Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (19)

Деветнадесета глава

Като ругаеше под нос, Кев намъкна панталоните и ризата си и отиде бос до вратата. Отвори я и видя Кам Роан да стои безгрижно, с куфарче в едната ръка и покрита кошница в другата.

— Здрасти. — Лешниковите му очи блестяха пакостливо. — Донесох ти някои неща.

— Как ни откри? — попита Кев, без да се дразни.

— Знаех, че не си отишъл далеч. Не липсваше нищо от дрехите ти, пътните чанти също бяха налице. И тъй като предната къщичка на вратаря е прекалено очевидна, си помислих веднага, че си тук. Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Не — отвърна Кев кратко и Кам се усмихна.

— Май позициите ни се промениха, братле, предполагам, че и аз нямаше да бъда по-гостоприемен. Ето, има храна в кошницата и дрехи за двама ви в куфара.

— Благодаря. — Кев ги пое и ги сложи от вътрешната страна на вратата. Изправи се и погледна брат си, търсейки върху лицето му следи на порицание. Такива нямаше.

— Ов йало иси? — попита Кам.

Беше стара циганска фраза, която означаваше: „Наред ли е всичко?“. Но буквално трябваше да се преведе като: „Има ли тук сърце?“.

— Да — отвърна меко Кев.

— Нещо, което да ти трябва?

— За първи път в живота ми — призна Кев, — не се нуждая от нищо.

Кам се усмихна.

— Хубаво. — Той безгрижно пъхна ръце в джобовете на панталона си, подпрял рамо в рамката на вратата.

— Какво е положението в имението Рамзи? — попита Кев с известна боязън от отговора.

— Тази сутрин имаше леко объркване, когато стана ясно, че и двамата ви няма. — Дипломатическа пауза. — Хароу настояваше, че Уин е отвлечена против желанието си. Даже в един момент заплаши да отиде до общинския затвор. Каза, че ако не се върнеш с Уин до мръкване, ще предприеме драстични действия.

— Като например? — попита мрачно Кев.

— Не знам. Но трябваше да помислиш за всички нас, които останахме в имението, докато ти изчезна някъде с годеницата му.

— Сега тя е моя годеница. И ще я върна, когато аз реша.

— Ясно. — Устните на Кам се извиха. — Възнамеряваш да се ожениш за нея скоро, надявам се?

— Не скоро — каза Кев. — Незабавно.

— Слава богу. Дори за Хатауей това е малко в повече. — Кам погледна над раменете на Мерипен и се усмихна. — Хубаво е, че най-после те виждам спокоен, Мерипен. Ако беше някой друг, а не ти, щях да кажа всъщност, че изглеждаш щастлив.

Навиците не са нещо, което лесно се променя. Но Кев всъщност се изкушаваше да сподели с брат си неща, за които не беше сигурен, че има думи. Като например откритието, че любовта на една жена може да направи така, че целият свят да изглежда нов. Или удивлението му, че Уин, която винаги изглеждаше толкова крехка и нуждаеща се от закрила, бе излязла дори по-силна от него.

— Роан — попита той тихо, за да не чуе Уин. — Искам да те попитам нещо…

— Да?

— Как се държиш в брака си — като англичанин или като циганин?

— Предимно като англичанин — без да се колебае отвърна Кам. — Не би се получило иначе. Амелия не е от онези жени, към които можеш да се отнасяш като към подчинен. Но като циганин, аз ще продължа винаги да държа на правото си да я закрилям и да се грижа за нея. — Той се усмихна. — Ще намерите някакъв среден път, както ние.

Кев прокара ръка през косата си и попита предпазливо:

— Хатауей ядосани ли са от това, което направих?

— Имаш предвид това, дето си отвлякъл Уин?

— Да.

— Единственото оплакване, което чух, беше, че си се забавил прекалено.

— Знае ли някой от тях къде сме?

— Мисля, че не. — Усмивката на Кам се изкриви. — Мога да ти осигуря още няколко часа, братле. Но я върни преди да е мръкнало, ако не по друга причина, то поне да затвориш устата на Хароу. — Той се намръщи. — Странен човек е той, този Хароу.

Кев го погледна разтревожено.

— Защо го казваш?

Кам сви рамене.

— Повечето мъже в подобно положение щяха да направят нещо досега. Да строшат някой стол. Да стиснат някого за гърлото. До това време аз щях да съм обърнал Хемпшир с главата надолу, за да намеря жена си. А Хароу само приказва.

— За какво?

— За това какви били правата му, разбирането му за измяна… но така и не изрази никакво безпокойство за състоянието на Уин, нито се замисли тя какво иска. Изобщо, държи се като дете, на което са взели играчката, и то иска да си я върне обратно. — Кам направи гримаса. — Адски неприятен човек, дори за англичанин. — Той повиши глас и се провикна към Уин: — Тръгвам си. Приятен ден, малка сестричке.

— И на вас, господин Роан! — разнесе се радостният й глас отвътре.

* * *

Те разопаковаха лакомствата от кошницата: студена печена кокошка, различни салати, плодове и дебели парчета кейк с подправки. След като хапнаха солидно, двамата седнаха пред камината мълчаливо. Облечена само с ризата на Кев, Уин се разположи между бедрата му, докато той оправяше разбърканата й коса. Прокара пръсти бавно през копринените й кичури, които блестяха като лунна светлина в ръцете му.

— Ще излезем ли да се разходим сега, след като вече имам дрехи? — попита Уин.

— Ако искаш. — Кев отметна косата й настрана и целуна вдлъбнатината на шията й. — А след това — обратно в леглото.

Тя потръпна и се засмя.

— Не съм предполагала, че прекарваш толкова много време легнал.

— Досега не бях имал достатъчно добра причина. — Той я придърпа в скута си и тя се сгуши в него. Целуна я лениво, а тя се надигна към него жадуваща, карайки го да се усмихне и да се дръпне назад. — По-кротко — погали я той по скулата. — Не бива да започваме отначало.

— Но ти току-що каза, че искаш да се върнем в леглото.

— Имам предвид да си починем.

— Няма ли да правим повече любов?

— Не днес — каза той кротко. — За теб е достатъчно. — Прокара пръст по подутите й от целувките устни. — Ако те любя още веднъж, утре няма да можеш да вървиш.

Но, както установи, всяко предизвикателство към физическата издръжливост на Уин беше посрещано с мигновена съпротива.

— Аз съм си напълно добре — каза тя инатливо, като се изправи от скута му. Покри с целувки лицето и шията му, навсякъде, където можеше да стигне. — Още веднъж, преди да се върнем. Желая те, Кев, желая…

Принуди я да млъкне с устните си и получи страстен, нетърпелив отговор, който го накара да се усмихне срещу устните й.

— Подиграваш ли ми се!

— Не. Не. Само че… си толкова очарователна, такова удоволствие ми доставяш. Моята страстна малка англичанка… — Целуна я отново, опитвайки се да я успокои. Но тя бе настоятелна, съблече ризата му и придърпа ръцете му върху голото си тяло. — Защо си толкова нетърпелива? — прошепна той и легна по гръб върху леглото с нея. — Не… почакай… Уин, чуй ме.

Тя притихна в ръцете му, малкото й намръщено личице се притисна в неговото.

— Боя се да се върнем — призна тя. — Имам чувството, че ще се случи нещо лошо. Не мога да повярвам, че наистина можем да сме заедно.

— Не можем да се крием тук вечно — промърмори Кев и я погали по косата. — Нищо няма да се случи, любов моя. Стигнахме прекалено далеч, за да се връщаме. Сега си моя и никой не може да промени това. Да не би да се страхуваш от Хароу? Това ли е?

— Не че се страхувам. Но не горя от желание да го видя.

— Разбира се, че не — тихо произнесе Кев. — Ще ти помогна. Първо аз ще говоря с него.

— Не мисля, че е разумно. — Гласът й прозвуча колебливо.

— Настоявам. Ще запазя спокойствие. Но ще поема отговорност за това, което съм направил. Няма да те оставя да понасяш последиците без мен.

Уин допря бузата си до рамото му.

— Наистина ли си сигурен, че няма да се случи нещо, което да промени мнението ти да се ожениш за мен?

— Нищо на света няма да ми попречи. — Чувствайки напрегнатостта й, той прокара ръце по тялото й, спря се върху сърцето й, което биеше силно и тревожно. — Какво да направя, за да се почувстваш по-добре? — попита я той нежно.

— Вече ти казах, но ти не искаш — отвърна тя с тих, сърдит глас, който изтръгна сдържан смях от него.

— Тогава ще го имаш — прошепна й. — Само че бавно, така че да не те боли. — Целуна я зад ухото, после се плъзна надолу по гладката белота на раменете, в трапчинката на шията, където биеше пулсът й. И още по-надолу — към нежната извивка на гърдите. Зърната й бяха лъскави и набъбнали от предишните му занимания. Затова беше много внимателен, когато покри с уста набъбналото връхче.

Уин се раздвижи леко, простена и той предположи, че зърното я е заболяло. Но ръцете й се вдигнаха към главата му и го задържаха там. Той използва езика си, за да направи няколко бавни окръжности, смуквайки съвсем лекичко, колкото да задържи нежната плът в хватката на устните си. Остана дълго време върху гърдите й, докато тя стенеше и движеше хълбоци, нуждаеща се от повече от слабото насърчаване.

Като прокара устните си надолу, между бедрата й, Кев се зарови в горещата й коприна, намери деликатната точка на клитора и използва кадифето на езика си, за да я милва. Тя стисна главата му още по-здраво и задъхано прошепна името му, карайки го да издаде гърлен звук.

Когато откликващите движения на хълбоците й станаха ритмични, той откъсна уста от нея и разтвори по-широко коленете и бедрата й. Отне му цяла вечност да разхлаби сочната стегната плът. Изправи се до седнало положение, обгърна я с ръце и я притисна към себе си.

Тя се изви, подтиквайки го към тласъци, но той остана спокоен и неподвижен, притиснал уста към ухото й, шепнеше й, че ще я накара да свърши по този начин, и че ще остане твърд вътре в нея, докато това трае. Ухото й се зачерви и тя се стегна и запулсира около него.

— Моля те, помръдни — прошепна тя, но той отказа. — Моля те, моля те, моля те…

— Не.

След известно време той размърда хълбоците си в едва доловим ритъм. Тя изскимтя и завибрира, когато го усети да хлътва дълбоко в нея, още по-дълбоко, неумолим в сдържаността си. Кулминацията я заля, изтръгвайки викове от устните й и предизвика диви тръпки на повърхността. Кев беше неподвижен, преживяващ върховния миг толкова остро и парализиращо, че не можеше да издаде и звук. Гъвкавото й тяло се притискаше в него, поглъщаше го, затваряше го в нежна топлина.

Удоволствието беше толкова голямо, че предизвика непознато парене в очите и носа му и го разтърси до основи. По дяволите, помисли си Кев, осъзнавайки, че нещо в него се е променило. Всичките му защитни сили бяха ограничени до несигурната сила на една малка жена.

* * *

Слънцето залязваше зад върхарите на дърветата, когато двамата най-после се облякоха. Огънят беше угаснал, оставяйки къщата студена и тъмна.

Уин се притисна към ръката на Мерипен разтревожено, когато той я поведе към коня.

— Питам се защо щастието винаги изглежда толкова крехко — каза тя. — Мисля, че нещата, които семейството ни преживя… смъртта на родителите ни, това, че Лео загуби Лора, пожарът, болестта ми… ме накараха да разбера колко лесно могат да ни бъдат отнети нещата, които ценим. Животът може да се промени в един миг.

— Не всичко се променя. Някои неща траят вечно.

Уин спря и обърна лице към него, обгърна врата му. Той мигновено й отвърна, като я притисна към силното си тяло. Тя зарови лице на гърдите му.

— Надявам се — произнесе след малко. — Кев, наистина ли сега си мой?

— Винаги съм бил твой — каза той в ухото й.

* * *

Очакваща бурни възмущения от страна на сестрите си, Уин изпита облекчение, когато тя и Кев се върнаха в имението Рамзи и го завариха тихо и спокойно. Толкова необичайно тихо, че бе ясно, че всички са се наговорили да се държат така, сякаш нищо необикновено не се е случило. Тя завари Амелия, Попи, мис Маркс и Биатрикс в гостната на втория етаж, трите бродираха, докато Биатрикс четеше на глас.

Когато Уин влезе предпазливо в стаята, момичето спря да чете и всички я погледнаха любопитно.

— Здравей, скъпа — произнесе сърдечно Амелия. — Приятна ли беше разходката с Мерипен? — Сякаш това не бе нищо повече от обикновен пикник или разходка с файтон.

— Да, благодаря. — Уин се усмихна на Биатрикс. — Продължавай, Бий. Онова, което четеше, ми се стори приятно.

— Един интересен роман — каза Биатрикс. — Много вълнуващ. Става въпрос за едно мрачно и унило имение, за слуги, които се държат странно и за тайна врата, скрита зад един гоблен. — Тя сниши глас театрално: — Някой ще бъде убит.

Преди Биатрикс да продължи, Уин седна до Амелия и усети как ръката на по-голямата й сестра се протяга към нея. Малка, но опитна ръка. Успокояващо стискане. Толкова много се съдържаше в изпълнената с обич длан на Амелия… загриженост, одобрение, успокояване.

— Къде е той? — прошепна Амелия.

Уин усети пристъп на безпокойство, въпреки че изражението й остана спокойно.

— Отиде да говори с Хароу.

Хватката на Амелия се стегна.

— Хубаво — отвърна тя тихо, — сигурно разговорът ще е приятен. Останах с впечатлението, че твоят Хароу си държи в запас някои неща, които да каже.

* * *

— Недодялан, груб селяк. — Джулиан Хароу беше пребледнял, но се контролираше, когато той и Кев влязоха в библиотеката. — Нямате представа какво сте направили. В бързината си да стигнете и да хванете онова, което искате, не помислихте за последствията. И няма и да го направите, докато не стане прекалено късно. Докато не я убиете.

Със съвършено ясната идея какво се кани да каже Хароу, Кев вече бе решил как да се държи с него. Заради Уин щеше да понесе всякакви обиди или обвинения. Докторът щеше да си каже каквото има за казване… а Кев щеше да го остави без каквито и да било коментари. Той беше спечелил. Сега Уин бе негова и всичко друго беше без значение.

Обаче съвсем не беше лесно. Хароу бе съвършеното въплъщение на обидения романтичен герой… строен, елегантен, с бледо лице и изпълнен с негодувание. Той караше Кев да се чувства като мургав прост селяндур в сравнение с него. И тези последни думи, „докато не я убиете“, които го накараха да изтръпне до мозъка на костите си.

Толкова много уязвими създания бяха страдали в неговите ръце. Никой с миналото на Кев не заслужаваше Уин. И макар тя да бе простила неговата история, изпълнена с жестокост и бруталност, той никога нямаше да я забрави.

— Никой няма да я нарани — каза Кев. — Очевидно е, че като ваша съпруга Уин би била добре обгрижвана, само че тя не го иска. Тя направи своя избор.

— По принуда!

— Не съм я принуждавал.

— Разбира се, че не сте — каза Хароу с презрение. — Отвлякохте я, демонстрирайки груба сила. И бидейки жена, тя, разбира се, го е приела като вълнуващо и романтично. Жените могат да бъдат доминирани и убедени да направят почти всичко. А в бъдеще, когато умре по време на раждане, разкъсвана от болка, дори няма да ви обвинява за това. Но ще знаете, че вие сте отговорен. — Дрезгав смях се откъсна от устните му, когато видя изражението на Кев. — Наистина ли сте толкова елементарен, че не разбирате какво ви казвам?

— Сигурен сте, че Уин е прекалено крехка, за да има деца — каза Кев. — Но тя се е консултирала с друг лекар, който…

— Да. Уинифред каза ли ви името на този лекар? — Очите на Хароу бяха ледено сиви, тонът му — изпълнен със снизходителност.

Кев поклати глава.

— Настоявах — каза Хароу, — докато тя не ми каза. И веднага разбрах, че става въпрос за измислено име. За фалшификация. Но за да съм напълно сигурен, проверих всички регистри на лекари в Лондон. Лекарят, за когото говори, не съществува. Тя ме излъга, Мерипен. — Хароу прокара ръце през косата си и направи няколко крачки напред-назад. — Жените хитруват като деца, когато искат да постигнат нещо. Господи, толкова лесно ли сте се поддали на манипулацията?

Кев не можа да отговори. Беше повярвал на Уин по простата причина, че тя никога не лъжеше. Доколкото знаеше, беше го измамила само веднъж през живота си, за да го накара да приеме морфин, когато го мъчеше рана от изгаряне. По-късно бе разбрал защо го е направила, и й беше простил. Но ако го беше излъгала за това… Жегна го дълбоко.

Сега разбра защо беше толкова неспокойна на връщане.

Хароу спря пред масата в библиотеката и се облегна на нея.

— Все още я искам — произнесе той тихо. — Все още желая да я имам. При условие че не е забременяла. — Той млъкна, когато Кев го изгледа със смразяващ поглед. — О, може и да се палите, но не сте в състояние да отричате истината. Вижте се — как бихте окачествили онова, което сте направили? Вие сте един мръсен, развратен циганин, привлечен от красива дрънкулка, като останалите от вашата пасмина.

Хароу изгледа съсредоточено Кев и продължи:

— Сигурен съм, че я обичате по свой начин. Не изтънчено, с финес, не по начина, по който тя наистина има нужда, а така, както човек като вас е способен. Намирам го дори за някак трогателно. И достойно за съжаление. Уинифред без съмнение чувства, че връзките на близостта от детството ви дават повече права над нея, отколкото всеки друг мъж би могъл да има. Но тя е била също така дълго предпазвана и защитавана от света. Поради което няма ни мъдростта, ни опита, за да знае собствените си нужди. Ако се омъжи за вас, ще е само въпрос на време да се измори от вас и да иска повече, отколкото изобщо сте в състояние да й предложите. Мерипен, идете и си намерете едно просто селско момиче. Още по-добре, ако е циганка, която ще е доволна от простия живот, който можете да й дадете. Искате славей, когато би било толкова по-добре да си имате една яка, енергична селянка. Направете правилното нещо, Мерипен. Дайте ми я. Още не е съвсем късно. Тя ще е в безопасност с мен.

Кев едва чу собствения си дрезгав глас, пулсът му биеше в слепоочията му с отчаяние и ярост.

— Може би трябва да попитам семейство Ланхамс. Дали те ще се съгласят, че Уин ще е в безопасност с вас?

И без да поглежда какъв ефект са произвели думите му, Кев напусна библиотеката.

* * *

Безпокойството, обхванало Уин нарасна, когато вечерта се спусна над къщата. Тя остана във всекидневната със сестрите си и мис Маркс, докато Биатрикс не се умори да чете. Единственото облекчение от увеличаващото се напрежение беше да гледа лудориите на порчето Доджър, което изглеждаше влюбено в мис Маркс, въпреки или може би тъкмо поради нейната явна антипатия. Животинчето непрекъснато се мъчеше да изпълзи нагоре и да открадне някоя от куките за плетене на гувернантката, докато тя го наблюдаваше с присвити очи.

— Дори не си го помисляй — каза мис Маркс на порчето с ледено спокойствие. — Че току-виж съм ти отрязала опашката с ножа.

Биатрикс се засмя.

— Мислех си, че това се случва само на сляпа мишка, мис Маркс.

— О, действа на всякакви гризачи — отвърна мрачно гувернантката.

— Всъщност, порчетата не са гризачи — възрази Биатрикс. — Класифицирани са като невестулки. Така че в известен смисъл може да се каже, че порът е далечен братовчед на мишката.

— Не са семейство, с което бих искала да се запозная отблизо — обади се Попи.

Доджър се спусна от канапето и закова влюбен поглед в мис Маркс, която го игнорира.

Уин се усмихна и се протегна:

— Изморена съм. Пожелавам на всички ви лека нощ.

— И аз съм изморена — прикри дълбоката си прозявка Амелия.

— Може би трябва всички да си починем — предложи мис Маркс, оставяйки пъргаво куките си за плетене в една малка кошничка.

Всички тръгнаха към стаите си. Нервите на Уин се изопнаха напълно в зловещо тихия коридор. Къде беше Мерипен? Какви думи си бяха разменили той и Джулиан?

В стаята й гореше лампа и блясъкът й разпръскваше едва-едва прииждащите сенки. Тя примига, когато видя един неподвижен силует в ъгъла… Мерипен, който седеше на стол.

— О! — възкликна тя изненадано.

Погледът му я проследи, докато се приближаваше към него.

— Кев? — колебливо произнесе тя и по гърба й пробягаха студени тръпки. Разговорът не беше минал добре. Нещо не беше наред. — Какво има? — попита тя дрезгаво.

Мерипен стана и се надвеси над нея, изражението му беше неразгадаемо.

— Уин, кой беше докторът, който те преглежда в Лондон? Как го откри?

Тогава тя разбра. Стомахът й се сви и тя си пое няколко накъсани глътки въздух.

— Нямаше никакъв доктор. Не виждах необходимост да ходя на преглед.

— Не си виждала необходимост — повтори той.

— Да. Защото — както Джулиан каза по-късно — мога да ходя от лекар на лекар, докато намеря такъв, който ще ми даде отговора, който искам.

Мерипен изпусна една въздишка, която прозвуча като стържене в гърлото му, и поклати глава.

— Исусе.

Уин никога не го беше виждала толкова опустошен, отвъд виковете или гнева. Тя протегна ръка към него.

— Кев, моля те, позволи ми…

— Недей. Моля те. — Той с видимо усилие се опитваше да се владее.

— Съжалявам — каза тя искрено. — Толкова много те желаех, а щях да се омъжа за Джулиан, и си помислих, че ако ти кажа, че ме е преглеждал друг лекар, това ще те… ами, ще те поощри малко.

Той се извърна, ръцете му бяха стиснати.

— Това не променя нищо. — Уин се опита да звучи спокойно и да не обръща внимание на отчаяните удари на сърцето си. — Нищо не се променя, особено след днес.

— Променя се, щом ме лъжеш — гърлено възрази той.

Циганските мъже не допускаха да бъдат манипулирани от жените си. А тя бе разрушила доверието на Мерипен в момент, когато беше в известна степен уязвим. Беше свалил гарда, беше й позволил да влезе в душата му. Но как иначе би могла да го има?

— Не се чувствах така, сякаш имам избор — каза тя. — А ти си невероятно упорит, когато си наумиш нещо. Не знаех как да го променя.

— Току-що излъга отново. Защото не съжаляваш.

— Съжалявам, че си обиден и ядосан, и разбирам колко…

Тя млъкна, когато Мерипен с изненадваща бързина я хвана за раменете и я притисна в стената. Разкривеното му от гняв лице се наведе към нейното.

— Ако разбираше нещо, нямаше да очакваш от мен да ти направя дете, което ще те убие.

Разтреперана, тя го гледаше в очите, докато не й причерня. Пое си дълбоко дъх, преди да успее да каже упорито:

— Ще отида на преглед при колкото кажеш лекари. Ще съберем цял куп мнения и тогава ще пресметнеш шансовете. Но никой не е в състояние да предскаже със сигурност какво ще се случи. И никой не може да ме накара да променя начина, по който съм решила да изживея остатъка от живота си. Ще живея както аз искам. А ти… ти или ще ме имаш цялата, или никак. Повече няма да съм инвалид. Дори това да означава да те загубя.

— Не приемам ултиматуми — каза той и леко я разтърси. — Още по-малко пък от жена.

Очите й се замъглиха и тя усети надигащите се сълзи. Запита се в отчаяние защо съдбата е решила да я лиши от нормалния живот, който е позволен на останалите хора.

— Ти си един надменен ром — каза тя дрезгаво. — Това не е твой избор, а мой. Тялото си е мое. Рискът е мой. Освен това вече може да е прекалено късно. Може и да съм заченала…

— Не. — Той хвана главата й и притисна чело в нея, дъхът на устните му я опари. — Не мога да направя това — задъхано произнесе. — Няма да ме принудиш да те нараня.

— Просто ме обичай. — Уин не осъзнаваше, че плаче, докато не усети устата му върху лицето си, гърлото му вибрираше от сподавени стонове, а устните му облизваха сълзите й. Той я целуна отчаяно, нападна устата й с дива страст, която я прониза от главата до петите. Когато притисна тялото си към нейното и тя усети възбудата му дори през слоевете дрехи, това изпрати във вените й ток. Искаше го в себе си, искаше да го притисне по-дълбоко и по-силно, да му доставя удоволствие, докато свирепия му глад бъде утолен. Присегна се и го обхвана в цялата му дължина. — Отнеси ме в леглото, Кев. Отнеси ме…

Но той се извърна от нея с яростна ругатня.

— Кев…

Един горещ поглед и той излезе от стаята, вратата се залюля на пантите от силния трясък.