Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (21)

Двадесет и първа глава

След като изпрати слугата за селския доктор, Лео реши да отиде в циганския катун и да види как е Роан.

Не можеше да издържи неизвестността и напрежението от чакането. Освен това бе дълбоко обезпокоен при мисълта, че нещо се е случило на Роан, който бе станал важна част от цялото семейство.

Той се спусна бързо надолу по главното стълбище и тръгна по коридора, когато към него се приближи мис Маркс. Тя влачеше след себе си една прислужница, стиснала нещастното момиче за китката. Прислужницата беше бледа и със зачервени очи.

— Господарю — произнесе отчетливо мис Маркс. — Заповядвам ви незабавно да дойдете с нас във всекидневната. Има нещо, което трябва да…

— Предполагайки, че познавате добре етикета, Маркс, би трябвало да сте наясно, че никой не може да заповядва на господаря на къщата да прави каквото и да било.

Строгата уста на гувернантката се изкриви нетърпеливо.

— По дяволите етикета! Важно е!

— Много добре. Тогава ми кажете тук, тъй като нямам време за празни приказки във всекидневната.

— В гостната — настоя тя.

След като вдигна глава към небето и завъртя очи, Лео последва нея и прислужницата по коридора.

— Предупреждавам ви, ако става дума за някакви обикновени домакински проблеми, ще ви откъсна главата. Точно сега имам неотложни ангажименти и…

— Да — прекъсна го Маркс, докато се движеха бързо към дневната. — Знам за това.

— Нима? По дяволите, госпожа Барнстейбъл не трябваше да казва на никого.

— Тайните рядко остават под стълбището, господарю.

Когато прекрачваха прага на всекидневната, Лео погледна изправения гръб на гувернантката и почувства същото раздразнение, което изпитваше винаги в нейно присъствие. Беше като да те сърби гърбът на място, до което не можеш да стигнеш. И то бе свързано с къдриците светлокестенява коса, събрани и забодени стегнато отзад на тила. И тесният торс, и тънкият кръст в корсет, и скучната, девствена бледност на кожата й. Не можа да се сдържи да не помисли какво би било да я развърже, да я разкопчае и освободи. Да свали очилата й. Да направи неща, които да я изчервят, да я разгорещят и силно да я раздразнят.

Да, това беше. Той искаше да я дразни. Непрекъснато.

Мили боже, какво му ставаше?

Влязоха във всекидневната и мис Маркс затвори вратата; след това потупа ръката на прислужницата с нежната си бяла ръка.

— Това е Силвия — каза тя на Лео. — Видяла е нещо нередно тази сутрин, но се е страхувала да сподели. Обаче, след като научила за болестта на господин Роан, тя дойде при мен с тази информация.

— Защо чакахте досега? — попита нетърпеливо Лео. — За всяка нередност трябва да се съобщава веднага.

Мис Маркс отговори с дразнещо хладнокръвие:

— Няма защита за прислужник, който по невнимание види нещо, което не би трябвало. А като благоразумно момиче, Силвия не иска да бъде изкупителна жертва. Ще ни дадете ли уверение, че за Силвия няма да има неблагоприятни последствия от онова, което ще разкрие?

— Имате думата ми — каза Лео. — Без значение за какво става дума. Кажи ми, Силвия.

Прислужницата кимна и се облегна на мис Маркс за подкрепа. Беше доста по-ячка от крехката гувернантка и бе чудно, че не паднаха.

— Господарю — заекна несигурно прислужницата, — излъсках вилиците за риба тази сутрин и ги занесох в бюфета за закуска, за филетата от морски език. Но когато влязох в стаята за чай, видях господин Мерипен и господин Роан да говорят навън на терасата. А д-р Хароу беше в стаята, гледаше ги…

— И? — подтикна Лео момичето, когато устните му затрепериха.

— И мисля, че видях д-р Хароу да пуска нещо в кафеника на господин Мерипен. Извади нещо от джоба си — приличаше на едно от онези странни малки стъклени шишенца в аптеките. Но всичко стана толкова бързо, че не мога да съм сигурна какво всъщност направи. А после се обърна и ме погледна, когато влязох в стаята. Престорих се, че не съм видяла нищо, господарю. Не исках да създавам неприятности.

— Мислим, че може би господни Роан е изпил напитката с добавката, каквато и да е тя — довърши гувернантката.

Лео поклати глава.

— Господин Роан не пие кафе.

— Не е ли възможно тази сутрин да е направил изключение?

Острието на сарказъм в гласа й бе непоносимо дразнещо.

— Възможно е. Но не е типично. — Лео изпусна силна въздишка. — По дяволите! Ще се опитам да разбера какво е направил Хароу, ако изобщо е направил нещо. Благодаря ти, Силвия.

— Да, господарю. — Прислужницата изглеждаше облекчена.

Когато Лео излезе от стаята, той се вбеси, установявайки, че госпожица Маркс е тръгнала след него.

— Не идвайте с мен, Маркс.

— Необходима съм ви.

— Идете някъде да плетете. Спрягайте глаголи. Правете нещо, което гувернантките правят.

— Щях да го сторя — каза тя язвително, — ако бях сигурна в способността ви да се справите със ситуацията. Но от онова, което съм виждала като ваши умения, силно се съмнявам, че ще постигнете каквото и да било без моя помощ.

Лео се запита дали друга гувернантка би се осмелила да разговаря по този начин с господаря си. Не му се вярваше. Не можеше ли на сестра му да се падне някоя скромна, приятна жена, вместо тази малка оса?

— Притежавам умения, които никога няма да имате щастието да видите или да преживеете, Маркс.

Тя изхъмка презрително и продължи да крачи след него.

Стигайки до стаята на Хароу, Лео почука небрежно и влезе вътре. Гардеробът беше празен и до леглото стоеше отворен куфар.

— Извинете ме за нахлуването, Хароу — произнесе Лео, без да се старае особено да бъде любезен. — Но възникна нещо.

— О? — Докторът изглежда не проявяваше никакъв интерес.

— Някой се е разболял.

— Колко жалко. Бих искал да съм ви от помощ, но ако желая да пристигна в Лондон преди полунощ, трябва да тръгна след малко. Ще се наложи да потърсите друг лекар.

— Трябва да имате морално задължение да помогнете на човек, който се нуждае — обади се госпожица Маркс скептично. — Какво ще кажете за Хипократовата клетва?

— Клетвата не е задължение. И в светлината на последните събития имам пълното право да откажа. Трябва да намерите друг лекар да го лекува.

Него.

Не беше необходимо Лео да поглежда мис Маркс, за да разбере, че тя също е хванала гафа. Той реши да продължи да притиска Хароу да говори.

— Мерипен спечели сестра ми честно, стари приятелю. А онова, което ги събра заедно, бе възникнало много преди вие да се появите на сцената. Не е спортсменско да ги обвинявате.

— Не ги обвинявам — рязко рече Хароу. — Обвинявам вас.

— Мен?! — Лео беше възмутен. — За какво? Аз нямам нищо общо с това.

— Вие до такава степен не се грижите за сестрите си, че позволихте на не един, а даже на двама цигани да влязат в семейството ви.

С ъгълчето на окото си Лео видя порчето Доджър да пълзи по покрития с килим под. Любопитното зверче стигна до един стол, на който бе преметнато тъмно палто, изправи се на задни крачета и затършува в джобовете на палтото.

Мис Маркс каза отривисто:

— Господин Мерипен и господин Роан са отлични мъже, д-р Хароу. Лорд Рамзи може да е виновен за много други неща, но не и за това.

— Те са цигани, за бога! — изсъска презрително Хароу.

Лео понечи да заговори, но спря, когато мис Маркс продължи лекцията си.

— За един човек трябва да се съди по онова, което този човек е направил от себе си, д-р Хароу. По онова, което той върши, когато никой друг не гледа. А живеейки в близост до господин Мерипен и господин Роан, аз мога да твърдя със сигурност, че и двамата са изискани, благородни мъже.

Доджър измъкна нещо от джоба на палтото и се размърда триумфално. После се изтегли бавно в ъгъла на стаята, гледайки предпазливо Хароу.

— Простете ми ако не приема уверения за реномето на някого от жена като вас — каза Хароу на мис Маркс. — За вас самата се носи мълва, че сте били в прекалено голяма близост с определен джентълмен в миналото си.

Гувернантката побеля като платно от гняв.

— Как си позволявате?

— Намирам, че забележката е напълно неуместна — каза Лео на Хароу. — Очевидно е, че никой мъж с всичкия си не би си позволил нещо скандално с Маркс. — Виждайки, че Доджър е стигнал до прага, Лео се протегна към вкочанената ръка на гувернантката. — Хайде, Маркс. Да оставим доктора да си опакова багажа.

В същия момент Хароу хвърли поглед към порчето, понесло тънко стъклено шишенце в устата си. Очите на доктора се разшириха и той пребледня.

— Дай ми го! — извика той и се спусна към животинчето. — Това е мое!

Лео се хвърли върху доктора и го повали на пода. Хароу го изненада с внезапен десен удар, но челюстта на Лео бе заякнала от многото кръчмарски скандали, завършващи с бой. Двамата мъже си разменяха удар след удар, търкаляйки се по пода, и се бореха за надмощие.

— Нещастник такъв — измърмори Лео, — ти ли изсипа нещо в кафето?

— Нищо не съм изсипвал. — Силната ръка на доктора го стисна за гърлото. — Не знаеш какво говориш…

Лео го удари отстрани със свит юмрук и хватката на Хароу около шията му се разхлаби.

— Как ли пък не — изсъска Лео и заби коляно в слабините му. Беше гаден трик, научен в една от многото колоритни лудории в Лондон.

Хароу се сгърчи, стенейки.

— Един джентълмен… не би направил… това…

— Джентълмените също така не тровят хора. — Лео го хвана. — Кажи ми какво беше, мътните да те вземат!

Въпреки болката, устните на Хароу се извиха в злобна усмивка.

— Мерипен няма да получи помощ от мен.

— Не Мерипен е изпил онази гадост, идиот такъв! Роан я е изпил. А сега ми кажи какво си сложил в онова кафе, иначе ще ти извия врата.

Докторът погледна слисано. Затвори уста и отказа да говори. Лео му изпрати един удар отдясно, а после и отляво, но проклетникът продължаваше да мълчи.

Гласът на мис Маркс проби бушуващия гняв на Лео.

— Господарю, стига. Спрете веднага. Трябва да ми помогнете да взема шишенцето.

Издърпвайки Хауърд нагоре, Лео го блъсна в празния гардероб и го затвори вътре. Заключи вратата и се обърна към мис Маркс. Лицето му беше потно, а гърдите му се вдигаха и отпущаха.

Погледите им се заковаха един в друг за част от секундата. Нейните очи изглеждаха кръгли като стъклата на очилата й. Но странното чувство, припламнало между тях, бе мигновено прекъснато от радостното цвърчене на Доджър.

Порчето чакаше на прага и изпълняваше боен танц, състоящ се от серия странични подскоци. Явно се наслаждаваше на новата си придобивка и още повече на факта, че мис Маркс явно я иска.

— Пуснете ме да изляза! — извика Хароу със заглушен глас от вътрешността на гардероба.

— Този проклет пор — промърмори мис Маркс. — За него това е игра. Часове наред ще ни измъчва с това шишенце и няма да ни даде да се докопаме до него.

Като гледаше животинчето, Лео седна на килима и понижи глас.

— Ела тук, ела, ти малка, космата топчице. Ще ти дам колкото искаш захарни бисквити, само ми дай новата си играчка. — Той подсвирна леко и щракна с пръсти.

Но ласкателството не подейства. Доджър само го гледаше с блеснали очи и стоеше на прага, стиснал шишенцето в малките си лапички.

— Дайте му един от жартиерите си — каза Лео, като не откъсваше очи от порчето.

— Моля, не ви разбрах? — попита ледено мис Маркс.

— Чухте ме. Свалете жартиера си и му го дайте в замяна. Иначе ще гоним това проклето животно из цялата къща. А се съмнявам, че Роан ще оцени забавянето.

Гувернантката хвърли на Лео многострадален поглед.

— Ще го направя само заради господин Роан. Обърнете се с гръб.

— За бога, Маркс, наистина ли си мислите, че някой наистина иска да види тези сухи кибритени клечки, които наричате крака? — Но все пак отстъпи и се обърна на другата страна.

До слуха му достигна шумолене, когато мис Маркс седна на един стол в спалнята и вдигна полите си.

Беше напълно случайно, че Лео се оказа близо до едно овално огледало в подвижна рамка, което можеше да се накланя напред и назад. И че имаше отлична гледка към седналата на стола гувернантка. Тогава се случи нещо във висша степен странно — пред очите му се разкри един удивително красив крак. Той примигна очарован и в следващия миг полите бяха спуснати отново надолу.

— Ето — каза рязко мис Маркс и го хвърли към Лео. Той се обърна и успя да го хване във въздуха.

Доджър ги наблюдаваше с мънистените си очички с интерес.

Лео усука изкусително жартиера около пръста си.

— Погледни, Доджър. Синя коприна с дантелен ръб. Всички ли гувернантки закопчават чорапите си с такова възхитително модно приспособление? Може би тези слухове за непристойното ви минало са истина, Маркс.

— Ще съм ви благодарна, ако се държите прилично, господарю.

Малката главица на Доджър се вдигна нагоре, за да проследи всяко движение на жартиера. Като нагласи шишенцето в устата си, порчето го понесе като миниатюрно куче, и тръгна към Лео влудяващо бавно.

— Получаваш го само в замяна, приятелче — каза му Лео. — Не може да се получи нещо срещу нищо.

Доджър внимателно постави на пода шишенцето и се протегна към жартиера. Лео в същия миг му даде украсената с дантелки халка и грабна шишенцето. Беше до половината пълно с фин зелен прах. Той го гледаше напрегнато, докато го въртеше между пръстите си.

Мис Маркс застана мигновено до него, подпряна на ръце и колене.

— Има ли етикет? — попита тя задъхано.

— Не. По дяволите! — Лео беше изпълнен с гняв.

— Подайте ми го — каза мис Маркс и протегна ръка.

Лео се изправи веднага и с един скок се озова до гардероба. Удари по вратата с юмруци.

— Мътните да те вземат, Хароу, какво е това вещество? Кажи ми, иначе ще останеш вътре, докато изгниеш.

Откъм гардероба не последва никаква реакция.

— Дигиталин.

— За бога, ще… — подзе Лео, но мис Маркс го прекъсна:

— Това е дигиталин.

Лео я погледна объркано. Тя беше отворила шишенцето и го душеше предпазливо.

— Откъде знаете?

— Баба ми го пиеше за сърцето си. Миризмата е като на чай, а цветът не може да се сбърка.

— Каква е противоотровата?

— Нямам представа — каза мис Маркс. В момента изглеждаше още по-нещастна. — Но това е силно вещество. Една голяма доза е в състояние да спре сърцето и на кон.

Лео се обърна към гардероба.

— Хароу! — излая той. — Ако искаш да живееш, ще ми кажеш веднага каква е противоотровата!

— Първо ме пусни да изляза — дойде заглушеният отговор.

— Никакви преговори! Кажи ми какво неутрализира отровата, да те вземат дяволите!

— Никога.

— Лео? — намеси се нов глас. Той се обърна бързо и видя Амелия, Уин и Биатрикс, застанали в рамката на вратата. Гледаха го, сякаш е полудял.

Амелия заговори с възхитително хладнокръвие:

— Аз имам два въпроса, Лео: защо си изпратил да ме повикат и защо спориш с този гардероб?

— Хароу е вътре — отвърна й той.

Изражението й се промени:

— Но защо?

— Опитвам се да го накарам да ми каже как да неутрализираме свръхдозата дигиталин. — Той погледна отмъстително към гардероба. — И ще го убия, ако не го стори.

— Кой е взел свръхдоза? — поиска да разбере Амелия и лицето й пребледня. — Болен ли е някой? Кой?

— Била е предназначена за Мерипен — каза с нисък глас Лео и протегна ръка да я подпре, преди да продължи. — Но Кам я е погълнал по грешка.

От устните й се откъсна глух вик.

— О, боже! Къде е той?

— В лагера на циганите. Мерипен е с него.

От очите на Амелия бликнаха сълзи.

— Трябва да отида при него.

— Няма да му помогнеш много без противоотрова.

Уин прелетя покрай тях и се насочи към масичката до леглото. С бързи, отмерени движения тя взе една газена лампа и кутия с кибритени клечки и ги занесе до гардероба.

— Какво правиш? — попита Лео, изплашен, че си е изгубила разсъдъка. — Не му трябва лампа, Уин.

Без да му обръща внимание, Уин свали стъкленото шише и го хвърли към леглото. Направи същото и с месинговата горелка с фитила, откривайки резервоарчето с газта. Без да се колебае хвърли газената лампа към гардероба. Острата миризма на силно запалим керосин изпълни стаята.

— Да не си се побъркала? — извика Лео, изненадан не само от действията й, но и от сдържаното й поведение.

— Държа кутия с кибрит, Джулиан — каза тя. — Кажи ми какво да дадем на господин Роан или ще запаля гардероба.

— Няма да посмееш — извика отвътре Хароу.

— Уин — обади се Лео, — ще изгориш цялата къща до основи, и то след като е ремонтирана. Дай ми проклетата кутия!

Тя поклати глава решително.

— Да не би това да е някакъв нов ритуал по случай пролетта? — опита Лео. — Хайде, Уин, ела на себе си.

Тя се извърна от него и погледна към вратата на гардероба.

— Бяха ми казали, Джулиан, че си убил първата си съпруга. Вероятно с отрова. Но сега, когато знам, че си отровил зет ми, вече го вярвам. И ако не ни помогнеш, ще те опека като сандвич със сирене. — Тя отвори кибритената кутия.

Осъзнавайки, че сестра му не се шегува ни най-малко, Лео реши да отвърне на блъфа й:

— Умолявам те, Уин — произнесе той театрално, — не го прави. Не е нужно да… Исусе Христе.

Последните му думи съвпаднаха с момента, когато Уин драсна една клечка и гардеробът пламна.

Изобщо не е било блъф, осъзна Лео смаяно. Тя всъщност се канеше да опече негодника!

При първите ярки, виещи се пламъци се чу ужасен вик от вътрешността на гардероба.

— Добре! Пуснете ме да изляза! Пуснете ме да изляза! Танинова киселина. Противоотровата е танинова киселина! Има в докторската ми чанта, пуснете ме оттук.

— Браво, Лео — каза Уин, останала без дъх. — Вече можеш да загасиш огъня.

Въпреки паниката, плъзнала по вените му, Лео не можа да потисне шокирания си смях. Тя говореше така, сякаш го караше да изгаси свещ, а не голяма, горяща мебел. Събличайки палтото си, той се спусна напред и заудря яростно вратата на гардероба.

— Луда жена — промърмори, докато минаваше покрай сестра си.

— Иначе нямаше да ни каже — сопна му се тя.

Разтревожени от вълнението, дотичаха няколко слуги, един от тях лакеят, който също съблече униформата си и се присъедини към Лео да му помага. Междувременно жените се втурнаха към черната кожена чанта на Хароу.

— Таниновата киселина не е ли същото като чая? — попита Амелия, а ръцете й трепереха, докато разкопчаваше ключалката.

— Не, госпожо Роан — каза гувернантката. — Сигурна съм, че докторът говореше за танинова киселина от дъбови листа, а не за танина, който се съдържа в чая. — Тя протегна бързо ръка. — Внимателно, да не я съборите. Той не слага етикети върху шишенцата. — Като отвориха чантата, те откриха редици от старателно подредени шишета, пълни с прахчета и течности. Макар че самите шишенца не бяха означени, слотовете, в които се намираха, бяха надписани с мастило. Четейки внимателно, мис Маркс извади едно, пълно с блед жълтокафяв прах. — Това е.

Уин го взе от нея.

— Ще им го занеса — каза тя. — Знам къде е лагерът. А Лео да побърза да загаси огъня.

— Аз ще занеса шишенцето на Кам — възрази Амелия. — Той е мой съпруг.

— Да. А ти носиш неговото дете. Ако се спънеш и паднеш опасно, той никога няма да ти прости, че си рискувала бебето.

Амелия я погледна измъчено, устата й трепереше. Тя кимна и произнесе дрезгаво:

— Побързай, Уин.

* * *

— Можеш ли да направиш носилка с платнище и пръти? — попита Мерипен ромския водач. — Трябва да го върна в къщата на Рамзи.

Мъжът кимна. После се провикна към една малка група, чакащи на входа на шатрата, даде им някакви наставления и те изчезнаха мигновено. Обръщайки се отново към Мерипен, промърмори:

— Ще измайсторим нещо за няколко минути.

Кев въздъхна и погледна надолу към пепелявото лице на Кам. Той очевидно не беше добре, но поне опасността от гърчове и сърдечен пристъп бе временно отбита. Лишен от обичайната си експресивност, Кам изглеждаше млад и беззащитен.

Беше странно да мисли, че двамата са братя, а са прекарали живота си, без да знаят нищичко един за друг. Кев бе живял в самоналожено уединение толкова дълго, но напоследък то бе започнало да се пропуква като овехтял костюм, който се къса по шевовете. Искаше му се да знае повече за Кам, да споделят един с друг спомените си. Искаше брат. Винаги съм бил сигурен, че не съм сам, каза му Кам в деня, когато откриха кръвната си връзка. Кев беше усещал нещата по същия начин. Просто не беше способен да го изрече.

Той вдигна една кърпа и попи потта от лицето на брат си. Тих стон се отрони от устните на Кам, сякаш беше дете, което сънува кошмар.

— Всичко е наред, братко — промърмори Кев и сложи ръка на гърдите на брат си, проверявайки пулса му. — Съвсем скоро ще се оправиш. Няма да те оставя.

— Близък си с брат си — обади се водачът на племето. — Това е хубаво. Имаш ли и други близки?

— Живеем с бели — каза Кев и едва дръзна да го погледне. Изражението на мъжа остана дружелюбно. — Една от тях му е съпруга.

— Надявам се да не е красива — дойде коментарът на водача.

— Красива е — възрази Кев. — Защо не трябва да е красива?

— Защото човек трябва да избира съпруга с ушите, не с очите си.

Кев леко се усмихна.

— Мъдро. — Той отново погледна надолу към Кам и си помисли, че брат му изглежда по-зле. — Ако им трябва помощ да направят носилката, да го пренесем…

— Не, хората ми са бързи. Скоро ще са готови. Но носилката трябва да е здрава, за да издържи човек с такъв ръст.

Ръцете на Кам се извиха, дългите му пръсти мърдаха над одеялото, с което го бяха завили. Кев взе студената му ръка и я стисна силно, опитвайки се да я стопли и да му вдъхне увереност.

Ромът се вгледа в татуировката върху ръката на Кам, в удивителните линии на крилатия черен кон.

— Кога срещна Роан? — попита той тихо.

Кев го погледна слисано и ръката му се стегна около тази на брат му.

— Откъде знаеш името му?

Мъжът се усмихна, очите му бяха топли.

— Знам и други неща. Ти и брат ти сте били разделени от дълго време. — Той докосна татуировката с показалеца си. — И този белег… ти също го имаш.

Кев го гледаше без да мигне.

В шатрата нахлуха звуци отвън и някой застана на прага. Жена. С изненада и тревога Кев видя блясъка на светлоруса коса.

— Уин! — ахна той, пусна внимателно ръката на Кам и се изправи. За съжаление, не можеше да стои изправен в цял ръст заради ниския таван. — Кажи ми, че не си дошла тук сама. Не е безопасно. Защо…

— Опитвам се да помогна. — Полите на дрехите й за езда прошумоляха, когато тя влезе навътре. Едната й ръка беше без ръкавица и държеше нещо. Тя не обърна внимание на водача на циганите, нямаше търпение да стигне до Кев. — Ето. Вземи. — Тя дишаше тежко заради бързата езда, бузите й пламтяха.

— Какво е това? — промърмори Кев и взе полека шишенцето от нея, разтърквайки гърба й със свободната си ръка. После погледна праха в малкото шишенце.

— Противоотровата — отвърна тя. — Дай му я бързо.

— Откъде знаеш, че е правилното лекарство?

— Накарах д-р Хароу да ми каже.

— Може да те е излъгал.

— Не. Сигурна съм, че не е, защото в този момент той беше принуден.

Пръстите на Кев се стегнаха около стъкленото шишенце. Нямаше голям избор. Можеха да чакат, докато пристигне някой надежден лекар, но от вида на Кам беше ясно, че не разполагат с много време. А да не правят нищо не беше решение.

Кев разтвори десет гранули в малко количество вода, разсъждавайки, че е по-добре да започне със слаб разтвор, вместо да предозира брат си с друга отрова. Повдигна Кам до седнало положение, като го подпря на гърдите си. Несигурен и не на себе си, Кам издаде протестиращ звук, когато движението предизвика нова болка в схванатите му мускули.

Макар да не можеше да вижда лицето му, Кев видя състрадателното лице на Уин, докато протягаше ръка към стегнатата челюст на брат му. Тя разтърка стегнатите мускули и се опита да отвори устата му. След това изля една лъжица течност в устата му, масажира бузите и гърлото, убеждавайки го да преглътне. Кам изпи лекарството и потрепери, след което се облегна на Кев.

— Благодаря ти — прошепна Уин и погали Кам по тила успокоително. — Сега ще ти стане по-добре. Лежи спокойно и остави да подейства. — Кев си помисли, че тя никога не е изглеждала толкова прекрасна, както в този момент, с тази загрижена сериозност. След няколко минути Уин произнесе тихо: — Цветът му се подобрява.

Така беше и с дишането, сърдечният ритъм стана по-бавен и на по-дълги интервали. Кев усети как тялото на брат му се отпуска, стегнатите мускули омекнаха, когато активните съединения на дигиталиса бяха неутрализирани.

Кам се раздвижи, сякаш събуден от дълъг сън.

— Амелия — произнесе той неясно, като в транс.

Уин взе ръцете му в своите.

— Тя е добре и те очаква вкъщи, скъпи.

— Вкъщи — повтори той с изтощено кимване.

Кев внимателно остави брат си на леглото и го изгледа преценяващо. Приличната на маска бледност се стопяваше с всяка секунда, здравият цвят се връщаше на лицето му. Скоростта на преобразуването бе удивителна.

Кехлибарените очи се отвориха и Кам се взря в Кев.

— Мерипен — каза той толкова отчетливо, че Кев изпита облекчение.

— Да, фрал!

— Умрял ли съм?

— Не.

— Трябваше да съм.

— Защо? — попита Кев изненадан.

— Защото… — Кам спря, за да навлажни пресъхналите си устни. — Защото ти се усмихваш… а аз виждам братовчед ми Ноа тук.