Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (2)

Втора глава

Дванайсет години по-рано

Нямаше доброта в него. Нямаше мекота. Беше възпитан да спи на твърда земя, да яде обикновена храна, да пие студена вода и да се бие с другите момчета за главатарство. Ако откажеше някога да го направи, чичо му, циганският барон, най-главният мъжкар в рода, го пребиваше. Нямаше майка, която да го защити, нито баща, който да се намеси в суровото наказание на барона. Никой никога не го бе докосвал, освен за да упражни насилие над него. Той съществуваше единствено за да се бие, за да прави неща против гаджос, не-циганите.

Повечето цигани не мразеха бледите, с отпуснати лица англичани, които живееха в спретнати къщи, носеха джобни часовници и четяха книги край камината. Само не им вярваха. Но родът на Кев ги презираше, главно защото циганският барон ги презираше. И независимо дали по прищявка на главатаря, по убеждение или вродена склонност, хората го правеха.

И в края на краищата, тъй като родът на ромския барон причиняваше неприятности всеки път, когато стануваше някъде, англичаните бяха решили да ги прогонят от страната.

Дойдоха на коне и носеха оръжия. Имаха пушки, тояги, нападнаха спящите роми в леглата им, жените и децата пищяха и плачеха. Станът беше разбит и разпръснат, всички избягаха, каруците бяха подпалени, а много от конете — откраднати от белите.

Кев се беше опитал да се бие с тях, да защити племето, но получи удар по главата с тежкия приклад на една пушка. Друг го прониза в гърба с щик. Племето го остави да умре. Сам в нощта, той лежеше в полусъзнание край реката, заслушан в ромона на тъмната вода, усещайки студа на твърдата влажна земя под себе си, но едва съзнаващ, че собствената му кръв изтича на топли поточета от тялото му. Беше чакал без страх голямото колело да се търкулне в тъмнината. Нямаше желание или причина да живее.

Но тъкмо когато нощта отстъпи, за да даде път на утрото, Кев откри, че са го вдигнали и го отнасят в малка груба каручка. Един бял го беше намерил и бе наредил на местно момче да му помогне да пренесат умиращия ром в неговата къща.

За пръв път тогава Кев се оказа под покрива на нещо различно от шатра. Усети, че е разкъсван от любопитство към обкръжението и ярост от унижението да умре между стени, под грижите на някакъв бял. Но беше прекалено слаб, прекалено много го болеше, за да вдигне и пръст в собствена защита.

Стаята, в която се намираше, не беше много по-голяма от конски ясли, в нея имаше само легло и стол. Имаше декоративни възглавнички, възглавници, рамкирани гоблени по стените, една лампа с ресни от мъниста. Ако не беше толкова болен, той щеше да полудее в претъпканата малка стая.

Мъжът, който го беше пренесъл тук… Хатауей… беше висок, строен мъж със светла жълта коса. Любезното му държание, неговата скромност караха Кев да изпитва враждебност. Защо Хатауей го беше спасил? Какво можеше да иска от едно циганче? Кев отказа да говори с белия мъж и не искаше да пие лекарства. Отблъсна всеки опит за любезност. Не дължеше нищо на тези Хатауей. Не беше ги молил да го спасяват, не искаше да живее. Ето защо лежеше там треперещ и тих, когато мъжът сменяше превръзката на гърба му.

Кев заговори само веднъж, когато Хатауей го беше попитал за татуировката.

— Какво означава?

— Това е проклятие — бе отвърнал Кев през стиснати зъби. — Не казвай на никого за нея, защото иначе и теб ще те застигне.

— Разбирам. — Гласът на мъжа беше сърдечен. — Ще запазя тайната ти. Но като рационално мислещ човек ти казвам, че не вярвам в подобни суеверия. Едно проклятие има толкова сила, колкото човек му придава.

Глупак, помисли си Кев. Всички знаеха, че като отричаш проклятие, си навличаш лош късмет.

Къщата беше шумна, пълна с деца. Кев ги чуваше зад затворената врата на стаята, в която се намираше. Но имаше някакво друго… плахо, сладко присъствие наблизо. Той го чувстваше да се рее извън стаята, на една ръка разстояние. И жадуваше за него, копнеещ за облекчение от тъмнината, треската и болката.

Сред врявата, смеха и песните на децата той чу шепот, който накара всяко косъмче по тялото му да настръхне. Момичешки глас. Прелестен, утешителен. Искаше му се тя да влезе. Докато раните му заздравяваха мъчително бавно. Ела при мен…

Но тя никога не се появи. Единствените, които влизаха, бяха Хатауей и съпругата му, приятна, но предпазлива жена, която гледаше Кев сякаш бе диво животно, попаднало в цивилизования им дом. И той се държеше като такова, сопваше се и се зъбеше винаги, когато те бяха наблизо. Веднага щом бе в състояние да се движи сам, той се изми в умивалника с топла вода, която бяха оставили в стаята му. Не искаше да се храни пред тях, затова беше изчакал да оставят подноса до леглото му. Единственото му желание бе да оздравее час по-скоро, за да може да избяга.

Един-два пъти децата надникнаха в стаята му през полуотворената врата. Имаше две малки момиченца Попи и Биатрикс, които се кикотеха и изпискваха с престорен ужас всеки път, когато той изръмжаваше срещу тях. Имаше и друга, по-голяма дъщеря, Амелия, която го гледаше по същия скептичен начин като майка си. Имаше и едно високо синеоко момче, Лео, което не беше много по-голямо от самия Кев.

— Искам да е ясно — беше казало веднъж момчето с тих глас, изправено на прага, — че никой не иска да те нарани. Веднага, щом можеш да си тръгнеш, си свободен да го сториш. — Той изгледа мрачното, трескаво лице на Кев, преди да добави: — Баща ми е милостив човек. Самарянин. Но аз не съм. Така че не си и помисляй да нараниш или да обидиш някого от семейство Хатауей, защото в противен случай ще отговаряш пред мен.

Кев изпита уважение при думите му. Достатъчно, за да кимне мълчаливо. Разбира се, ако беше добре, щеше да надвие лесно момчето, да го изпрати кървящо и с изпочупени крайници на земята. Но бе започнал да схваща, че това странно малко семейство наистина няма намерение да го нарани. Нито пък иска нещо от него. Бяха се грижили за него и го бяха подслонили, сякаш беше загубило се куче. И явно не очакваха нищо в замяна.

Това не намаляваше неговото презрение към тях и към техния абсурдно спокоен, удобен свят. Мразеше ги всичките почти толкова, колкото мразеше самия себе си. Той беше боец, крадец, потънал в насилие и лъжа. Не го ли виждаха? Изглежда не разбираха каква опасност са вкарали в собствената си къща.

След седмица температурата му спадна и раната заздравя достатъчно, за да му позволят да се движи. Трябваше да си тръгне преди нещо ужасно да се е случило, преди да е направил нещо. Така че Кев се събуди рано една сутрин и се облече със старателна бавност в дрехите, които му бяха дали, и които принадлежаха на Лео.

Болеше го, когато се движеше, но той игнорира жестокото туптене в главата и пробождащия огън в гърба. Пъхна в джобовете на сакото си един нож и една вилица от подноса за храна, остатък от свещ и парче сапун. Първата светлина на утрото проникваше през малкото прозорче над леглото. Семейството скоро щеше да се събуди. Той тръгна към вратата, усети, че му се завива свят и се свлече на дюшека. Поемайки си въздух с отворена уста, се опита да се стегне.

В този момент на вратата се почука и тя се отвори. Той отвори уста да се озъби на посетителя.

— Може ли да вляза? — чу той едно момиче да пита любезно.

Ругатнята замръзна на устните му. Обърка се. Затвори очи, дишайки тежко, и зачака.

Това си ти. Ти си тук.

Най-после.

— От толкова време си сам — каза тя и се приближи към него. — Помислих си, че може би искаш компания. Аз съм Уинифред.

Кев вдъхна аромата й и попи звука на гласа й, сърцето му заби бързо. Той внимателно се обърна по гръб, без да обръща внимание на болката, която го прониза. Отвори очите си.

Никога не си беше мислил, че кое и да е бяло момиче може да се сравнява с циганка. Но тази беше забележителна, едно изключително създание, бледо като лунна светлина, косите й бяха сребристоруси, чертите й оформени с нежна строгост. Изглеждаше сърдечна и невинна, и деликатна. Всичко, което той не беше. Цялото му същество откликна толкова остро на присъствието й, че той се пресегна и я хвана с тихо сумтене.

Тя ахна, но не каза нищо. Кев знаеше, че не бива да я докосва. Но не знаеше как да бъде внимателен. Можеше да я нарани дори без да се опитва. Но тя се отпусна и го погледна с онези свои спокойни сини очи.

Защо не се изплаши от него? Той например се уплаши за нея, защото знаеше много добре на какво е способен.

Не осъзнаваше, че я е придърпал толкова близо до себе си. Единственото, което знаеше беше, че се е облегнала на него с почти цялата си тежест, докато той лежеше на леглото и върховете на пръстите му се забиваха в гъвкавата кожа на раменете й.

— Пусни ме — каза му тя меко.

Не искаше да го прави. Изобщо. Искаше да я държи до себе си, да разпусне сплетената й коса и да прокара пръсти през светлата коприна. Искаше да я носи, да я пренесе до края на света.

— Ако те пусна — попита той дрезгаво, — ще останеш ли?

Нежните й устни се извиха. Сладка, възхитителна усмивка.

— Глупаво момче. Разбира се, че ще остана. Дойдох да те видя.

Пръстите му бавно се разхлабиха. Помисли си, че ще избяга, но тя остана.

— Легни си — каза му. — Защо си се облякъл толкова рано? — Очите й се разшириха. — О! Не бива да си тръгваш! Не и докато не си оздравял!

Тя нямаше за какво да се тревожи. Плановете му да избяга се бяха стопили в секундата, когато я беше видял. Той се отпусна върху възглавниците, като я гледаше съсредоточено как сяда на стола. Беше облечена в розова рокля, украсена около врата и китките с малки волани.

— Как се казваш? — попита тя.

Кев мразеше да говори. Мразеше да води разговор с когото и да било. Но искаше да направи нещо, за да я задържи при себе си.

— Мерипен.

— Това собственото ти име ли е?

Той поклати глава.

Уинифред наклони глава на една страна.

— Няма ли да ми го кажеш?

Не можеше. Един ром имаше право да сподели истинското си име само с други цигани.

— Кажи ми поне първата буква — помоли тя.

Кев я гледаше объркан.

— Не знам много цигански имена — призна тя. — Да не би да си Лука? Марко? Или Стивън?

Имаше чувството, че тя се опитва да си играе с него. Да го измъчва. Не знаеше как да отговори. Обикновено когато някой го тормозеше, той му отвръщаше като забиваше юмрук в лицето му.

— Някой ден ще ми кажеш — каза тя и се усмихна леко. Направи движение сякаш да стане от стола и ръката на Кев се вдигна да я хване. По лицето й мина изненада.

— Каза, че ще останеш — произнесе той дрезгаво.

Свободната й ръка кацна върху неговата, която стискаше китката й.

— Ще остана. Успокой се, Мерипен. Искам само да отида да взема хляб и чай за нас. Ще се върна веднага. — Дланта й беше лека и топла, когато потърка неговата. — Ще остана при теб през целия ден.

— Ще ти разрешат ли?

— Разбира се, че ще ми разрешат. — Тя нежно натисна пръстите му. — Не се тревожи толкова. Мили боже! Винаги съм си мислела, че циганите са весели и безгрижни.

Това почти го накара да се усмихне.

— Имах лоша седмица — каза той важно.

Тя продължаваше да разтваря пръстите му, вкопчени в ръката й.

— Да, сама виждам. Как стана така, че са те ранили?

— Белите нападнаха племето ми. Може да дойдат и тук. — Той я гледаше алчно, но се насили да я пусне. — Не съм в безопасност. Трябва да бягам.

— Никой няма да посмее да те отвлече от нас. Баща ми е много уважаван човек в селото. Учен. — Виждайки недоверчивото изражение на Мерипен, тя добави: — Перото е по-мощно от меча, да знаеш.

Това му прозвуча съвсем като нещо, което някой бял би казал. Изобщо нямаше смисъл.

— Хората, които нападнаха катуна ни миналата седмица, не бяха въоръжени с пера.

— Горкият, нищо не разбираш — произнесе тя съчувствено. — Съжалявам. Раните ти сигурно те болят като се движиш. Ще ти донеса някакво лекарство.

На Кев никога до този момент не му се беше случвало да бъде обект на симпатия. Не му харесваше. Гордостта му бе засегната.

— Няма да го изпия. Церовете на белите не действат. Ако го донесеш, ще го хвърля на…

— Добре. Не се горещи толкова. Сигурна съм, че не е полезно за теб.

Тя отиде до вратата и го прониза тръпка на отчаяние. Беше сигурен, че няма да се върне. А толкова много искаше тя да е наблизо. Ако имаше сила, щеше да се наведе от леглото и да я хване отново. Но това не бе възможно.

Затова я погледна мрачно и промърмори:

— Отивай, тогава. Да те вземат дяволите!

Уинифред спря на прага и му хвърли поглед през рамо с въпросителна усмивка.

— Какъв инат и заядливец си само! Ще донеса хляб и чай, и една книга, и ще стоя докато не те накарам да се усмихнеш.

— Никога не се усмихвам — каза той.

За негова огромна изненада Уин се върна. Прекара по-голямата част от деня като му чете, някаква скучна и безкрайна история, която го приспа. Никоя музика, никое шумолене на дърветата в гората, никоя птича песен не бе толкова приятна за ушите му, колкото нейният нежен глас. От време на време някой друг член на семейството влизаше за малко, но Кев не можа да се надигне и да се сопне на никого от тях. За пръв път, откак се помнеше, бе изпълнен със спокойствие. Не би могъл да мрази никого, когато се намираше толкова близко до щастието.

На следващия ден Хатауей го заведоха в главната стая в къщата, всекидневна, натъпкана с изтъркана мебелировка. Всяка възможна повърхност бе покрита от схеми, ръкоделия и купчини книги. Човек не можеше да мръдне, без да събори нещо.

Докато Кев стоеше полуоблегнат на дивана, по-малките момичета си играеха на килима и се опитваха да научат на различни номера малката катеричка на Биатрикс. Лео и баща му играеха шах в ъгъла. Амелия и майка й готвеха в кухнята. А Уин седеше близо до Кев и се занимаваше с косата му.

— Имаш грива като на див звяр — каза му тя, като внимателно се опитваше да оправи разбърканите му черни къдрици. — Не мърдай. Опитвам се да те направя да изглеждаш по-цивилизовано. О, спри да се въртиш най-после! Главата ти не може да е чак толкова чувствителна.

Кев се въртеше не заради оплетената коса или гребена, а защото не бе докосван с такава нежност от никого през целия си живот. Чувстваше се унижен, вътрешно разтревожен, но когато се огледа предпазливо, забеляза, че никой не обръща внимание на онова, което Уин прави.

Той се облегна назад със затворени очи. Гребенът мина малко по-силно и Уин промърмори някакво извинение, след което разтърка с върховете на пръстите си засегнатото място. Съвсем нежно. Това накара гърлото му да се свие и очите го засмъдяха. Силно развълнуван и озадачен, Кев преглътна чувствата си. Остана напрегнат, но неподвижен под докосванията й. Едва дишаше от удоволствието, което тя му даваше.

После дойде кърпата около врата, а след това ножицата.

— Много ме бива в това — каза Уин и притисна главата му напред, разресвайки къдриците на врата му. — А косата ти направо плаче за подстригване. Имаш толкова много, че с нея може да се напълни цял дюшек.

— Внимавай, момко — каза господин Хатауей весело, — не забравяй какво се е случило на Самсон.

Кев вдигна глава.

— Какво?

Уин отново натисна главата му надолу.

— В косата на Самсон се криела силата му — каза тя. — След като Далила я отрязала, той станал слаб и филистимците го хванали.

— Не си ли чел Библията? — попита Попи.

— Не — каза Кев. Той остана неподвижен, докато ножицата се движеше из къдриците на тила му.

— Тогава значи си езичник?

— Да.

— От онези ли, дето ядат хора? — попита Биатрикс силно заинтригувана.

Уин отговори, преди Кев да е успял да каже нещо.

— Не, Биатрикс. Човек може да е езичник, без да е канибал.

— Но циганите наистина ядат таралежи — продължи Биатрикс. — А това е точно толкова лошо, колкото да ядеш хора. Защото таралежите имат чувства, нали така. — Тя спря, когато един тежък кичур черна коса падна на пода. — Ау, колко е красива! — възкликна малкото момиче. — Може ли да я взема, Уин?

— Не — мрачно отговори Мерипен, все още с наведена глава.

— Защо винаги не? — настоя Биатрикс.

— Някои хора използват косата да правят черни магии. Или любовни заклинания.

— О, аз не бих сторила такова нещо — сериозно каза Биатрикс. — Искам само да направя едно гнездо с нея.

— Няма значение, скъпа — спокойно й каза Уин. — Ако това притеснява нашия приятел, домашните ти любимци ще трябва да се задоволят с нещо друго, където да се подслонят. — Ножицата отряза още една тежка къдрица.

— Всички цигани ли са толкова суеверни като теб? — попита тя Кев.

— Не. Повечето са още по-суеверни.

Лекият й смях погъделичка ухото му, а от топлия й дъх косъмчетата му настръхнаха.

— От кое се страхуват повече, Мерипен… от лошия късмет, или от любовното заклинание?

— От любовното заклинание — каза той без колебание.

По някаква причина цялото семейство се засмя. Мерипен пламна и ги изгледа, но не откри подигравка в очите им, само доброжелателство.

Той не каза нищо, заслушан в бърборенето, докато Уин режеше пласт подир пласт от косата му. Това бе най-странният разговор, който някога бе чувал — момичетата разговаряха свободно с баща си и брат си. Скачаха от тема на тема, обсъждаха неща, които не ги засягат изобщо, ситуации, които бяха далеч от живота им. Нямаше никакъв смисъл в това, но те изглежда се наслаждаваха страхотно.

Той не бе подозирал, че такива хора съществуват.

Представа нямаше как бяха оцелели толкова дълго.

* * *

Семейство Хатауей бяха ужасно непрактични, ексцентрици и веселяци, заети винаги с книги, изкуство и музика. Живееха в порутена къщурка, но вместо да поправят рамката на вратата или дупката в тавана, те подрязваха рози и пишеха стихове. Ако се счупеше кракът на някой стол, слагаха купчина книги под него. Приоритетите им бяха за него пълна загадка. Но най-много го учуди това, че след като раната му заздравя, те го поканиха да си направи стаичка на тавана над конюшнята.

— Можеш да останеш колкото искаш — каза му господин Хатауей, — макар да очаквам, че някой ден ще поискаш да потърсиш племето си.

Само че Кев нямаше вече племе. Те го бяха оставили да умре. Това беше мястото, където да се спре.

Започна да се грижи за нещата, на които Хатауей не обръщаха внимание — да поправя счупените неща, да сменя изгнилите дървени греди на тавана, да запълва изронените фуги на комините. Макар да се страхуваше от високото, подмени керемидите. Грижеше се за конете и кравата, плевеше зелените подправки в градината и дори кърпеше обувките на членовете на семейството. Не след дълго госпожа Хатауей му даде пари да отиде до селото и да купи храна и други продукти.

Тогава за пръв път присъствието му в къщата бе подложено на опасност, когато го хванаха да се бие с някакви момчета от селото.

Госпожа Хатауей бе разтревожена от вида му — раздърпан, с кървящ нос, и поиска да знае какво се е случило.

— Изпратих те до млекаря, а ти се връщаш с празни ръце и в такова състояние! — извика тя. — Какво си направил и защо?

Кев не отговори, само стоеше с мрачно лице до вратата, докато тя го гълчеше.

— Няма да толерирам грубостта в това семейство. Ако не можеш да обясниш какво се е случило, събирай си нещата и си тръгвай.

Преди обаче Кев да е мръднал или изрекъл нещо, Уин влезе в къщата.

— Не, майко — каза тя спокойно. — Знам какво се е случило, приятелката ми Лора току-що ми каза. Брат й е бил там. Мерипен е защитавал семейството ни. Две други момчета са крещели обиди по адрес на Хатауей и Мерипен се е сбил с тях.

— Какви са били тези обиди? — попита объркана госпожа Хатауей.

Кев гледаше в земята, беше стиснал юмруци.

Уин не спести истината.

— Критикували са ни — каза тя, — че сме приютили ром. На някои от съселяните ни това не им харесвало. Страхували се, че Мерипен може да ги окраде или да прокълне някого, ей такива безсмислици. Укоряват ни, че сме го взели у дома.

В тишината, която последва, Мерипен трепереше от ярост. В същото време бе залят от вълна огорчение. Беше пречка за семейството. Нямаше никога да може да живее сред белите без конфликти.

— Ще си вървя — каза той. Това беше най-доброто, което можете да направи за тях.

— Къде? — Гласът на Уин прозвуча с изненадваща острота, сякаш намерението му да си тръгне я беше разстроило. — Ти принадлежиш на това място. Няма къде да отидеш.

— Аз съм циганин — рече просто той. Циганите не принадлежаха на никое място и същевременно принадлежаха навсякъде.

— Няма да си тръгнеш — изненада го госпожа Хатауей. — Не и заради някакви селски хулигани. На какво ще научи това децата ми — че подобно невежо и презряно поведение може да възтържествува? Не, ще останеш. Това е единствено правилното. Но не бива да се биеш, Мерипен. Не им обръщай внимание и те постепенно ще изгубят интерес да те дразнят.

Глупаво мнение на бял човек. Игнорирането никога не даваше резултат. Най-бързият и ефикасен начин да накараш някого да замлъкне беше да забиеш юмрук в устата му и да я напълниш с кръв.

В разговора се намеси нов глас.

— Ако остане — отбеляза Лео, влизайки в кухнята, — той определено ще трябва да се бие, майко.

Както Кев, и той не изглеждаше по-добре с насиненото си око и разцепена устна. Той се усмихна с крива усмивка на възклицанията на майка си и сестрите си. После се обърна към Кев.

— Изхвърлих един-двама от приятелчетата, които ти беше пропуснал — каза той.

— О, скъпи. — Госпожа Хатауей го хвана за издрасканата и окървавена ръка. — Тези ръце са създадени да държат книги. А не да се бият.

— Приятно ми е да си мисля, че мога да върша и двете — сухо заяви Лео. Изражението му стана сериозно и той отново погледна Кев. — Проклет да съм, ако позволя някой да ми казва кой може да живее в къщата ми. Докато живееш с нас, Мерипен, ще те защитавам като свой брат.

— Не искам да ти създавам неприятности — промърмори Кев.

— Нямам неприятности — отвърна Лео, като предпазливо изви ръката си. — В края на краищата някои принципи си струва да бъдат отстоявани.