Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (11)

Единадесета глава

Уин слизаше по главното стълбище на хотела, а един от слугите на Хатауей я следваше на близко разстояние.

— Внимателно, госпожице Хатауей — предупреди я той. — Едно подхлъзване, и можете да си счупите врата на тези стъпала.

— Благодаря, Чарлз — каза тя, без да променя скоростта. — Но не бива да се тревожите. — Беше достатъчно свикнала с изкачването и слизането по стълбища в клиниката във Франция като част от ежедневните упражнения. — Трябва да ви предупредя, Чарлз, че увеличавам крачка.

— Да, госпожице — каза той, звучейки недоволно. Чарлз беше по-як, но не обичаше ходенето. Макар да служеше от години, Хатауей нямаха желание да го уволнят, преди той да поиска да се пенсионира.

Уин му се усмихна.

— Само до Хайд парк и обратно, Чарлз.

Когато наближиха входа на хотела, Уин видя висок, тъмен силует да пресича фоайето. Беше Мерипен, гледаше мрачно и разсеяно, навел надолу глава. Тя не можа да потисне вълната на удоволствие, която премина през нея при вида на този красив, зъл звяр. Той стигна до стълбите, погледна нагоре и изражението му се промени, когато я видя. В очите му се мярна копнеж, но той успя да го потуши. Но този кратък блясък накара настроението й да скочи неимоверно.

След сцената тази сутрин и изпадането му в яростна ревност, Уин се беше извинила на Джулиан. Докторът беше по-скоро развеселен, отколкото разстроен.

— Той е точно такъв, какъвто го описа — беше казал Джулиан, добавяйки мрачно: — Само че в още по-голяма стенен.

„В още по-голяма степен“ беше дума, подхождаща на Мерипен, помисли си тя. В него нямаше нищо, което можеше да се омаловажи. А в момента изглеждаше по-скоро като мрачен престъпен герой от сензационен роман. От онези, които бяха винаги побеждавани от русокосия герой.

Дискретните погледи на дамите във фоайето, които присъствието на Мерипен привлече, доказаха, че Уин не е единствената, хипнотизирана от него. Модерното облекло му приличаше. Той носеше добре скроения костюм без следа от смущение, сякаш не го бе грижа дали е облечен като джентълмен, или като докер от пристанището. И понеже го познаваше добре, знаеше, че наистина не го интересува.

Тя спря и изчака с усмивка, докато той се приближи. Погледът му се плъзна по нея, без да пропуска подробност от простата розова рокля за разходка и подхождащия жакет.

— Сега си облечена — отбеляза Мерипен, сякаш бе изненадан, че не се разхожда гола из фоайето.

— Това е рокля за разходка — отвърна тя. — Както виждаш, излизам да глътна малко въздух.

— Кой те придружава? — попита той, макар добре да виждаше слугата, който стоеше на няколко крачки.

— Чарлз — отвърна тя.

— Само Чарлз? — Мерипен изглеждаше обиден. — Нуждаеш се от по-голяма защита.

— Ще се разходим само до Мраморната арка — каза тя развеселена.

— Да не си си изгубила ума, жено? Имаш ли представа какво може да ти се случи в Хайд парк? Има крадци, джебчии, невероятни мошеници и гангстери, които са готови да оскубят едно малко гълъбче като теб.

Чарлз се обади:

— Може би господин Мерипен има право, госпожице Хатауей. Доста е далече, пък и никой не знае…

— Да не би да предлагаш да дойдеш вместо него? — обърна се Уин към Мерипен.

Както и очакваше, той неохотно промърмори.

— Така мисля да направя… пред алтернативата да те гледам да се шляеш по улиците на Лондон и да изкушаваш всеки престъпник, който те види. — Той се намръщи към Чарлз. — Не е нужно да идваш с нас. Ще ми дойде много, ако трябва да наглеждам и теб.

— Да, сър — отвърна с благодарност слугата и се върна по стъпалата с далеч по-голям ентусиазъм, отколкото бе слязъл.

Уин хвана под ръка Мерипен и усети стягането на мускулите му. Нещо го тревожеше, осъзна тя. Нещо далеч по-важно от костюма й или предстоящата разходка до Хайд парк.

Те излязоха от хотела, широките крачки на Мерипен лесно се нагодиха към нейните бързи стъпки. Тя се опита да звучи естествено и весело.

— Колко хладен и свеж е въздухът днес.

— Замърсен е от пушек на въглища — каза той, насочвайки я да заобиколи една локва, сякаш щеше да е смъртоносно опасно, ако си намокреше краката.

— Всъщност усещам силен мирис на пушек откъм сакото ти. Както и цигарен дим. Къде ходихте двамата с господин Роан тази сутрин?

— До един цигански катун.

— По каква причина? — поиска да знае Уин. При Мерипен не беше лесно да измъкнеш нещо.

— Роан предполагаше, че можем да разберем нещо за моето племе.

— Така ли стана? — меко го попита тя, знаейки, че темата е болезнена за него.

Мускулът му под ръката й леко трепна.

— Не.

— Да, разбрали сте. Точно затова си толкова мрачен.

Мерипен я погледна и видя как внимателно го следят очите й. Въздъхна.

— В моето племе имаше едно момиче, което се казваше Шури…

Уин усети, че я пробожда ревност. Момиче, което е познавал и за което никога не беше споменавал. Може би не му е била безразлична.

— Намерихме я днес в катуна — продължи Мерипен. — Едва я познах. Някога беше много красива, но сега изглежда много по-стара за възрастта си.

— О, това е лошо — каза Уин, като се опитваше да звучи любезно.

— Съпругът й, циганският барон, ми беше вуйчо. Той беше… не беше добър човек.

Това едва ли бе изненадващо, като се имаше предвид състоянието на Мерипен, в което Уин го беше видяла за първи път. Ранен, изоставен и толкова освирепял, че беше ясно, че е живял като скот.

Тя усети, че я изпълва състрадание и нежност. Искаше й се да са на някакво тайно място, където да го накара да й разкаже всичко. Искаше й се да го прегърне, не като любовник, а като любим приятел. Сигурно мнозина биха сметнали за нелепо желанието й да защити мъж, който изглеждаше толкова неуязвим. Но под тази твърда и непроницаема фасада, Мерипен криеше невероятна чувствителност и нежност. Тя знаеше, че е така. Знаеше също така, че той по-скоро би умрял, отколкото да го признае.

— Господин Роан каза ли на Шури за татуировката си? — попита Уин. — Че е идентична на твоята.

— Да.

— И какво каза Шури?

— Нищо. — Отговорът му беше прекалено бърз.

Двама улични продавачи, единият с връзка кресон в ръка, а другият с чадъри, ги приближиха обнадеждени. Но един поглед на Мерипен ги накара да отстъпят, безстрашно хвърляйки се в трафика от файтони, каруци и коне, за да минат от другата страна на улицата.

Уин не каза нищо в продължение на минута-две, само държеше ръката на Мерипен, докато той я водеше раздразнено напред и мърмореше „Не стъпвай тук“ или пък „Мини оттук“, „Тук внимавай“, сякаш ако стъпеше на счупено или неравно паве, щеше да се нарани.

— Кев — възрази тя накрая. — Не съм чуплива.

— Знам го.

— Тогава, моля те, не се дръж с мен така, сякаш съм от стъкло и ще се счупя.

Мерипен промърмори нещо, че улиците не били подходящи за нея. Били прекалено неравни. Прекалено мръсни.

Уин не се сдържа и се засмя.

— За бога! Ако тези улици бяха павирани със злато и по тях се носеха ангели, сигурно пак щеше да кажеш, че са неравни и мръсни за мен. Трябва да се отървеш от този си навик да ме пазиш непрекъснато.

— Не и докато съм жив.

Уин замълча, стискайки ръката му по-здраво. Страстта, скрита под грубите, обикновени думи я изпълни с неописуемо удоволствие. Толкова лесно успяваше да стигне той до най-дълбоките кътчета на сърцето й.

— Не бива да ме поставяш на пиедестал — каза тя накрая.

— Ти не си на пиедестал. Ти си… — Но той се спря по средата на думата и поклати глава, сякаш беше безкрайно изненадан, че го е изрекъл. Каквото и да се беше случило този ден, го беше накарало да изгуби самообладание.

Уин се запита какво ли може да е казала Шури. Може би нещо за връзката между Кам Роан и Мерипен…

— Кев. — Тя забави крачка, принуждавайки го да се движи по-бавно. — Още преди да тръгна за Франция имах предчувствие, че тези татуировки са доказателство за тясна връзка между теб и господин Роан. Заради болестта си имах малко неща, с които да се занимавам, така че наблюдавах хората около себе си. Забелязах неща, които никой друг нямаше времето да схване, или за които да мисли. Освен това винаги съм била по специален начин привързана към теб.

Тя му хвърли бърз кос поглед, който показваше, че той не мисли така. Той не искаше да бъде разбран или наблюдаван. Искаше да стои в безопасност в бронираната си самота.

— И когато срещнах господин Роан — продължи Уин с небрежен тон, сякаш водеха най-обикновен разговор, — бях изумена от многото прилики между вас двамата. Начинът, по който накланя главата си, полуусмивката му… жестикулациите… всичко това бях виждала у теб. И си помислих: „Не бих се изненадала, ако някой ден науча, че двамата са… братя“.

Мерипен спря напълно. Обърна лице към нея, застанал на улицата, докато останалите пешеходци ги заобикаляха, възмутени, че са блокирали пътя. Уин погледна в горещите му тъмни очи и невинно сви рамене, чакайки отговора му.

— Невероятно — промърмори той.

— Невероятни неща се случват непрекъснато — каза Уин. — Особено на нашето семейство. — Тя продължи да го гледа, като се мъчеше да разчете изражението му. — Брат ли ти е?

Кев се поколеба. Шепотът му беше толкова тих, че тя едва го чу.

— По-малкият ми брат.

— Толкова се радвам за теб. За двама ви. — Тя му се усмихваше, докато накрая и неговите устни се извиха в слаба усмивка.

— А аз не.

— Някой ден и ти ще се радваш.

След малко той мушна ръката й под своята и те закрачиха отново.

— Щом ти и господни Роан сте братя — каза Уин, — значи си наполовина гаджо. Какъвто е той. Съжаляваш ли за това?

— Не, аз… — Той направи пауза, замислен над откритието. — Всъщност не бях толкова изненадан, колкото трябваше да бъда. Винаги съм чувствал, че съм ром, но и… някакъв друг.

Уин разбра неизреченото. За разлика от Роан, той не бързаше да се запознае с другата си идентичност, онази голяма част от него, която беше толкова неосъзната.

— Ще кажеш ли за това на семейството? — попита го тя нежно. Като познаваше Мерипен, беше сигурна, че ще иска да запази информацията, докато направи спокойно всичките си изводи.

Той поклати глава.

— Има въпроси, на които първо трябва да намеря отговорите. Включително защо бащата, който ни е създал, е искал да ни убие.

— Искал е да ви убие? Мили боже, но защо?

— Предполагам, че е свързано до голяма степен с наследство. С тези гаджос… обикновено накрая винаги нещата опират до пари.

— Толкова е жестоко. — Уин стисна по-здраво ръката му.

— Имам основания да го мисля.

— Но имаш също така основания и да си щастлив. Днес си открил брат си. И си разбрал, че си наполовина ирландец.

Това изтръгна от него недоволно боботене.

— И това трябва да ме прави щастлив?

— Ирландците са забележителни хора. Виждам го и в теб: любовта ти към земята, силата ти…

— Любовта ми към кавгите.

— Да. Ами, може би трябва да продължиш да потискаш тази част.

— За да бъда половин ирландец — каза той, — ще трябва да съм по-голям пияница.

— И да си далеч по-сладкодумен.

— Предпочитам да говоря само тогава, когато имам какво да кажа.

— Хм. Това не е нито ромска, нито ирландска черта. Може би имаш и друга част, която още не си разкрил.

— Мили боже. Надявам се да не е така. — Но той се усмихна и Уин усети да я обливат топли вълни.

— Това е първата истинска усмивка, която съм видяла у теб, откак се върнах — каза тя. — Трябва да се усмихваш повече, Кев.

— Нима?

— О, да. Полезно е за здравето. Д-р Хароу казва, че веселите му пациенти се оправят по-бързо от вечно киселите.

Споменаването на д-р Хароу накара слабата усмивка на Мерипен да изчезне.

— Рамзи казва, че си станала много близка с него.

— Д-р Хароу ми е приятел — призна тя.

— Само приятел?

— Да, засега. Би ли възразил той да ме ухажва?

— Разбира се, че не — промърмори Мерипен. — Какво право имам да възразявам?

— Изобщо нямаш. Освен ако нямаш някакъв личен интерес, какъвто ти определено нямаш.

Тя почувства вътрешната битка в него да й признае. Битка, която той изгуби, когато произнесе рязко:

— Далече съм от мисълта да ти забранявам храна, ако проявяваш апетит към нея.

— Сравняваш д-р Хароу с храна? — Уин се насили да потисне доволната си усмивка. Малката проява на ревност беше като балсам за душата й. — Уверявам те, че съвсем не е скучен. Той е състоятелен човек с характер.

— Той е един бледолик гаджо с воднисти очи.

— Много е привлекателен. А очите му изобщо не са воднисти.

— Позволи ли му да те целуне?

— Кев, намираме се на обществено място!

— Позволи ли му?

— Веднъж — призна тя и го изчака да смели информацията. Той се намръщи свирепо и заби очи в тротоара пред тях. Когато стана ясно, че не се кани да каже нищо, Уин се осмели да произнесе: — Беше жест на привързаност.

Не последва никакъв отговор.

Инатливо говедо, помисли си тя раздразнено.

— Не беше като твоите целувки. Освен това никога не сме… — Тя усети, че я залива червенина. — Никога не сме правили нищо подобно на онова, което ти и аз… онази вечер…

— Не бива да го обсъждаме.

— Защо да можем да обсъждаме целувките на д-р Хароу, а твоите не?

— Защото моите целувки няма да доведат до ухажване.

Това я нарани. Освен това я обърка и разстрои. Преди да са казали или направили още нещо, Уин реши да принуди Мерипен да признае защо не би я ухажвал. Но не тук, не сега.

— Ами, наистина имам късмет да ме ухажва д-р Хароу — каза тя, като се опита тонът й да звучи прагматично. — На моята възраст е време да помисля за брак сериозно.

— На твоята възраст?! — присмя се той. — Ами че ти си само на двайсет и пет.

— На двайсет и шест. А дори и да бях на двайсет и пет, пак съм достатъчно възрастна. Изгубих няколко години… може би най-хубавите заради болестта си.

— Сега си по-красива от всякога. Човек трябва да е луд или сляп, за да не те желае. — Комплиментът не беше направен спокойно, а с мъжка прямота, която я накара да се изчерви още повече.

— Благодаря, Кев.

Той я погледна внимателно.

— Искаш да се омъжиш?

Предателското й сърце направи няколко болезнени удара, защото първоначално си помисли, че пита: „Искаш ли да се омъжиш за мен?“. Но не, той я питаше за мнението й за брака като… както баща й, който се занимаваше с наука, би казал, като „концептуална структура с потенциал за реализация“.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Искам деца, които да обичам. Искам съпруг, с когото заедно да остареем. Искам свое собствено семейство.

— И Хароу казва сега, че всичко това е възможно?

Уин се поколеба малко.

— Да, напълно възможно.

Но Мерипен я познаваше твърде добре.

— Какво не ми казваш?

— Достатъчно добре съм, за да правя всичко, което реша — отговори тя твърдо.

— Той какво…

— Не желая да го обсъждам. Ти си имаш своите забранени теми, аз също си имам моите.

— Знаеш, че ще разбера — каза той тихо.

Уин не обърна внимание на думите му, хвърляйки поглед към парка отсреща. Очите й се разшириха, когато видя нещо, което не е било там, преди да замине за Франция… голяма, величествена структура от стъкло и желязо.

— Това ли е Кристалният дворец? О, това трябва да е. Толкова е красив… много повече, отколкото гравюрите, които съм виждала.

Сградата, която заемаше повече от девет акра, помещаваше международно изложение на изкуство и наука, наречено Великата изложба. Уин беше чела за нея във френските вестници, които уместно я бяха определили като едно от големите чудеса на света.

— Кога я завършиха? — попита тя и ускори крачки към блестящата сграда.

— Няма и месец.

— Влизал ли си вътре? Видя ли изложбите?

— Посетих я веднъж — каза Мерипен, усмихвайки се на ентусиазма й. — Разгледах няколко изложби, но не всичките. Ще отнеме три и повече дни човек да види всичко.

— В коя част ходи?

— В онази, която е свързана предимно с машини.

— Наистина ми се иска да разгледам макар и малка част от нея — каза тя замислено, загледана в тълпите, които влизаха вътре. — Ще ме заведеш ли?

— Няма да ти стигне времето за нищо. Вече е следобед. Ще те доведа утре.

— Сега. Моля те. — Тя го задърпа нетърпеливо. — О, Кев, не ми отказвай.

Когато я погледна, Мерипен бе толкова красив, че тя усети прекрасна болка в стомаха си.

— Как бих могъл да ти откажа? — поклати глава той.

Двамата тръгнаха към издигащия се свод на Кристалния дворец, платиха по шилинг за всекиго на администратора и Уин възхитено се огледа. Движещата сила на индустриалния дизайн бе принц Албърт, далновиден и мъдър мъж. В малката брошура, която получиха на входа заедно с билетите, пишеше, че сградата е конструирана от повече от хиляда железни колони и триста хиляди стъкла. Някои от тях бяха достатъчно високи, за да оградят израснали брястови дървета. Общо сградата съдържаше сто хиляди сбирки от цял свят.

Изложбата имаше както обществена, така и научна стойност. Тя даваше възможност на хората от всички класи и религии да се смесят и да общуват под покрива й по начин, който се случва рядко. Хора с различно облекло и вид се тълпяха в залите и коридорите.

Една модерно облечена група чакаше в централната секция на Кристалния дворец. Изглежда никой от тях не проявяваше интерес към онова, което ги заобикаляше.

— Какво чакат тези хора — попита тя.

— Нищо. — Мерипен сви рамене. — Тук са, за да ги видят. Когато идвах преди, също имаше такива. Не че разглеждат нещо. Само стоят и се перчат.

Уин се разсмя.

— Е, какво, ще разглеждаме ли изложбата, или ще се преструваме, че им се възхищаваме?

Мерипен й подаде малката брошурка.

След като огледа списъка с изложенията, Уин каза решително:

— Тъкани и платове.

Той я придружи през претъпкания с хора остъклен коридор и двамата влязоха в зала с удивителни размери. Въздухът бе изпълнен от звуците на тъкачни и текстилни машини, по пода имаше навити на рула килими. Остър мирис на вълна и боя пареше ноздрите. Стоки от Кидърминстър, Америка, Испания, Франция и Ориента изпълваха залата с разноцветни нюанси. Гладко тъкани, с възли и мъхести, изправени в топове, преметнати или закачени на куки, бродирани, плетени… Уин свали ръкавиците си и прокара ръце по великолепните мостри.

— Мерипен, виж това! — възкликна тя. — Килим „Уилтън“. Подобен на брюкселски, само че вълната е подстригана. Мек е като кадифе, нали?

Представителят на фабриката, който стоеше наблизо, каза:

— „Уилтън“ стана много по-достъпен в последно време, тъй като сме в състояние да го произведем на парен тъкачен стан.

— Къде се намира фабриката? — попита Мерипен и прокара ръка по меката повърхност. — В Кидърминстър, предполагам?

— Там, а също и в Глазгоу.

Докато мъжете обсъждаха производството на килими на новия вид станове, Уин се придвижи нататък по редицата от мостри. Имаше още машини, които поразяваха с големината и сложността си, някои създадени за тъкане на платове, други за отпечатване на щампи върху платовете, трети за предене на вълнена и камгарна прежда. Една от тях се използваше за демонстрация на това как за в бъдеще ще се механизира пълненето на матраците и възглавниците.

Гледайки очарована, Уин усети, че Мерипен се приближи и застана до нея.

— Питам се дали няма да настъпи ден, когато всичко в света ще се прави от машини? — каза му тя.

Той се усмихна.

— Ако ни остане време, ще те заведа да видиш селскостопанската изложба. Ще видиш машини, с които може да се сее два пъти по-бързо и с два пъти по-малко труд, отколкото на ръка. Вече поръчахме една вършачка за работниците в имението Рамзи… Ще ти я покажа, като стигнем там.

— Искаш да кажеш, че одобряваш тези технологии предварително? — попита го Уин с известна изненада.

— Да, защо?

— Ромите не вярват в такива неща.

Той сви рамене.

— Не знам в какво вярват ромите, но не мога да игнорирам прогреса, който ще подобри живота. Механизацията ще улесни снабдяването на хората с дрехи, храна, сапун… дори с килими за пода.

— Ами какво ще стане с онези, които ще изгубят препитанието си с въвеждането на механизацията?

— Ще се създадат нови индустрии и нови работни места. Защо да караш човек да се труди безсмислено, ако можеш да го изучиш как да произвежда повече и по-добре?

Уин се усмихна.

— Говориш като реформист — прошепна тя закачливо.

— Икономическата промяна винаги е съпроводена с обществена промяна. Никой не може да спре този процес.

Колко прогресивен ум има, помисли си Уин. Баща й щеше да е щастлив да види в какво се е преобразило малкото ранено циганче.

— Ще се изисква огромна работна сила, за да се поддържа тази индустрия — продължи тя. — Мислиш ли, че достатъчно селяни ще искат да отидат в Лондон и в другите градове…

Тя бе прекъсната от силно пухтене и няколко вика на изненада от посетителите наоколо. Плътен, разтърсващ порив разлюля въздуха. Изглежда машината за пълнене на възглавници се бе развалила, изпращайки вихрушка от пух навсякъде.

Мерипен реагира бързо, съблече сакото си и го наметна върху Уин, след което притисна кърпичката си върху носа и устата й.

— Дишай през нея — промърмори той и я поведе през стаята. Тълпата се пръсна, някои кашляха, други ругаеха, трети започнаха да се смеят, когато белият пух започна да се сипе навсякъде. Понесоха се възгласи на възхищение от децата, които бяха дошли от съседната зала, танцуваха и подскачаха, опитвайки се да уловят носещите се из въздуха перушини.

Мерипен не спря, докато не стигнаха до друга зала, в която се намираше секция „Тъкани“. Огромни дървени и стъклени сандъци бяха приютили сбирка от платове, които течаха като река. От стените висяха кадифета, брокати, коприни, памук, муселин, вълна, всевъзможни материи, създадени за дрехи, тапицерии или завеси. Платовете бяха подредени във вертикални топове, прикрепени към още изложбени стени, които оформяха тъмни коридори.

Подавайки глава изпод сакото на Мерипен, Уин му хвърли поглед и започна да се смее. Бял пух покриваше черната му коса и дрехите му като току-що паднал сняг.

Тревогата върху лицето му бе заменена от смръщване.

— Исках да те попитам дали си вдишала от пухения прах — каза той. — Но ако съдя по звуците, които издаваш, дробовете ти са чисти.

Уин не можа да отговори, смееше се прекалено силно.

Когато Мерипен прокара ръка през къдриците си, перушината се заплете още повече.

— Недей — опита се тя да спре смеха си. — Няма да… Позволи ми да ти помогна, само влошаваш положението… а разправяше, че аз съм гълъбче, което щели да оскубят… — Като се кикотеше, тя го хвана за ръката и го замъкна в един от коридорите, където да не бият на очи.

— Чакай да те оправя, преди някой да ни е видял. О, прекалено си висок за мен… — Тя го накара да седне до нея на пода и да наведе глава. После коленичи, събирайки фустите си. Разкопча бонето си и го остави настрана.

Мерипен гледаше лицето й, докато тя се опитваше да махне перушината от косата му.

— Не вярвам да ти е приятно — промърмори той.

— Глупчо. Целият си в пух, това не може да не ме забавлява. — Всъщност беше истина. Той изглеждаше толкова… ами, очарователен, коленичил и намръщен, като се опитваше да не мърда, за да не й пречи. Беше приятно да си играе с гъстата му коса, което при други обстоятелства той не би й позволил. Тя продължаваше да бърбори, неспособна да спре.

Но минутите се нижеха, смехът й постепенно утихна и тя се почувства успокоена и почти като в сън. Звуците от тълпите бяха заглушени от кадифетата, които се спускаха навсякъде около тях като завеси от облаци и мъгла.

Очите на Мерипен излъчваха странен тъмен блясък, очертанията на лицето му бяха строги и красиви. Той приличаше на някакво опасно езическо създание, изплувало в потаен вещерски час.

— Почти свърших — прошепна Уин, макар отдавна да бе приключила. Пръстите й стояха заровени в косата му.

Толкова живи, толкова тежки, подстриганите къдрици приличаха на кадифе върху врата му.

Дъхът й секна, когато Мерипен помръдна. Отначало си помисли, че иска да се изправи на крака, но той я придърпа по-близо и взе главата й в ръце. Устата му беше толкова близо, дъхът му приличаше на пара върху устните й.

Тя бе слисана от проявената несдържаност, от дивата хватка на ръцете му. Изчака, заслушана в тежкото му гневно дишане, неспособна да разбере какво го е провокирало.

— Нямам нищо, което да ти предложа — произнесе той най-накрая гърлено. — Нищо.

Устните й бяха сухи. Тя ги навлажни с език и се опита да говори, въпреки че трепереше.

— Имаш себе си — прошепна.

— Не ме познаваш. Мислиш си, че ме познаваш, но не е така. Нещата, които съм направил, нещата, които съм способен да направя… ти и семейството ти познавате живота само от книгите. Ако можеше да разбереш…

— Направи така, че да разбера. Кажи ми. Кажи ми кое е толкова ужасно, че трябва да ме държи далеч от теб.

Той поклати глава.

— Тогава спри да тормозиш и двама ни — каза тя несигурно. — Остави ме или ми позволи да си отида.

— Не мога — отвърна рязко той. — Не мога, по дяволите. — И преди тя да е издала и звук, той я целуна.

Сърцето й заби силно и тя се обърна към него с глух, отчаян стон. Ноздрите й се изпълниха с миризма на пушек и на мъж, миризма на есенна пръст, която идваше от него. Устните му се стрелнаха към нейните, тласкани от първичен глад, езикът му заора дълбоко, търсейки трескаво. Те останаха коленичили, прегърнати още по-силно. И всяко местенце, до което устните му се докосваха, я болеше. Искаше да почувства кожата му, мускулите му, свити и стегнати под нейните ръце.

Желанието пламна диво и яростно, изтласквайки напълно здравия разум. Ако я притиснеше назад, сред всичките тези кадифета и… Тя си помисли, че иска тялото й да го приеме в себе си и пламна под дрехите си, докато пълзящата горещина я накара да се сгърчи. Устата му търсеха шията й и тя отметна глава, за да го улесни. Той почувства пулса й и езикът му откри уязвимото местенце, което я накара да ахне.

Като повдигна ръце към лицето му, тя обхвана с пръсти челюстта му и усети как острите косъмчета на брадата му драскат кожата на дланите й. Насочи устата му отново към своята. Изпълни я удоволствие и миг след това бе заслепена от тъмнината и насладата да го усеща навсякъде около себе си.

— Кев — прошепна между целувките. — Обичала съм те толкова заради…

Той затисна устата й с неговата отчаяно, сякаш можеше да задуши не само думите, но и самата емоция. Грабеше колкото е възможно по-дълбоко вкуса й, твърдо решен да не остави нито един милиметър непревзет. Тя се притисна силно към него, тялото й се напрягаше с незатихващи тръпки, ушите й свистяха от страст. Той бе всичко, което някога бе искала, всичко, от което имаше нужда.

От гърлото й се откъсна остър стон, когато той я блъсна назад, разкъсвайки горещия неизбежен контакт между телата им.

Известно време никой от тях не помръдна, и двамата се опитваха да възстановят равновесието. И когато блясъкът на желанието избледня, Уин го чу да казва дрезгаво:

— Не мога да бъда насаме с теб. Това не трябва да се случва отново.

Това, реши тя гневно, не можеше да се понася. Мерипен отказваше да признае чувствата си към нея и не обясняваше защо. В края на краищата тя заслужаваше повече доверие от негова страна.

— Много добре — произнесе сковано и се опита да се изправи на крака. Когато той я последва и протегна ръка към нея, тя нетърпеливо отблъсна ръката му. — Не, не искам помощ. — Започна да изтръсква полите си. — Ти си напълно прав, Мерипен. Наистина не трябва да оставаме заедно насаме, тъй като предварително се знае какъв ще е резултатът и как ще завърши всичко: ти ми даваш аванси, аз ти отговарям, след което ти ме отблъскваш. Само че аз не съм кукла на конци, Кев.

Той се наведе да вземе бонето й и й го подаде.

— Знам, че не си…

— Казваш ми, че не те познавам — произнесе тя разгневено. — Вероятно не ти е минавало през ума, че ти също не ме познаваш. Представяш си, че знаеш коя съм аз, нали? Но аз се промених през изминалите две години. Можеше поне да направиш опит да разбереш в каква жена съм се превърнала. — Тя стигна до края на коридора и излезе на двора.

Мерипен я последва.

— Къде отиваш?

Уин почувства удовлетворение като го видя толкова разстроен и отчаян от тръгването й.

— Отивам си. Прекалено съм ядосана, за да се наслаждавам на някаква изложба в този момент.

— Трябва да вървиш в обратната посока.

Уин не каза нищо, когато Мерипен я изведе от Кристалната палата. Никога не се беше чувствала толкова разстроена и раздразнена. Родителите й винаги казваха, че сприхавостта се дължи на увеличена функция на далака, но Уин нямаше опита да прецени, че лошото й настроение има далеч по-различен източник от далака. Единственото, което знаеше, беше, че Мерипен изглеждаше също тъй ядосан, докато крачеше до нея.

Дразнеше я освен това, че не беше произнесъл и дума. А също така, че крачеше с широка крачка редом, и когато тя започна да се задъхва от бързината, той не изглеждаше да проявява ни най-малко усилие.

Чак когато стигнаха до хотел „Рътлидж“, Уин наруши мълчанието. Достави й удоволствие, че гласът й прозвуча толкова хладно и овладяно:

— Нека бъде както го искаш, Кев. От сега нататък отношенията ни ще бъдат платонични и приятелски. Нищо повече. — Тя спря на първото стъпало и погледна към него сериозно. — Беше ми дадена рядка възможност… втори шанс за живот. И възнамерявах да се възползвам максимално от него. Няма да хабя повече чувствата си за мъж, който не ги иска, или няма нужда от тях. Няма повече да ти досаждам.

* * *

Когато Кам влезе в спалнята им, завари Амелия да стои пред купчина пакети и кутии, превързани с панделки и коприна и всякакви там женски джунджурии. Тя се обърна със стеснителна усмивка, когато го видя да затваря вратата и сърцето й трепна. С разкопчана около врата риза без яка, с почти котешко тяло с гъвкава мускулатура, с чувственото си лице той излъчваше мъжествена красота. Не много отдавна, тя не си бе представяла, че изобщо може да бъде омъжена, още по-малко пък за такова екзотично създание.

Погледът му се плъзна по нея, разтвореният й розов халат разкриваше долната й риза и голите й бедра.

— Виждам, че турът по магазините е бил успешен.

— Не знам какво ми стана — отвърна Амелия с намек за извинение. — Знаеш, че никога не съм била екстравагантна. Исках да си купя само носни кърпички и няколко чифта чорапи. Но… — Тя направи неуверен жест към пакетите с покупки. — Явно съм била в някакво странно състояние днес.

По тъмното му лице се разля усмивка.

— Казвал съм и ти преди, любов моя, харчи колкото искаш. Няма да ме разориш, колкото и да се опитваш.

— За теб също купих някои неща. — Тя се разрови из купчината. — Няколко вратовръзки и книги, както и френски сапун за бръснене… макар да трябваше да го обсъдя преди това с теб…

— Да обсъдиш какво? — Кам се приближи иззад нея и я целуна отстрани по шията.

Амелия простена, усетила горещия му дъх, и почти забрави какво му казва.

— Бръсненето ти — произнесе тя неопределено. — Брадите напоследък стават доста модни. Мисля, че трябва да опиташ да си пуснеш козя брадичка. Ще изглеждаш много елегантен и… — Гласът й секна, когато той спусна устните си по шията й.

— Това може да се уреди — промърмори той и се засмя, когато тя потръпна.

Кам внимателно обърна лицето й към себе си и погледна в очите й. В него имаше нещо различно, помисли си тя. Нещо уязвимо, което никога до този момент не бе съзирала.

— Кам — подзе тя внимателно, — как се развиват нещата с Мерипен?

Кехлибарените очи бяха меки и пълни с възхищение.

— Доста добре. Имам една тайна, мониша. Да ти я кажа ли? — Той отново я привлече към себе си, обви ръце около нея и прошепна в ухото й.