Искаше да се прибере у дома.

Искаше да умре.

Остана да лежи разтреперана на пода, притиснала буза към хладните плочки, докато най-сетне не прецени, че може да седне. Банята миришеше на повръщано и пот, но тя не можеше да излезе, докато не се измие и почисти.

Търка лицето си със сапун и вода, докато кожата й започна да пари, на всяка минута се навеждаше, защото отново й ставаше лошо.

Беше още по-бледа, кожата й беше на петна, очите й бяха зачервени. Ръцете й трепереха, така че опитът й да си оправи грима даде обратен резултат.

Налагаше се да преглътне унижението. Щеше да излезе на терасата, на чист въздух и да чака пристигането на Иля. Щеше да го помоли да я откара у дома и се надяваше той да прояви разбиране.

Той нямаше да иска да я види никога повече. Нямаше да я целуне никога повече.

Причина и следствие — напомни си тя. Беше лъгала, при това много пъти, а резултатът щеше да е унижение и дори по-лошо — беше получила представа какво можеше да бъде, а го бе изгубила безвъзвратно.

Затвори капака на тоалетната, изправи се, стисна чантичката си и се подготви за следващата стъпка. Почувства се смъртно уморена и си свали обувките. Какво значение имаше? Краката я боляха. Приказката беше свършила.

Събра цялото си достойнство и премина през кухнята с черни уреди и ослепително бели шкафове. Когато зави към хола, видя Алекс и Джули да правят секс на коженото канапе.

Объркана и очарована, тя остана неподвижна за момент, загледана в татуировките по гърба на Алекс и движението на мускулите му. Отпусната под него, Джули издаваше гърлени звуци.

Елизабет се засрами, че ги наблюдава, отстъпи безмълвно назад и излезе на терасата.

Щеше да поседи в тъмното, докато приключат. Не беше някоя моралистка, но много й се искаше да се бяха преместили в спалнята.

Изпи още чаша вода, защото гърлото й гореше, и се зави с одеяло. Беше й студено. Усети празнота, почувства се съвсем крехка и безсилна.

След това се унесе, сгушена на един стол на терасата.

Не можа да разбере какво я събуди — гласове или шум — но се стресна, премръзнала на стола. Погледна часовника си и разбра, че е спала едва петнайсет минути. Чувстваше се още по-зле от преди.

Трябваше да се прибере. Предпазливо пристъпи към вратата, за да провери дали Джули и Алекс са приключили.

Джули я нямаше. Алекс — само по черни боксерки — седеше в компанията на още двама мъже.

Тя прехапа устни. Дали бяха дошли, за да предупредят, че Иля ще закъснее? Господи, как само й се искаше той да дойде и да я заведе у дома!

Припомни си как изглежда, дръпна се за миг в сенките и пристъпи по-близо към отворената врата.

— Мама му стара, говори на английски. Аз съм роден в Чикаго. — Очевидно раздразненият Алекс отиде до бара и си наля водка. — Какво искаш, Короткий? Не можа ли да почакаш до утре?

— Защо да отлагаме до утре? Това достатъчно американско ли е за теб?

Мъжът, който говореше, имаше стегнато, атлетично телосложение. Късите ръкави на черната му тениска бяха опънати на бицепсите. Ръцете му бяха покрити с татуировки. И той беше рус и красив като Алекс. Елизабет реши, че сигурно са роднини. Приликата се забелязваше.

Мъжът с него беше по-едър, по-възрастен, с войнишка стойка.

— Да бе, ти си истински янки. — Алекс гаврътна водката. — Работното време свърши.

— А ти си се скъсал от работа — подхвърли мазният глас на Короткий. Под странния акцент личеше грубост и недодяланост. — Много усилия трябва да положиш, за да обереш чичо си.

Алекс изсипваше бял прашец от прозрачен плик върху малко квадратно огледало на бара. Спря и изръмжа:

— Какви ги приказваш? Не крада от Сергей.

— Крадеш от клубовете, от ресторанта, обираш каймака от интернет далаверите — от абсолютно всичко. Докопваш всичко, което успееш. Да не би да мислиш, че като е от чичо ти, не е кражба? Да не би да го вземаш за глупак?

Алекс се подсмихна, посегна към някакъв тънък инструмент и започна да потупва с него прашеца.

Кокаин, досети се Елизабет. Господи, какво търсеше тя тук?

— Напълно съм предан на Сергей — заяви Алекс, докато делеше прашеца, — и още утре ще говоря с него за тези лъжи.

— Да не си въобразяваш, че той не знае как си платил за „Ролекса“, за „Армани“, „Версаче“, за тази къща, за другите си играчки? Ами наркотиците, Алекси? Да не би да си мислиш, че той не знае за споразумението ти с ченгетата?

Малкият инструмент издрънча, когато Алекс го изпусна.

— Не се занимавам с ченгета.

Лъже — каза си Елизабет. Личеше по изражението и гласа му.

— Оня ден те прибраха за притежание на наркотици. — Короткий посочи кокаина, без да крие отвращението си. — Ти си се споразумял с тях, мудак[2]. Предал си семейството си, за да си извоюваш свободата и да можеш да шмъркаш. Знаеш ли какво се случва на крадците и предателите, Алекси?

— Ще говоря със Сергей и ще му обясня. Наговорих им само лъжи. Наистина, Изиграх ги.

— Не, Алекси — те са те изиграли.

— Ще говоря със Сергей. — Когато той се отдръпна, другият мъж невероятно бързо, хвана Алекс за ръцете и ги изви зад гърба му.

По лицето на младежа се изписа страх и той заговори на руски.

— Яков, недей — братовчеди сме. Майките ни са сестри. От една кръв сме.

— Ти си срам и позор за майка си, за кръвта ни. На колене!

— Недей!

Вторият натисна Алекс към земята.

— Недей, моля те. От една кръв сме. Дай ми шанс.

— Точно така, моли се. Моли се за безполезния си живот. Бих оставил Игор да те разкъса на парченца, но чичо ти каза да сме милостиви заради сестра му.

— Моля те, прояви милост.

— Ето, това е милост. — Короткий извади пистолета затъкнат на гърба, притисна го към челото на Алекс и стреля.

Краката на Елизабет се подгънаха. Тя падна на колене и притисна ръце към устата си, за да заглуши писъка си.

Короткий държеше пистолета притиснат към слепоочието на Алекс. Стреля още два пъти.

Изражението му не се промени нито за миг — беше като маска.

В този момент откъм кухнята влезе Джули и каза:

— Алекс, лошо ми е. Трябва да полегна. Защо не дойдеш и ти?… Вие пък кои сте?

— Мама му стара — измърмори Короткий и стреля два пъти по Джули. — Защо не знаехме, че курветината е с него?

Вторият пристъпи към Джули и поклати глава.

— Нова е. Много млада.

— Той ги избираше все такива.

На Елизабет й причерня. Това беше някакъв кошмар. Ужасен кошмар заради пиенето, от който щеше да се събуди всеки момент. Сгушена в тъмното, тя не можеше да откъсне очи от Алекс. Забеляза, че нямаше почти никаква кръв. Ако случилото се беше истина, нямаше ли да има повече кръв?

„Събуди се! Хайде, събуди се!“ — каза си тя.

Ужасът й нарасна, когато видя, че влиза Иля.

Щяха да убият и него. Онзи човек щеше да го убие. Трябваше да му помогне. Трябваше да…

— Мамка ви, какво сте направили?

— Каквото ни беше наредено.

— Наредено ви беше да му счупите ръцете — при това утре вечер.

— Заповедта се промени. Информаторът ни подаде нова информация. Алекси се е заиграл с ченгетата.

— Мама му стара!

Елизабет наблюдаваше, обзета от ужас, как Иля рита мъртвия Алекс.

Значи той беше един от тях.

Иля спря, прокара пръсти през косата и едва тогава забеляза тялото на Джули.

— Мамка му! Ами тя?

— Малката е извадила лош късмет, че той си е търсил нещо агнешко.

— А къде е другата?

— Другата ли?

Красивите черни очи се превърнаха в ледени късчета.

— Бяха две. Тази и още една — ниска, с черна коса и червена рокля.

— Игор?

Едрият кимна, извади нож и заслиза по стълбите. Короткий тръгна към кухнята, а Иля пристъпи към вратата на терасата.

— Лиз — прошепна той. — Всичко е наред. Ще се погрижа за теб.

Извади нож от ботуша си и го скри зад гърба си, светна лампите на терасата.

Видя обувките й и се втурна към перилата.

— Няма друга — подхвърли Короткий от вратата.

— Била е тук. Намерете я.

Бележки

[1] Моят дом е твой дом (исп.) — Б.пр.

[2] Конски задник, дръвник (рус.) — Б.пр.