Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (15)

Петнадесета глава

Мерипен беше излязъл от сутринта. Беше се отрегистрирал от „Рътлидж“ и оставил бележка, че ще пътува сам до имението Рамзи.

Уин се събуди със спомени, които се кълбяха в обърканото й съзнание. Чувстваше се тежка, без сили и потисната. Мерипен беше представлявал част от нея прекалено дълго. Беше го носила в сърцето си, беше го абсорбирала до мозъка на костите си. Да се откъсне от него сега щеше да бъде като да ампутира крака и ръката си. А трябваше да го стори. Самият Мерипен бе направил невъзможен за нея всеки друг избор.

Тя се изми и облече с помощта на прислужница, след което сплете косата си на плитка. Нямаше да има никакви многозначителни разговори с никого от семейството й, реши тя. Нямаше да има скръб и съжаления. Щеше да се омъжи за д-р Джулиан Хароу и да живее далеч от Хемпшир. И щеше да се опита да намери мир в тази голяма, необходима дистанция.

— Искам да се омъжа колкото е възможно по-бързо — каза тя на Джулиан късно тази сутрин, когато пиеха чай в семейния апартамент. — Франция ми липсва. Искам да се върна там без повече бавене. Като ваша съпруга.

Джулиан се усмихна и докосна извивката на бузата й с нежно движение на пръстите.

— Много добре, скъпа моя.

Той взе ръката й в своята и мина по кокалчетата й с палец.

— Имам малко работа в Лондон, за която да се погрижа, ще дойда в Хемпшир след няколко дни. Там ще направим плановете си. Можем да се оженим в параклиса на имението, ако желаете.

Параклисът, който Мерипен бе построил наново.

— Идеално — каза Уин спокойно.

— Днес ще ви купя пръстен — продължи Джулиан. — Какъв вид камъни харесвате? Може би сапфир, за да подхожда на очите ви?

— Всичко, което изберете, ще е хубаво. — Уин остави ръката си да почива в неговата и двамата замлъкнаха. — Джулиан — промърмори тя, — още не сте ме питали какво… какво се случи между Мерипен и мен миналата вечер.

— Не е необходимо — отвърна той. — Аз съм напълно доволен от резултата.

— Аз… искам да разберете, че ще ви бъда добра съпруга — произнесе тя сериозно. — Предишната ми привързаност към Мерипен…

— Тя ще избледнее с времето, спокойно — каза Джулиан.

— Да.

— А аз ви предупреждавам, Уинифред… че ще се боря за любовта ви. Ще стана такъв предан и щедър съпруг, че в сърцето ви няма да остане никакво място за друг.

Тя си помисли дали да не повдигне темата за деца, да го попита дали някой ден ще отстъпи, ако здравето й се подобри още. Но от онова, което знаеше за Джулиан, той нямаше да промени решението си толкова лесно. А тя не бе сигурна, че има значение. Беше хваната в капан.

Каквото и да ставаше в живота й сега, трябваше да направи най-доброто от него.

* * *

След два дена опаковане семейството беше на път за Хемпшир. Кам, Амелия и Биатрикс бяха в първия файтон, а Лео, Уин и госпожица Маркс — във втория. Бяха тръгнали преди пукването на деня, за да изминат колкото се може повече разстояние през дванайсетчасовото пътуване.

Един господ знаеше само за какво се говори във втория файтон. Кам се надяваше присъствието на Уин да смекчи враждебността между Лео и госпожица Маркс.

Разговорът в първия файтон, както бе очаквал Кам, беше интересен. Той се забавляваше, че Попи и Биатрикс бяха предприели кампания да сложат Мерипен на първо място като кандидат за съпруг на Уин. Момичетата наивно предполагаха, че единственото нещо, което стои на пътя на Мерипен, е липсата му на състояние.

— … така че ако можеш да му дадеш от твоите пари… — каза Биатрикс нетърпеливо.

— … или да му даде част от състоянието на Лео — прекъсна я Попи. — Лео може само да го пропилее…

— … но да накара Мерипен да помисли, че това ще е зестрата на Уин — каза Биатрикс, — така че това да не нарани гордостта му…

— … а и на тях не им е нужно много — каза Попи.

— Никой от тях не се интересува кой знае колко от имения или изискани карети, или пък…

— Почакайте, вие двечките — каза Кам и вдигна ръце в отбранителен жест. — Проблемът е по-сложен от този за парите, и спрете да цвърчите за момент и ме изслушайте. — Той се усмихна на двата чифта сини очи, които го гледаха толкова разтревожено. Грижата им за Мерипен и Уин беше повече от трогателна. — Мерипен има предостатъчно средства, за да предложи на Уин. Това, което изкарва като управител на имението Рамзи е доста сериозна сума сама по себе си, а той също така има неограничен достъп до сметките на Рамзи.

— Тогава защо Уин ще се омъжва за д-р Хароу, а не за Мерипен? — поиска да знае Биатрикс.

— По причина, че Мерипен иска да запази уединението си, той вярва, че няма да е подходящ съпруг за нея.

— Но той я обича!

— Любовта не разрешава всички проблеми, Бий — каза тихо Амелия.

— Това звучи като нещо, което майка би казала — отбеляза Попи с лека усмивка, докато Биатрикс гледаше кисело.

— А какво би казал баща ти? — попита Кам.

— Би ни въвел в някое безкрайно философско изследване на природата на любовта, което не би довело до нищо — каза Амелия. — Но щеше да е очарователно.

— Не ме интересува колко сложно казват всички, че е — каза Биатрикс. — Уин трябва да се омъжи за Мерипен. Не си ли съгласна, Амелия?

— Това не е наш избор — отвърна Амелия. — Нито пък на Уин, след като големият глупак не й предложи алтернатива. Уин не може да стори нищо, ако той не й направи предложение.

— Нямаше ли да е мило, ако дамите предлагаха на джентълмените? — размечта се Биатрикс.

— О, небеса, не — възрази бързо Амелия. — Тогава щеше да е прекалено лесно за джентълмените.

— В животинското царство — изкоментира Биатрикс — мъжките и женските се радват на равно положение. Женската може да направи всичко, което си поиска.

— При животите са позволени много неща, на които ние, хората, не можем да подражаваме, скъпа. Чесането на публично място, например. Повръщането на храна. Излагането на показ за привличане на партньор. Да не споменавам… Е, не е необходимо да продължавам нататък.

— Бих искал да го направиш — усмихна се Кам. Той нагласи Амелия по-удобно срещу себе си и заговори на Биатрикс и Попи. — Слушайте, вие двечките. Нито една от вас няма да закача Мерипен по въпроса. Знам, че искате да помогнете, но единственото, което ще успеете, е да го провокирате.

Те се нацупиха и кимнаха неохотно, после се свиха в ъглите си. Навън бе още тъмно и клатушкането на файтона действаше успокояващо. След минути двете сестри задрямаха.

Кам забеляза, че Амелия е още будна. Той погали нежната кожа на лицето й и шията, загледан в чистите й сини очи.

— Защо той не излезе напред, Кам? — прошепна тя. — Защо просто даде Уин на д-р Хароу?

Кам помисли за момент.

— Защото се страхува.

— От какво?

— От онова, което може да й причини.

Амелия се намръщи объркана.

— В това няма смисъл. Мерипен не би я наранил.

— Не и съзнателно.

— Имаш предвид опасността тя да забременее? Но Уин не е съгласна с мнението на д-р Хароу и каза, че дори той не може да е категоричен какво може да се случи.

— Не е точно така. — Кам въздъхна и се приближи още към нея. — Мерипен казвал ли ти е, че е ашарибе?

— Не, какво означава това?

— Това е дума, която означава цигански боец. Пет-шестгодишни момчета се тренират в борба с голи ръце. Няма правила, нито определено време. Целта е да причиниш най-голямата вреда колкото може по-бързо, докато другият спре. „Треньорите“ на момчетата вземат пари от плащащата тълпа. Виждал съм смъртно ранени ашарибе, кървящи, виждал съм дори да ги убиват по време на борбата. Бият се със счупени китки и счупени ребра, ако е необходимо. — Кам разсеяно поглади косата на Амелия и добави: — В нашето племе нямаше такива. Водачът ни реши, че било прекалено жестоко. Научихме се да се бием, разбира се, но не и като начин да си изкарваме прехраната.

— Мерипен… — прошепна Амелия.

— Доколкото знам, при него е било дори по-лошо. Мъжът, при когото е израснал… — Кам почувства, че му е трудно да продължи.

— Чичо му? — подсказа Амелия.

— Нашият чичо. — Кам вече й беше казал, че двамата с Мерипен са братя. Но още не бе споделил останалото, което Шури бе казала. — Явно го е дресирал като куче в състезания за залагане.

Амелия пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

— Мерипен е трябвало да стане зъл като насъскано животно. Държали са го гладен, малтретирали са го, докато стигне до състояние да се бие с всекиго, при всички обстоятелства. Бил научен да приема всякаква ругатня, предназначена за него, което имало за цел да обърне агресията му към неговия опонент.

— Бедното момче — прошепна Амелия. — Това обяснява състоянието му, когато за пръв път дойде при нас. Беше почти див. Но… това беше много отдавна. Животът му е бил много различен от сегашния. И след като е страдал толкова ужасно, сега не иска ли да бъде обичан? Не иска ли да бъде щастлив?

— Не става така, скъпата ми. — Кам се усмихна на объркването й. Не бе изненадващо, че за Амелия, израснала в голямо и любвеобилно семейство, бе трудно да разбере човек, който се бои от собствените си нужди, сякаш те са най-лошия му враг. — Ти как ще разсъждаваш, ако през цялото ти детство са те учили, че единствената причина за съществуването ти е да причиняваш болка на другите? Че насилието е единственото, за което те бива? Как ще се отучиш от такова нещо? Не можеш. Така че го прикриваш, доколкото можеш, без да забравяш какво лежи под външното лустро.

— Но… явно Мерипен се е променил. Той е мъж с много изискани качества.

— Мерипен не би се съгласил.

— Е, Уин му даде ясно да разбере, че би била с него въпреки всичко.

— Това не означава, че ще бъде с него. Той е решил да я пази от самия себе си.

Амелия не обичаше да се сблъсква с проблеми, които нямат ясно решение.

— Тогава какво можем да направим?

Кам сведе глава да целуне върха на носа й.

— Знам колко не обичаш да чуваш това, любима… но не можем да сторим много. Всичко е в техните ръце.

Тя поклати глава и промърмори нещо в яката му.

— Какво казваш? — развесели се той.

Погледът й се вдигна към него и усмивка на самосъжаление изви устните й.

— Отнася се за резултата, който няма да ми хареса, ако оставим бъдещето на Уин и Мерипен в ръцете им.

* * *

Последния път, когато Уин и Лео бяха видели къщата Рамзи, тя беше разнебитена и полуизгоряла, почвата едва се виждаше от бурени и отломки. И за разлика от останалите от семейството, те не бяха свидетели, докато беше възстановявана.

Богатата южна провинция Хемпшир включваше крайбрежна земя, равнина и древни гори, пълни с много дивеч. Хемпшир имаше по-мек, по-слънчев климат от повечето останали части на Англия, дължащ се на устойчивия ефект от местоположението му. Въпреки че Уин никога не бе живяла в Хемпшир много дълго, преди да замине за клиниката на д-р Хароу, имаше чувството, че се прибира вкъщи. Това бе приятно, приветливо място с оживения пазарен град Стоуни Крос, до който от имението Рамзи се стигаше пеша.

Сякаш времето в Хемпшир бе решило да представи имението в най-хубавия му вид, с щедро слънце и няколко живописни облачета в далечината.

Файтонът стигна до къщичката на портиера, изградена от сиво-сини тухли с кремав камък за детайлите.

— Затова я наричат Синята къща — отбеляза госпожица Маркс, — по очевидни причини.

— Колко приятно! — възкликна Уин. — Никога не съм виждала тухли в такъв цвят в Хемпшир преди.

— Стафърдширска синя тухла — каза Лео, протягайки врат, за да види другата страна на къщата. — Сега, когато по железницата могат да се пренасят тухли от други места, не е необходимо строителят да ги прави на място.

Продължиха по дългата алея към къщата, заобиколена от кадифенозелени ливади и покрити с бял чакъл пешеходни пътеки, млад жив плет и розови храсти.

— Боже мой — промърмори Лео, когато стигнаха до самата къща. Тя представляваше постройка от кремав камък с много фронтони със светли тавански прозорци. Покривът от сини плочи се отличаваше с ребра и ниши, оконтурени с контрастни теракотени плочки. Макар да приличаше на старата къща, тази беше много по-хубава. А онова, което бе останало от първоначалната постройка, бе възстановено с такава любов, че човек трудно можеше да разбере докъде стига старата и къде започва новата.

Лео не откъсваше поглед от мястото.

— Мерипен каза, че са запазили някои от старите стаи и местенца. Забелязвам много повече прозорци. Освен това са добавили служебно крило.

Навсякъде се виждаха хора, които работят, каруцари, резачи и зидари, градинари, които подрязват живите плетове, прислужници в конюшните излизаха да посрещнат файтоните. Имението не само се бе събудило за нов живот, то процъфтяваше.

Гледайки съсредоточения поглед на брат си, Уин почувства порив на благодарност към Мерипен, който беше направил всичко това. Беше добре за Лео да се завърне в дом като този. Той предвещаваше начало на един нов живот.

— Домакинският състав трябва да се разшири — каза госпожица Маркс, — но онези, които господин Мерипен е наел, са изключително ефективни. Господин Мерипен е взискателен управител, но и любезен. Те биха направили всичко, за да е доволен.

Уин слезе от файтона с помощта на лакея и му позволи да я придружи до предните врати. Един възхитителен комплект от двойни врати, долу с панели от солидни дървени трупи и прозорци от оловно стъкло в горната част. Още щом стигна до най-горното стъпало, вратите се отвориха и разкриха жена на средна възраст с червеникавокестенява коса и покрито с лунички лице. Беше с добре сложена фигура, в черна рокля с висока яка.

— Добре дошли, госпожице Хатауей — произнесе тя сърдечно. — Аз съм госпожа Барнстейбъл, икономката. Колко се радваме всички да ви видим отново тук в Хемпшир.

— Благодаря — промърмори Уин и я последва в коридора.

Очите й се разшириха при вида на интериора — толкова светъл и блестящ, двуетажният коридор бе облицован с ламперия, боядисана в кремаво. В дъното му се виждаше сиво каменно стълбище, железните му перила блестяха черни и чисти. Навсякъде лъхаше на сапун и пресен восък.

— Забележително! — ахна Уин. — Това направо не е същото място.

Лео застана до нея. Изведнъж бе загубил дар слово и дори не се опитваше да скрие възхищението си.

— Истинско чудо — каза той накрая. — Удивен съм. — Той се обърна към икономката. — Къде е Мерипен, госпожо Барнстейбъл?

— Навън, на двора, господарю. Помага да разтоварят една каруца. Трупите са доста тежки и работниците понякога се нуждаят от помощта на господин Мерипен при по-трудния товар.

— Искате да кажете, че имаме двор за дървен материал — попита Лео.

Госпожица Маркс отвърна:

— Господин Мерипен планира да изгради къщи за новонаетите фермери.

— За пръв път го чувам. Защо да им осигуряваме къщи? — Тонът на Лео не беше неодобрителен, а само заинтригуван. Но устните на госпожица Маркс се свиха, сякаш бе приела въпроса му като оплакване.

— Последните наети се съгласиха да дойдат само заради обещанието за нови къщи. Те вече са успели фермери, с образование и напредничави, и господин Мерипен е сигурен, че присъствието им ще е от полза за просперитета на имението. Другите имения наоколо, също както Стоун Крос парк, също строят домове за техните наематели и работници…

— Всичко е наред — прекъсна я Лео. — Не е необходимо да се оправдавате, госпожице Маркс. Бог знае, че не съм мислил да се конфронтирам с плановете на Мерипен след всичко, което видях, че е направил досега. — Той погледна икономката. — Ако ми покажете пътя, госпожо Барнстейбъл, ще изляза да потърся Мерипен. Може да помогна в разтоварването.

— Един от прислужниците ще ви заведе — отвърна икономката. — Но работата понякога е рискована, господарю, и не е като за човек във вашето положение.

Мис Маркс добави с леко язвителен тон:

— Освен това, съмнително е дали изобщо ще сте от полза.

Икономката зяпна.

Уин потисна една усмивка. Мис Маркс говореше така, сякаш Лео беше някакъв дребосък, а не едър, мускулест мъж.

Лео дари гувернантката със сардонична усмивка.

— Физически съм доста по-як, отколкото предполагате, Маркс. Нямате представа какво се крие под това сако.

— Наистина се успокоих.

— Госпожице Хатауей — намеси се прибързано икономката, опитвайки се да заглади конфликта, — искате ли да ви заведа до стаята ви?

— Да, благодаря. — Като чу гласовете на сестрите си, Уин се обърна и ги видя да влизат в коридора, заедно с господин Роан.

— Е? — попита Амелия с усмивка, разпервайки ръце.

— Нямам думи — отвърна Уин.

— Нека се освежим, да свалим праха от себе си и ще те разведа.

— Ще съм тук само след няколко минути.

Уин тръгна по стълбището с икономката.

— Откога работите тук, госпожо Барнстейбъл? — попита тя, когато стигнаха на втория етаж.

— Приблизително година, след като къщата стана обитаема. Преди това работех в Лондон, но предишният господар почина, а новият уволни по-голямата част от персонала и го замени със свой. Нуждаех се отчаяно от място.

— Съжалявам да го чуя. Но за Хатауей е голям късмет.

— Беше предизвикателно начинание — каза икономката, — да събереш персонал и да ги обучиш. Ще призная, че имах някои страхове, предвид необичайните обстоятелства на тази позиция. Но господин Мерипен беше много настоятелен.

— Да — каза разсеяно Уин, — трудно е да му се откаже.

— Има силно и непоклатимо присъствие, този господин Мерипен. Често съм се чудела, когато съм го виждала да се занимава едновременно с няколко неща — с дърводелците, бояджиите, ковачите, конярите, всички искат вниманието му. А той винаги е хладнокръвен и спокоен. Без него не бихме се оправили. Той е опорният стълб на имението.

Уин кимна мрачно, като надничаше в стаите, покрай които минаваха. Още кремава ламперия и мебели от светло черешово дърво, и кадифени тапицерии с меки пастелни цветове вместо мрачните тъмни нюанси, модерни напоследък. Тя си помисли със съжаление, че няма да може да се радва на тази къща, освен при посещенията си от време на време.

Госпожа Барнстейбъл я въведе в красива стая с прозорци, които гледаха към градините.

— Тази е вашата — каза жената. — Никой не я е обитавал преди.

Леглото беше направено от светлосини тапицирани панели, завивките бяха от бял лен. Имаше елегантно дамско писалище в ъгъла и лъскав гардероб от клен с прозорчета на вратите.

— Господин Мерипен лично избра тапетите — додаде госпожа Барнстейбъл. — Едва не подлуди архитекта с неговите настоявания да разгледа стотици мостри, докато най-после намери този десен.

Тапетите бяха бели, с нежни шарки на цъфнали вейки. През големи интервали имаше мотив с малка червеношийка, кацнала на клон.

Уин бавно се приближи към една от стените и докосна птиците с върха на пръстите си. Погледът й се замъгли.

По време на дългото си възстановяване от скарлатината, когато се изморяваше да държи книга в ръце и никой не можеше да й чете, тя гледаше през прозореца едно гнездо на червеношийка на близкия клен. Бе наблюдавала как се излюпват от сините яйца малките, розовите им телца, покрити с жилки и мъх. Беше наблюдавала как расте перушината им и как майка им пълни ненаситните им човки. После — как отлитат от гнездото, докато тя остава там.

Мерипен, въпреки страха си от височина, често се катереше по една стълба до втория стаж, за да измие прозореца на стаята й. Искаше гледката й към външния свят да бъде чиста.

Беше й казал, че небето винаги ще бъде синьо за нея.

— Обичате птици, нали, госпожице Хатауей?

Уин кимна, без да се оглежда, страхуваше се, че лицето й е почервеняло от неочакваните емоции.

— Особено червеношийки — произнесе тя с полушепот.

— Един слуга ще ви донесе куфарите скоро, а прислужниците ще ги разопаковат. Междувременно, ако искате да се измиете, в умивалника има прясна вода.

— Благодаря. — Уин отиде до порцелановата кана и леген и наплиска със студена вода лицето и шията си, без да я е грижа, че ще напръска горнището на роклята. Като попи лицето си с кърпа, тя изпита моментно облекчение от главоболието, което я мъчеше.

Чу се проскърцване на дъски и Уин се обърна рязко.

На прага стоеше Мерипен и я гледаше.

Червенината върху лицето й се сгъсти още повече.

Искаше й се да е на другия край на света, далеч от него. Искаше й се никога повече да не го види. И в същото време сетивата й го поемаха жадно… вида му, в разкопчаната на врата риза, с белия лен, прилепнал към златистата му загоряла кожа… късите тъмни вълни на косата му, мирисът му, достигна до издутите й ноздри. Присъствието му я парализира от желание. Искаше вкуса на кожата му върху устните си. Искаше да усети туптенето на пулса му срещу своя. Само ако можеше да дойде при нея сега, в този момент, да я събори на леглото със силното си тежко тяло и да я вземе. Да я обладае.

— Как мина пътуването от Лондон? — попита той с безизразно лице.

— Нямам намерение да водя безсмислени разговори с теб. — Уин отиде до прозореца и загледа без да вижда тъмната гора в далечината.

— Харесва ли ти стаята?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Ако ти трябва нещо…

— Имам всичко, от което се нуждая — прекъсна го тя. — Благодаря.

— Искам да поговоря с теб за…

— Всичко е наред — успя да се овладее тя. — Не е необходимо да ми се извиняваш защо не си ми предложил.

— Искам да разбереш…

— Наистина разбирам. И вече ти простих. Може би ще ти олекне на съвестта да чуеш, че така ще ми е много по-добре.

— Не ти искам прошката — каза той рязко.

— Чудесно, не ти прощавам. Както искаш.

Тя не можеше да издържи и един миг да е повече с него. Сърцето й беше разбито, можеше да усети как се чупи. Като наведе глава, тя мина покрай неподвижната му фигура.

Уин нямаше намерение да спира. Но преди да прекрачи прага, спря на една ръка разстояние от него. Имаше само още едно нещо, което искаше да му каже. Не можеше повече да сдържа думите.

— Между другото — чу се тя да произнася глухо, — вчера бях на преглед при един лекар в Лондон. Високо уважаван. Разказах му историята на заболяването си и го попитах дали може да прецени общото ми здравословно състояние. — Усещайки напрегнатия поглед на Мерипен, Уин продължи спокойно. — Според професионалното му мнение няма причина да не трябва да имам деца, ако искам. Каза също така, че няма гаранция за никоя жена, че няма да има риск при раждането. Но аз ще водя пълноценен живот. Ще имам съпружески отношения със съпруга си и ако бог пожелае, един ден ще стана майка. — Тя спря и добави с горчив глас, който сякаш не беше нейният: — Джулиан ще бъде толкова доволен, когато му кажа, не мислиш ли?

Ако внезапният удар бе пронизал бронята на Мерипен, той не го показа.

— Има нещо, което трябва да знаеш за него — каза той тихо. — Семейството на първата му съпруга… Ланхамс подозират, че той има нещо общо с нейната смърт.

Уин усети, че й се завива свят и погледна Мерипен с присвити очи.

— Не мога да повярвам, че можеш да паднеш толкова ниско. Джулиан ми разказа всичко за това. Той я е обичал. Направил е всичко, което е можел, за да я излекува. Когато починала, е бил опустошен, а след това — тормозен — от семейството й. В скръбта си явно са имали нужда да обвинят някого. Джулиан се оказал подходящата изкупителна жертва.

— Ланхамс твърдят, че се е държал подозрително след нейната смърт. Изобщо не приличал на опечален съпруг.

— Не всички хора показват скръбта си по еднакъв начин — сопна се тя. — Джулиан е лекар, тренирал се е да изглежда безчувствен в процеса на работата си, защото така е най-добре за пациентите му. Естествено, не би позволил да се разпадне, без значение колко дълбоко страда. Как си позволяваш да го съдиш?

— Не осъзнаваш ли, че може да си в опасност?

— От Джулиан? Мъжът, който ме излекува? — Тя поклати глава и се засмя невярващо. — Заради предишното ни приятелство ще забравя какво си ми казал, Кев. Но запомни за в бъдеще, че няма да толерирам никакви обиди към Джулиан. Запомни, че той застана до мен, когато ти не го направи.

Тя профуча покрай него, без да чака реакцията му и видя, че по коридора се задава по-голямата й сестра.

— Амелия — каза тя весело. — Да започнем ли обиколката си сега? Искам да видя всичко.