Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (20)

Двадесета глава

Ранният въздух беше свеж и натежал от обещание за дъжд, студен бриз проникваше през полуотворения прозорец на стаята на Кам и Амелия. Кам се събуди бавно, когато усети пищното тяло на жена си да се притиска плътно в него. Бременността беше направила женствените й форми още по-сочни и възхитителни. Напоследък тя излъчваше блясък, разцъфваща уязвимост, която го изпълваше със съкрушителен импулс да я защитава. И знаейки, че промените в нея са в резултат от неговото семе, че част от него расте в нея… това бе несъмнено възбуждащо.

Не бе очаквал да е дотолкова очарован от състоянието на Амелия. В очите на ромите раждането и всичко, свързано с правенето на любов, беше нещо мръсно. А тъй като ирландците са прочути с подозрителност и прекалена скромност, когато става дума за възпроизводство, не би могло да се очаква от човек с такова потекло като неговото да проявява такава възхита от бременността на съпругата си. Но истината беше, че е очарован. Тя бе най-красивото и възхитително създание, което някога беше срещал.

Когато я потупа сънливо по хълбока, импулсът да я люби беше толкова силен, че не можеше да му устои. Повдигна нощницата й нагоре и погали голото й дупе. Целуна я по устните, по брадичката, вкусвайки фината й кожа.

Амелия се раздвижи.

— Кам — промърмори сънено. Краката й се разтвориха, подканвайки го.

Кам се усмихна.

— Каква прелестна малка женичка си ти — прошепна той на цигански. Тя се протегна и изпусна въздишка на доволство, когато ръцете му се плъзнаха по топлото й тяло. Погали я, пошепна й колко е красива и зацелува гърдите й. Пръстите му се заиграха между бедрата й, докато тя не задиша задъхано, издавайки тихи стонове. Ръцете й се впиваха в гърба му, а тялото му, когато я възседна, тялото му беше жадно за топлото й влажно посрещане…

В този миг на вратата се почука. Чу се заглушен глас.

— Амелия?

Двамата замръзнаха.

— Някоя от сестрите ми — прошепна Амелия.

Кам пусна една цветиста ругатня, съдържаща описание на онова, което се канеше да прави, и което очевидно нямаше да може да довърши.

— Семейството ти — произнесе той с мрачен тон.

— Знам. — Тя облече нощницата си. — Съжалявам. Аз… — Думите й секнаха, когато видя колко е възбуден. — О, скъпи.

Макар обикновено да бе толерантен, когато ставаше дума за безкрайните чудатости и проблеми на семейство Хатауей, в момента Кам не беше в настроение да проявява разбиране.

— Който и да е, отърви се от него — каза той, — и се върни тук.

— Да. Ще се опитам. — Тя наметна един халат върху нощницата си и бързо закопча горните три копчета. Докато ситнеше към съседната всекидневна стая, тънката бяла роба шляпаше зад нея като грог на шхуна.

Кам остана в леглото, вслушвайки се напрегнато. Чу се звук от отварянето на вратата към коридора и някой влезе в малката всекидневна. После жизнерадостният глас на Амелия, която питаше нещо, последван от тревожните отговори на една от сестрите й. Уин, предположи той, тъй като Попи и Биатрикс едва ли биха се събудили толкова рано.

Едно от нещата, които Кам харесваше най-много у Амелия, беше нейната преданост и неуморен интерес към всичко, важно и маловажно, засягащо сестрите й. Тя ценеше семейството и се грижеше за него като малка майчица-квачка, каквито бяха и ромските жени. Това му харесваше. Връщаше го в ранното му детство, когато все още му позволяваха да живее с племето.

След няколко минути бъбренето на жените все още продължаваше. Осъзнавайки, че Амелия няма да се върне в леглото скоро, Кам въздъхна и се измъкна от чаршафите.

Облече се, отиде във всекидневната и видя жена си, седнала на малкото канапе с Уин. Която изглеждаше нещастна.

Двете бяха до такава степен погълнати от разговора, че почти не забелязаха появата му. Той се отпусна на близкия стол и се заслуша. Не след дълго схвана за какво става дума. Уин беше излъгала Мерипен, че е ходила при лекар и Мерипен беше побеснял. И сега отношенията помежду им се бяха влошили.

Амелия се обърна към Кам, челото й беше набръчкано от тревога.

— Може би Уин не е трябвало да го заблуждава, но нейно право е да взема сама решения, които я засягат лично. — Амелия държеше ръката на сестра си, докато говореше. — Знаеш добре, че аз самата не бих искала да подлагам Уин на никакъв риск, но има неща, които… Мерипен трябва да разбере, че тя иска да има нормален брачен живот с него.

Кам разтърка лицето си и потисна една прозявка.

— Да. Но начина да го накараш да приеме това не е да го манипулираш. — Той погледна директно Уин. — Малка сестричке, трябва да знаеш, че ултиматумите никога не сработват с един циганин. Циганинът не обича да му се казва какво да прави, особено от жена му.

— Не съм му казвала какво да прави — възрази Уин мрачно. — Просто му казах…

— Че няма значение какво той си мисли или чувства — промърмори Кам. — Че искаш да живееш живота си както ти го разбираш.

— Да — съгласи се тя. — Но това не означава, че не ме е грижа за чувствата му.

Кам се усмихна тъжно.

— Възхищавам се на твърдостта ти, сестричке. Дори съм съгласен с позицията ти. Но това не е начинът, по който да се оправяш с един циганин. Дори сестра ти, която не е известна с дипломатичността си, знае добре, че не трябва да подхожда към мен по подобен начин.

— Достатъчно дипломатична съм, когато искам да бъда — възрази Амелия, като се намръщи. Той й се усмихна. Амелия се обърна към Уин и призна неохотно: — Кам обаче е прав.

Уин не каза нищо известно време, после въздъхна:

— А сега какво да правя? Как могат да се оправят нещата?

Двете жени погледнаха Кам.

Последното, което искаше Кам, беше да се замесва в проблемите на Уин и Мерипен. А господ знае, че Мерипен щеше да е свиреп като мечка стръвница тази сутрин. Единственото, което искаше Кам, беше да се върне обратно в леглото и да прави любов с жена си. А после евентуално да поспи. Но когато сестрите го погледнаха с умолителните си сини очи, той въздъхна.

— Ще говоря с него.

— Сигурно е буден — каза Амелия с надежда. — Мерипен винаги става рано.

Кам й кимна навъсено, не му се нравеше особено перспективата да разговаря с киселия си брат за женски проблеми.

— Ще ме изрита като прашен килим във всекидневна — каза той. — И няма да го обвиня изобщо.

* * *

След като се облече и изми, Кам слезе на долния етаж в стаята за чай, където Мерипен неизменно закусваше. Заобикаляйки бюфета, Кам видя говеждо месо, печено в тесто, касерола с наденици, чинии с бекон и яйца, филета, пържени филийки и купа с печен фасул.

Един от столовете около кръглата маса беше издърпан. Виждаха се празна чаша и чинийка и малък димящ кафеник от сребро до тях. Мирисът на силно черно кафе изпълваше въздуха.

Кам погледна стъклените врати, водещи към задната тераса и видя тъмния строен силует на Мерипен. Явно беше, че Мерипен се взира в овощната градина отвъд строгата симетрия на лехите с цветя и храсти. Видът на раменете и главата му показваха, че е раздразнен и мрачен.

По дяволите. Кам нямаше представа какво да каже на брат си. Двамата бяха твърде далеч от отношенията на доверие. Всеки съвет, който Кам се опиташе да даде на Мерипен, щеше вероятно да бъде яростно отхвърлен.

Като взе една пържена филийка и я намаза с портокалов мармалад, Кам излезе на терасата.

Мерипен му хвърли кос поглед и върна вниманието си отново към пейзажа: цъфналите поля отвъд земите на имението, гъстите гори, подхранвани от пълноводната артерия на реката.

Няколко тънки струйки дим се издигаха от далечния бряг на реката, едно от местата, където циганите имаха обичай да разпъват катуна си, когато минаваха през Хемпшир. Кам собственоръчно беше белязал дърветата, за да се познава, че това е било дружелюбно към ромите място. И всеки път, когато идваше ново племе, Кам отиваше да ги посети с надеждата, че някой от отдавна изгубеното му семейство може да е там.

— Дошли са и други — отбеляза той небрежно, присъединявайки се към Мерипен на балкона. — Защо не дойдеш с мен да ги посетим тази сутрин?

Тонът на Мерипен беше далечен и враждебен.

— Работниците днес ще изливат новите корнизи за източното крило. А след начина, по който ги изпортиха последния път, се налага да съм там.

— Последния път изравнителните летви, които бяха заковали, не бяха на еднаква височина — кимна Кам.

— Знам го — сопна се Мерипен.

— Хубаво. — Сънен и раздразнен, Кам разтърка лицето си. — Виж, нямам желание да си вра носа в твоите работи, но…

— Тогава не го ври.

— Няма да ти навреди да чуеш и една външна гледна точка.

— Пет пари не давам за гледната ти точка.

— Ако не беше толкова погълнат в себе си — каза Кам язвително, — може би щеше да се сетиш, че не си единственият, който се тревожи за нещо. Мислиш ли, че не се притеснявам какво може да се случи на Амелия сега, когато е бременна?

— Нищо няма да се случи на Амелия — каза Мерипен презрително.

Кам се намръщи.

— Всички в това семейство избраха да мислят за нея като за недосегаема за неприятности. Дори самата тя го мисли. Но тя може да има всичките обичайни проблеми на всяка жена в нейното положение. Истината е, че това винаги си е риск.

Тъмните очи на Мерипен заблестяха с неприязън.

— Още повече за Уин.

— По всяка вероятност. Но щом тя иска да поеме този риск, това е нейно решение.

— Ето къде е разликата, Роан. Защото аз…

— Защото ти не поемаш риск за никого, така ли? Лошо е, че си се влюбил в жена, която няма да стои като безгласна кукла в ъгъла, фрал.

— Ако ме наречеш още веднъж по този начин — озъби се Мерипен, — ще ти откъсна главата.

— Хайде, защо не опиташ?

Мерипен сигурно щеше да се нахвърли върху Кам, ако в този момент не се бяха отворили стъклените врати и на терасата не излезе още някой. Поглеждайки по посока на досадника, Кам простена вътрешно.

Беше Хароу, изглеждаше спокоен и овладян. Приближи се към Кам, без да обръща внимание на Мерипен.

— Добро утро, Роан. Идвам да те известя, че ще тръгна от Хемпшир по-късно днес. Щом не мога да убедя госпожица Хатауей да се вразуми, отказвам се.

— Разбира се — кимна Кам, като потисна радостния изблик и изобрази незаинтересована любезност. — Моля да ме уведомите, ако има нещо, което мога да направя, за да съдействам за отпътуването ви.

— Просто искам най-доброто за нея — промърмори докторът, без да поглежда към Мерипен. — Продължавам да вярвам, че идването й с мен във Франция е най-умният избор. Но все пак решението е на госпожица Хатауей. — Той млъкна, сивите му очи помрачняха. — Надявам се, че ще упражните влиянието, което имате, за да разясните на всички заинтересовани какъв е залогът.

— Мисля, че всички сме достатъчно наясно със ситуацията — каза Кам с благост, която маскираше саркастичната нотка.

Хароу го изгледа подозрително и кимна кратко.

— Тогава ще ви оставя да продължите дискусията си. — С едва доловим скептицизъм той натърти на думата „дискусия“, сякаш знаеше, че са на прага на явен скандал. След това напусна терасата, затваряйки стъклената врата след себе си.

— Мразя този нещастник — изсъска Мерипен.

— На мен също не ми е любимец — призна Кам и разтърка тила си, за да отпусне схванатите си мускули. — Ще сляза долу, до циганския катун. И ако нямаш нищо против, ще изпия една чаша от онази дяволска запарка, която ти пиеш. Презирам тази гадост, но ми трябва нещо, което да ми помогне да остана буден.

— Изпий онова, което е останало в кафеника — промърмори Мерипен. — Аз съм достатъчно буден, повече, отколкото бих искал.

Кам кимна и отиде до френските врати. Но спря на прага, приглади косата си и заговори тихо:

— Най-лошата част от това да обичаш някоя жена, Мерипен, е, че винаги ще има неща, от които не можеш да я предпазиш. Неща извън твоя контрол. Накрая осъзнаваш, че съществува нещо по-лошо от това любимият ти човек да умре… че може да му се случи нещо. И че трябва да живееш постоянно с този страх. Но се налага да се примириш с лошата част, ако искаш добрата.

Кев го погледна със замъглени очи.

— А коя е добрата част?

По устните на Кам се разля усмивка.

— Добрата част е всичко останало — каза той и излезе.

* * *

— Бях предупреден под страх от смъртно наказание да не казвам нищо — беше първият коментар на Лео, когато се присъедини към Мерипен в една от стаите в източното крило. В ъгъла имаше двама мазачи, които мереха и отбелязваха по стените, и друг, който оправяше скелето, предназначено за работника, който щеше да се занимава с тавана.

— Хубав съвет — каза Кев. — Трябва да го вземеш предвид.

— Никога не приемам съвет, независимо дали е добър или лош. Това само би довело до още.

Въпреки мрачните си мисли, усмивка се плъзна по устните на Кев. Той посочи към една близка кофа, пълна с бледосива течност.

— Защо не вземеш една пръчка и да разтрошиш бучките вътре?

— Какво е това?

— Обикновена глина. Чудесна е. — Но Лео покорно взе една захвърлена пръчка и започна да бърка в кофата с разтвора.

— Жените отиват на утринна служба — отбеляза той. — После ще отидат в имението Стоуни Крос да посетят лейди Уестклиф. Биатрикс ме предупреди да бдя за порчето й, което изглежда е изчезнало. А мис Маркс остана. — Замислена пауза. — Странно малко създание, не си ли съгласен?

— Порчето или мис Маркс? — Кев внимателно постави една дървена летва на стената и я закова.

— Маркс. Чудех се… Дали е мъжемразка, или мрази всичко?

— Тя не мрази мъжете. Винаги е много любезна към мен и Роан.

Лео изглеждаше леко озадачен.

— Тогава… сигурно мрази само мен?

— Така изглежда.

— Но тя няма причина.

— А това, че си арогантен и презрителен?

— Това е част от аристократичния ми чар — възрази Лео.

— Явно аристократичният ти чар не въздейства на мис Маркс. — Кев изви едната си вежда и изгледа смръщеното лице на Лео. — Пък и какво значение има? Ти не проявяваш персонален интерес към нея, нали?

— Разбира се, че не — отхвърли Лео с негодувание това предположение. — По-скоро бих си легнал с порчето на Биатрикс. Представи си само тези остри малки лакти и колене. Всички тези остри ъгли. Човек може да се нарани, ако рече да прегърне мис Маркс… — Той разбърка разтвора с нова сила, очевидно замислен за безбройните опасности от това да се озовеш в едно легло с гувернантката.

Даже една идея повече, помисли си Кев.

* * *

Беше безобразие, мислеше Кам, докато пресичаше зелената ливада, пъхнал ръце в джобовете, че бидейки част от едно сплотено семейство означаваше човек никога да не може да се радва на собственото си щастие, когато друг има проблеми.

Имаше толкова много неща, на които да се наслаждава в момента… благословията на слънчевата светлина, която се изливаше върху пролетния пейзаж и цялата тази безсънна, бръмчаща, бликаща енергия на растения, покълващи от влажната пръст. Обещаващата миризма на пушек откъм циганския катун се носеше из въздуха. Може би днес той най-после щеше да открие някого от старото си племе. В ден като този всичко беше възможно.

Имаше красива жена, която носеше неговото дете. Обичаше Амелия повече от живота си. И имаше толкова много за губене. Но Кам нямаше да позволи страхът да го парализира, нито да му попречи да я обича с цялата си душа. Страх… Той забави крачка, смутен от внезапното бързо ускоряване на пулса си. Сякаш беше тичал километри без да спира. Обхвана с поглед полето и забеляза, че тревата е неестествено зелена.

Думканото на сърцето му стана болезнено, като че ли някой го беше ритал многократно. Объркан, Кам се напрегна като човек, в когото са опрели нож, и се хвана за гърдите. Исусе, слънцето беше ярко, нахлуваше в очите му, докато те не се насълзиха. Той изтри влагата с ръкав и се изненада, когато се оказа на земята, на колене.

Изчака болката да премине и сърцето му да забави ритъм, но стана по-лошо. Задъха се, неспособен да си поеме въздух, и се опита да се изправи. Тялото му не се подчиняваше. Бавно се отпусна, зелената трева заби острите си връхчета в бузата му. Болката го прониза отново, после още веднъж, сърцето му заплашваше да експлодира от силата на ударите.

Кам осъзна с известна почуда, че умира. Не можеше да мисли защо това се случва, нито как, мислеше единствено, че никой няма да се погрижи за Амелия, а тя се нуждае от него и той не бива да я оставя. Някой трябваше да бди над нея, тя имаше нужда някой да разтрива краката й, когато беше уморена. Много уморена. Той не можеше да вдигне главата или ръката си, да помръдне крака, но мускулите в тялото му подскачаха неконтролируемо, конвулсиите го разтърсваха като кукла на конци. Амелия. Не искам да бъда далеч от теб. Господи, не позволявай да умра, прекалено рано е. Болката продължаваше да се излива върху него, да го дави, задушавайки всеки дъх и удар на сърцето.

Амелия. Искаше да произнесе името й, но не можа. Беше безкрайно жестоко да напусне този свят без тези последни безценни срички върху устните си.

* * *

След един час коване на летви и пробване на различни смеси от вар, гипс и глина, Кев, Лео и работниците постигнаха правилните пропорции.

Лео бе проявил неочакван интерес, дори измисли собствен усъвършенстван вариант на трипластовата мазилка с подобряване на базовия слой или изстъргване на боята.

— Сложи още косми в този слой — предложи той, — и заравни с мистрията, така следващият слой ще хване по-здраво.

За Кев бе ясно, че макар Лео да проявява нищожен интерес към финансовите аспекти в управлението на имението, любовта му към архитектурата и всички останали аспекти на строителството са на път да се проявят повече от всякога.

Докато Лео слизаше от скелето, икономката, госпожа Барнстейбъл, се приближи до входната врата, влачейки едно момче. Кев го изгледа с любопитство. Момчето изглеждаше на единайсет или дванайсет години. Дори да не бе облечено в колоритни дрехи, дръзките му черти и златистомургавият тен подсказваха недвусмислено, че е циганче.

— Сър — започна извинително икономката, — моля да ме извините, че прекъсвам работата ви, но този хаймана дойде и започна да дрънка нещо неразбираемо, отказва да се махне. Помислихме си, че може би вие ще го разберете.

Дрънканиците се оказаха чист цигански.

— Дробой туне ромале — произнесе любезно момчето.

Кев отвърна на поздрава с кимане.

— Мишто авилан — продължи той разговора на цигански. — Ти от клана оттатък реката ли си?

— Да, кейко. Изпратиха ме да ти кажа, че намерихме един ром, който лежеше в полето. Беше облечен като бял. Помислихме си, че може да живее някъде тук.

— Лежеше в полето — повтори Кев и в него се надигна студена, разяждаща тревога. Изведнъж осъзна, че се е случило нещо много лошо. С известно усилие успя да произнесе спокойно: — Почиваше ли си?

Момчето поклати глава.

— Болен е и нещо не е наред с главата. Освен това трепери ей така… — То изимитира тремор с ръце.

— Каза ли ти как се казва? — попита Кев. — Каза ли изобщо нещо? — Макар да продължаваха да говорят на цигански, Лео и госпожа Барнстейбъл гледаха Кев напрегнато, разбрали, че се е случило нещо лошо.

— Какво има? — попита Лео и се намръщи.

Момчето отвърна на Кев:

— Не, кейко, той не може да каже нищо. А сърцето му…

Циганчето удари силно гърдите си с малкия си юмрук.

— Заведи ме при него. — За Кев нямаше съмнение, че ситуацията е сериозна. Кам Роан никога не беше боледувал и беше във върховна физическа кондиция. Каквото и да му се беше случило, излизаше от категорията на обичайните болести.

Като премина на английски, Кев заговори на Лео и икономката:

— Роан се е разболял… В момента е в циганския катун. Господарю, бих предложил да изпратите слуга и кочияш до имението Стоуни Крос, за да вземат Амелия. Госпожо Барнстейбъл, повикайте доктор. Аз ще докарам Роан колкото се може по-бързо.

— Сър — попита икономката объркано, — д-р Хароу ли имате предвид?

— Не — рязко отвърна Кев. Всичките му инстинкти го предупреждаваха да държи Хароу далеч от това. — Всъщност, не позволявайте да разбере какво става. Изобщо, не разгласявайте за случилото се.

— Да, сър. — Макар да не разбираше основанията на Кев, жената беше добре обучена да не поставя под въпрос авторитета му. — Господин Роан изглеждаше съвсем добре тази сутрин — каза тя. — Какво може да му се е случило?

— Ще разберем. — Без да чака повече въпроси или други реакции, Кев хвана момчето за рамото и го насочи към вратата: — Води!

* * *

Кланът се оказа малък и процъфтяващ род. Циганите се бяха настанили в добре организиран катун с две палатки и няколко грижливо гледани коне и магарета. Водачът на племето, ромският фуро, представляваше привлекателен мъж с дълга черна коса и топли тъмни очи. Макар да не беше висок, бе добре сложен и строен и излъчваше непоколебима властност. Кев бе изненадан от младостта му. Думата „фуро“ обикновено се отнасяше за възрастен и мъдър мъж. За човек, все още не навършил четирийсетте, това трябваше да означава, че е необикновено уважаван лидер.

Те размениха кратки поздравления и ромският фуро поведе Кев към собствената си палатка.

— Това ли е приятелят ти? — попита мъжът с очевидна загриженост.

— Брат ми. — По някаква причина коментарът на Кев предизвика продължителен поглед от страна на циганина.

— Добре, че сте тук. Това е може би последният ви шанс да го видите жив.

Кев беше удивен от собствената си интуитивна реакция на случващото се, от прилива на обида и скръб.

— Той няма да умре — произнесе дрезгаво Кев, като ускори крачка и нахълта в палатката.

Вътрешността на циганската палатка беше приблизително дванайсет стъпки дълга и шест стъпки широка, с типичната готварска печка и метална тръба за комин, намираща се отстрани на вратата. В другия край бяха разположени две легла едно по-високо и друго по-ниско. Дългото тяло на Кам Роан беше простряно на по-ниското, обутите му крака висяха от края. Той трепереше и се тресеше, главата му се въртеше непрестанно върху възглавницата.

— По дяволите. — Гласът на Кев беше нисък, плътен, не можеше да повярва, че е възможно да се случи нещо подобно на човек за такова кратко време. Здравият тен беше изчезнал от лицето на Роан и сега то бе бяло като хартия, а устните напукани и сиви. Брат му стенеше от болка, виеше като куче.

Кев седна на края на леглото и сложи ръка върху леденото чело на Роан.

— Кам — настоятелно го извика той. — Кам, аз съм, Мерипен. Отвори очи. Кажи ми какво се случи.

Роан се помъчи да потисне треперенето, да фокусира погледа си, но се оказа невъзможно. Опита се да оформи дума, но единственото, което излезе от гърлото му, бе несвързан звук.

Кам постави длан върху гърдите му и усети силния, неравномерен пулс. Той изруга, осъзнавайки, че ничие сърце, независимо колко е силно, не би издържало дълго това бясно темпо.

— Сигурно е ял някаква трева, без да знае, че е вредна — обади се ромският фуро. Човекът изглеждаше разтревожен.

Кев поклати глава.

— Брат ми познава отлично билките. Никога не би направил такава грешка. — При вида на изпитото лице на Роан изпита смесица от ярост и състрадание. Искаше му се да има начин неговото сърце да поеме работата на братовото му. — Някой го е отровил.

— Кажете ми какво мога да направя — тихо произнесе водачът на племето.

— Необходимо е първо да изхвърли колкото се може повече от отровата.

— Стомахът му се изпразни, преди да го пренесем тук.

Това беше добре. Но щом реакцията беше такава дори след изхвърлянето на отровата, значи ставаше дума за силно токсична субстанция. Сърцето под дланта на Кев сякаш бе готово да експлодира. Той сигурно скоро щеше да бъде обхванат от конвулсия.

— Трябва да направим нещо, което да забави пулса и да успокои тремора — каза кратко Кев. — Имате ли лауданум?

— Не, но имаме суров опиум.

— Още по-добре. Донесете го бързо.

Водачът на племето даде нареждания на две жени, които бяха дошли до входа. След по-малко от минута те донесоха малък буркан с гъста кафява паста — изсушената течност от неразкъсан маков семенник. Като гребна малко от нея с върха на една лъжица, Кев се опита да я сложи в устата на Роан.

Зъбите на Роан изскърцаха в метала, главата му се тресеше, докато най-после езикът му изтика навън лъжицата. Кев търпеливо подпъхна ръка под врата му и го повдигна нагоре.

— Кам, аз съм. Дойдох да ти помогна. Лапни това заради мен. — Той пъхна обратно лъжицата в устата на Роан и я държа вътре, докато нещастникът започна да се задушава и се разтърси в ръцете му. — Готово — промърмори Кев и след миг извади лъжицата. Сложи ръка върху гърлото на брат си и леко разтърка. — Преглътни. Да, фрал, точно така.

Опиумът подейства с чудодейна бързина. Скоро треморът намаля и неистовото задъхано дишане се успокои. Кев не осъзнаваше, че е сдържал дъха си, докато не изпусна една въздишка на облекчение. Допря дланта си върху гръдния кош на Роан и усети как пулсът се забавя.

— Опитайте се да му дадете малко вода — предложи водачът на племето и подаде една издълбана дървена купа на Кев. Той притисна ръба й до устните на брат си и ги разтвори, за да изсипе няколко глътки в устата му.

Тежките клепки се вдигнаха и Роан се фокусира върху него с усилие.

— Кев…

— Тук съм, малко братче.

Роан го погледна и примига. Пресегна се нагоре и стисна ризата на Кев като пиян.

— Синьо — прошепна той накъсано. — Всичко… е синьо.

Кев плъзна ръка зад гърба му и го хвана здраво. Погледна ромския фуро и се опита отчаяно да мисли. Беше чувал за такъв симптом преди, синя мъгла пред очите. Причиняваше се от вземането на прекалено голяма доза силно лекарство за сърце.

— Може да е дигиталис — промърмори той. — Но не знам от какво произхожда.

— Напръстник^[1] — обади се ромският фуро. Тонът му беше сух, по лицето му бе изопнато от безпокойство. — Силно смъртоносен. Добитък убива.

— Каква е противоотровата? — остро попита Кев.

Мъжът от говори тихо:

— Не знам. Не знам дори дали съществува такава.