Нора Робъртс
Свидетелката (23)

24.

Брукс влезе в кухнята с букет бели маргарити и кокал от пресована кожа за Бърт.

— Пак си ми донесъл цветя.

— Татко носи цветя на мама веднъж или два пъти в седмицата. Реших, че ще се зарадваш.

— Притеснявах се, че нещо между нас няма да е наред, когато дойдеш тази вечер — че ще се чувстваме неловко след всичко, което се случи. А ти ми носиш маргарити.

— Значи няма защо да се тревожиш.

Тя извади ваза и се зарече, че следващия път, когато отиде в града, ще си купи красива керамична кана.

— Всеки път, когато вляза тук, мирише прекрасно.

— Розмарин — подсказа му тя, докато подреждаше цветята. — Много е ароматен. Намерих една нова рецепта за пиле, която исках да опитам.

— Радвам се, че ще я опитам заедно с теб.

— Ще върви добре с пуи фюме^[1].

— Щом казваш. — Той приглади косата й назад, а след това се наведе, за да я целуне по врата. — Как мина денят ти?

— Бях неспокойна и разсеяна, но поне свърших малко работа. Освен това ме прекъсна заблуден планинар — някакъв фотограф. Просто не разбирам защо хората не уважават границите на чуждата собственост. Тук има толкова много места, където могат да се разхождат и без да навлизат в чужди имоти.

— Забранените места винаги са по-привлекателни. Идвал ли е в къщата?

— Да. Задейства алармата и го видях на монитора. Изпусна си компаса, счупи го и очевидно видя къщата през бинокъла.

Брукс спря да налива вино.

— Бинокъл ли?

Тя провери пилето.

— Да. Чудех се дали е забелязал камерите, но очевидно се опитваше да се ориентира. Излязох и останах зад оранжерията, за да го издебна в гръб.

— Излязла си, когато непознат е идвал в къщата — така ли?

— Умея да се грижа за себе си. Нали не си забравил, че го правя доста отдавна? Той беше сам. Бях въоръжена и Бърт беше до мен. Той почука, провикна се. Много се стресна, когато се показах с пистолета.

Брукс доля вино и отпи дълга глътка.

— Да, сигурно.

— Нямах нищо против да го посплаша. Няма право да влиза в частна собственост. Поразпитах го, а след това го упътих към колата му. Тръгна си бързо.

— Въоръжена жена и огромно куче. Естествено, че ще си тръгне бързо. Какво търсеше тук?

— Бил фотограф. Представи се като Роланд Бабет, отседнал в хотела на семейство Конрой.

— Веднага мога да проверя. — Брукс извади мобилния си телефон. — Как изглеждаше?

— На трийсет и няколко. Към един и осемдесет, около седемдесет и седем — седемдесет и осем килограма. Светлокестенява коса, кафяви очи, издадена брадичка. Кафява шапка с лого на „Грийнпийс“, черна тениска с „Ар И Ем“, къси панталонки и туристически обувки. Тъмносиня раница и фотоапарат „Никон“ с каишка, украсена със знака на мира.

— От теб щеше да излезе страхотно ченге — отбеляза Брукс. — Днес го видях в закусвалнята. Ядеше домашен черешов пай.

— Какво означава всичко това?

— Нищо. Просто любопитство. По кое време дойде тук?

— Алармата се включи в четири и осемнайсет.

— Интересно. Видях го в града към четири. А половин час по-късно е бил тук.

Тя стисна дръжката на чашата.

— Да не би да мислиш, че са ме открили?

— Мила, той приличаше ли на човек от руската мафия? Да не мислиш, че ще изпратят някого да обикаля горите?

— Не. — Тя отпусна рамене. — Не беше въоръжен. Семейство Волкови никога не биха изпратили сам човек без оръжие.

— Точно така. — Той обаче щеше да провери внимателно. Набра един номер на мобилния си. — Здрасти, Дарла, как е? Аха. Тези пролетни настинки са ужасни. Почини си. Да, така е по това време на годината. Я кажи, има ли при вас някой си Роланд Бабет? Няма проблем. Да, добре. Какви ли ги няма. Аха. — Той изви очи към Абигейл. — Точно така, Роланд Бабет. В коя стая е? Дарла, аз не съм кой да е. Шеф съм на полицията. Просто проверявам. Знаеш, че мога да позвъня на Ръс и да попитам него. Аха. Така ли? Хм. Няма проблем, просто рутинна проверка. И да се пребориш с настинката, нали? Хайде, до скоро.

Той отново посегна към чашата вино.

— Дарла се увлича понякога. Там е отседнал. Специално е поискал стая в другия край на коридора до апартамента.

— Който Джъстин Блейк и приятелите му са съсипали ли?

— Точно така. Много интересно, че въпросният Бабет пристига в града, носи си фотоапарат и бинокъл и се настанява, до съсипания апартамент.

— Може да е съвпадение, но ми се струва нагласено.

— „Нагласено“ е доста подходяща дума. Работа на Блейк. — Той се подпря на плота и посегна към чашата вино. — Хайде на бас, че ако поразровя, ще се окаже, че Роланд Бабет е високоплатен частен детектив.

— Смятай, че вече съм спечелила. Той видя камерата, съобрази бързо и се престори, че се е изгубил. — Беше я заблудил, помисли си тя и усети раздразнение. — Не разбирам какво печели, като идва тук.

— Просто проверка. Огледал е всичко, проучил е обстановката. Днес му е провървяло — забелязал е една от камерите ти и я е използвал, за да установи контакт. Сигурно посрещането ти го е постреснало, но като цяло му е провървяло. Поговорил е с теб, огледал е отблизо. Същото е било и по-рано, когато аз влязох в закусвалнята, за да пия кафе. Той си седеше там, ядеше пай, огледа ме добре и… мама му стара!

— Моля?

— И слухът му си го бива. Сигурен съм, че е чул всяка дума от разговора ми със Силби. Щях да ти кажа — добави той, когато Абигейл не попита нищо. — Стана въпрос и за теб.

— Говорил си за мен с нея?

— Тъкмо заради този тон и този поглед нямах желание да ти споменавам нищо.

— Не те разбирам. — Тя се обърна, за да сложи зеления боб да се задушава. — Какъв тон?

— С него можеш да разбиеш и тухлена стена. Не че имам нещо против. — Той не скри широката си усмивка. — Поласкан съм.

— На твое място нямаше да бъда. Пет пари не давам дали ме обсъждаш с бившите си… връзки.

— Със Силби не сме имали истинска връзка. Тя влезе, докато пиех кафе, и седна при мен. За да се извини за онзи инцидент през март, а и за да ме попита нещо. Искаше да знае защо съм предпочел теб пред нея.

Абигейл се замисли, докато сваляше пилето от котлона.

— От нейна гледна точка въпросът е напълно нормален. За мен обаче е колкото неудобен, толкова и дразнещ. Жена, която изглежда като нея и е свикнала да получава всичко, което пожелае, никога не би ме видяла такава, каквато съм. Независимо от всичко, е дразнещо. Ти си поласкан, защото се дразня, а това ме дразни още повече.

— Преди съвсем да се вкиснеш, не искаш ли да разбереш какво й казах?

— Личните ти разговори не са моя работа. — Тя извади чинии и ги тресна на масата. — Всъщност, искам да знам.

— Казах й, че когато съм с теб, се чувствам добре, на мястото си. Казах й, че не знам защо се влюбваш в един човек, а не в друг.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Казал си й, че ме обичаш?

— Да, защото е истина.

— Вече не съм толкова ядосана.

— Добре. Значи заложих на правилната карта. Нямах желание да разговарям с нея, но след като си казахме, каквото трябваше, разбрах, че е минало добре. Сега се разбираме по-добре, отколкото преди — така става по-лесно за всички.

— На мен щеше да ми е по-лесно, ако тя не беше такава красавица. Но нямам желание да съм красива и глупава.

— Израснал съм с две сестри, и със сигурност смея да заявя, че тя е на същото мнение като теб. Но исках да кажа, че Роланд Бабет е чул целия разговор.

— На пръв поглед няма връзка с обвиненията срещу Джъстин Блейк — ако Бабет наистина е частен детектив, нает от бащата на Джъстин.

— Не, но това е важно, както и фактът, че ти носиш пистолет и използваш първокласна охранителна система. Как мислиш, ще издържи ли всичко това при щателна проверка?

— Документите и историята ми ще издържат на стандартна полицейска проверка. А и няма причина да бъдат разглеждани под лупа.

— Частният детектив не е ченге — изтъкна Брукс.

— Документите ми ще издържат и на по-внимателно проучване. Досега не съм имала неприятности.

— Някога арестували ли са те, викали ли са те на разпит?

— Не, но клиентите редовно ме проверяват, преди да сключат договор с мен. Работата е важна, а хонорарът ми голям, затова новите клиенти ме проучват внимателно.

— Добре — кимна доволно той. — Това е добре. Притеснявам се — засега е само притеснение — че Бабет не работи за клиент, който иска да те наеме, а цели да те очерни, да те дискредитира или да те заплашва.

— Значи трябва да е много умел и много амбициозен.

— Тогава трябва да вземем мерки.

— Ти можеш да го сплашиш. Имаш и правомощия, и оръжие. Можеш да поговориш с него и да го накараш да си тръгне.

— Може би, но по този начин ще разпаля още повече любопитството му.

— Не искам да си тръгвам.

— Няма да позволим подобно нещо.

Тя ненавиждаше новия стрес и допълнителните усложнения, които нямаха нищо, абсолютно нищо общо със семейство Волкови.

— Ако бях останала вътре, ако не бях отворила вратата или просто го бях упътила…

— Нямаше да има значение. Той си върши работата. Сега двамата с теб — по-точно ти, защото си по-бърза, трябва да изровим каквото можем за него, за да знаем срещу какъв човек сме изправени. А междувременно… ще трябва да взема назаем част от камерите ти.

— Защо?

— Предпазна мярка. Може ли полицейско управление Бикфорд да вземе назаем част от охранителната ти техника?

— Да. — Тя извади от джоба си ключове. — Вземи, каквото ти трябва.

— Благодаря. Ще накарам Аш или Бойд да дойдат да ги вземат, ако не възразяваш. Трябва да звънна няколко телефона, за да се разберем за предпазните мерки.

— Добре. А аз трябва да довърша вечерята. — Надяваше се готвенето да поуспокои нервите й. — За да не се преварят зеленчуците.

Трябваше да се занимава с нещо, за да не позволи на паниката да я обземе. Ако се занимаваше с обикновени неща — да добави прясна мащерка и масло в зеления фасул, да залее пилето с винен сос, да овкуси печените картофи — щеше да се преструва, че всичко е нормално. Беше приготвила и подредила всичко много внимателно, но нямаше да успее да хапне и хапка.

Имаше и резервен план. Винаги имаше такъв. Всички документи, които й бяха необходими за следващата самоличност, бяха в тайната стаичка — заключени и готови.

Нямаше никакво желание да ги използва, не искаше за пореден път да става друг човек. Това означаваше, че трябва да се бори и да защити онази, която бе в момента — жената, в която се беше превърнала.

— Дори въпросният следовател да е много опитен и много амбициозен, все пак едва ли лесно ще разбере, че документите ми са фалшиви — започна тя. — Необходимо ми е повече време, за да планирам и организирам контакт със специален агент Гарисън.

— Тя в Чикаго ли е?

— Исках да е човек от Чикаго, където се вихрят семейство Волкови. Тя ще бъде по-заинтересована, ще има и повече достъп. Ще може да реагира по-бързо, след като вече знае, че може да има доверие на информацията, която съм й подавала досега.

— Предвидливо от твоя страна.

— Само че, ако не успея да измисля някаква алтернатива — ако установя директен контакт, тя ще бъде длъжна да ме задържи за разпит. Ако това се случи, едва ли ще разполагам с време и възможност да изчистя името си, преди да ме елиминират.

Той се протегна и стисна ръцете й.

— Няма да те задържат, и със сигурност няма да те елиминират. Погледни ме! Ще направим, каквото е необходимо. И аз помислих над някои възможности и методи за действие.

— Мислех да изпратя на специален агент Гарисън имейл на личния й адрес, за да й кажа коя съм, да й разкажа цялата история, всички подробности. Щях да го пусна по същия начин, по който й пусках материалите, така че никой да не може да ме проследи. Само че ще се разчуе. Ако информацията, която й дам, попадне в грешни ръце, семейство Волкови не само че ще разберат, че съм още жива…

— Иля Волков те е видял. Те знаят, че си жива.

— Преди пет години в Ню Йорк знаеха, че съм жива, но оттогава може да съм прихванала смъртоносна болест, или да ме е прегазила кола.

— Вероятността е минимална, но все пак…

— Освен това ще разберат, че аз съм бърникала в сметките им, че съм проверявала електрониката, която използват, и съм предала информация на ФБР. Те, разбира се, ще направят всичко по силите си, за да ми позволят достъп, а това ще ми струва много време и още повече усилия. Вече ще бъдат много по-внимателни какво пишат в имейлите и файловете си. Но по-важното е, че ще се ядосат ужасно много и ще удвоят усилията си да ме елиминират. Те разполагат с много добри специалисти. Част от доходите им идват от компютърни измами, пирамиди и кражба на самоличности.

— Ти си много по-добра от техните специалисти.

— Така е — но аз разполагах с много време, през което да проучвам и да планирам, да разбия защитата им, да избегна алармите. Ще ми бъде необходимо време за същото, след като сложат нова, по-сигурна система. На тяхно място бих заложила капани. Ако направя грешка, те ще ме проследят. Времето и в този случай е от съществено значение. Ако се свържа с ФБР, изобличаването на Кийгън и Косгроув, разкриването на другите предатели, арестуването на Короткий, Иля — всичко това трябва да стане в много бърза последователност.

— Все едно падат плочките на домино — подхвърли той.

— Нещо такова. По принцип бюрократите не действат достатъчно бързо. А преди да започне целият процес, агентът и нейните шефове трябва да са ми повярвали.

— Ще ти повярват.

— На бегълка, заподозряна в убийството на двама шерифи? Като да пренебрегнат твърденията на други двама шерифи, единият от които е награждаван и повишен?

Той хвана разтрепераната й ръка.

— Говорим за жена, която на шестнайсет години им е поднесла на тепсия един от най-известните убийци на мафията. Те са прецакали нещата.

— Предубеден си, защото ме обичаш.

— Наистина те обичам — но също така притежавам и безупречни инстинкти. Ти да не би да си мислиш, че ФБР, шерифската служба и чикагската полиция не искат да пречупят гръбнака на организацията на Волков? Ще разберат какво се опитваш да им кажеш, Абигейл.

Тя едва се сдържа да не изскубне ръката си от неговата.

— Да не би да искаш да повярвам, че могат да ме защитят?

— Не. Моля те да се довериш на себе си и на мен, за да се справим заедно.

— Това мога да го направя.

— Значи първото, което ни трябва, е посредник.

— Не те разбирам.

— Човек, който да говори с тях от твое име и да отвори вратата за преговори.

— Не можеш…

— Не — съгласи се той, без да я остави да довърши. — Не мога. Твърде близки сме — и емоционално, и географски. Те със сигурност ще проверят посредника. Затова пък нямат причина да свържат мен — или теб — с бившия ми капитан от полицията на Литъл Рок.

— Не го познавам.

— Аз обаче го познавам. Просто ме изслушай. Капитан Джоузеф Ансън. Можеш да го провериш. Той е невероятно ченге — награждаван, на служба от двайсет и пет години. Има съпруга — само една — и две деца. Добър шеф е, умно и находчиво ченге. Действа като по учебник, но ако се налага, разбира кога да пропусне по някоя и друга страница. Уважават го, имат му доверие, защото е изключителен. Освен това е куражлия.

Тя стана и отиде до прозореца, за да помисли. Посредникът беше умно решение и щеше да я предпази като буфер. Само че…

— Защо мислиш, че ще ми повярва?

— Ще повярва на мен.

— Дори да е така, защо мислиш, че специален агент Гарисън ще повярва на него?

— Защото досието му е безупречно, защото службата му е образцова, защото е чист. Той няма причина да лъже. Остават му няколко години до пенсиониране. Защо да рискува, като лъже федералните?

Тя кимна, когато разбра логиката.

— Защо му е да рискува кариерата си, като се замеси в това?

— Защото е добър човек и добро ченге. — Брукс стана и пристъпи към нея. — Защото е отгледал две дъщери, и ако не си ги представи на твое място, ще го накарам да помисли по този въпрос.

— Караш ме да се доверя на човек, когото не познавам и за когото не съм чувала.

— Знам. Недей да мислиш, че не разбирам какво искам от теб. Ако откажеш, просто ще намерим друг начин.

Тя отново се обърна към прозореца. Градината й ставаше все по-прекрасна. През последната година животът й течеше напълно безпроблемно. А не беше така, преди да отвори вратата на Брукс.

— Готов ли си да му повериш живота си?

— Да. А сега ти си моят живот.

— Господи, като казваш това, имам чувството, че ще увехна, ако изгубя онова, което открих с теб. Искаш да рискувам тишината и спокойствието, Брукс, а това бе всичко, за което мечтаех.

— Не можеш да продължаваш да бягаш, Абигейл. — Стисна раменете й и я обърна към себе си. — Не можеш да живееш така затворено, да се изолираш от всичко и всички.

— Мислех, че мога — но се оказва, че не е така. Вече не. Как ще го направиш?

— Отивам в Литъл Рок. Не можем да рискуваме с телефонно обаждане или имейл. Трябва да е лично, за да не оставим никакви следи, а и защото Ансън е от хората, които обичат да те гледат в очите. Ще стигна за по-малко от два часа, ще свърша работата и до утре сутринта ще се върна.

— Тази вечер ли мислиш да тръгнеш?

— Няма смисъл да отлагаме. Дошъл е частен детектив, за когото съм сто процента убеден, че в момента седи на компютъра си и проверява всичко, до което се е добрал. Имаме предимство — защо да го губим? — Той се изправи.

— Вземи си лаптопа. Ще проверяваш капитана по пътя. Ако не си доволна, се връщаме.

— С теб ли да дойда?

— Разбира се. Иска ми се да те запозная с него, той да чуе всичко от теб. Искам да му разкажеш всичко, точно както го разказа на мен. Знам, че си изплашена. — Той стисна ръцете й. — Иска ти се да имаш повече време, за да анализираш, да пресметнеш, да уточниш подробностите. Само че това не е било възможно, когато си избягала от обезопасената квартира. Различно е било и в Ню Йорк, когато са те преследвали. Заложила си на инстинкта си, и си ги победила.

— Но ще приема друга самоличност и ще взема пари в брой. Също и чантата за спешни случаи. Ако нещо се обърка, няма да се върна тук.

— Ако нещо се обърка, идвам с теб.

— Знам, че сега мислиш по този начин…

— Сега си е за сега. Вземи, каквото ти трябва.

— Искам да взема Бърт.

Той се усмихна.

— Че как иначе!

Тръгнаха с нейната кола. Съседите нямаше да обърнат особено внимание на джип, спрял на алеята пред къщата на Ансън — но със сигурност щяха да запомнят полицейската патрулка от Бикфорд, ако някой тръгнеше да разпитва.

Докато шофираше, Бърт — като всички кучета, подаде глава през задния прозорец, глупаво усмихнат, а Абигейл се наведе над лаптопа.

— Твоят капитан Ансън има безупречно досие.

— Той е добро ченге.

Това предимство ли беше, или минус? — питаше се Абигейл.

— Ако се съгласи да помогне, ти ще разбереш ли дали казва истината?

— Да, можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти. — Тя погледна през страничния прозорец към пейзажа, който профучаваше покрай тях.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг през последните дванайсет години. Ако се получи и ми повярват и други хора, ще се стигне до арести и процес и ще мога да свидетелствам. Ще има и наказания.

— Можеш и да оставиш нещата такива, каквито са, и да се откажеш. Тогава и двамата няма да сме особено доволни. Ще бъдем в безопасност, но няма да сме доволни.

— От много време ми е достатъчно да съм в безопасност. — Тя го погледна и се запита как е възможно един човек да промени всичко. — Но вече не. Няма да ми е достатъчно да нанеса поражения на организацията на Волков. Ако искам да съм и доволна, и в безопасност, трябва да я унищожа.

— Работим по въпроса.

— Имам някои идеи, само че всичките са законни.

Тя видя усмивката му.

— Защо ли не се учудвам. Какво си намислил?

— Работя над нещо, но трябва да го изпипам. Технически въпрос е.

Той стрелна с поглед лаптопа.

— За генийчета?

— Да. Ако го направим, ще трябва да отделя повече време и усилия за програмите, които разработвам. Междувременно, ако капитанът ти се съгласи, ти трябва да решиш каква ще бъде комуникацията ви. След като той установи контакт с ФБР, те ще започнат да следят контактите му.

— Ще спрем, за да купим предплатени мобилни телефони. Те ще бъдат достатъчни, поне засега.

— Би трябвало.

Той протегна ръка и хвана нейната.

— Ще открием начин.

Тя му вярваше. Нямаше смисъл, противоречеше на логиката, и въпреки това тя му повярва.

Брукс зави по тиха улица в красив квартал. Тук имаше стари дървета. Лампите светеха.

Капитан Ансън можеше да се опита да я арестува на мига. Можеше и да реши, че трябва да се свърже с федералните.

Може би не се беше прибрал, което щеше да е огромно разочарование и доста потискащо.

А може би…

— Спокойно — каза Брукс и спря пред спретната двуетажна къща с пристроен гараж и чудесен клен отпред.

— Не е възможно.

Той се измести така, че двамата да са един срещу друг.

— Влизаш ли, или оставаш тук, Абигейл? Ти решаваш.

— Влизам, но няма как да съм спокойна.

Ако се наложеше да бяга, нямаше да му позволи да тръгне с нея. Нямаше да му позволи да изостави живота си, семейството си, целия си свят. Резервните ключове бяха в багажа и тя лесно можеше да избяга, ако се наложи. Ако станеше така…

— Каквото и да се случи, държа да знаеш, че изминалите няколко седмици бяха най-прекрасните в живота ми. Докато бях с теб, се промених. За мен нищо вече няма да е същото — и се радвам, че стана така.

— Ще спечелим тази битка, като започнем от сега.

— Добре. — Тя нареди на Бърт да остане в колата и слезе.

Брукс я хвана за ръката. Тя се опита да мисли единствено за това докосване, но усети, че сърцето й се е качило в гърлото.

В къщата светеше. Тя усети аромата на пролетта и приближаващото лято — трева, хелиотроп, карамфили, ранни рози. Усети как безпокойството й расте, а гърдите й натежават. Затвори очи, за да се овладее, когато Брукс почука на вратата.

Мъжът, който отвори, беше с широки рамене и силно прошарена коса, пооредяла на слепоочията. Беше облечен в панталони в цвят каки и синя тениска; на врата му висяха на верижка очила за четене.

Беше бос, а зад него се чуваше коментар на бейзболен мач.

Очите му бяха стоманеносини. Изведнъж по лицето му се разля усмивка.

— Мама му стара — самият началник Глийсън тропа на вратата ми!

— Радвам се да те видя, капитане.

— Мама му стара! — повтори Ансън и прегърна Брукс, докато оглеждаше преценяващо Абигейл. — Няма ли да ми представиш дамата?

— Абигейл Лаури, запознай се с капитан Джо Ансън.

— Много ми е приятно, Абигейл. Леле, Надин няма да преживее, че те е изпуснала. Заведе майка си на екскурзия по женски — на спакурорт — по случай рождения й ден. Ще се върне чак в неделя. Хайде, влизайте.

Холът изглеждаше уютен — помисли си Абигейл. Хората тук явно се чувстваха удобно. По стените и над камината имаше семейни снимки в рамки, а по прозорците — красиви цветя в саксии.

— Бях в кабинета и гледах мач. Чакай само да го изключа.

— Извинявай, че те прекъснахме и се изтърсихме без предупреждение.

— Няма проблем. Втора вечер съм сам. Отегчен съм до смърт от себе си. — Той се пъхна в една странична стая. След няколко секунди звукът замлъкна и Ансън се върна, последван от един стар, рижав лабрадор.

— Напълно безобиден е — обърна се Ансън към Абигейл.

— Обичам кучетата. Изглежда интелигентен.

— Хък си е умник още от малък. Вече е почти сляп и глух, но все още е хитрец. Да седнем в хола, на широко. Как е баща ти, Брукс?

— Добре, много добре.

— Радвам се. А работата как върви?

— Харесва ми там, капитане.

— Той е добро ченге — обърна се Ансън към Абигейл. — Никак не ми се искаше да напусне. Ще пием ли по една биричка?

— Няма да откажа.

— Аз обаче не искам — отвърна Абигейл и й се стори, че думите й са прозвучали нелюбезно. — Може ли малко вода?

— Разбира се. Има и лимонада. Не е лоша.

— С удоволствие, благодаря.

Ансън ги покани на канапето пред просторната кухня. Отзад се виждаха стъклени врати, които отвеждаха към вътрешен двор, където имаше огромен грил под черно покривало, столове и маса.

Когато Ансън донесе напитките, старото куче се дотътри до Абигейл, подуши я, а след това отпусна глава на коляното й.

Тя го погали по главата.

— Ако те притеснява, просто му кажи да седне.

— Не ме притеснява.

— Абигейл също има куче. Голямо. Бърт чака в колата.

— Защо, за бога, сте го оставили там? Доведете го. Ще излезем навън и ще ги оставим да се опознаят.

— На Бърт ще му бъде приятно. Нали нямаш нищо против? Ще го доведа. Наредих му да не мърда, така че няма да излезе, ако Брукс го повика.

— Върви и го доведи. Отзад е.

— Благодаря.

Когато тя излезе, Ансън подаде бирата на Брукс и попита:

— Какво става, Брукс?

— Дълга история.

— Дамата се прикрива добре, но е такова кълбо от нерви, че е в състояние да осигури електричество за цял Литъл Рок.

— Има основателна причина. Аз я убедих да дойде, защото има нужда от помощ. Освен това съм влюбен в нея.

Ансън въздъхна и отпи дълга глътка бира.

— В какво се е забъркала?

— Нека тя да ти разкаже, а ти я изслушай внимателно. Отначало, до самия край. Разчитам на теб, капитане.

— Не е тукашна или от твоя край, нали?

— Не, но сега в домът й е Бикфорд. И двамата искаме да си остане така.

Чуха, че портата се отваря и замълчаха. Хък вирна глава. Не беше заради звука. Реагираше на миризмата.

Ансън вдигна вежди, когато Абигейл се появи с Бърт.

— Това се казва огромен, красив звяр.

— И е много възпитан — увери го Абигейл. — Ami — рече тя, когато разтрепераният Хък пристъпи напред, за да подуши новодошлия. — Ami. Joues.

Кучетата мятаха опашки, докато се душеха. Хък пристъпи към оградата и вдигна крак. Бърт последва примера му. След това се сборичкаха.

— Хък още не е за отписване. — Ансън подаде на Абигейл чаша лимонада и я покани да седне. — Брукс каза, че ще ми разкажеш нещо, Абигейл.

— Първо, името ми не е Абигейл Лаури. Казвам се Елизабет Фич. Когато бях на шестнайсет, видях как един човек — Яков Короткий, от криминалната организация на семейство Волкови, уби братовчед си Алекси Гуревич и приятелката ми Джули Мастърс.

Ансън се облегна. След малко погледна Брукс.

— Добре звучи. — След това насочи леденостудените си очи към Абигейл. — Разказвай.