Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (7)

Седма глава

Трети етаж, номер двайсет и едно. Уин вдигна качулката на пелерината върху главата си, скривайки лицето си, докато крачеше по тихия коридор.

Трябваше да намери Мерипен, разбира се. Беше стигнала твърде далеч. Беше прекосила половината земя, един океан и като си помислеше, бе изкачила еквивалента на хиляда стълби за упражнения в гимнастическия салон на клиниката, само за да стигне до него. Сега бяха в една и съща сграда и тя едва се сдържаше да доведе до край преждевременното си пътешествие.

Хотелските коридори бяха свързани във всеки край с редица прозорци, които да пропускат слънцето през дневните часове. Уин чуваше музиката, която се носеше от дълбините на хотела. Сигурно имаше частно парти в балната зала или някакво празненство в прочутата трапезария. Хари Рътлидж бе известен като хотелиерът на кралските особи, посрещайки известните и влиятелните личности в своя хотел.

Като оглеждаше табелките на всяка стая, Уин най-накрая намери номер 21. Стомахът й се сви и всяко мускулче в тялото й се напрегна тревожно. Усети, че челото й се покрива със ситни капчици пот. Тя задърпа ръкавиците си, най-накрая успя да ги свали и ги мушна в джобовете на пелерината.

Почука плахо на вратата и зачака неподвижно с наведена глава, едва намерила сили да диша. Не знаеше колко време е минало, преди да се чуе завъртането на ключ и вратата да се отвори.

Още не беше погледнала нагоре, когато чу гласа на Мерипен. Бе забравила колко дълбок и тъмен е и как достига до самата й сърцевина.

— Не съм изпращал за жена тази вечер.

Тази последна дума изпревари отговора на Уин.

„Тази вечер“ означаваше, че е имало и други вечери, когато той наистина е изпращал да му доведат жена. И макар да бе неопитна, Уин ясно разбираше какво се случва, когато изпращат една жена при мъж в хотел.

Мозъкът й гъмжеше от мисли. Тя нямаше право да възразява, ако Мерипен искаше да бъде обслужен от някоя жена. Мерипен не беше нейна собственост. Не си бяха дали обещания, нито се бяха уговорили да се чакат един друг. Мерипен не й дължеше вярност.

Но не можеше да не се запита… Колко жени е имало? Колко нощи?

— Няма значение — произнесе той рязко. — Мога да те използвам. Влизай. — Едрата му ръка се протегна и я хвана за рамото, заставяйки я да прекрачи прага, без да получи възможност да се противопостави.

Мога да те използвам!

Гняв и смайване я обхванаха. Нямаше представа какво да направи или да каже. Някак си не изглеждаше подходящо да отметне назад качулката си и да извика: „Изненада!“.

Мерипен я беше сбъркал с проститутка и срещата, за която бе мечтала от толкова дълго, се бе превърнала във фарс.

— Предполагам, уведомили са те, че съм циганин — каза той.

Лицето й оставаше скрито под качулката. Тя кимна.

— И това няма значение за теб?

Уин успя да поклати глава.

Последва мек, безрадостен смях, който съвсем не прозвуча като Мерипен.

— Разбира се, че не. Щом парите са добри.

Той я остави за миг, отиде до прозореца да дръпне тежките кадифени завеси срещу мътните светлини на Лондон. В стаята една-единствена лампа пръскаше мъждивата си светлина.

Уин го погледна бързо. Беше Мерипен… но както Амелия каза, беше променен. Беше отслабнал, може би с пет-шест килограма. Беше висок, сух, почти мършав. Ризата около шията му бе разкопчана и разкриваше мургавите му, лишени от косми гърди, блестящата извивка на силните мускули. Тя си помисли за пръв път, че това е трик на светлината, здравата стена на раменете и ръцете му. Господи боже, колко силен беше станал.

Но нищо не я изненада и обърка толкова, колкото лицето му. Той беше все така дяволски красив с черните си очи и порочна уста, строгите извивки на носа и челюстта, високите скули. Имаше обаче и нещо ново, дълбоките, горчиви резки, които се спускаха от носа към устата, постоянните бръчки между гъстите му вежди. И най-обезпокоителното от всичко някакъв намек за жестокост в изражението. Този човек изглеждаше способен на неща, които нейният Мерипен, никога не би могъл да направи.

Кев, помисли си тя отчаяна и учудена, какво се е случило с теб?

Той се приближи до нея. Беше забравила плавния начин, по който той се движеше, спиращата дъха виталност, която сякаш наелектризираше въздуха. Тя бързо сведе глава.

Мерипен протегна ръце към нея и тя усети, че трепери. Той сигурно също усети потрепването, което премина през нея, защото произнесе безмилостно:

— Май си нова в занаята.

Уин успя да прошепне:

— Да.

— Няма да те нараня. — Мерипен я поведе към близката маса. Докато стоеше извърнала лице, той посегна към закопчалките на пелерината й. Тежката дреха се свлече, разкривайки правата й руса коса, която се измъкна от фуркетите и се посипа по раменете й. Дъхът му спря. Настъпи миг на тишина. Уин затвори очи, когато ръцете му се плъзнаха по нея. Тялото й беше по-налято, с повече извивки, силно на местата, на които преди бе крехко и немощно. Не носеше корсет, въпреки че повечето благовъзпитани жени винаги обличаха корсет. От това един мъж можеше веднага да си направи нужното заключение.

Когато Мерипен се наведе да остави пелерината й отстрани на масата, Уин усети твърдото му тяло да я докосва. Ароматът му — чист, богат и мъжествен, отключи вълна от спомени. Той ухаеше на поле, на сухи листа и на измита от дъжда земя. Той ухаеше на Мерипен.

Не искаше да е до такава степен подвластна на присъствието му. Макар че не би трябвало да е изненада. Нещо в него винаги беше помитало хладнокръвието й, бе достигало до най-съкровените й чувства. Това грубо бързане беше ужасно и сладко, и нямаше друг мъж на тази земя, който да й въздейства по подобен начин.

— Не искаш ли да видиш лицето ми? — попита тя дрезгаво.

Последва студен отговор:

— Не ме интересува нито дали си обикновена, нито дали си приказно красива. — Но дишането му се ускори, когато ръцете му спряха върху нея и едната се плъзна нагоре по гърба й, принуждавайки я да се наведе напред. Следващите му думи паднаха върху ушите й като черно кадифе. — Сложи ръцете си върху масата.

Уин се подчини сляпо, опитвайки се да разбере самата себе си, внезапното парване на сълзи, възбудата, която я прониза. Той стоеше зад нея. Ръцете му продължаваха да се движат по гърба й бавно и успокояващо, от което й се прииска да извие гръбнака си като котка. Докосваното му събуди отдавна заспали усещания. Тези ръце я бяха успокоявали и се бяха грижили за нея по време на болестта й, те я бяха издърпали от самия ръб на смъртта.

При това съвсем не я бе докоснал с любов, а с безлична вещина. Разбра, че той наистина се кани да я обладае, да я използва, както го беше казал. А след интимния акт с една напълно непозната, възнамеряваше да я изпрати все тъй непозната. Беше недостойно от негова страна, страхливец такъв! Нима никога нямаше да си позволи да се обвърже с някого?

Беше пъхнал ръка под полите й и ги повдигаше нагоре. Уин усети докосването на студен полъх върху глезена си и не можа да се сдържи да не си помисли какво ли ще е, ако го остави да продължи.

Възбудена и изплашена, тя погледна към свитите си юмруци и извика задавено:

— Така ли се отнасяш сега с жените, Кев?

Всичко замръзна, светът спря да се върти.

Полите й се спуснаха надолу, той я хвана рязко в болезнена хватка и я завъртя. Като дишаше безпомощно, тя погледна тъмното му лице.

Изглеждаше безизразно, само очите му бяха разширени. Докато я гледаше, по страните и носа му изби червенина.

— Уин. — Името й бе произнесено с дрезгав шепот.

Тя се опита да му се усмихне, да каже нещо, но устните й трепереха и очите й се замъглиха от сълзи на радост. Да бъде с него отново… това я объркваше напълно.

Едната му ръка се вдигна нагоре. Загрубелите му пръсти се плъзнаха по мократа й кожа да изтрият блестящата влага, толкова нежно се спуснаха по овала на лицето й, че миглите й затрепкаха и тя не издържа, когато го усети, че я придърпва по-близо. Разтворените му устни докоснаха солените й сълзи и продължиха надолу по бузите. И тогава нежността се изпари. С бързо, алчно движение той се протегна към гърба й, към бедрата й, притискайки ги здраво срещу себе си.

Устата му намери нейната с горещ, настоятелен натиск и я вкуси… Тя вдигна ръце към бузите му и плъзна пръсти по острата му брада. Той простена, глухо ръмжене, израз на удоволствие и нужда. Ръцете му се сключиха около нея здраво, в неразкъсваема прегръдка. Коленете й омекнаха.

Вдигайки глава, Мерипен я погледна с тъмните си очи.

— Как е възможно да си тук?

— Върнах се по-рано. — През нея премина тръпка, когато горещият му дъх опари устните й. — Исках да те видя. Исках те…

Той пое устата й отново, този път не толкова нежно. Пъхна езика си вътре, претърсвайки агресивно. Двете му ръце се вдигнаха до главата й и я отметнаха назад, за да има пълен достъп до устата й. Тя го докосна, обхвана го здраво, усещайки го как се възбужда все повече и повече.

Мерипен простена, усетил ръката й върху себе си. Опипа фуркетите в косата й и ги измъкна, след което прокара пръсти през дългите копринени кичури. Натисна главата й назад и затърси нежната кожа на шията, след което прокара уста по нея, сякаш искаше да я изпие. Желанието му ескалира и той задиша учестено, пулсът му се ускори и Уин осъзна, че той е близо до момента, когато ще изгуби контрол.

Взе я на ръце със смайваща лекота. Занесе я до леглото и я положи нежно на матрака. Устните му я намериха, опустошаваха я дълбоко и сладко, изпиваха я с горещи, нетърпеливи целувки.

Той се отпусна върху нея и тежестта му я прикова. Уин го усети как хваща роклята, с която бе пътувала, как я дърпа с такава сила, че тя си помисли, че платът ще се скъса. Плътната материя издържа на усилията му, въпреки че няколко от копчетата на гърба на роклята изпукаха и изхвърчаха.

— Чакай, чакай… — прошепна тя, уплашена, че може да накъса роклята й на парчета. Беше до такава степен обхванат от дивото си желание, че не чуваше нищо.

Когато напипа мекия овал на гърдите й под плата, зърната я заболяха и се втвърдиха. Главата му се наведе. Тя с изненада почувства, че той хапе и дърпа плата, докато най-накрая връхчетата й бяха хванати в меката стяга на неговите зъби. От устните й се изтръгна стон и бедрата й инстинктивно потръпнаха.

Мерипен се хвърли върху нея. С лъснало от пот лице, с разширени от бързото дишане ноздри. Полите й се надигнаха нагоре между тях. Той ги дръпна по-високо и се намести между бедрата й, докато тя усети плътната му издутина между катовете на бельото си и панталоните му. Очите й се разшириха. Потърси с поглед черния пламък на очите му. Движеше се срещу нея, караше я да чувства всеки сантиметър от онази част на тялото си, която искаше да сложи вътре в нея и тя простена и се отвори за него.

Чуваше примитивните му звуци, докато се триеше в нея и я галеше с неизразима интимност. Искаше й се едновременно да спре, но и никога да не спира.

— Кев. — Гласът й трепна. — Кев…

В този момент устата му покри нейната, прониквайки дълбоко, докато бедрата му се движеха на къси тласъци. Разтреперана и обхваната от страст, тя се надигна към искащата му твърдост. Всеки тласък събуждаше нови усещания и разпалване на страст.

Уин се извиваше безпомощно, неспособна да говори под натиска на устата му. Още жарка страст, още възхитителни фрикции. Нещо се случваше, мускулите й се стегнаха, сетивата й се отвориха в готовност за… за какво? Щеше да припадне, ако той не спреше. Ръцете й намериха раменете му, но той игнорира немощното побутване. Промуши длани и я обхвана отзад, издърпвайки я по-високо, точно срещу тласкащите удари на своята мъжественост. Момент на върховно напрежение, толкова остър, че тя изпусна неволен стон.

Внезапно той се отскубна от нея, скочи и отиде в срещуположния край на стаята. Подпря ръце на стената, наведе глава и задиша тежко на пресекулки, потръпвайки като мокро куче.

Замаяна и трепереща, Уин бавно се размърда и засъбира дрехите си. Чувстваше отчаяна и болезнена празнота, нуждата от нещо, за което нямаше име. Когато се съвзе, стана бавно от леглото и се изправи на несигурните си крака.

Предпазливо се приближи до Мерипен. Беше очевидно, че е възбуден. Болезнено. Искаше отново да го докосне. Но най-много от всичко искаше той да обвие ръце около нея и да й каже колко се радва, че се е върнала.

Само че той заговори още преди да е стигнала до него. И тонът му съвсем не беше окуражаващ.

— Ако ме докоснеш — каза той гърлено, — ще те завлека отново в онова легло. И не отговарям за последствията.

Уин спря, преплитайки пръсти.

Най-накрая Мерипен задиша равномерно. И я погледна.

— Следващия път — произнесе той равно, — няма да е лошо да ме предупредиш отрано за идването си.

— Изпратих писмо. — Уин бе изумена, че изобщо е способна да говори. — Сигурно се е изгубило. — Тя направи пауза. — Това беше д-д-далеч по-топло посрещане, отколкото очаквах, като се има предвид начина, по който ме беше игнорирал през изминалите две години.

— Не съм те игнорирал.

Уин намери опора в сарказма:

— Писа ми веднъж за две години.

Мерипен се обърна и опря гръб в стената.

— Ти не се нуждаеше от писма от мен.

— Нуждаех се и от най-малкия знак на обич! А ти не ми даде никакъв. — Тя го изгледа недоверчиво, но той остана мълчалив. — За бога, Кев, няма ли да ми кажеш, че се радваш, задето ме виждаш отново?

— Радвам се, че те виждам отново.

— Тогава защо се държиш така?

— Защото нищо не се е променило.

— Ти си се променил! — изстреля тя в отговор. — Не те познавам вече.

— Така и трябва да бъде.

— Кев, защо се държиш по този начин? Заминах, за да оздравея. Не вярвам, че ме обвиняваш за това.

— Не те обвинявам за нищо. Но един господ знае само какво искаш сега от мен.

Да ме обичаш, искаше й се да му изкрещи. Беше пътувала толкова надалеч, а сега между тях имаше по-голяма дистанция от когато и да било.

— Мога да ти кажа какво не искам, Кев, и то е, че не искам да бъда отблъсната от теб.

Изражението му остана каменно и безчувствено.

— Не си отблъсната. — Той се наведе, вдигна пелерината й и й я подаде. — Облечи я. Ще те заведа до стаята ти.

Тя я наметна, поглеждайки тайно към Мерипен, който изглеждаше изпълнен с мрачна енергия и потисната сила, докато пъхаше ризата в панталоните си. Кръстоската на тирантите на гърба му подчертаваше великолепното му телосложение.

— Не е нужно да ме изпращаш до стаята ми — произнесе тя с унил глас. — Мога да намеря пътя и без…

— Никъде няма да ходиш в този хотел сама. Не е безопасно.

— Прав си — съгласи се тя мрачно. — Но не обичам да моля някого.

Отговорът й попадна точно в целта. Той стисна устни в твърда черта и я погледна ядосано, докато обличаше връхната си дреха.

Колко много й напомняше точно сега на грубото, гневно момче, каквото беше някога, когато за пръв път бе дошъл у семейство Хатауей.

— Кев — каза тя нежно, — не можем ли да подновим приятелството си?

— Аз все още съм ти приятел.

— Но нищо повече?

— Не.

Тя не се сдържа и погледна към леглото, към смачканата кувертюра върху него и я прониза нова гореща вълна.

Мерипен притихна, когато проследи погледа й.

— Това не биваше да се случва — произнесе той грубо. — Не трябваше да… — Той спря и преглътна мъчително. — Не съм имал… не съм имал жена от много време. Ти попадна на неподходящото място в неподходящото време.

Уин никога не се беше чувствала толкова унижена.

— Казваш, че би се държал по този начин с която и да е жена?

— Да.

— Не ти вярвам!

— Вярвай на каквото искаш! — Мерипен отиде до вратата, отвори я и погледна коридора в двете посоки. — Ела.

— Искам да остана. Имам нужда да поговоря с теб.

— Не и сама. Не и в този час. — Той направи пауза. — Казах ти да дойдеш.

Последното беше изречено с тиха властност, която я накара да настръхне. Но се подчини.

Когато стигна до него, той дръпна качулката, за да скрие лицето й. Увери се, че в коридора няма никого, изведе я от стаята и затвори вратата.

Останаха мълчаливи, докато вървяха към стълбището в края на коридора. Уин усещаше ръката му, отпусната леко върху гърба й. Стигнаха до площадката и тя се изненада, когато той я спря.

— Хвани ме за ръка.

Уин осъзна, че иска да й помогне, докато слизат надолу, както бе правил винаги, докато беше болна. Стълбите тогава бяха истинско изпитание за нея. Цялото семейство се ужасяваше, че може да припадне, когато слиза или се изкачва нагоре, и да счупи врата си. Мерипен често я бе пренасял на ръце.

— Не, благодаря — отказа тя. — Мога да го направя и сама.

— Хвани се — повтори той и протегна ръката си.

Уин я отблъсна и гърдите й се изпълниха с раздразнение.

— Не ми трябва помощта ти! Вече не съм инвалид. Макар да изглежда, че предпочиташ да съм такава.

Въпреки че не виждаше лицето му, тя го чу как поема рязко въздух. Засрами се, че е толкова дребнава, макар да се запита дали нямаше грам истина в обвинението й.

Мерипен обаче не отговори. Ако го беше засегнала, понесе го стоически. Слязоха по стъпалата поотделно, в мълчание.

Беше объркана. Беше си представяла тази нощ по стотици различни начини. Но не и по този. Тя стигна до вратата на стаята си и бръкна в джоба си за ключа.

Мерипен взе ключа от нея и отключи.

— Влез и запали лампата.

Едрият му тъмен силует чакаше на прага. Уин отиде до помощната масичка. Свали внимателно стъкленото шише на лампата, запали фитила и върна обратно шишето.

След като пъхна ключа от вътрешната страна на вратата, Мерипен каза:

— Ела да заключиш след мен.

Уин се обърна и го погледна. Усети в гърлото й да се надига горчив смях.

— Това беше мястото, докъде бяхме стигнали, нали? Аз, която се хвърлям към теб. И ти, който ме отблъскваш. Мислех, че съм разбрала преди. Не бях достатъчно здрава за онзи вид отношения, които исках с теб. Но сега не разбирам. Защото няма нищо, което да ни попречи да разберем дали… дали… — Изтощена и унижена, тя не можеше да намери нужните думи. — Освен ако не съм разбрала погрешно какво си изпитвал към мен? Желал ли си ме някога, Кев?

— Не. — Гласът му едва се чу. — Винаги е било само приятелство. И дълг.

Тя усети, че лицето й пребледнява. Очите й засмъдяха. Една гореща сълза се търкулна по бузата й.

— Лъжец! — прошепна тя и се обърна.

Вратата се затвори леко.

* * *

Кев не помнеше как се е върнал в стаята си, само това, че най-накрая се бе озовал до леглото си. Като не спираше да ругае, той се отпусна на колене, стисна в юмруци покривката на леглото и зарови лице в нея.

Имаше чувството, че е в ада.

Господи боже, Уин го беше смазала. Беше я жадувал толкова дълго, бе мечтал за нея толкова нощи, толкова горчиви утрини се беше събуждал без нея, че в първия момент не повярва, че е реална.

Представи си красивото й лице, меките й устни и начина, по който се извиваше в ръцете му. Беше се променила, бе станала по-силна. Но душата й беше същата, лъчезарна, изпълнена с гальовна ласкавост и мекота, които стигаха до най-дълбоките кътчета на сърцето му. Беше употребил цялата сила, която имаше, за да не падне на колене пред нея.

Уин го беше помолила за приятелство. Беше невъзможно. Как би могъл да отдели някакво парче от сложната плетеница от чувства и да й го предаде? Пък и тя го знаеше много добре. Дори в ексцентричния свят на Хатауей някои неща бяха забранени.

Кев нямаше какво да й предложи, освен падение. Дори Кам Роан бе в състояние да подсигури Амелия със значителното си богатство. А Кев нямаше никакви материални притежания, никакви маниери, никакво образование, никакви полезни познанства, нищо от онова, което бе ценно за англичаните. Беше изолиран и малтретиран от собственото си племе по причини, които така и не разбра никога. Но на някакво елементарно равнище знаеше, че сигурно го е заслужил. Нещо около него го бе предопределило за живот, свързан с насилие. И нямаше разумно същество на този свят, което да твърди, че има логика Уин Хатауей да обича такъв мъж като него — груб, и в същността си истински звяр.

Ако беше достатъчно здрава да се омъжи някой ден, то щеше да е за джентълмен.

За благородник.