Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (14)

Четиринадесета глава

Библиотеката на семейство Хънт беше красива стая, всички стени на която бяха заети от махагонови шкафове за книги, остъклени отпред. Кам Роан и Саймън Хънт стояха до голям, инкрустиран бюфет, отрупан с блестящи гарафи с алкохол. Хънт, който държеше наполовина пълна чаша с кехлибарена течност, хвърли на Уин неразгадаем поглед, когато тя влезе в помещението. Амелия, госпожа Хънт и д-р Хароу също бяха там. Уин изпита странното чувство, че е невъзможно това да се случва в действителност. Никога досега не се бе замесвала в скандал и това не беше толкова възбуждащо или интересно, както си го бе представяла, докато лежеше в болничното си легло.

Беше плашещо.

Защото въпреки по-раншните й думи към Мерипен, че иска да е компрометирана, тя съвсем не го мислеше. Няма жена с всичкия си, която би искала подобно нещо. Разразяването на скандал означаваше разбиване на перспективите не само на Уин, но и тези за по-малките й сестри. Това би хвърлило сянка върху цялото семейство. Лекомислието й щеше да нарани всички хора, които обичаше.

— Уин. — Амелия се приближи до нея и я прегърна силно. — Всичко е наред, скъпа. Ще се справим с това.

Ако не беше толкова разстроена, Уин щеше да се усмихне. По-голямата й сестра беше прочута с увереността в собствените си способности да оправя всичко, включително природни бедствия, чуждо нашествие и паническо бягство на диви животни. Нищо от това, обаче, не би могло да се приближи до опустошенията на един скандал в лондонското общество.

— Къде е госпожица Маркс? — попита Уин с глух глас.

— В балната зала с Биатрикс. Опитваме се да изглеждаме нормално, доколкото е възможно. — Амелия изпрати напрегната, унила усмивка на семейство Хънт. — Но семейството ни никога не го е бивало особено в това.

Уин замръзна, когато видя Лео и Мерипен да влизат в библиотеката. Лео тръгна право към нея, докато Мерипен се насочи към ъгъла, както обикновено. Той не срещна очите й. Стаята се изпълни с напрегната тишина, която накара косъмчетата на тила й да настръхнат.

Не беше направила всичко това сама, помисли си Уин с разгарящ се гняв.

Мерипен трябваше да й помогне сега. Да я защити с всички средства, с които разполага. Включително с името си.

Сърцето й започна да бие толкова силно, че почти я заболя.

— Изглежда си наваксвала изгубеното време, сестричке — каза Лео насмешливо, но в очите му проблясваше тревога. — Трябва да побързаме, тъй като долу хората ще се разприказват още повече по повод колективното ни отсъствие. Езиците се въртят толкова бързо, че предизвикаха силно течение в балната зала.

Госпожа Хънт се приближи към Амелия и Уин.

— Уинифред. — Гласът й беше много благ. — Ако тази мълва не е истина, аз ще предприема действия незабавно, за да отрека всичко от ваше име.

Уин си пое накъсано въздух.

— Истина е — каза тя.

Госпожа Хънт я потупа по ръката и я погледна окуражително.

— Повярвайте ми, не сте нито първата, нито ще сте последната, която се оказва в такова затруднено положение.

— Всъщност — произнесе провлечено господин Хънт, — госпожа Хънт го знае от собствен опит…

— Господин Хънт — възмути се съпругата му и той се усмихна. После, обръщайки се отново към Уин, госпожа Хънт каза: — Уинифред, вие и въпросният джентълмен трябва да разрешите проблема веднага. — Последва деликатна пауза. — Мога ли да попитам с кого са ви видели?

Тя не можеше да отговори. Сведе поглед към килима и започна да разглежда шарките от кръгове и цветя смаяно, докато чакаше Мерипен да заговори. Тишината трая само секунди, но сякаш продължи часове. Кажи нещо, помисли си тя отчаяно. Кажи им, че беше ти!

Но от страна на Мерипен не последва ни движение, ни звук.

След това Джулиан Хароу пристъпи напред:

— Аз бях въпросният джентълмен — каза той тихо.

Уин вдигна глава. Изгледа го с удивление, когато той взе ръката й.

— Извинявам се на всички ви — продължи Джулиан, — и специално на госпожица Хатауей. Нямах намерение да я подлагам на слухове и порицания. Но това само ускори нещо, което вече бях решил да направя, а то е да помоля за ръката на госпожица Хатауей.

Уин спря да диша. Погледна право към Мерипен и болка прониза сърцето й. Суровото лице на Мерипен и въгленовочерните очи не разкриваха нищо.

Той не каза нищо.

Не направи нищо.

Мерипен я бе компрометирал, а сега оставяше друг мъж да поеме отговорността за това. Оставяше друг да я спасява. Предателството беше по-лошо от всяка болест или болка, която бе изпитала до този момент. Мразеше го. И щеше да го мрази до последния ден от живота си и след това.

Какъв избор имаше, освен да приеме Джулиан? Така нямаше да позволи да бъдат съсипани нито тя, нито сестрите й.

Почувства, че пребледнява, но успя да изобрази тънка усмивка, когато погледна към брат си.

— Е, господарю мой? — попита тя Лео. — Първо от вас ли трябва да поискаме разрешение?

— Имате благословията ми — произнесе сухо брат й. — След всичко, със сигурност не желая неопетнената ми репутация да бъде помрачена от твоите скандали.

Уин обърна лице към Джулиан.

— Тогава да, д-р Хароу — каза тя с непоколебим глас. — Ще се омъжа за вас.

Между тънките тъмни вежди на госпожа Хънт се оформи бръчка, когато тя погледна към Уин. После кимна делово:

— Ще изляза и ще обясня спокойно на съответните групи, че онова, което са видели, е прегръщане на сгодена двойка… малко несдържано може би, но простимо в светлината на един годеж.

— Ще дойда с вас. — Господин Хънт застана до съпругата си. Той подаде ръка на д-р Хароу и я стисна. — Моите поздравления, сър. — Тонът му беше сърдечен, но далеч от ентусиазма. — Вие сте най-големият щастливец, щом сте спечелили ръката на госпожица Хатауей.

Когато семейство Хънт излезе, Кам се приближи до Уин. Тя се насили да гледа право в разбиращите му кестеняви очи, макар да й струваше много.

— Това ли е, което искаш, малка сестричке? — попита я той нежно.

Съчувствието му почти я изкара от релси.

— О, да. — Тя потисна треперенето на челюстта си и успя да се усмихне. — Аз съм най-щастливата жена на света.

Когато се съвзе и дръзна да погледне Мерипен, видя, че го няма.

* * *

— Каква ужасна вечер — промърмори Амелия, след като всички излязоха от библиотеката.

— Да. — Кам я изведе в коридора.

— Къде отиваме?

— В балната зала, ще се появим за малко. И ще се опитаме да изглеждаме доволни и уверени.

— О, мили боже. — Амелия се откъсна от него и влезе в голяма сводеста ниша, където един прозорец разкриваше изглед към улицата долу. Тя притисна чело към стъклото и въздъхна тежко. По коридора се чу потропване.

Въпреки сериозността на ситуацията, Кам не се сдържа и се засмя. Когато Амелия беше разтревожена или ядосана, тя проявяваше навика си да потропва с крак. Веднъж й го каза, а тя му напомни за птичката колибри, която утъпква гнездото си с един крак.

Кам отиде при нея и отпусна топлите си длани върху студените й рамене. Усети потръпването й при докосването му.

— Колибри — прошепна той и плъзна ръце към врата й да масажира стегнатите й мускули. Когато напрежението й отслабна, тя спря да потропва с крак. Най-после се беше успокоила достатъчно, за да му каже какво мисли.

— Всички в онази библиотека знаеха, че Мерипен е бил човекът, който я компрометира — каза тя рязко. — Не Хароу. Не мога да повярвам. След всичко, през което Уин премина, да се стигне до това? Ще се омъжи за човек, когото не обича, и ще отиде във Франция, а Мерипен няма да си мръдне пръста да я спре? Какъв му е проблемът?

— По-сериозно е, отколкото може да се обясни в момента. Успокой се, скъпа. С нищо няма да помогнеш на Уин, ако изглеждаш отчаяна.

— С нищо не може да й се помогне. Всичко е погрешно. О, изражението на лицето на сестра ми…

— Имаме време да намерим решение — промърмори Кам. — Годежът не е като сватбата.

— Но е обвързване — каза Амелия с раздразнение. — Знаеш, че хората гледат на годежа като споразумение, което не може лесно да бъде нарушено.

— Може би полуобвързване — призна той.

— О, Кам. — Раменете й увиснаха. — Ти никога не би допуснал подобно нещо между нас, нали? Никога не би допуснал да бъдем разделени?

Въпросът беше толкова очевидно нелеп, че Кам не знаеше какво да каже. Той обърна Амелия с лице към себе си и видя с изненада, че неговата практична, чувствителна съпруга ще се разплаче всеки момент. Бременността я правеше емоционална, помисли си той. Блясъкът на влага в очите й го накара да се разнежи вътрешно. Обгърна я покровителствено с ръка и хвана с другата косата й отзад, като внимаваше да не разваля прическата й.

— Ти си причината да живея — произнесе той с нисък глас, притискайки я още по-близо. — Ти си всичко за мен. Нищо не би могло да ме накара да те оставя. И ако някой се опита да ни раздели, бих го убил. — Той покри устата й със своята и я целуна с унищожителна страст, не спря, докато тя не се отпусна зачервена върху гърдите му. — А сега — подхвърли той полушеговито, — къде е онази оранжерия?

Това предизвика бледа усмивка от нейна страна.

— Мисля, че има достатъчно храна за слухове за една нощ. Ще говориш ли с Мерипен?

— Разбира се. Той не иска да слуша, но това никога не ме е спирало преди.

— Мислиш ли, че той… — Амелия прекъсна, когато чу приближаващи се стъпки по коридора, заедно с хрускавото шумолене на тежки поли. Тя се притисна още по-навътре в нишата, свита върху гърдите на Кам. Усети го, че се усмихва в косите й. Останаха притиснати един към друг, мълчаливи и неподвижни, докато слушаха две дами да си бъбрят.

— … за бога, наистина ли Хънт са ги поканили? — попита едната възмутено.

Амелия си помисли, че познава гласа — принадлежеше на една придружителка с неприятно лице, която седеше отстрани в залата за танци. Някоя неомъжена леля, с манталитет на стара мома.

— Сигурно защото са чудовищно богати? — предположи събеседничката й.

— Допускам, че е главно защото лорд Рамзи е граф.

— Права сте. Неженен граф.

— И все пак… Цигани в семейството! Самата мисъл за това! Човек не би могъл да очаква от тях цивилизовани маниери — те живеят според животинските си инстинкти. А очаквахме да поговорим приятелски с тези хора, сякаш са ни равни.

— Знаете, че самите Хънт са буржоа. Няма значение, че Хънт притежава половината Лондон, пак си остава син на месар.

— И те, и много от гостите тук изобщо не са подходящият калибър хора, с които да се свързваме. Не се съмнявам, че преди нощта да свърши ще пламнат още поне половин дузина скандали.

— Ужасено е, съгласна съм. — Последва пауза, после втората жена добави замислено: — Аз наистина се надявам следващата година да бъдем отново поканени…

Когато гласовете утихнаха, Кам погледна към съпругата си намръщен. Не го интересуваше какво си приказва някой — беше свикнал с всичко, което може да се каже за циганите. Но мразеше, че стрелите понякога са насочени към Амелия.

За негова изненада тя му се усмихваше, очите й бяха като синя нощ.

Изражението му стана озадачено.

— Кое е толкова забавно?

Амелия се заигра с копчето на сакото му.

— Помислих си… тази вечер тези две стари кокошки сигурно ще си легнат в леглата студени и самотни. — Дяволита усмивка изви устните й. — Докато аз ще съм с един порочен, красив ром, който ще ме топли през цялата нощ.

* * *

Кев гледа и изчаква, докато намери възможност да се приближи до Саймън Хънт, който току-що бе успял да се измъкне от разговор с две кикотещи се жени.

— Може ли да разменя няколко думи с вас? — попита тихо Кев.

Хънт не изглеждаше никак изненадан.

— Да отидем на задната тераса.

Те минаха през една странична врата на залата за танци, която водеше право на терасата. Група джентълмени се бяха събрали в единия й ъгъл, наслаждавайки се на пурите си. Богатият аромат на тютюн се издигаше в студения въздух.

Саймън Хънт се усмихна любезно и поклати глава, когато мъжете ги поканиха да се присъединят към тях.

— Трябва да обсъдим нещо — каза им той. — Може би по-късно.

Като се облегна на металните перила, Хънт загледа Кев с преценяващи тъмни очи.

При няколкото случая, когато се бяха срещали в Хемшпир в Стоуни Крос парк, имението, което граничеше със земите на семейство Рамзи, Кев беше харесал Хънт. Беше истински мъж, от тези, които казват нещата направо. Очевидно амбициозен човек, който изпитваше удоволствие от печеленето на пари. И въпреки че повечето мъже на негово място биха се вземали прекалено на сериозно, Хънт имаше непочтително чувство за хумор и често се превръщаше в обект на собствените си подигравки.

— Допускам, че ще говорим за това какво знам за Хароу — каза Хънт.

— Да.

— В светлината на последните събития това изглежда като след дъжд качулка. И бих добавил, че нямам доказателства за нищо. Но обвиненията, които Ланхамс отправят срещу Хароу са достатъчно сериозни и си заслужава да бъдат обмислени.

— Какви обвинения? — промърмори Кев.

— Преди Хароу да построи клиниката във Франция, се е оженил за най-голямата дъщеря на Ланхамс, Луиз. Говори се, че била необикновено красиво момиче, малко разглезена и капризна, но като цяло — изключително подходяща за Хароу. Идвала с голяма зестра и семейство с много връзки.

Като бръкна в сакото си, Хънт извади тънка сребърна табакера.

— Искате ли? — попита той. Кев поклати глава. Хънт извади една пура. Сръчно отряза върха й и я запали. Крайчецът на пурата пламна, когато Хънт дръпна от нея.

— Според Ланхамс — продължи той, издишвайки струйка ароматен дим, — за година брак Луиз се променила. Станала доста покорна и сдържана, и изглежда изгубила интерес към предишните си занимания. Когато семейството й споделили с Хароу притесненията си, той обявил, че промените в дъщеря им са просто свидетелства за нейното помъдряване и манталитет на омъжена жена.

— Но те не са повярвали на това?

— Не. Когато попитали Луиз, обаче, тя заявила, че е щастлива и ги помолила да не се месят. — Хънт вдигна пурата към устните си отново и впери очи замислено в светлините на Лондон, които блещукаха в нощната мъгла. — По някое време през втората година Луиз започнала да запада.

Кев усети неприятна тръпка при думата „запада“, често използвана за някои болести, които лекарят не може да диагностицира или да разбере. Неумолимата физическа слабост, която никакво лечение не може да предотврати.

— Тя отслабнала и се обезсърчила, и легнала на легло. Никой не можел да направи нищо. Семейство Ланхамс настояли да заведат свой лекар да я прегледа, но той не могъл да открие никаква причина за болестта. Състоянието на Луиз се влошило за месец и нещо и починала. Родителите й обвинили Хароу за нейната кончина. Преди брака дъщеря им била здрава, жизнерадостна девойка, а само след две години вече я нямало.

— Понякога се случват такива работи — отбеляза Кев, изпитвайки нужда да играе адвокат на дявола. — Не е задължително Хароу да го е направил.

— Така е. Но именно реакцията на Хароу убедила семейството, че той е отговорен по някакъв начин за смъртта на дъщеря им. Бил прекалено спокоен. Безстрастен. Няколко крокодилски сълзи за пред другите и толкова.

— И след това заминал за Франция с парите от зестрата?

— Да. — Широките рамене на Хънт се вдигнаха нагоре. — Аз презирам слуховете, Мерипен. Рядко им обръщам внимание. Но Ланхамс са уважавани хора и не драматизират. — Като се намръщи, той изтръска пепелта от пурата си през перилата. — И въпреки всичките добрини, които според слуховете Хароу върши за пациентите си… някак си не мога да се освободя от чувството, че нещо около него не е наред. Макар да не мога да го формулирам.

Кев изпита неизказано облекчение да чуе собствените си мисли, произнесени гласно от човек като Хънт.

— Аз имам същото усещане за Хароу, още когато за пръв път го срещнах — каза той. — Но всички други изглежда благоговеят пред него.

В черните очи на Хънт просветна слаба усмивка.

— Да, ами… това не е първият път, когато не съм се съгласявал с мнението на мнозинството. Но смятам, че човек, когото го е грижа за госпожица Хатауей, би трябвало да се тревожи за нея.