Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (9)

Девета глава

След опитите си да заспи на превърналото се в истинско изтезание легло, Кев се събуди с натежало сърце. И с още една тревога.

Беше изтормозен от възбуждащи сънища, в които голото тяло на Уин се извиваше под него. Всичките желания, които бе държал потиснати през деня, избухнаха в съня с пълна сила… Сънува, че държи Уин, че прониква в нея, че поема виковете й в устата си… че я целува от главата до пръстите на краката и обратно. И в тези същите сънища тя се бе държала по съвсем нетипичен за Уин начин, като му се наслаждаваше изтънчено с палава уста и го изследваше с любопитните си малки ръце.

Наплискването със студена вода му помогна донякъде да се съвземе, но той още усещаше страстта, избила прекалено близо до повърхността.

Трябваше да се срещне с Уин днес и да говори с нея пред останалите, сякаш всичко е било в реда на нещата. Трябваше да я гледа и да не мисли за мекотата между бедрата й и начина, по който го прегръщаше, когато той се притискаше към нея, и за това как усещаше топлината й въпреки многобройните катове дрехи. И за това как я беше излъгал и я бе накарал да плаче.

Нещастен и раздразнен, той се облече в градските дрехи, които семейството настояваше да носи, когато е в Лондон.

— Знаеш колко много англичаните държат на външния вид — беше му казал Роан и го беше замъкнал в „Севил Роу“. — Трябва да изглеждаш порядъчен, иначе ще се отрази лошо върху сестрите ти, когато ги видят с теб.

Бившият господар на Роан, лорд Сейнт Винсънт, беше препоръчал магазин, специализиран в ушиването на дрехи по поръчка. Няма да намерите готово нищо сносно — бе казал Сейнт Винсънт, хвърляйки преценяващ поглед към Кев. — Никой от моделите няма да му стане.

Кев бе преглътнал унижението при вземането на мярка, обличането в безброй материи и снабдяването с безчет принадлежности. Роан и сестрите Хатауей бяха доволни от резултата, но Кев не виждаше никаква разлика между новото и старото си облекло. Дрехи като дрехи, нещо, което покрива тялото, за да го защити от стихиите.

Като се мръщеше, той надяна бяла плисирана риза и черно шалче, жабо с назъбена яка и тесни панталони. Сложи си вълнено градско сако с джобове с капачета и цепка на гърба. (Въпреки презрението към дрехите на англичаните трябваше да признае, че това беше красиво, удобно сако.)

По навик отиде в апартамента на Хатауей на закуска. Лицето му беше безизразно, въпреки че вътрешностите му бяха свити, а пулсът му препускаше. Само от мисълта, че ще види Уин. Но щеше да държи ситуацията под контрол. Щеше да бъде спокоен и внимателен, а Уин щеше да бъде сдържана по обичайния си начин и така щяха да преодолеят неловкостта от първата среща.

Всичките му благи намерения обаче се изпариха, когато влезе в апартамента, прекрачи в приемната и видя Уин на пода. По долни дрехи.

Гледката избухна във вътрешността му. С кръвожадно ръмжене стигна до нея за миг и я сграбчи собственически.

— Почакай — ахна тя. — Какво… о, недей! Почакай да ти обяс… не!

Той я сложи безцеремонно на дивана отзад и се обърна към другия мъж. Единствената му мисъл в момента беше да го разкъса светкавично, като започне с откъсването на главата на този нещастник.

Мъжът благоразумно се изтегли зад един близък стол.

— Вие трябва да сте Мерипен — предположи той. — А аз съм…

— Мъртвец — изръмжа Кев, тръгвайки към него.

— Той е лекарят ми! — извика Уин. — Той е д-р Хароу и… Мерипен, да не си посмял да го нараниш!

Игнорирайки я, Кев направи няколко крачки, преди да усети, че някой му подлага крак, изпращайки го на земята. Беше Кам Роан, който се хвърли върху него, затисна с колене ръцете му и го хвана за врата.

— Мерипен, ти си идиот — каза Роан, докато се опитваше да го задържи долу. — Това е проклетият доктор. Какво си мислиш, че правиш?

— Мисля си… че го убивам — изсумтя Кев и се надига нагоре въпреки тежестта на Роан.

— По дяволите! — възкликна Роан. — Лео, помогни ми да го удържим! Веднага!

Лео изтича да помогне. Наложи се двамата да напрегнат сили, за да го задържат на пода.

— Обичам семейните сбирки — произнесе Лео. — Мерипен, какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Уин е по бельо, а този мъж…

— Това не е бельо — раздразнено се намеси Уин. — А костюм за упражнения.

Мерипен се изви към нея да я види. Тъй като Роан и Лео продължаваха да го притискат долу, той не можа да погледне нагоре. Но видя, че Уин е облечена в широки долни гащи и корсаж без ръкави.

— Знам какво е бельо, когато го видя — озъби се той.

— Това са турски шалвари и напълно приличен корсаж. Всички жени в клиниката носеха такива. Упражненията са необходими за здравето ми и не се каня да ги изпълнявам по рокля и корс…

— Той те докосваше! — прекъсна я грубо Кев.

— Проверяваше дали съм заела правилната стойка.

Докторът се приближи предпазливо. В умните му сиви очи проблясваха искрици смях.

— Това всъщност е индийско упражнение. Част от тренировъчна система за издръжливост, развита от мен. Всички мои пациенти я включват в дневния си график. Моля ви да повярвате, че намеренията ми към госпожица Хатауей са напълно почтени. — Той направи пауза, след което попита шеговито: — А сега в безопасност ли съм?

Лео и Кам, които продължаваха да държат Кев, отговориха едновременно:

— Не.

През това време Попи, Биатрикс и мис Маркс бяха изтичали в стаята.

— Мерипен — каза Попи, — д-р Хароу не е засегнал Уин с нищо и…

— Той наистина с много приятен, Мерипен — съгласи се Биатрикс. — Всичките ми домашни любимци го харесват.

— Спокойно — каза Роан на Кев, преминавайки на ромски, така че останалите да не разбират. — Това, което правиш, не е добро за никого.

— Но той я докосваше — повтори той на древния език, въпреки че не обичаше да го използва.

Беше наясно, че Роан разбира колко е трудно за един ром, дори невъзможно, да понесе друг мъж да пипне жена му, независимо от причината.

— Тя не е твоя, фрал — произнесе Роан на ромски, не без съчувствие.

Кев се насили да се успокои.

— Сега мога ли да го пусна? — обади се Лео. — Има само един вид усилие, от което изпитвам удоволствие преди закуска. И това не е от тях.

Роан позволи на Кев да се изправи, но продължи да държи едната му ръка извита на гърба.

Уин застана до Хароу. Всички мускули на Кев се стегнаха, докато я гледаше така, облечена съвсем леко, да стои до друг мъж. Можеше да види очертанията на бедрата и краката й. Сигурно цялото семейство се беше побъркало, щом й позволяваше да стои облечена по този начин пред чужд мъж и да се държи като че ли всичко е в реда на нещата. Шалвари… сякаш името им променяше факта, че става дума за бельо.

— Настоявам да се извиниш — каза Уин. — Държа се много грубо с госта ми, Мерипен.

Нейният гост? Кев я погледна възмутено.

— Не е необходимо — побърза да се обади Хароу. — Предполагам как е изглеждало отстрани.

Уин погледна към Кев.

— Той ме излекува, а ти се държиш така с него?

— Вие сама се излекувахте — възрази Хароу. — Това е резултат от собствените ви усилия, госпожице Хатауей.

Изражението й омекна, когато върна погледа си върху доктора.

— Благодаря ви.

Щом очите й се преместиха отново върху Мерипен, тя се намръщи.

— Е, Мерипен, ще се извиниш ли?

Роан изви ръката му още по-здраво.

— Направи го, по дяволите! Заради семейството.

Без да откъсва очи от доктора, Кев произнесе на цигански:

— Ка кслиа ма пе туте. Мамка ти!

— Което означава — побърза да каже Роан, — моля да ме извините за недоразумението; нека се разделим като приятели.

— Те малавел лес и менкива — добави Кев. — Дано чумата да те тръшне.

— В груб превод — продължи Роан — това ще рече: Нека градината ти е пълна с охранени таралежи. Което, ще добавя, се счита за истинска благословия сред ромите.

Хароу изглеждаше скептичен, но все пак промърмори:

— Приемам извинението ви. Нищо не е станало.

— Извинете ни — любезно произнесе Роан, все още без да изпуска ръката на Кев, — идете да закусите… Ние имаме да изпълним някои поръчки. Моля ви, кажете на Амелия, когато се качи, че ще се върна по пладне. — И той побутна Кев към изхода на стаята, следван от Лео.

Веднага щом излязоха от апартамента и се озоваха в коридора, Роан пусна Кев и прокара ръка през косата си. След което го попита с раздразнение:

— Какво се надяваше да получиш от убийството на доктора на Уин?

— Удоволствие.

— Няма съмнение, че щеше да го изпиташ. Но, както изглежда, Уин нямаше да го сподели.

— Защо Хароу е тук? — попита Кев напрегнато.

— Мога да отговоря — каза Лео, накланяйки рамо към стената с небрежна лекота. — Хароу иска да опознае по-добре семейство Хатауей. Защото двамата със сестра ми са… близки.

Кев внезапно усети, че стомахът му натежава и му се гади, сякаш е глътнал шепа речни камъни.

— Какво означава това? — попита той, макар вече да знаеше. Нямаше мъж, който да е видял Уин и да не се е влюбил в нея.

— Хароу е вдовец — каза Лео. — Почтен човек е. Привързан към клиниката и пациентите си повече от всичко на света. Но е изискан мъж, пътувал е много и в допълнение е дяволски богат. Освен това е колекционер на красиви вещи. Познавач на изящното.

Нито един от двамата мъже не пропусна намека. Уин наистина щеше да бъде една изискана добавка към колекцията от изтънчени предмети.

Беше му трудно да зададе следващия въпрос, но се насили да го направи:

— Уин интересува ли се от него?

— Не вярвам да е наясно до каква степен онова, което чувства, е благодарност и до каква — обич. — Лео погледна Кев остро. — Но съществуват и няколко нерешени въпроса, на които тя сама трябва да си отговори.

— Ще говоря с нея.

— Не бих го направил, ако бях на твое място, не и докато не се успокои. В момента ти е бясна.

— Защо? — Кев се запита дали Уин е споделила с брат си случката от предишната нощ.

— Защо ли? — изкриви устни Лео. — Имам такъв заслепяващ избор, че изпитвам затруднение с кое да започна. Да оставим това, което се случи тази сутрин, какво ще кажеш например за факта, че изобщо не си й писал?

— Писах й — отвърна Кев с възмущение.

— Едно писмо — призна Лео. — Отчет за фермата. Тя ми го показа всъщност. Как може да се забрави възвишената проза за торенето на полето близо до източната порта? Ще ти кажа, частта за овчия тор направо ме накара да се просълзя, беше толкова романтична и…

— Тя какво е очаквала да й пиша? — поиска да знае Кев.

— Не се хабете да му обяснявате, господарю — застъпи се Кам, когато Лео отвори уста. — Ромите не излагат мислите си върху хартия.

— Нито пък управляват имение и ръководят работници и фермери — отвърна Лео. — Но той го прави, нали? — Лео се усмихна сардонично на мрачното изражение на Кев. — По всяка вероятност, Мерипен, ти ще си далеч по-добър виконт на имението, отколкото аз. Погледни се… Като ром ли си облечен? Край огъня на табора ли се излежаваш, или се потиш над счетоводните книги на имението? На открито ли спиш, или вътре, на хубаво пухено легло? Дори не говориш вече като ром! Не, загубил си дори акцента. Звучиш като…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го рязко Кев.

— Само това, че си се променил всячески, откакто си в това семейство. Направи каквото трябваше, за да си близо до Уин. Така че не се дръж като проклет лицемер и не се превръщай в циганин сега, когато най-сетне имаш шанс да… — Лео спря и вдигна очи нагоре: — Господи боже. Това е прекалено дори за мен. А си мислех, че съм привикнал на драми. — Той погледна раздразнено Роан. — Говори ти с него. Отивам да си изпия чая.

И той се върна в апартамента, оставяйки ги в коридора.

— Не съм писал за никакъв овчи тор — промърмори Кев. — Ставаше въпрос за друг вид тор.

Роан се опита безуспешно да потисне усмивката си.

— Каквото и да е, фрал, думата „тор“ вероятно трябва да се пропусне в писмо до една лейди.

— Не ме наричай така.

Роан огледа коридора.

— Ела с мен. Наистина има поръчка, за която си ми нужен.

— Не ме интересува.

— Става въпрос за нещо опасно — опита се да го придума Роан. — Може да се наложи да се сбиеш с някого. Дори да започнеш кавга. А-а-а… Знам какво би те убедило.

* * *

Една от чертите, която Кев намираше за особено дразнеща у Роан, беше настойчивостта, с която се опитваше да разбере произхода на татуировките. Вече две години, откак преследваше тази мистерия.

Въпреки множеството отговорности, с които бе натоварен, Роан никога не пропускаше възможността да се порови по въпроса. Беше проучил старателно собственото си племе, разпитваше всеки минаващ вардо, не пропускаше да се отбие в цигански катун. Но сякаш племето му бе напълно изчезнало от лицето на земята, или най-малкото — бе отишло от другата страна на планетата. Сигурно никога нямаше да ги открие — може би бяха отишли страшно далече и нямаше гаранция, че някога ще се върнат в Англия.

Роан бе прегледал брачните архиви, свидетелствата за раждане и смъртните актове, за да открие поне думичка за майка си Соня, или за себе си. Но дотук нищо. Беше се съветвал с хералдически експерти и ирландски историци, за да разбере възможното значение на символа пуука. Единственото, което те можаха да направят, бе да изровят познатите легенди за коня-вампир: че въпросният кон говорел с човешки глас, че се явявал в полунощ и те викал да го последваш, а ти никога не си можел да откажеш. И когато отидеш с него, ако си оцелял при ездата, се завръщаш завинаги променен. Кам така и не успя да намери смислена връзка между имената Роан и Мерипен, често срещани сред ромите. Затова най-накрая реши да потърси племето на Кев или някой, който знае нещо по въпроса.

Кев се ядоса необяснимо, когато Роан сподели с него плана си веднага щом излязоха от хотела.

— Оставиха ме да умра — каза той. — А ти искаш от мен да ти помогна да ги намериш? Ако видя някого от тях, и по-специално циганския барон, ще го убия с голи ръце.

— Добре — спокойно отвърна Роан. — Само че след като ни кажат за татуировката.

— Ще ти кажат единствено това, което аз ти казах, че е знак за проклятие. И ако разбереш какво означава…

— Да, да, знам. Обречени сме на смърт. Но ако нося проклятие върху ръката си, Мерипен, искам поне да знам какво е то.

Кев му хвърли свиреп поглед и спря в ъгъла на конюшнята, където подкови, стригачи и пили бяха спретнато подредени по рафтовете.

— Не съм навит. Ще трябва да ги търсиш без мен.

— Нужен си ми — не се предаваше Роан. — За едно нещо. Мястото, към което бяхме тръгнали, е кекено мъшис пъв.

Кев го изгледа невярващо. Кекено мъшис пъв, преведено като „ничия земя“ беше запусната долина, разположена отвъд Темза. Откритото кално пространство беше претъпкано с цигански шатри, няколко разнебитени вардос, диви кучета и почти подивели роми. Но не това беше истинската опасност. Имаше друга група, които не бяха цигани, наричаха ги короди, потомци на измамници и бездомници, предимно саксонци по произход. Кородите бяха наистина подли, мръсни и свирепи, лишени от всякаква следа за добро поведение. Да се приближиш до тях означаваше да си просиш белята. Беше трудно човек да си представи по-опасно място в Лондон с изключение на няколко от източните бедняшки квартали.

— Защо мислиш, че някой от племето ми би могъл да е на такова място? — попита Кев повече от шокиран от идеята. Дори под водачеството на царския барон не си представяше, че могат да слязат толкова ниско.

— Неотдавна срещнах един чал от племето босвил. Каза ми, че най-малката му сестра, Шури, се била омъжила преди време за твоя цигански барон. — Роан гледаше Мерипен настоятелно. — Изглежда онова, което ти се е случило, е било разказано на всички цигани.

— Не виждам защо — промърмори Кев и усети, че се задушава. — Не е толкова важно.

Роан сви рамене, но не отклони поглед от лицето му.

— Ромите се грижат за своите. Никое племе не би изоставило ранено и умиращо момче, без значение на обстоятелствата. И както изглежда, това е донесло проклятие на племето на ромския барон… Късметът ги напуснал и повечето от тях били съсипани. Справедливостта е възтържествувала.

— Не ме е грижа за справедливостта. — Кев бе изненадан от дрезгавината в гласа си.

Роан говореше с тихо съпричастие.

— Странно нещо е животът, нали?… Ром без племе. Няма значение колко твърд изглеждаш, никога няма да намериш дом. Защото за нас домът не е сграда, шатра или вардо… домът е семейство.

Кев усети, че му е трудно да срещне погледа на Роан. Думите отекнаха право в сърцето му. През цялото време, откак познаваше Роан, никога не бе изпитвал чувство на близост към него до този момент. Но не можеше повече да игнорира факта, че те имат дяволски много общи неща помежду си. Бяха двама аутсайдери с минало, пълно с неразрешени въпроси. И всеки от тях бе привлечен от Хатауей и бе намерил семейство в тяхно лице.

— Ще дойда с теб, по дяволите — каза Кев грубо. — Но само защото знам, че Амелия ще ми натяква, ако нещо ти се случи.