Нора Робъртс
Свидетелката (16)

16.

Стори й се лесно, почти естествено. Запита се дали не бе прекрачила някаква граница и дали не живееше нормално, както копнееше.

Нямаше представа какво предстои, затова всеки миг от това приятно и напълно нормално общуване блестеше като безценен диамант.

Той прекарваше с нея почти всяка вечер. Понякога тя готвеше, понякога той донасяше храна. Сядаха навън, или се разхождаха до любимото й място с изглед към хълмовете. Той й помагаше в градината, в дъждовни вечери я учеше как се играе джин руми, а след това се преструваше на възмутен, защото тя го биеше във всички игри.

Разсмиваше я.

Когато я докосваше в тъмното, всички тревоги, всички съмнения, които кипяха в нея, изчезваха. Всеки път, когато се събуждаше и той бе до нея, радостта я топлеше часове наред.

Благодарение на него научи много за хората от градчето, след като бе чула смешните му истории и небрежни забележки. Продавачът, който често я обслужваше в магазина, бил шампион в състезанието по ядене на пайове, което се провеждало в парка всяка година на четвърти юли. Управителят на банката бил магьосник любител, който изнасял представления на детски партита. А най-старият и най-близък приятел на Брукс очаквал второ дете.

Понякога търсеха Брукс вечер, и на два пъти му се наложи да тръгне по работа посред нощ. Когато оставаше сама, къщата й се струваше особена. Беше по-различно, отколкото през деня, когато работата и рутината караха времето да лети. Нощем имаше чувството, че липсва съществена част от нея.

В тези моменти се опитваше да пренебрегне неприятното усещане, че когато всичко приключи, вече няма да се чувства завършена. Затова се съсредоточаваше над мига, часа, деня, нощта.

Опитваше се да се държи спокойно и изчакваше да види как ще се получи.

Двамата току-що бяха завършили цветните лехи. Повечето от растенията, които бе отгледала в оранжерията си, а после засадиха заедно, й доставяха огромна радост.

Откри, че удоволствието е същото и когато й помагат.

Обичаше да се чувства малко мърлява, малко потна, малко уморена и знаеше, че единственото, което й остава, е да пъхне във фурната лазанята със спанак, приготвена по-рано.

— Много добре изглежда.

— Изглежда страхотно — поправи я той.

— Да, изглежда страхотно. Но след още няколко седмици ще бъде още по-красиво. Беше ми приятно, че ми помагаш.

Тя се усмихна широко.

— Наистина ли?

— Наистина. Искаш ли бира?

— На повикване съм, така че най-добре да не рискувам. Но една кола ще ми дойде добре.

Всичко бе съвсем простичко — помисли си тя, когато влезе вътре. Беше й приятно да му носи напитки, да му готви. Откри, че когато готви за някой друг, а не само за себе си, това й носи огромно удоволствие. Също така й беше приятно да го изпрати да донесе пица или китайска храна или да си изпекат бургери на скарата.

Мислеше, че къщата ще й се стори препълнена, докато той е до нея — не само къщата, но и животът й, ежедневието; но незнайно как всичко изглеждаше по-добре. Притесняваше се, че работата й — бизнесът и личните ангажименти — ще страдат, ако някой й отнема от времето и вниманието, но последните две седмици се оказаха невероятно продуктивни. Голяма част от дребните задачи и задължения й отнемаха по-малко време, когато той предлагаше да й помогне, или просто ги свършваше сам.

Не живееха заедно — напомни си тя, докато му наливаше кола върху кубчетата лед. Не можеше да си позволи подобно нещо. Затова пък си беше оставил несесер с тоалетни принадлежности в банята и няколко дрехи в гардероба й.

Беше й приятно да ги вижда, когато него го нямаше. Достатъчно беше да погледне ризата му, самобръсначката и чорапите. Те бяха достатъчно доказателство, че той присъства в живота й.

Или пък доказателство за живота, който се опитваше да си създаде.

Погледна през прозореца, когато чу кучето да лае, а след това и смеха на Брукс.

Бърт гонеше жълта тенис топка с такова настървение, сякаш светът зависеше от това да я хване. Играта беше забавна, а и подходяща за упражнение. Въпреки това й се струваше странно, че кучето й откликва с такава готовност.

Ami, помисли си тя.

Бяха станали приятели.

Взе чаша вода с лед и я изнесе заедно с колата му навън.

— Благодаря. Това куче ще гони топката чак до Тексас, ако успея да я хвърля толкова далече!

— Приятно му е да тича и му се отразява добре. Обича да му хвърляш топка, защото я хвърляш по-далече от мен.

— А пък аз мога да потренирам с него, вместо тренировките в събота.

Когато телефонът звънна, тя почувства облекчение. Той нямаше да пита отново, нямаше да настоява. Но тя знаеше, че ще му е приятно в събота да отиде в парка, където играеше футбол.

Вдигна мократа, надъвкана тенис топка и я хвърли, за да може Бърт да си поиграе още малко.

Чу отговора на Брукс.

— Тръгвам веднага. — Той затвори телефона и възкликна: — Гадост!

— Проблем ли има?

— Едно разглезено богато хлапе се надрусало, съсипало хотелски апартамент и нападнало управителя на хотела.

— Аха. Твоят приятел Ръс Конрой.

— Да — Джъстин Блейк е най-обикновено разглезено богато хлапе. Опитал се да се сбие с охраната на хотела, след това го задържали, докато пристигна. Извинявай.

— Това ти е работата.

— Този път ще ми е нужно повече време, защото ще се занимавам с противен и много агресивен беляджия, досадния му, надут и влиятелен баща и многострадалния адвокат, който благодарение на гадното хлапе носи обувки „Гучи“ и се налива с „Чивас Ригъл“. Може и да не успея да се върна.

— Няма нищо.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти няма да изпуснеш лазанята.

— Ще ти запазя от нея. Няма да се развали.

— Благодаря. Ще ти звънна. Трябва да се поизмия, преди да отида. — Той се наведе и я целуна. — Ще ми липсваш.

Стана й приятно, когато чу тези думи. За пръв път щеше да липсва на някого.

Когато Брукс влезе вътре, кучето се втурна към нея. После спря, задъхано, стиснало топката в уста, без да откъсва очи от вратата.

— Ако може, ще се върне — каза му Абигейл. — Налага се да се справим и без него. Много е важно да се справим без него.

Хвърли топката отново и си помисли, че ще си направи само салата за вечеря. Нямаше желание да яде лазанята съвсем сама.

 

 

Странноприемница „Озаркс“ се намираше на полегат хълм в самия град. Четириетажната викторианска сграда бе строена за вила на успешен контрабандист през двайсетте години. Краят на успеха му дошъл дни преди края на Сухия режим, когато конкурент го застрелял с пушка „Хенри“, докато си почивал на верандата с кубинска пура и чаша нелегално уиски.

Вдовицата така и не се върнала в къщата и за няколко години тя придобила запуснат вид. Най-големият син, който обичал да залага на конни надбягвания, я продал в мига, в който я наследил.

Дядото на Ръс я стегнал съвсем сам и през лятото на 1948-та отворил хотел. Хотелът нямал особен успех по времето на Сесил Конрой, и въпреки това не пропаднал. Когато общността от хора на изкуството се установила в района през седемдесетте и осемдесетте години, тук се излагали много платна; за щастие едно от тях привлякло погледа на богат колекционер от Ню Йорк.

Вдъхновен от картината, колекционерът, а също и някои от приятелите и колегите му, превърнали хотела в база, където да избягат за кратко от света, да организират бизнес срещи или просто за удоволствие.

И така, към края на миналия век хотелът бил преобразен; сдобил се със спацентър и закрит басейн.

Четвъртият етаж предлагаше двайсетия четири часово обслужване; там бяха разположени, най-престижните апартаменти в хотела.

Брукс бе застанал до Ръс в апартамента с бледозлатисти стени, антики от тъмно, лъскаво дърво и гледжосани произведения на местните майстори.

По лакирания под от орехово дърво проблясваха счупени стъкла от някога великолепния полилей. Тежката ръчно изработена стъклена ваза, изглежда, бе запокитена по огромния плазмен телевизор и сега лежеше на парчета върху ръчно тъкания килим, по който някой бе разлял обилно червено вино. Остатъци от лампа „Тифани“ лъщяха сред изпочупени чинии, остатъци от храна, фасове и няколко порнографски дивидита.

Синьо-златната коприна на канапето бе прогорена от цигари, и дупките се взираха в тях като зли очи.

— Трябва да видиш спалнята — изломоти Ръс през разцепената си, подпухнала устна. — Изроди!

— Жалко, че е станало така, Ръс.

— Вградената вана в голямата баня е оплескана с червено вино и урина. Някой е избил кранчетата. Не питай в какво състояние е тоалетната.

— Ще ни трябват снимки на апартамента преди и след. Ще направиш ли приблизителна оценка на щетите, за да получа представа?

— Повече от седемдесет и пет хиляди, по-скоро към сто. Господи, не знам, Брукс. Може да излезе дори повече, след като огледаме внимателно пораженията. Да не говорим за вонята!

— Колко души са били тук?

— Трима. А момичетата влизаха и излизаха непрекъснато. Резервацията е направена вчера, на името на бащата на Джъстин. По някое време снощи — ще проверим записите от охранителните камери — другите две момчета, обичайният антураж на малкия — Чад Картрайт и Дойл Парсънс — са пристигнали с две момичета. Джъстин наредил на рецепциониста да ги пусне, без да задава въпроси. Законът не забранява да каниш гости в хотелската си стая. Останали за през нощта. На рецепцията и при охраната постъпили няколко оплаквания. Гостите не можели да търпят шума. Доколкото знам, момичетата са си тръгнали днес следобед, а останалите трима прекарали деня в пушене на трева, поръчвали какво ли не от рум сервиса, гледали порно. Към шест часа оплакванията завалели отново — викове, трясъци, истеричен смях. Скапаняците барикадирали вратата и отказали да отворят на управителя на етажа. После се качих аз. Господи, мирише на трева още от коридора!

Брукс само кимаше и слушаше разказа на Ръс. Ръцете на приятеля му продължаваха да треперят от гняв.

— Казах на недораслото идиотче, че ако не отвори вратата, ще повикам и полицията, и баща му. Нямам нищо против страха, който будиш у хората, Брукс, но май заплахата, че ще повикам баща му — и останалите родители — ги накараха да отворят. И тогава кретенчето започна да ми се присмива. Подсмихна се и ми каза да си го начукам. Стаята беше платена. Видях какво са направили, или поне част от пораженията. Другите двама се бяха проснали на пода. Бях побеснял, затова мълчах.

— Ясно.

— Обърнах се към управителя на етажа и му казах да доведе охраната. И тогава малкото лайнце ме удари. — Той опипа внимателно сцепената си устна. — Керъли… нали я знаеш?

— Да.

— Тя повика Бен и го помоли да доведе двама от по-яките носачи. Бърза мисъл има това момиче. Бях подпрял скапаняка на вратата, а другите двама бяха толкова надрусани, че имаха сили само колкото да се превиват от смях. Той стовари юмрук във вратата, ухили се похотливо на Керъли и й каза, че бил готов да я изчука, за да живне малко.

— Боже!

Ръс се опита да запази спокойствие и притисна пръсти към очите си.

— Той просто не се отказваше, Брукс. Бен и останалите дотичаха, и тогава малката гад започна да рита и да пищи. Керъли се обади в управлението, дотича и Бойд. След това повика Аш за подкрепление и заедно преценихме, че трябва да ти се обадим.

— По всяка вероятност е откраднал кредитната карта на баща си, но старият ще го подкрепи и ще заяви, че му е позволил да я ползва. Не можем да докажем нищо — но пораженията, нападението…

Брукс усети, че и той трябва да се поуспокои.

— Ще накарам Бойд да дойде с Алма; тя прави добри снимки и ще документира всичко, а Бойд ще претърси всичко във ваше присъствие за опиати. Дори да са пушили и смъркали, все нещо ще е останало. От тук се виждат фасовете от марихуана. Този път баща му няма да успее да откупи сина си. Не и ако повдигнеш обвинение.

— Разбира се, че ще повдигна.

— Добре, ще повикам родителите. Остави Керъли и ела с мен. Ще дадеш официално изявление, ще повдигнеш обвинение. Ще уведомиш застрахователя и ще ми дадеш опис на инвентара.

Ръс кимна.

— Вече им позвъних.

— Добре тогава.

Ръс покри лицето си с ръце.

— Господи, направо ми стана лошо. Трябва да кажа на нашите. Призлява ми, като си помисля какво са правили тук.

— Тогава да се хващаме на работа.

Брукс мислеше, че лесно може да напише същата пиеса в три действия. Джъстин Блейк се развилнява, някой вика полицията и те арестуват арогантния боклук и докато Брукс пристигне в хотела и огледа ужасните щети, докато поговори с Ръс и отиде в управлението, Линкълн Блейк вече бе пристигнал заедно с адвоката си.

Блейк се изправи.

Беше внушителен мъж с широки рамене, костюм с безупречна кройка, дебел врат и вратовръзка на райета. Студени сини очи блестяха над острия му нос.

Сивата му коса бе подстригана късо, по войнишки, въпреки че според слуховете Блейк бе успял да се измъкне от военна служба по времето, когато все още имаше такава.

— Ръсел, разбирам, че синът ми и приятелите му са отговорни за някои дребни неприятности в твоя хотел. Ако е така, ще се погрижа незабавно. Няма защо да се притесняваш.

— Господин Блейк, простете, ако ви се сторя невъзпитан, но в момента нямам никакво желание да разговарям с вас. Брукс, може ли да седна в кабинета ти?

— Разбира се.

— Хайде, Ръсел — започна Блейк, но Ръс не спря, за да го изслуша. Блейк стана сериозен. — Един хотелиер би трябвало да разбира, че има амортизационни разходи за счупени мебели.

— Господин Блейк, аз също не горя от желание да разговарям с вас.

Тъй като Брукс беше по-висок, Блейк нямаше как да го гледа отвисоко, но отношението му бе повече от ясно.

— Плаща ти се, за да служиш на града. Да знаеш, че с подобно отношение няма да изкараш и година на този пост.

— Значи ще рискувам. Сигурно имате намерение да ми кажете, че Джъстин има позволението ви да използва кредитната ви карта за хотелския апартамент, за рум сервиса и за други поръчки.

— Разбира се.

— Това си е ваша работа. Останалото е моя.

— Настоявам веднага да пуснеш сина ми. Ние, разбира се, ще платим незабавно за нанесените щети.

— Тогава държа да ви уведомя, че въпросните щети възлизат на шестцифрена сума. Точно така — кимна Брукс, когато Блейк се облещи и лицето му почервеня. — Добре са се представили в апартамента.

— Ако Ръсел Конрой или баща му, когото винаги много съм уважавал, си въобразяват, че ще издържам бизнеса им, за да…

— Двама от полицаите в момента са на местопрестъплението и документират щетите. Застрахователният агент също идва, за да стори същото. Аз идвам от там и се убедих лично. Заместниците ми ще претърсят апартамента за незаконно притежавани наркотици, тъй като там вонеше нетърпимо на марихуана. Нямам представа откъде синът ви или приятелите му са взели червеното вино и брендито, бирата и другия алкохол — из целия апартамент са разхвърляни бутилки — но те все още не са навършили възрастта, в която имат законно право да пият алкохол. А и синът ви е нападнал Ръс пред свидетели. Освен това се е нахвърлил върху охраната — отново пред свидетели.

— Искам да говоря със сина си. Незабавно.

— Не може. Първо аз ще говоря с него; адвокатът му може да присъства. Той се води малолетен, когато става въпрос за алкохол, но официално е възрастен. Може и да е нелепо, но законът е такъв. Ще разговаряте с него, след като аз приключа. И още нещо, господин Блейк. Няма да можете да купите семейство Конрой, както сте купили останалите. Те не се продават. Този път Джъстин ще плати за стореното.

— Ако прекалиш, Глийсън, току-виж си загубил работата.

— Както вече ви казах, ще рискувам. Сигурно Джъстин е поискал адвокат; въпреки това ще проверя. Докато не се убедя, че е упражнил правото си, никой няма да разговаря с него.

Брукс отиде при Джеф Ноел — един от заместниците му на непълен работен ден, който правеше всичко по силите си, за да се престори на невидим.

— Джеф, знаеш ли дали той е искал да говори с адвокат?

— Да, господине. Дрънкаше нещо за адвокат, когато Аш и Бойд ги доведоха, и крещеше на другите двама затворници да си затварят плювалниците.

— Добре тогава. — Брукс се обърна. — Имаш си клиент, Хари.

— Настоявам да разговарям с клиента си насаме.

— Разбира се. Джеф, заведи господин Дарнел при клиента му.

— Дадено, шефе.

Без да обръща внимание на Блейк, Брукс се отправи към кабинета си и затвори вратата.

— Както се предполагаше, Джъстин се сдоби с адвокат. Ще се наговорят; след това идва моят ред. Искаш ли кафе?

— Не, имам си вода. Не мога да пийна нищо друго.

— Сега ще запиша официалното ти изявление. Ще действаме стъпка по стъпка, Ръс. Държа да те предупредя, че Блейк ще се опита да притисне и теб, и семейството ти, и ще ви убеждава да се съгласите на подкуп, за да измъкне онзи келеш.

Ръс почервеня почти като косата си.

— Няма толкова пари в целия свят. Мама е купувала онзи полилей в Уотърфорд, Ирландия, пренесла го е чак тук специално за хола. Гордееше се с него. Това е предостатъчно, Брукс.

— Знам, ще го запиша.

— Добре. — Ръс затвори очи и кимна. — Добре.

След като приключиха, Брукс погледна приятеля си в очите. Гневният цвят беше изчезнал. Луничките изпъкваха на болезнено бледото му лице.

— Ще ми се Джеф да те закара у вас, но знам, че ще искаш да се върнеш в хотела.

— Налага се да се върна.

— Знам. Той ще те откара. Аз оставам тук. Ако искаш, ще намина към вас, когато приключа.

— Много ти благодаря, Брукс. Ако можеш, звънни да ми кажеш какво става.

— Ще ти звънна — а щом приключа, ще дойда да се видим. Никой да не разчиства онази каша.

— Според теб колко време ще… Няма значение. — Ръс вдигна ръка. — Добре.

— Казах на Бойд да сложи полицейска лента на вратата. Знам, че няма да ти бъде никак приятно, но колкото по-тежко представим случая, толкова по-добър шанс имаме да постигнем нещо, ако Блейк реши да ни съди.

— Прави, каквото трябва.

— И още нещо. — Брукс отвори чекмедже и извади дигитален апарат. — Кажи „лайно“.

Ръс се засмя и въздъхна. След това се намръщи към фотоапарата.

— Лайно.

Когато Брукс излезе от кабинета си, веднага забеляза, че Блейк вече не е в чакалнята. Сигурно беше при кмета, или звънеше в щатската прокуратура или дори на тъпия губернатор.

— Срамота — рече Алма и подаде на Брукс един плик. — Направих купища снимки, както поиска. Сърцето ми се късаше, да знаеш.

— Това обаче е друга работа. — Бойд вдигна пликче за доказателства с три фаса. — Намерихме марихуана, кокаин и дори оксидон, за да допълнят картинката.

— Напълно достатъчно. Описа ли всичко?

— По етапния ред. Имаме и видеозапис, както ти поиска, а Аш снима през цялото време, докато аз претърсвах апартамента. По-ясно от това няма накъде.

— Браво! Хари още ли е там?

— Не е излизал.

— Отивам отзад да се заема с тартора. Бойд, би ли поел Чад Картрайт? А ти, Аш, поговори с Дойл Парсънс. Напомнете им отново какви права имат, да не забравите. Запишете абсолютно всичко. В мига, в който някой от тях каже „адвокат“, преставате.

— Досега не са искали нито адвокат, нито да се обаждат по телефона — уведоми го Аш. — Последния път, когато надникнах да ги видя, и двамата бяха припаднали.

— Вървете да ги събудите.

Брукс се върна в малката заседателна зала и отвори вратата.

— Време е двамата с теб да си поговорим, Джъстин.

Джъстин остана излегнат на стола, прехвърлил небрежно едната си ръка през облегалката. Изкриви презрително устни.

— Шефе, може ли за момент? — Хари стана, прошепна нещо на Джъстин, а момчето сви рамене незаинтересовано.

Хари излезе и затвори вратата. Беше с цяла глава по-нисък от Брукс и около петнайсет години по-възрастен. Едно време Хари тренираше детската лига, в която бе Брукс, и ги подготвяше за шампионата.

— Брукс, разбирам, че тримата младежи са направили големи поразии в хотелския апартамент и че са пили, въпреки че са непълнолетни. Те ще оправят щетите, ако има такива, а клиентът ми ще повика независим оценител за целта. И двамата знаем, че проблемът с пиенето няма да ни отведе до никъде. Ще има плесване през ръцете, дълга лекция. Що се отнася до обвинението в нападение — Джъстин ми каза, че Ръс бил много разстроен — очевидно има защо. Виж сега…

Брукс извади от папката дигиталната снимка на разцепената и подута уста на Ръс.

— Това как ти се струва?

Хари се наведе над снимката, след това въздъхна и прокара пръсти през късо подстриганата си кестенява коса.

— Не ти ли омръзва понякога тази игра?

Хари замахна с ръка и поклати глава.

— Трябва да си върша работата, Брукс.

— Има дни, в които си мисля, че работата ми е пълна отврат. Твоята обаче е още по-гнусна. — Брукс отвори вратата, извади касетофон и го постави на масата.

Забеляза, че нощта бе отнела част от златистите отблясъци по кожата на Джъстин и той вече не приличаше на принц. Чудесно помисли си Брукс, докато се вглеждаше в наглите, кървясали очи.

— Прочетоха ли ти правата, Джъстин?

— Да. Известно ми е, че имам пълното право да те пратя на майната ти.

— Джъстин — предупреди го Хари.

— Свобода на словото.

— И аз ще се възползвам от същото право. Искате ли да погледнете, господин адвокат? — Брукс изсипа купчинка снимки на масата.

Докато Хари ги разглеждаше, Брукс не откъсваше очи от момчето.

Джъстин Блейк, единственото дете на Линкълн и Джени Блейк, бе роден в семейство с много пари, престиж и красота. Изваяните черти, нацупените устни, великолепните сини очи и гъстата руса коса му осигуряваха най-красивите момичета в гимназията.

От него може би щеше да излезе нещо, каза си Брукс — може би все още не беше късно — но парите, престижът и красотата го бяха превърнали в арогантно същество с противен характер и безогледно пренебрежение към всяка власт.

— Джъстин Блейк, обвинен си в разрушаване на чужда собственост, вандализъм, употреба на алкохол под допустимата възрастова граница и три обвинения в нападение.

— Голям праз, мамка му.

— Както и обвинение в притежание на наркотици. Намерихме трева, кокаин и оксидон, които с приятелите ти сте внесли в хотелския апартамент.

Джъстин само се подсмихна.

— К’ви ги дрънкаш, бе?

— Отпечатъците ти са снети. Обзалагам се, че ще ги открием по плика с трева, кокаина, а може би дори и по хапчетата. Ти си на изпитателен срок, а едно от условията е да не употребяваш наркотици, да не пиеш и да не се забъркваш в неприятности. Сети се сам какво следва.

— Баща ми ще ме измъкне до час. Ако Хари иска да си изкара тлъстата пачка, ще трябва да оправи тази работа до сутринта.

— Не става. Този път няма да го бъде. Ръсел Конрой повдигна официално обвинение. Заместниците ми са взели показания от свидетелите. Както сам виждаш, сме документирали хаоса, който сте сътворили. Прибрали сме наркотиците, алкохола, а скоро ще привикаме и момичетата, които са идвали снощи. Ако те се окажат под осемнайсет, ще се добави и изнасилване и склоняване на малолетни към разврат. Но при всички случаи, този път няма да има изпитателен срок, нито пък служба в полза на обществото. Отиваш зад решетките.

Джъстин му показа среден пръст.

— След час няма да съм тук.

— Я да видим колко е часът? Минава осем. Значи е твърде късно, за да има изслушване за определяне на гаранция. Оставаш в управлението до утре сутринта, и чак тогава ще изложим случая пред съдията.

— Глупости на търкалета.

— Началник Глийсън — започна Хари, — родителите на клиента ми са уважавани членове на общността. Според мен можем да пуснем Джъстин на тяхна отговорност за нощта.

Брукс го погледна, без да трепне.

— Няма да стане. Утре може и да не успея да убедя съдията да определи гаранция, но дотогава остава тук.

— Ти си едно нищожество. Ти си най-обикновено ченге под наем, което се опитва да си придава важност. Баща ми ще те купи и ще те продаде десет пъти с джобните си пари. Нищо не можеш да ми направиш.

— Жалко, че възприемаш собствената си стойност от гледна точка на банковата сметка на баща си. А пък аз пет пари не давам за разглезеното дете, което се крие у теб. Мога обаче да те арестувам и да те обвиня — вече го направих. Мога да те тикна зад решетките, докато съдията не ми нареди друго. Мога — и повярвай, ще го сторя — да свидетелствам на процеса срещу теб, ако решиш да има процес, и всяка незначителна подробност от противното ти, безсмислено и разрушително поведение ще излезе наяве.

— Искам още малко време насаме с клиента.

— Вече имаше половин час с него.

— Брукс, искам няколко минути насаме с клиента.

— Добре. След като приключите, той отива в килията.

Брукс излезе. След по-малко от десет секунди започна воят. Знаеше, че постъпва дребнаво, и непрофесионално, — но пък му стана безкрайно приятно, когато чу как Джъстин изпадна в истерия като двегодишно дете.