Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (3)

Трета глава

Принципи. Идеали. Грубата реалност на предишния живот на Кев никога не му бе позволявала да мисли за такива неща. Но постоянното им демонстриране от страна на Хатауей го бяха променили, извисявайки мислите му до ниво отвъд оцеляването. Определено никога нямаше да е учен или джентълмен. Беше прекарал обаче години, слушайки оживените дискусии в къщата на Хатауей за Шекспир, Галилео, фламандското и венецианското изкуство, демокрацията и монархията, теокрацията и всички възможни теми. Беше се научил да чете и дори понаучи малко латински и малко френски. Беше се превърнал в нещо, което никой от бившето му племе не би разпознал.

Кев никога не помисли за господин и госпожа Хатауей като за родители, въпреки че би направил всичко за тях. Не обичаше да се привързва към хората. Това би изисквало повече доверие и интимност, отколкото бе способен да прояви. Но се грижеше за всички от семейството, дори за Лео. А колкото до Уин, би умрял сто пъти по сто за нея.

Никога не би принизил Уин с докосване, нито пък би си позволил да мечтае за място в живота й, освен като защитник. Тя бе прекалено изискана, прекалено необикновена. Когато порасна и се превърна в жена, всички мъже в селото бяха омагьосани от красотата й.

От други места идваха да я видят, сякаш бе ледена девица, изящна и невъзмутима, интелектуалка. Но чужденците представа нямаха за лукавото й остроумие и топлотата, която се таеше под перфектната й външност. Те не бяха видели как Уин учи Попи да танцува кадрил, докато накрая двете паднат на пода и се залеят в смях. Не знаеха как ловят жаби с Биатрикс, нито забавния начин, по който четеше роман на Дикенс като си променяше гласа, докато цялото семейство се превиваше от смях и се дивеше на находчивостта й.

Кев я обичаше. Не по начина, по който романистите и поетите го описваха. Обичаше я повече от земята и небето. Всеки миг, в който я нямаше, беше агония, всеки миг с нея бе единственият мир, който му бе известен. Дори докосването на ръцете й оставяше отпечатъци в душата му. Но по-скоро би се убил, отколкото да го признае пред някого. Истината беше заровена дълбоко в сърцето му.

Кев не знаеше дали Уин го обича. Знаеше само, че не иска тя да го обича.

* * *

— Ето — каза Уин един ден, след като се бяха разхождали през сухата ливада и бяха седнали на любимото си място да си починат. — Ето че почти го направи.

— Какво съм направил? — попита я лениво той. Намираха се до група вечнозелени дървета, а наблизо минаваше поток, пресъхнал през летните месеци. Тревата беше осеяна със сини камбанки и коча билка, последната разпръскваше подобен на бадеми аромат в топлия въздух.

— Усмихна се. — Пръстите й докоснаха устните му.

Кев спря да диша.

Една птица на близкото дърво се обади.

Погълната от заниманието си, Уин продължи да очертава с пръсти устните му.

Възбуден и очарован, Кев се засмя и отблъсна ръката й.

— Трябва да се смееш по-често. — Тя продължаваше да го гледа. — Много си красив, когато се смееш.

Беше по-ослепителна от слънцето, косата й приличаше на течна коприна, устните й бяха меки и розови, а пръстите — бавни и топли.

На пръв поглед не приличаше на нещо повече от приятелски разговор, но той осъзна, че тя се опитва да прочете тайните му.

Прииска му се да я блъсне и да покрие тялото й със своето. Бяха изминали четири години, откак бе заживял у Хатауей. И с времето ставаше все по-трудно да контролира чувствата си към Уин.

— Какво мислиш, когато ме гледаш по този начин? — попита го тя тихо.

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

Той усети как усмивката повдига отново ъгълчетата на устните му, този път с огорчение.

— Това ще те изплаши.

— Мерипен — тонът й беше решителен, — нищо, което можеш да кажеш или да направиш, не би ме изплашило. — Тя се намръщи. — Ще ми кажеш ли някога първото си име?

— Не.

— Ще го направиш. Аз ще те накарам. — Тя се престори, че го удря с юмруци.

Кев хвана тънката й китка и я възпря. Тялото му последва движението, тя се претърколи и се оказа под него. Беше грешка, но не можеше да се спре. И когато я притисна с цялата си тежест и я усети как се извива и инстинктивно се нагажда към него, бе напълно парализиран от първично удоволствие. Очакваше тя да се съпротивлява, да го удря, но вместо това се укроти в ръцете му и му се усмихна.

Неясно си спомни една от историите, които Хатауей обичаха да разказват… за гръцкия бог Хадес, богът на подземното царство, който отвлякъл девойката Персефона от покритата с цветя поляна, и я отнесъл долу през един отвор в земята. Долу, в своя тъмен, собствен свят, където можел да я притежава. Въпреки че дъщерите Хатауей бяха възмутени от стореното с Персефона, симпатиите на Кев бяха на страната на Хадес. В циганската култура отвличането на булка беше нещо красиво и романтично.

— Не разбирам защо изяждането на половин дузина нарове би трябвало да накаже Персефона толкова жестоко — беше се възмутила Попи. — Никой не й е казал правилата. Не е било честно. Сигурна съм, че не би докоснала и един нар, ако знаеше какво ще се случи.

— Отгоре на всичко не е било пълна закуска — добави Биатрикс развълнувано. — Ако бях аз, щях да поискам пудинг или филийка с конфитюр най-малкото.

— Може би тя не е била съвсем нещастна, че трябва да остане — бе предположила Уин, очите й блестяха. — В края на краищата Хадес я е направил своя кралица. А историята разказва, че владеел „богатствата на земята“.

— Един богат съпруг — беше се намесила и Амелия — не променя факта, че основното място, където трябвало да стои Персефона, било неприятно и оттам нищо не се виждало.

Всички се бяха съгласили, че Хадес е истински негодник.

Но Кев разбираше защо богът на подземното царство е откраднал Персефона и я е направил своя жена. Беше искал малко слънчева светлина и топлина за себе си долу в безрадостния мрак на тъмния си палат.

— Значи членовете на племето ти, които са те оставили да умреш… — каза Уин, връщайки мислите на Кев към настоящото, — … значи, че имат право да знаят името ти, а аз не?

— Точно така. — Той гледаше играта на слънчевите петна и сянката от листата върху лицето й. Запита се какво ли е чувството да притисне устни към тази мека, блестяща кожа. Между светлите й вежди се появи възхитителна бръчка.

— Защо? Защо да не мога да знам?

— Защото си бяла жена. — Тонът му бе по-нежен, отколкото възнамеряваше.

— Твоята бяла жена.

Засягането на тази опасна тема накара сърцето му да се свие болезнено. Не беше негова, нито някога щеше да бъде. Освен в сърцето му.

Той се изтърколи от нея и се изправи.

— Време е да се връщаме — произнесе рязко. Протегна ръка, хвана малката й длан и я дръпна нагоре. Тя не прецени момента и се блъсна в гърдите му. Надиплената й пола прошумоля около краката му и тънката й фигура се притисна силно към него. Той отчаяно се опита да събере сили и да я отблъсне.

— Ще се опиташ ли някога да ги намериш, Мерипен? — попита тя. — Ще ме оставиш ли някога?

Никога, помисли си той пламенно, но вместо това произнесе:

— Не знам.

— Ако го направиш, ще те последвам. И ще те върна обратно вкъщи.

— Съмнявам се, че мъжът, за когото си омъжена, ще ти позволи да го направиш.

Уин се усмихна, сякаш беше казал нещо нелепо. Тя се освободи от ръката му. Двамата тръгнаха мълчаливо към къщата.

— Тобар? — предположи тя след известно време. — Гаридън? Пало?

— Не.

— Рей?

— Не.

— Купър?… Стенли?

— Не.

* * *

За гордост на цялото семейство Хатауей Лео беше приет в Академията за изящни изкуства в Париж, където следва изкуство и архитектура в продължение на две години. Толкова обещаващ бе талантът му, че част от учебната му такса бе изплатена от известния лондонски архитект Роуланд Темпъл, който каза, че Лео би могъл да му се отплати като работи при него като чертожник след завръщането си.

Малцина биха оспорили, че Лео е узрял и се е превърнал в стабилен и добър млад мъж с остър ум и винаги готов да се засмее. И предвид таланта и амбицията му се очакваше да постигне дори още повече. При завръщането си в Англия той се установи в Лондон, за да изпълни задълженията си към Темпъл, но често се връщаше да посети семейството си в имението Праймроуз. И да ухажва Лора Дилард — красивото тъмнокосо момиче от селото.

По време на отсъствието на Лео Кев правеше всичко възможно да се грижи за семейството. А господин Хатауей се опитваше всячески да помогне на Кев да планира собственото си бъдеще. Подобни разговори оставяха и двамата обаче с чувство на неудовлетворение и безсилие.

— Похабяваш се — каза веднъж господин Хатауей, гледайки го с безпокойство.

Кев изсумтя при тези думи, но Хатауей настоя:

— Трябва да обсъдим бъдещето ти. И преди да си казал каквото и да е, позволи ми да заявя, че знам за предпочитанието на ромите да живеят в настоящето. Но ти си се променил, Мерипен. Ти се издигна и стигна твърде далеч, за да пренебрегнеш и изоставиш онова, което пусна корени в теб.

— Искате да си тръгна? — попита бързо Кев.

— О, небеса, не! Съвсем не. Както съм ти казвал и преди, можеш да останеш при нас докогато искаш. Но чувствам, че е мой дълг да те накарам да видиш, че оставайки тук жертваш много възможности за саморазвитие. Трябва да излезеш в света, както направи Лео. Да почиракуваш, да изучиш занаят, може би да постъпиш във войската…

— Какво ще получа оттам? — попита Кев.

— Да започнем с това, че ще можеш да вземаш повече от оскъдната надница, която съм в състояние да ти давам.

— Не ми трябват пари.

— Но както е тръгнало, няма да можеш да се ожениш, да си купиш собствено парче земя, да…

— Не искам да се женя. И не мога да притежавам земя. Никой не може.

— Според британското правителство, Мерипен, всеки човек определено може да има своя собствена земя, както и къща.

— Шатрата ще остане дори когато дворецът се събори — отвърна Кев прозаично.

Хатауей се бе изсмял раздразнено.

— По-скоро ще победя в спор десетима учени — каза той на Кев, — отколкото един циганин. Много добре, засега ще оставим така нещата. Само че мисли по въпроса, Мерипен… животът е нещо повече от следване на първичните инстинкти. Един истински мъж трябва да остави своя знак в света.

— Защо? — попита Кев озадачен, но Хатауей вече бе излязъл и отиваше при жена си в розовата градина.

* * *

Почти година по-късно, след като Лео се върна от Париж, семейството бе застигнато от трагедия. Дотогава никой от тях не бе изпитвал истинска скръб, страх или горест. Бяха живели в нещо като магически защитен семеен кръг. Но една вечер господин Хатауей се оплака от странна остра болка в гърдите, което накара съпругата му да заключи, че страда от разстройство в храносмилането в резултат на доста обилната вечеря. Той отиде да си легне рано, мълчалив и с посивяло лице. Повече нищо не се чу от стаята им до сутринта, когато госпожа Хатауей излезе, ридаейки, и съобщи на слисаното семейство, че баща им е мъртъв.

Но това бе само началото на нещастията, които ги сполетяха. Сякаш цялото семейство бе застигнато от проклятие, което бе обърнало в миг предишното им щастие в страдание.

— Бедите идват по три — спомни си Мерипен, че е чувал някой да казва в детството му, и за съжаление, то се оказа вярно.

Госпожа Хатауей бе завладяна от скръб и остана в леглото си след погребението на съпруга си, обхваната от такава меланхолия, че едва успяваха да я накарат да яде и да пие. Нито едно от децата й не можа да я върне в предишното й състояние. За поразително кратко време тя се отдалечи от почти всичко.

— Възможно ли е да умре от разбито сърце? — попита Лео мрачно една вечер, след като лекарят си тръгна с мнението, че не вижда никаква физическа причина за влошеното състояние на майка им.

— Би трябвало да иска да живее поне заради Попи и Биатрикс — каза Амелия с нисък глас. В този момент Попи бе отишла да слага Биатрикс да спи в другата стая. — Те са още прекалено малки да останат без майка. И ако аз бях, нямаше да има значение колко разбито е сърцето ми, щях да се насиля да живея дори само за да се грижа за тях.

— Само че ти имаш желязно сърце — каза Уин и потупа по-голямата си сестра по гърба. — Ти си нашият извор на сила. Боя се, че майка е черпела винаги силата си от татко. — Тя погледна Мерипен с отчайващо сини очи. — Мерипен, какво препоръчват циганите при меланхолия? Нещо, без значение колко е необичайно, което би й помогнало? Как биха погледнали на това твоите хора?

Кев поклати глава и се замисли.

— Щяха да я оставят сама. Ромите имат страх от прекомерната скръб.

— Защо?

— Защото изкушава мъртвите да се върнат и да преследват живите.

Четиримата замълчаха, заслушани в съсъка и пращенето на огъня.

— Тя иска да е с татко — каза накрая Уин замислено. — Където и да е той. Сърцето й е разбито. Бих искала да не е така. Бих сменила своя живот, сърцето си за нейните, ако беше възможно. Бих искала… — Тя спря насред изречението, когато Кев сложи ръката си върху нейната.

Нямаше намерение да я докосва, но думите й го провокираха по необясним начин.

— Не го изричай — промърмори той. Не се беше отдалечил чак дотолкова от ромското си минало, че да забрави силата на думите, предизвикващи съдбата.

— Защо? — прошепна тя.

Защото не тя беше тази, която решава.

Сърцето ти е мое, помисли си той безжалостно. То ми принадлежи.

И въпреки че не бе произнесъл думите гласно, имаше чувството, че Уин ги е чула. Очите й се разшириха, потъмняха и ярка червенина, породена от силните емоции, обля лицето й. И точно тогава, в присъствието на брат си и сестрите си, тя наведе глава и притисна буза към ръката му.

Прииска му се да я успокои, да я покрие с целувки, да я обгради със силата си. Но вместо това внимателно пусна ръката й и се осмели едва-едва да вдигне очи към Амелия и Лео. Амелия бе взела няколко подпалки от коша до камината и ги слагаше в огъня. Лео гледаше напрегнато Уин.

* * *

По-малко от шест месеца след смъртта на съпруга й, госпожа Хатауей бе положена да лежи до него в земята. И преди сестрите и братът да осъзнаят, че са осиротели толкова бързо, застигна ги трета трагедия.

* * *

— Мерипен. — Уин стоеше на прага на къщата, колебаейки се да влезе. Толкова странно бе изражението й, че той рязко стана.

Беше уморен и мръсен, току-що беше приключил работата в една съседска къща, бе правил порта и ограда около двора. За да сложи стълбовете, беше копал дупки в земята, просмукана вече от студа на приближаващата зима. Току-що беше седнал за миг на масата с Амелия, която се приготвяше да чисти едно петно от роклята на Попи с перо, натопено в терпентин. Миризмата на химикал опари ноздрите му и той бързо си пое дъх. От изражението на Уин разбра, че се е случило нещо много лошо.

— Днес бях с Лора и Лео — каза Уин. — Лора се почувства зле… каза, че я болят гърлото и главата, затова веднага я заведохме у тях и семейството й извика лекар. Лекарят обяви, че има скарлатина.

— Господи — въздъхна Амелия и цветът се дръпна от лицето й. Останалите трима мълчаха, изпълнени с ужас.

Нямаше друга треска, която да изгаря толкова силно и да се развива толкова бързо. Тя се проявяваше чрез яркочервен обрив по кожата, придавайки й леко зърниста структура като шкурка за изглаждане на дърво, минаваше опустошително през тялото, докато накрая унищожи всички органи. Заразата се задържаше в издишания въздух, в кичурите коса, по самата кожа. Единственият начин да се предпазят другите беше пациентът да бъде изолиран.

— Сигурен ли е? — попита Кев.

— Да, каза, че симптомите не могат да бъдат сбъркани. Каза също…

Уин млъкна, когато тръгна към нея.

— Не, Мерипен! — Тя вдигна слабата си бяла ръка толкова властно, че той спря на средата на пътя. — Никой не трябва да се приближава до мен. Лео е в къщата на Лора. Няма да я остави. Казват, че няма проблем за него да остане, а… ти трябва да се грижиш за Попи и Биатрикс, а също за Амелия, и да ги заведеш при братовчедката ни в Хеджърли. Сигурно няма да се зарадват, но ще ги приемат и…

— Никъде няма да отида — намеси се Амелия, както винаги хладнокръвна, макар леко да трепереше. — Ако ти получиш треска, ще трябва да се грижа за теб.

— Ами ако и ти…

— Като съвсем малка съм прекарала лека скарлатина, което означава, че няма опасност да се заразя сега.

— Ами Лео?

— Боя се, че не е боледувал. Което означава, че е застрашен. — Амелия погледна Кев. — Мерипен, ти прекарвал ли си скарлатина?

— Не знам.

— Тогава ще останеш при децата, докато всичко премине. Ще ги доведеш ли? Излязоха да играят при потока. Ще им приготвя багажа.

Кев осъзна, че му е почти невъзможно да остави Уин в момент, когато може да е болна. Но нямаше избор. Някой трябваше да заведе сестрите й на безопасно място.

Преди да е изтекъл и час, Кев откри Попи и Биатрикс, настани изненаданите момичета във файтона и ги поведе на половин дневно пътуване към Хеджърли. Докато ги настани у роднините и се върне в къщата, мина полунощ.

Амелия беше във всекидневната, облечена в нощница и заметната с халат, косата й се спускаше по гърба на дълга плитка. Тя седеше край камината с отпуснати рамене.

Погледна изненадано, когато Кев влезе вътре.

— Не бива да си тук. Опасността…

— Как е тя? — прекъсна я Кев. — Получи ли някакви симптоми?

— Треска. Болки. Не е вдигнала температура, доколкото знам. Може би е добър знак. Може би означава, че ще я прекара леко.

— Някакви новини от семейство Дилард? От Лео?

Амелия поклати глава.

— Уин каза, че той щял да спи в дневната и да влиза при нея, когато му разрешат. Не е съвсем правилно, но ако Лора… ако не го преживее… — Гласът на Амелия секна и тя се опита да преглътне сълзите си. — Предполагам, че ако се стигне до това, няма да искат да разделят Лора от мъжа, когото обича.

Кев седна до нея и се опита да намери изтърканите фрази, които беше чувал белите да си казват един на друг. Неща за твърдост и търпение, за приемането на Божията воля, за свят далеч по-добър от този. Но не можа да се застави да повтори нищо от това пред Амелия. Мъката й беше толкова естествена, любовта към семейството — толкова голяма и истинска.

— Това е прекалено много — чу я той да прошепва след малко. — Не мога да понеса да изгубя и друг. Толкова се страхувам за Уин. Страхувам се за Лео. — Тя разтърка челото си. — Звуча като ужасна страхливка, нали?

Кев поклати глава.

— Би трябвало човек да е пълен глупак, за да не се страхува.

Думите му бяха последвани от сух, безрадостен смях.

— Тогава определено не съм глупачка.

* * *

На сутринта Уин гореше и я втрисаше, краката й се движеха неспокойно под завивката. Кев отиде до прозореца и дръпна завесите, пропускайки вътре слабата утринна светлина.

Тя се събуди, когато той спря до леглото й, сините й очи изглеждаха огромни върху зачервеното лице.

— Не бива да си тук. Не се приближавай до мен, ще се заразиш. Моля те, махни се…

— Тихо — каза Кев и седна на края на матрака. Хвана Уин, когато тя се опита да се обърне, и сложи ръка на челото й. Усети изгарящия пулс под нежната й кожа, вените, запалени от високата температура.

Когато се опита да го отблъсне, той се уплаши от това колко немощна е станала. Вече.

— Недей — изхлипа тя и се сгърчи. От очите й потекоха сълзи. — Моля те, не ме докосвай. Не искам да стоиш тук. Не искам да се разболееш. О, моля те, иди си…

Кев я придърпа към себе си, тялото й пламтеше под тънката нощница, светлата коприна на косите й се посипа върху двамата. И той взе главата й в загрубялата си от битки ръка.

— Ти си луда — произнесе той тихо, — ако мислиш, че мога да те оставя сега. Ще го направя едва когато видя, че няма опасност и че си здрава, без значение колко ще трае.

— Няма да оживея — прошепна тя.

Кев беше шокиран от думите, но бе още по-шокиран от собствената си реакция.

— Ще умра — каза тя — и не искам да те повлека след себе си.

Хвана я още по-здраво и я задържа срещу себе си. Тя дишаше на пресекулки. Без значение колко се извиваше, нямаше да я пусне. Пое дъха й, изпращайки го дълбоко в дробовете си.

— Престани — извика тя, като отчаяно се гърчеше и се опитваше да се изплъзне от ръцете му. От усилието червенината върху лицето й потъмня. — Това е лудост… Ти, упорит нещастник такъв, пусни ме да си отида!

— Никога. — Кев погали разбърканата й коса, потъмнелите къдрици, мокри от сълзи. — Успокой се — промърмори. — Не се изтощавай. Отпусни се.

Ръцете й охлабиха хватката си, когато осъзна, че е безполезно да се бори.

— Толкова си силен — произнесе тя слабо, думите изразяваха не възхищение, а проклятие. — Толкова си силен…

— Да — каза той и като хвана ъгълчето на чаршафа, се опита да изтрие лицето й. — Аз съм груб, но ти вече го знаеш, нали?

— Да — прошепна тя.

— И ще правиш каквото ти кажа.

Той я облегна на гърдите си и й даде вода.

Тя отпи няколко болезнени глътки.

— Не мога — успя да каже единствено и изви лицето си.

— Още — настоя той и поднесе чашата отново към устните й.

— Остави ме да спя, моля те…

— След като изпиеш водата.

Кев не отстъпи, докато тя не се подчини.

После я върна обратно върху възглавницата, изчака я няколко минути да подремне, след което излезе и се върна с малко препечен хляб, надробен в бульон. Принуди я да изяде няколко лъжици.

Междувременно Амелия се беше събудила и влезе в стаята на Уин. Тя примига бързо при вида на сестра си, отпусната в ръцете на Кев, който я хранеше.

— Дойде ми до гуша от него — пресипнало каза Уин на сестра си, неспособна да повдигне глава. — Тормози ме.

— Ами че ние си го знаем, че е злодей — пошегува се Амелия и се приближи до леглото. — Как си позволяваш, Мерипен? Да влизаш в стаята на нищо неподозиращо момиче и да го храниш с препечена филийка?

— Обривът изби — каза Кев, забелязвайки грапавината по шията и бузите на Уин. Копринената й кожа беше песъчлива и зачервена. Той усети ръката на Амелия да докосва гърба му, сякаш се опитваше да се хване за него, за да запази равновесие.

Но гласът й прозвуча уверено и весело.

— Ще разтворя малко сода във водата. Това ще облекчи сърбежа, скъпа.

Кевин се възхити на Амелия. Без значение какви беди ги застигаха, тя се държеше. От всички Хатауей бе показала най-голяма издръжливост и най-силен дух.

— Докато ти я къпеш — каза той на Амелия, — ще извикам доктора.

Не че имаше кой знае колко голямо доверие на белия доктор, но трябваше да успокои по някакъв начин сестрите. Освен това искаше да разбере как са Лео и Лора.

След като повери Уин на грижите на Амелия, Кев отиде в дома на Дилард. Но прислужницата, която отвори врата, му каза, че Лео не може да излезе.

— Той е вътре при госпожица Лора — каза тя отчаяно. — Госпожицата не познава вече никого, почти в безсъзнание е. Бързо ще свърши, сър.

Кев усети, че забива късо подрязаните си нокти в грапавата кожа на дланите си. Уин не беше толкова жизнена, нито с толкова силен организъм колкото Лора Дилард. Щом Лора угасваше толкова бързо, изглеждаше малко вероятно Уин да издържи треската.

След това мисълта му отиде към Лео, който, макар да не му бе кръвен брат, бе повече от роднина. Лео обичаше Лора толкова силно, че не би могъл да възприеме смъртта й рационално, ако се случеше. Кев се тревожеше за него.

— Какво е състоянието на господин Хатауей? — попита той. — Има ли някакви симптоми на болестта?

— Не, сър. Не мисля. Всъщност, не знам.

Но от начина, по който влажните й очи отбягваха неговите, Кев разбра, че Лео не е добре. Искаше да го отведе оттук, да му спести сцената на умирането, да го сложи в леглото, за да съхрани силите си за дните, които идваха. Но щеше да е жестоко да лиши Лео от последните часове с любимата му.

— Когато тя си замине — каза направо той, — изпратете го вкъщи. Но не му позволявайте да си тръгва сам. Нека някой го придружи до дома. Разбрахте ли?

— Да, сър.

Два дни по-късно Лео се прибра.

— Лора почина — съобщи той и потъна в бълнуването на треската и мъката.